Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (10)

9

Джоана не хапна и хапка от ястието, което беше приготвила. Бе твърде развълнувана от ужасните думи на сър Райлън Кемп, за да помисли дори да вкуси от апетитно миришещия бульон и зеленчуците, които разсеяно побутваше в паницата си.

Наред със съвсем оправдания си гняв към него тя изпитваше и друго, по-неразбираемо чувство. Думите му бяха ужасни, наистина. Но за нейно невероятно учудване бяха неоспоримо верни. Той би могъл да я усмири просто с една целувка. Като демон упражняваше нечистата си власт над нея, а тя — слабата грешница — не можеше да му се противопостави.

Отново си спомни родителите си, сълзите и безпомощната съпротива на майка си, гнева и властното държание на баща си. Бе чувала достатъчно разкази от различни жени в „Света Тереза“ — повечето от тях разкаяли се проститутки — и знаеше какво означава думата „изнасилване“. Винаги бе намирала странна утеха в това, да мрази баща си, задето бе изнасилил майка й, защото знаеше, че точно това бе накарало майка й да посегне на живота си. Но сега Джоана бе съвсем смутена. Изнасилването означаваше, че жената е отвратена от това, което се случва с нея, или поне винаги бе вярвала, че е така. Но Джоана не бе отвратена от това, което Райлън бе направил с нея… поне не и докато го правеше.

Но тогава, значи, преди не беше разбирала и твърде много беше опростявала нещата. Може би мъжът отнемаше волята на жената и едва после, когато отново добиеше власт над себе си, тя се отвращаваше от това, което се бе случило помежду им.

Дори и тези разсъждения не бяха безпогрешни, защото Джоана не се чувстваше отвратена от любовните му набези. Ужасена — това да. И засрамена. Но не точно отвратена и за съжаление, не и отблъсната.

Метна мигновен гневен поглед към мъжа, който я бе извадил от равновесие, но напразно. Райлън седеше срещу нея пред малката маса и ядеше от супата, докато тя не можеше да погълне дори една лъжица повече. Как й се искаше да плисне пълната паница със супа в омразното му лице.

Сякаш прочел мислите й, Райлън вдигна поглед и я улови, че се взира в него.

— Супата е превъзходна, Джоана. Сигурен съм, че лесно ще се справиш с кухнята на Оксуич. — Спря, сякаш очакваше някакъв отговор, но когато я видя, че упорито мълчи, продължи: — Знам също така, че добре ще се грижиш и за шиенето, защото „Света Тереза“ се гордее със своите бродирачки. Но кажи ми, как си с преденето? А с тъкането?

Срещнал решително мълчание от нейна страна, той се ухили и отмести празната дървена паница.

— Хайде, милейди. Тази сдържаност не говори добре за тебе, защото и двамата знаем как мога да ти изтръгна отговора.

Погледът му се премести от присвитите й очи към стиснатите устни. После, за да подчертае думите си, той плъзна пръст по долната си устна.

— Демон такъв! — избухна тя, забравяйки, че се бе зарекла да не обръща внимание на закачките му.

Той се изправи и трикраката му табуретка се катурна назад от рязкото движение.

— Може да съм демон. Но въпреки това не ми отговори. Бива ли те да предеш и да тъчеш?

И докато я наблюдаваше, без да се опитва да прикрие развеселения израз на лицето си, Джоана с все сила се мъчеше да удържа емоциите си. Едва забележимо вирна брадичка и му изпрати най-високомерния си поглед. Не съзнаваше, че така, както се е изправила, гърдите й изпъкват напред и опъват тънката риза, незакрити от дългите виещи се къдрици. В полумрака на колибата изглеждаше едновременно невинна и съблазнителна, ангел и изкусителка. Като я гледаше, лицето му изгуби подигравателния си израз, но тя сметна, че това се дължи единствено на презрителните й думи.

