Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (12)

11

Джоана сънуваше ангели и светии. Макар добре да познаваше ученията на църквата, още от детството й у нея се бяха установили определени впечатления, които не бе забравила. Ангелите винаги бяха жени, макар че сред светиите можеше да има и мъже. Тези мъже бяха стари и брадати, докато ангелите винаги бяха млади и красиви.

Но тази нощ при нея дойде друг ангел. Той беше тъмен… — и беше мъж. Очите му бяха дълбоки и огнени, усмивката му бе толкова красива, че едва не я ослепи. Той я изгори с докосването си, но тя копнееше за този огън. Той протегна ръка към нея и тя не се поколеба да я поеме. После той я вдигна и тя усети, замаяна, че лети. Нагоре, към нежните слънчеви лъчи. Още по-нагоре, докато облаците целунаха бузите и шията й с най-леката от всички ласки.

Той я отнасяше на небето, този тайнствен тъмен ангел. Не говореше, само я викаше с очи и с онази красива усмивка. О, да, щеше да я отнесе на небето, ако тя се осмелеше да го последва.

Джоана притисна буза в извивката на ръката му. Въздъхна и се отпусна, когато Райлън я привлече към себе си. Тя бе затоплена и изпълнена с доволство, каквото никога преди не бе изпитвала. Въздъхна още веднъж, после се усмихна, когато чу своя ангел също да въздиша. Дъхът му погъделичка ухото й. Топлите му гърди се притискаха до гърба й. Ръката му я бе обгърнала, а пръстите му нежно държаха нейните.

Джоана преплете пръсти с неговите, люшкайки се между съня и действителността. Тънеше в прекрасна леност, неприличаща на нищо, което бе познавала досега.

Усмивка се изписа на устните й, когато тялото й се размърда неспокойно до неговото, търсейки още от онези прекрасни усещания. Тя знаеше, че има и още, той й бе показвал това и преди…

Мисълта й се проясни, когато той придвижи сплетените им пръсти надолу по нея. Двете им ръце се движеха бавно по голото й тяло, галейки я едва-едва, но съвършено целенасочено в своето еротично изследване.

Кратко изпъшкване събуди напълно Джоана, но трепването в корема й, едновременно с въздишката, прогони всички мисли от ума й. Кокалчетата на пръстите им леко погалиха лявата й гърда. Спуснаха се в долината между гърдите й, изкачиха се по дясната и леко подразниха вече щръкналото й зърно.

Джоана едва дишаше, докато той оркестрираше едновременното движение на ръцете им. Тя усещаше чувствената ласка по кожата си, усещаше себе си със собствените си ръце.

Беше съвсем различна от него, мина й през ума греховната мисъл. Мека там, където той беше твърд. Гладка там, където кожата му бе покрита с тези интригуващо къдрави косъмчета.

Той продължи пътуването надолу по ребрата й и тя намери вдлъбнатината на пъпа си и леките издатини на тазовите си кости. Продължиха по стегнатата кожа на корема й и стигнаха до мястото, където започваха първите твърди къдрави косъмчета на нейното тайно място.

Джоана трепереше в прегръдките му. Усещаше с гърба си силното туптене на сърцето му; разпозна надигащата се топлина на неговата ерекция.

Част от нея знаеше какво ще направят двамата. Тя усети действителността и си спомни всичко, което я бе довело до този момент. Но предпочете да не обръща внимание на реалността, защото не искаше да има работа с отзвуци. Искаше своя сън и своя тъмен ангел.

И искаше това никога да не престава.

Той придвижи сплетените им ръце към къдравия й венерин хълм. Тя погали косъмчетата, осъзнавайки ги по странен нов начин. Кожата й беше влажна, разбра тя, когато ръцете им се плъзнаха между бедрата й. Беше цялата влажна, чувствителна навсякъде, където се докосваше, и изпълнена с предчувствие толкова остро, че граничеше с болка.