— Ако мислех, че отговорът ми би ви разубедил относно вашите глупави планове за мене, щях да си дам труда да ви отговоря по начин, който най-малко би ви харесал. Но тъй като се съмнявам, че изобщо ви интересува какви домакински умения притежавам — а вие щяхте да ме принудите на този брак дори ако бях малоумна и не умеех нищо, — не виждам защо да ви отговарям.

Извърна се от масата, вирнала нос и изправила гръб, като че бе глътнала бастун. Но вътрешно трепереше. Ако решеше, можеше да я принуди да му отговори. Бе я принудил да му сервира яденето, после да се храни, седнала на масата срещу него, сякаш се намираха в най-цивилизовани и приятелски отношения, без капка враждебност помежду им. Докато се хранеха, за малко се бе избавила от неприятните ми закачки. Но сега, когато свършиха, явно беше готов пак да започне. Разпъвана от безсилен гняв, готова на всичко, тя зачака неговата реакция на дръзките й думи.

Но Райлън отново я изненада. Вместо да скочи ядосан, той я остави да се отдалечи и я накара да изчаква неговата реакция. Когато най-накрая се надигна от масата, тя трепна тревожно и веднага напусна самонадеяната си поза.

— Наистина си права. Не помислих. Всяка твоя прислужничка може да бъде натоварена със задачата да надзирава преденето и тъкането. Без съмнение би могла да възложиш на някого да наблюдава кухнята и сервирането, ако съпругът ти има други причини да бъде доволен от тебе.

Ръката му се зарея към корема и разсеяно почеса мястото точно над кърпата, която се бе смъкнала на хълбоците му.

— Именно отговорностите ти към твоя съпруг — неговите удобства и удоволствия — са най-важни. — Като видя смаяното й изражение, той широко се ухили. — Тъй като времето ни тук ще бъде ограничено, най-добре е да се заемем с тях още сега.

Сърцето на Джоана подскочи, когато той я изгледа весело. Сега вече нямаше да й се размине, помисли тя. Той нямаше да прояви никаква милост и ако му се противопостави, най-вероятно ще я накара да му се подчини със силата на целувките си.

При мисълта, че може пак да я целуне, от дълбините на корема й се надигна една нежелана гореща вълна. Тя отстъпи крачка назад и плътно обви ръце около гърдите си, отчаяно търсейки решение за своята дилема. Но ясно разбираше, че решение няма.

— Може би трябва да проследим какво обикновено се прави всеки ден — изрече той почти замислено.

Но Джоана знаеше, че това в никакъв случай не са мисли, произнесени на глас. Бе решил да я унизи по някакъв нов начин. Загледа го, застанала нащрек, докато той опипваше сушащите се панталони и ризата, увиснала на импровизирания простор.

— Наистина — продължи той. Обърна се към нея с широка усмивка на мъжественото си лице. — Съпругата трябва всеки ден да помага на съпруга си да се облече. Да започнем с това.

— Не! — Думата излетя, преди Джоана да го осъзнае.

Невярващо взрените й в него очи се разшириха неимоверно.

Не може да е толкова отвратителен!

— Само си представи, че аз съм твоят съпруг, Джоана, и няма да ти бъде трудно. Обещавам ти, той няма да бъде нито стар, нито грозен. Имаш думата ми.

— Не — повтори тя, без да откъсва очи от него.

— Да — възрази той. — Започни с панталоните, после пояса и навоите. Ризата и туниката идват след тях. Накрая са ботушите и оръжията.

— Вие… вие можете сам да се облечете.

— Разбира се, че мога, но това няма значение. Не аз ще обличам съпруга ти. Ти ще го обличаш. Сега ела тук.

Джоана беше така стресната от настоятелната му команда, че запелтечи, изпаднала в паника:

— Дре… дре… дрехите. Не са сухи.

Той й се усмихна широко — снежнобяла усмивка сред тъмното лице — и стомахът й се сви в безпогрешно женско усещане. В този миг — при тази уверена усмивка — тя осъзна положението си с цялата му сериозност. Топлината в корема, бясното туптене на сърцето, овлажнелите длани и пресъхналата уста — всичко това би могло да показва, че я е страх. Би могло, но не беше така. Тя изпитваше страст към този мъж. Това беше толкова просто и ужасно. Тя го желаеше. И се страхуваше не от него, а от себе си и от възмутителната си загуба на самообладание.