Тогава едно от кокалчетата на пръстите му раздели къдравите косъмчета и се придвижи към връхчето, където като че ли бе съсредоточено цялото й желание. Тя си пое дъх и стисна бедра. Беше твърде много, за да го понесе. И точно каквото трябваше. Съвършено. Но ангелът от сънищата й — нежният демон от нейната действителност — като че ли знаеше, че въпреки всичко тя иска още. Изправи своите пръсти и нейните и отведе ръката й отново към това място. Тя усети меките гънки и намери чувствителното зрънце, което викаше за допира им и същевременно се свиваше от него.

— О, моля те — изстена тя, когато той я накара с лек натиск да се плъзне по възбудения възел. — О, не мога… Не можеш…

Той не отговори на протестите й с думи, защото не беше необходимо. Само трябваше да продължи със съблазнителните си ласки, за да изтрие от ума й всякакви мисли за отказ. Нейните и неговите пръсти се движеха в ленив ритъм върху тялото й, сякаш докосвайки най-тайното и най-интимното у нея. Джоана се притисна към него. Краката й се раздвижиха неспокойно, потъркаха се в неговите и дълбоко в нея като че ли започна да избликва огън.

Тя не усети как неговите пръсти изцяло се заеха със задачата. Долепи едната си ръка до гладкия му хълбок, докато другата намери ръката му, която се бе настанила под главата й. Пръстите й стиснаха неговите, а другата й ръка яростно започна да гали хълбоците му, несъзнателно повтаряйки неговото настойчиво галене.

Небе и ад, помисли тя, когато тялото й затрепери в неописуемо удоволствие. Нейният тъмен ангел я отвеждаше едновременно в небето и в ада.

После тя изобщо престана да мисли. Ноктите й се впиха в бедрото му в страстна възбуда, тя силно се изви под ръката му. И сякаш усетил точно как се чувства, той ускори движението си, докато тя не започна да крещи от неописуема страст.

Отново се случваше — тази безумна лудост, това крайно отдаване. Тя бе така погълната от връхлитащите я усещания, че не осъзнаваше неговата възбуда. Но преди да успее да достигне до върха на насладата, която вече й бе показал, той изведнъж се дръпна и с почти насилствено движения я вмъкна под себе си.

Ерекцията му се притисна към корема й. И когато тя безумно се изви нагоре към него, търсейки да удовлетвори желанията си, той се отпусна отгоре й с цялата си тежест.

— Проклета да си, Джоана — изпъшка той с пресипнал глас в ухото й. — Проклет да съм и аз, глупака.

Тя отвори очи, чувайки думите му, отправени към самия него, и почти огорчената му интонация. Но това, което видя, напълно й изкара дъха. Искрящият му поглед я поглъщаше. Очите му горяха с такъв наситен пламък, че тя помисли, че ще загине в дълбините им. После той изпусна нисък стон, надигна се и преди тя да успее да реагира, влезе в нея.

Когато той я облада, Джоана престана да усеща времето и пространството. Не знаеше дали е ден или нощ. Не знаеше къде се намира — дали е в колибата, на Свещения остров, изобщо в Англия. Всичко това изчезна, остана само той. Краищата на косата му, които падаха върху лицето й, бяха истински. Влажният допир на бедрата му до нейните беше истински. Чудесното триене на неговата мъжественост вътре в нея… Само това беше нейната действителност и тя с готовност се надигна към него.

Не си спомняше предишното им сливане. Водена само от инстинкта, тя пъхна ръце под неговите, плъзна ги по раменете му и зарови пръсти в косата му.

Той се изправи назад, променяйки ъгъла, под който проникваше, и събуди една още по-дълбока струна в нея.

— Райлън… — прошепна тя и притисна тялото си към него.

Едната му ръка обхвана бузата й, после нежно отмести един дълъг виещ се кичур коса от лицето й. Погледите им се срещнаха в полумрака на стаята и останаха впити един в друг, докато опияняващият ритъм продължаваше да ги омайва. Очите му бяха тъмни като нощ, нейните бяха бистри като морската вода. Въпреки че телата им се сливаха в пълна интимност, върховното чувство за притежание в неговия поглед й се струваше твърде лично. Трепереща от объркване, Джоана затвори очи и обърна лице към дланта му. Целуна я с устни, зъби и език, вкусвайки твърдите мазоли и гладките вдлъбнатини.

— Много късно е да бъдеш плаха, гълъбице моя — прошепна той. Снижи се на лакти и двамата се озоваха корем до корем, гърди до гърди. Накара я да се обърне с лице към него и за миг очите им отново се срещнаха — Много късно е за толкова много неща.

Тогава устните му се впиха в нейните с настойчива решителност. Подобно на центъра на дива и свирепа буря той опустошаваше устата й, като същевременно я галеше и проникваше още по-дълбоко в нея. Потъваха и изплуваха заедно. Като прилива, стоварващ се върху брега, те се срещаха в една възхитителна битка. И като прилива се издигаха все по-високо и по-високо, докато в надигащите се вълни на физическото желание и емоционалната треска и двамата изгаряха в бурята, която сами бяха породили.

Той се отпусна върху нея омекнал и изчерпан, без да може да си поеме дъх. Джоана го стисна, прие тежестта му, замаяна от съкрушителната му близост.

Беше много късно, отекнаха думите му в мисълта й. Много късно, за да върнат това, което бяха направили. Много късно, за да се върне към предишното си състояние на невинна девственица.

Но дори докато разпилените й мисли осъзнаваха този факт, връщането в абатството не беше основната й грижа. Бе забравила плана да загуби девствеността си, защото Райлън отдавна бе изгонил от ума й всякаква логика. Беше късно за нея не заради загубата на девствеността й, а заради това, че бе научила много неща. Защото колкото и да траеше животът й, колкото и благочестив и свят път да поемеше, този миг на пълнота между тях никога нямаше да я напусне.

Никога нямаше да я напусне.

 

 

Лъч разпиляна слънчева светлина пропълзя по лицето на Джоана. Клепачите й трепнаха в протест. Тя извърна лице и сънено потърси топлината, която я бе люляла през нощта. Когато не я намери, се сви на кълбо и придърпа грубата завивка над главата си, смътно разочарована, но нежелаеща да се събуди напълно, за да разбере причината.

Огънят пращеше и съскаше в огнището, но иначе не се чуваше друг звук. Никакъв вятър. Никакъв дъжд. Нито дори шумът на прибоя.

Значи бурята най-накрая беше утихнала, мярна се в изтощената й мисъл. И изведнъж отвори очи, защото действителността се върна. Бурята… Островът… Спомените нахлуха в главата й и тя в миг си припомни всички подробности. После една цепеница се стовари в огъня и тя почти подскочи.

— Не беше сън — дочу един нисък глас.

Сърцето на Джоана тревожно заби от горчивата му интонация. Събра цялата си смелост, за да посмъкне бодливото одеяло и да хвърли плах поглед към него. Очите му бяха впити в нея, за миг двамата не пророниха и дума. После той се обърна и хвърли още едно дърво в огнището.

— Не беше сън. А по-добре щеше да е да беше сън.

Джоана лежеше неподвижна като камък на тясното легло, но чувствата бушуваха хаотично в нея. Той беше облечен, забеляза тя, взирайки се в гърба му. Панталоните, поясът, ризата и туниката си бяха на място, докато тя лежеше съвсем гола под самотното одеяло. Явно не му е трудно да се облече сам, хрумна й сърдитата мисъл. Но гневът далеч не беше най-силното чувство в душата на Джоана. Тя бе смазана от това, което бе станало между тях през нощта. Бе ужасена от собственото си леконравно поведение и от неговата порочност. Но най-вече беше наранена от суровите му думи.

Преглътна неканените сълзи, когато ги чу за втори път. По-добре беше да е било сън. Изминалата нощ за нея беше чудо, рай, слязъл на земята. Но той искаше това да не се бе случвало.

Когато гневът нахлу в нея, за да я спаси, тя потисна едно изхлипване. Той наистина имаше основание да желае това да е било сън, защото, както изглежда, нейният план се бе осъществил далеч по-успешно, отколкото го бе предвиждала. Сега вече не беше девствена. И егоистичният му заговор беше рухнал.