Това болезнено откритие реши избора на Джоана. По-добре да се подчини на жестоката му заповед, отколкото да му позволи да я накара насила. Ако не му се съпротивляваше, щеше да свърши задачата възможно най-бързо. Ако се възпротивеше, той щеше да я целува, докато не му се подчини, а тя знаеше, че трябва на всяка цена да избегне тази целувка.

— Може ли първо аз да се облека? — запита тя с покорен глас.

Той присви очи. После посегна да опипа плътната й рокля.

— Дрехите ти още са доста влажни.

Джоана замръзна. Нейната рокля била влажна, а неговите дрехи? Но когато сграбчи сърдито лекия му панталон и също толкова лекия пояс, разбра, че нейната вълнена рокля ще има още много да съхне. Поне ризата й беше суха и вече не прилепваше към гърдите и бедрата й. Но нямаше да се чувства удобно, преди отново да облече роклята си.

— Както желаете — изсумтя тя.

Протегна дрехите напред със сковани ръце, застанала в обидена поза.

— Както желаете — изимитира я той. — О, с тези думи всеки съпруг ще бъде доволен. — Седна на табуретката и я повика с пръст. — Приближи се, Джоана. Ще започнем с панталоните.

Ако беше само наблюдателка, а не и участничка в тази драма, Джоана би се изсмяла на висок глас при тази сцена. Тя изразяваше недоволството си със смръщеното чело, скованите движения и нерешителното, почти с охлювска скорост придвижване към него. Като я видя, че капитулира, на лицето му се изписа изненада и същевременно триумф. И за да стане положението още по-лошо, всеки от двамата бе толкова напрегнат от физическото присъствие на другия, че въздухът между тях всеки миг можеше да запращи.

Джоана разбра, че трябва да коленичи, за да му помогне да си обуе панталона. По-лесно можеше да преглътне това унижение, отколкото страха, че трябва да докосне голата му кожа. Крака, ръце, каквото и да е. Само знаеше, че се ужасява от това.

Пое си дъх, преглътна и коленичи. В това положение молитвите щяха по-лесно да й дойдат на ум и тя се помъчи да извика в мисълта си някакви свещени думи, за да й помогнат да се справи с изпитанието. Но нищо не идваше. В ума й нямаше нищо друго, освен съкрушителното му присъствие. Тя вдигна очи към него, не можеше да се сети какво трябва да прави сега.

— Левият ми крак. Обуй панталона на левия ми крак — нареди той с внезапно снижен и предрезгавял глас.

Тя послушно набра плетения панталон в ръце, после го поднесе към пръстите на крака му. Той й помогна, без да произнесе и дума, наблюдавайки сведената й глава, докато тя несръчно надяваше панталона на стъпалото му и го опъваше нагоре към глезена и мускулестия прасец, за да го вдигне към коляното. Тъмните косми по краката му гъделичкаха пръстите й, топлината на кожата му бе в рязък контраст с ледените й ръце.

Отпусна се назад на пети, едва поемайки си дъх, когато обу левия му крак. Да не би да беше забравила да диша в нервността си? Очите й се вдигнаха за миг към лицето му, после моментално се отпуснаха надолу към скута й, защото погледът му я изгаряше. Заплете се с втория крачол, мъчейки се да контролира дишането и тревожното туптене на сърцето си.

Този път в бързината издърпа плетения крачол толкова бързо нагоре, че той се усука и се набра много грозно на коляното.

— Първо го оправи при глезена. После го заглади.

Джоана преглътна мъчително и потрепери. Беше толкова погълната от смущаващите си мисли, за да забележи предрезгавелия му глас. Само знаеше, че трябва криво-ляво да го облече, и то възможно най-бързо.

За нещастие, понеже трябваше да оправи панталона му, се налагаше да обхване глезена му с две ръце и бавно да нагласи дрехата. Усещаше топлината на кожата му под дланите си. Беше принудена да приглажда своеволната дреха, тръгвайки от здравия кокалест глезен, през мускулестата извивка на прасеца, чак до твърдата издатина на коляното. Макар че се мъчеше да не обръща внимание на объркващите чувства, които свиваха стомаха и на топка, това не й се удаваше. Очите й правеха задачата по-трудна, защото в усилието си да избягва твърде проницателния му поглед се бе съсредоточила върху задачата си. Но сега, когато отдели ръце от коленете му, погледът й остана впит в тях и дори се плъзна нагоре по добре оформените му бедра към кърпата, която едва прикриваше слабините му.

— Господи — прошепна тя.

— Боже… — отекна той със същия нисък и приглушен глас.

После изпусна шумно дъх и тя се стресна.

— Пояса… — Прекъсна се и посочи пояса, който тя държеше в скута си. — Пояса.

Джоана сведе поглед към тях, после вдигна очи към него. Лицето му бе застинало в странно изражение, нито сърдито, нито подигравателно, нито дори снизходително. Сякаш го измъчваше някаква болка, мярна й се объркана мисъл.

— Пояса — повтори той.

Най-накрая тя осъзна думите му и разбра какво иска. Ако да обуе прасците му във вълнения панталон беше мъчение, колко по-зле щеше да стане, когато трябваше да обвие пояса на хълбоците му и да му го върже на кръста? При тази мисъл лицето на Джоана побледня.

— Ризата — изохка тя, отдръпвайки се назад, после се изправи неуверено. — Следва ризата.

— Не, сега трябва…

— Ризата — прекъсна го тя и я дръпна от въжето.

Преди той да успее да стане, тя го заобиколи и без да допуска куражът да й изневери, нахлузи ризата през главата му.

Това беше доста странен начин за обличане на мъж, но сега на Джоана не й беше до размишления. Знаеше само едно — че трябва да го види облечен колкото може по-скоро. Дългата риза щеше да го покрие… там долу. Иначе тя никога нямаше да може да му върже пояса, а той щеше да я целуне и… и тя щеше да бъде изгубена.

— По дяволите! Оскуба ме — изпъшка той, опитвайки се да прокара главата си през отвора, докато тя дърпаше ризата в стремежа си да я опъне както трябва. — Ау!

В миг той я хвана за китките и я задържа зад гърба си с ръце, опрени на раменете му.

— Не го правиш както трябва — измърмори той, пренебрегвайки опитите й да се освободи. — И ако не го правиш както трябва, просто ще трябва да започнем отначало.

Това я накара да замре. Но той, изглежда, не бе свършил с мъчението, защото леко се засмя и я притисна към себе си.

— Всъщност, Джоана, допускам, че някои мъже може да харесват недотам покорни жени. Възможно е упоритата ти съпротива да възпламенява още повече желанието на съпруга ти.

Дръпна я изведнъж към себе си така, че коремът й се притисна към гърба му, а гърдите й се долепиха до раменете му. Кръстоса ръцете й пред гърдите си и я накара да разпери длани върху ребрата му.

— Знам, че възпламенява моето желание — добави той така тихо, че тя едва го чу. После изви глава назад, за да я положи на рамото й, и леко близна шията й. — Можеш да ме обличаш както си искаш. Или да ме събличаш — прошепна, хапейки леко ухото й.

„О, помощ!“, простена мислено Джоана, когато желанието като гореща вълна избликна някъде дълбоко в нея.

— Ето така — продължи той и преди тя да реагира, прокара дланите й надолу по твърдите мускули на гърдите и стомаха си.