Въпреки това обаче гневът й не можеше да прогони гризящото я съмнение. Ако единствено отчаяното й положение я беше подтикнало да легне с него, защо не бе напуснала леглото му, след като бе постигнала целта си? Защо отново бе легнала с него? Защо бе оставила ръката му да води нейната така…

Тя метна одеялото над главата си със сподавен вик. Господи, Божичко! Сега наистина беше изгубена! Защото от спомена по тялото й пробягна порочен трепет и сърцето й лудо се разтуптя.

„О, прости ми, опита се да се моли тя. Покайвам се. Приемам вината си и моля…“

Макар че отчаянието й беше дълбоко, тя не можа да продължи молитвата. Колкото и да се опитваше, Джоана не можеше честно да умолява за прошка. Не и когато тялото й още трепереше от спомена за изпитаното желание.

— Богородице, помогни ми — не преставаше да шепне тя. — Богородице, скъпа, моля те, помогни ми.

Стъпките на Райлън отекнаха по пода. Острото изскърцване на разместени мебели бе последвано от затръшване на врата. Настъпи тишина и Джоана едва се осмели да надникне над одеялото.

Нямаше го. Огънят гореше силно, дрехите й още висяха на импровизирания простор, но него го нямаше. За миг отново я овладя непривичното чувство на разочарование, но тя решително го потисна. Трябваше да благодари на късмета си за тази възможност да облече голото си тяло. Изобщо нямаше значение дали той съжалява за това, което се бе случило помежду им. Наистина, би трябвало да е доволна от гневната му реакция, защото тя само потвърждаваше онова, което й беше известно. Този единствен акт бе погубил стойността й като съпруга и той беше много ядосан от това.

Джоана стана от леглото, притиснала одеялото към гърдите си. Когато стъпи на краката си, те се разтрепериха. Мускулите на бедрата й — и навсякъде другаде — туптяха от извънмерното усилие, но тя си наложи да не забелязва това. Потърси ризата си, но когато я намери на леглото и я грабна, очите й откриха нещо, което трудно можеше да пренебрегне. На чаршафа бе останал белегът на нейния грях — алено петно от девствената й кръв.

Тя си пое остро дъх и се отвърна от гледката. Нямаше никакво значение. Но докато навличаше ризата си с вцепенени, хаотични движения, дълбоко в сърцето си знаеше, че това означава много. Бе отдала невинността си на този мъж. Бе станала жена в неговите ръце и завинаги се бе променила. Независимо от намесата му в нейния план, тя бе завинаги променена.

Въздъхна жално, не можейки повече да се прави, че тържествува, когато изобщо не беше така. Разяждана от изтощение, свали сивата си рокля от въжето и бавно я облече. Нямаше нито обувки, нито долни гащи, нито дори покривало, за да прибере непокорните си къдри. Още по-несигурна отпреди, тя отиде към вратата и я отвори, за да пусне вътре светлината на утрото.

Вън всичко беше мокро и обрулено. Листа и счупени брезови клони се въргаляха пред колибата. Малко по-нататък висок бряст стърчеше пречупен, полегнал накриво в прегръдката на як разклонен дъб. Островът беше жестоко пострадал от стихията, но сега, когато небето се бе прояснило и слънцето проникваше през гъстите облаци, последни остатъци от бурята, Джоана разбра, че той ще се възстанови. Вятърът бе утихнал, морето щеше да се отдръпне. Скоро нямаше да има никакъв признак, че тук е вилняла буря.

Вчерашната буря завинаги бе променила единствено нея.

Докато премисляше този неоспорим факт, Джоана забеляза някакво движение в навеса. Райлън излезе, водейки успокоения си кон, и отпусна юздата, за да може животното да пасе. Джоана ги наблюдаваше, застанала в сянка на вратата на колибата, все още не можеше да се реши да се изправи срещу него. Така, от разстояние, й беше по-лесно да го прецени обективно.