Джоана не можеше да помръдне, замаяна от страх, желание и любопитство. Силната му загрубяла ръка бе обхванала нейната и пръстите им се преплетоха. Той я принуди да прокара дланта си нагоре и надолу по твърдите мускули на корема му и нагоре по гърдите. Тя галеше топлата кожа, меките къдрави косъмчета, неравната повърхност на белега, очертанията на загорелия му торс и в действителност не чувстваше да го прави по принуда. Нещо разцъфтяваше дълбоко в нея и тя изпусна мека въздишка.

При този звук Райлън я стисна по-силно и ръцете му дръпнаха нейните, за да ги долепят до плоските му гърди. После внезапно, сякаш го бяха залели с ледена вода, отпусна ръцете й и рязко се изтръгна от смаяната й прегръдка. Стана, рязко пъхна ръце в ръкавите на ризата и я навлече. Чак тогава се обърна към нея.

Джоана още стоеше зад табуретката и не се решаваше да стане, струваше й се, че няма да може. Краката й трепереха, усещаше костите си почти разтопени. Не искаше да мисли какво щеше за малко да стори — не искаше да мисли за забранения трепет, който той бе събудил у нея. Но и не можеше просто да го забрави, нито да се направи, че се е разгневила, защото не беше така. Слава Богу, че той се бе дръпнал, защото тя се страхуваше, че не би могла. Чувстваше, че още я разяжда непреодолима жажда за неговите ласки.

Не, не за него, каза си Джоана. Това беше просто защото той е мъж, а тя нямаше опит с мъжете. Ако не беше Райлън, можеше да е някой друг. Но тази мисъл, която трябваше да я успокои, само я накара да се почувства по-зле. На Уина ли бе заприличала? На лекомислена жена, която въздиша по всеки мъж, който й се мерне пред очите?

От тази мисъл й прилоша и тя затвори очи. Боже Господи, какво бе направил този мъж с нея?

Осъзнавайки това, тя разбра, че става още по-наложително да се върне в абатството. Щом положеше обета — щом се озовеше в безопасност сред онези стени, защитена от нахлуването на всякакви мъже, — всичко щеше да бъде наред. Щеше да се моли Бог да й прости и щеше да посвети живота си на добри дела. Които да й помогнат да изличи този непростим грях.

Потънала в самосъжалението си, Джоана го чу как се движи из стаята и когато вдигна очи, той затягаше пояса си със забележителна бързина. Лицето му бе потънало в сянка. Навън дъждът още чукаше по дебелите пожълтели стъкла и вълните се стоварваха с рев върху пясъка. Но вътре беше тихо като в гроб. Тя го загледа как увива навоите на прасците си с резки движения, после грабва колана и го закопчава на кръста си.

Държи се така, сякаш беше ядосан, помисли тя. От какво ли?

Когато я погледна със събрани вежди и стиснати устни, тя разбра, че темпераментът му е наистина много избухлив.

— Ти — започна той с пресипнал от емоции глас, — ти никога няма да станеш монахиня. — Плъзна по нея яростен поглед, който я накара да отстъпи смутена назад. — Не, тъкмо напротив.

Горчивите му думи така вярно отразяваха собствените й страхове, че на Джоана й се доплака. Но разпалено възрази:

— Ще стана добра монахиня. Само дето вие… вие…

— Дето аз какво? Ще ти кажа. Само дето аз те измъкнах от калъпа, в който така усилено се мъчиш да се вместиш. Само дето аз те накарах да свалиш щита си. И сега изпитваш ужас от усещанията, които се отприщиха у тебе.

Тя се отърси от силата на думите му… и от силата на вперения му поглед. Въпреки разстоянието помежду им се чувстваше омагьосана. От погледа му. От гласа му. Ароматът му я обгръщаше отвсякъде и постепенно оставаше единственото нещо в света.

— Искате да призная, че съм ужасена? — отвърна тя с глас, изпълнен с мъка. — Много добре тогава, ужасена съм. Искате да призная, че… че ме накарахте да почувствам… неща, които никога преди не съм чувствала? — Тя си пое дъх на пресекулки, но без да изпуска погледа му. — Да, всичко е вярно. Но въпреки това грешите. Аз ще стана добра монахиня. Съгреших, но…

— Съгрешила? Господи, проклет да съм, жено. Това не беше грях. Грях ще е, ако се върнеш в онова забравено от Бога абатство!

— О, как можете така да богохулствате! Бог никога не забравя своите чада, дори когато съгрешат, стига да се покаят. А аз се покайвам! Вие също би трябвало…

Млъкна при тази смешна мисъл. Той не й изглеждаше склонен да се покае за никоя от грозните си постъпки. И тя стисна зъби.

— Виждам, че от това няма никаква полза.

— Не, няма. Но един ден ще признаеш, че си сбъркала.

Тя стисна юмруци.

— Глупак сте, ако мислите така!

Но съжали за гнева, осъзнавайки, че това оръжие е безсилно срещу него. Може би трябваше да възприеме по-разумен подход.

Тъй като той вече беше напълно облечен, само с изключение на туниката, Джоана полека се придвижи към забравеното си одеяло. Огънят зад нея осветяваше всяка извивка на тялото й под тънката риза, но тя не го знаеше. Знаеше само, че погледът на Райлън е потъмнял, и трепна, сякаш наистина я докосваше с очи.

Когато стигна одеялото си, го наметна и пак се обърна към него, по-уверена под обвиващата раменете й тежка материя. Лицето му бе станало още по-мрачно отпреди и на него се бе изписало същото онова болезнено изражение. Въпреки това не би трябвало да се грижи за неговите проблеми, напомни си тя. Собствените й грижи й бяха достатъчни, не я интересуваха неговите затруднения с краля.

Но навярно все пак би трябвало да я заинтересуват.

Сърцето на Джоана подскочи във внезапна надежда. Ако можеше да му измисли начин да запази контрола над Оксуич, без да я принуждава да се омъжва, тогава сигурно щеше да я остави на мира. Той искаше да опази Оксуич от краля, а тя беше само средство за постигане на тази цел. Но ако целта му можеше да бъде постигната по друг начин, тя щеше да се върне в „Света Тереза“.

Хвана се за тази надежда и решително потисна лекото разочарование, което усети при мисълта, че ще изживее остатъка от дните си в абатството. Да признае подобни чувства би означавало да признае, че той може да е прав в преценката си за нея. Не, тя искаше само да се върне към спокойния си живот в „Света Тереза“.

Винаги бе искала само това и нищо, което той би могъл да каже или да направи, нямаше да промени това положение.

Но трябваше да действа разумно, разбра тя, когато се огледа из колибата. Ако оставеше твърде голямо разстояние помежду им, щеше да изглежда, че се е уплашила. Но и прекалената близост не беше за препоръчване. Не, изобщо не беше. Накрая си пое дъх, за да се успокои, тръгна към него и седна възможно най-небрежно до квадратната маса. Съзнаваше, че очите му я следят, но когато погледна към него, той пак се взираше в огъня.

— Добре ли обмислихте този ваш план, преди да решите да ме отвлечете? — започна тя без никакво предисловие.

Той вдигна глава и я изгледа.

— Планът не беше толкова сложен, че да изисква безконечни разсъждения.

Джоана стисна зъби, раздразнена от тази безцеремонна намеса в живота й, но сподави ядното възклицание, което пареше устните й. Нямаше намерение точно сега да спори с него.

— Като толкова сте бързали да не оставите Оксуич в ръцете на краля, не сте ли се замисляли, че можете да постигнете целта си и по друг начин?

Той се взря за миг в нея, после се приближи към масата и седна на стола отсреща. Скръсти ръце на корема и се облегна назад.

— Не, не съм обмислял друга идея. Да те омъжа за някой от моите барони беше най-очевидното решение. И все още е.

Джоана също се облегна назад, но не за да се отпусне и да се настани удобно. Напротив. По-скоро имаше нужда да увеличи разстоянието помежду им, защото точно сега той беше прекалено близо, за да бъде спокойна. Дланите й вече влажнееха и тя нервно облиза пресъхналите си устни.