Той беше забележителен мъж в много отношения. Висок, добре сложен, нямаше нито един паднал зъб. Мъжественият му ореол би привлякъл всяка жена. Но беше също безскрупулен и непоколебим, когато преследваше целите си, а ако гневът му подсказваше нещо, без съмнение беше и жесток. Но по свой неповторим начин й бе демонстрирал повече нежност, отколкото някога бе получавала преди.

Тази почти непристойна мисъл я накара да се намръщи, накара я да си припомни неговия егоизъм и себелюбието му. А мъчителните му закачки, а начинът, по който й се бе натрапил…

Тук Джоана се пречупи. Макар че беше й се натрапил отначало — онази целувка в гората, а по-късно и в колибата, — въпреки всичко тя го бе подтикнала да продължи. Тя го бе подразнила и го бе насърчила, когато той искаше да спре.

Трепна силно и изведнъж се обърна, за да не го гледа. Но и вътрешността на колибата не я успокои, защото разхвърляното легло като че ли я обвиняваше, припомняйки й собствената й порочност. Тя изпусна тихо, отчаяно възклицание и побягна от колибата и от мъжа. Нямаше начин да избяга от чувствата, които я преследваха, но все едно, продължи да бяга.

Спря я морето. Бе тичала между гъсто израсналите брези, през хлъзгавите треви, чак до пясъчния бряг. Сега стоеше там, леките вълни плискаха глезените й, а тя се взираше на изток, към изгрева на слънцето. Морето беше спокойно — почти неподвижно, а само преди часове бе представлявало разярена стихия. Сега лежеше мирно в лавандулови и златисти вълнички, подлагайки дълбоката си зеленина като възглавница под ярките слънчеви цветове. Небето бе залято от неземни цветове — виолетово и коралово, със светлосини ивици между тях. Ветрецът леко обвяваше лицето й, морските птици кръжаха над главата й с остри и същевременно тъжни крясъци.

Тя отметна косата си назад и вдигна лице към свежия утринен ветрец. Някъде далече зад безкрайното Северно море бяха датчаните и викингите — всички северни завоеватели, за които бе чувала да се разказва. Но тези кръвожадни грабители не я плашеха и наполовина колкото мъжа, който скоро щеше да я потърси.

Вятърът уви полата около краката й и развя косата около лицето й. Джоана въздъхна примирено и се обърна отново към острова. Но замря на място, съзирайки Райлън. Той стоеше точно от другата страна на тесния пясъчен бряг и я гледаше мълчаливо, пъхнал ръце в кожения си колан.

Очите им се срещнаха и останаха така за един дълъг, непоносим миг. Едва когато Джоана се извърна от пронизителния му поглед, той проговори:

— Отливът започва. Скоро ще трябва да минем на брега.

Настъпи мълчание, после Джоана пак вдигна очи към него.

— И после какво? Ще ме върнеш ли в „Света Тереза“, след като планът ти се провали?

Негов ред беше да отвърне глава.

— Отиваме в Блекстън, както беше решено. Нищо не се е променило.

— Нищо не се е променило ли? — Джоана го погледна невярващо. — Как можеш да кажеш, че нищо не се е променило?

В яростта си тя тръгна към брега, възнамерявайки да мине покрай него и да дочака отлива край водата. Но той предусети движението й и я спря с една ръка.

— Много неща се промениха, Джоана. Признавам го. Но въпреки това ще продължим пътя си към моя замък.

— С каква цел? — извика тя, опитвайки се безуспешно да се освободи от смущаващата му близост.

— За да реша какво да правя с тебе! — изфуча той във внезапен пристъп на гняв. Сграбчи другата й ръка и силно я разтърси. — Не изпитвай търпението ми днес, жено. Не ме дразни и не ми досаждай с безкрайните си възражения. Отиваме в Блекстън и няма какво повече да говорим!

Пусна я и се отдалечи, изпаднал в ярост. Джоана бе твърде разстроена, за да отговори или изобщо да реагира. Не знаеше какво да мисли. Обгърна раменете си с ръце и пръстите й намериха местата, които той така силно бе стиснал. Макар че искаше отново да го намрази заради това, че така явно пренебрегваше желанията й, в този момент изпитваше само една невероятна самота.