— Не… — Замълча, но очите му останаха впити в нейните.

— Не? Не какво? — и тя го изгледа объркана.

— Не… — Той си пое дъх на пресекулки и впи очи в гредите на тавана. — Не се опитвай да ме разубеждаваш. Друг начин няма.

— Но аз съвсем доброволно ще ви предам Оксуич.

— Не можеш.

— Щом е мой и върви заедно с ръката ми, защо просто да не мога да се откажа от него?

— Той е твой, невинно създание, само по волята на краля. Минава от поколение на поколение, от баща на син… или дъщеря, в редките случаи, когато не е останал син. Но ти владееш вашето имение и го управляваш за Англия. За твоя крал.

— Тогава крал Джон би могъл спокойно да освободи от владение и мене, и съпруга, който вие ми налагате. — Тя му се усмихна хитро, изричайки това умно заключение.

Прибързаният й извод го накара да вдигне вежда.

— На теория може би. Но на практика рядко се случва. Щом се омъжиш и заедно със съпруга си се установиш в замъка Оксуич, ще бъде почти невъзможно крал Джон да развали стореното. Никой лорд, независимо дали е настроен приятелски или не към моята кауза, няма да пожелае да подкрепи краля, ако той реши да отнеме владенията на друг лорд — освен в случай на държавна измяна. Защото подобно действие от страна на краля прави положението и на всички останали лордове доста несигурно. А Джон, каквато е мека сабя, никога няма да се реши да предизвика мене или твоя съпруг. Йоркшир стои твърдо срещу нашия безмозъчен крал. Ето по тази причина Оксуич е толкова важен. Така че виждаш. — И той й отправи весела, дяволита усмивка. — Твоят замък е ключът към Йоркшир, а ти си ключът към замъка.

Джоана го зяпна, не можейки да повярва, че се е оказала толкова важен играч в безкрайните политически интриги в Англия. Тя беше просто една жена, при това дъщеря на незначителен лорд. Но ако думите на Райлън бяха истина…

Поклати глава, не й се вярваше, че каузата й е толкова безнадеждна.

— Аз… аз няма да се омъжа — прошепна тя, без да съзнава, че гласът й трепери.

— Ще се омъжиш.

— А ако никой мъж не ме иска?

Това го накара да се усмихне.

— Кой мъж ще откаже?

— Искате да кажете, кой мъж ще откаже на вас — протестира тя сърдито. — Освен това, ако съм толкова важна — ако Оксуич е толкова важен, — защо не ми предлагате себе си за съпруг?

Изрече го, преди да се усети, и се смая. Той беше последният мъж, за когото би се омъжила!

Райлън явно също намери идеята за смешна, защото по лицето му се разля весело изражение.

— Не мога — отряза той, макар че очите му се забиваха като свредели в нейните. — Уверявам те, твоят съпруг ще бъде възможно най-приемлив. Такъв, който ще е доволен да те има за съпруга.

Джоана преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Тогава най-добре ще е да бъде доволен да има опърничава съпруга, защото, помнете ми думите, ще направя живота му истински ад!

— Така говориш сега. Но аз… но той ще те укроти, Джоана. Той ще насочи гневната ти страст в друга посока. В друга страст. Ти си красива и си девствена, имаш като зестра едно хубаво имение. Това търси всеки мъж у съпругата си. И ако мислиш пак да ми избягаш, нека те предупредя, че крал Джон няма да се отнесе по-добре с тебе. Аз поне ще ти намеря млад и почтен мъж. Крал Джон… — Не довърши, само сви рамене.

Джоана рязко се изправи. Наведе се напред, опряла две ръце на масата, а очите й пускаха яростни искри. Одеялото се свлече на пода. Дългата й до кръста коса се разля край лицето й в махагонови отблясъци, оцветени в златисто от пламъците в огнището.

— У вас няма достатъчно почтеност, за да знаете дали я има у другите! — Не сваляше от него разярения си поглед, макар че пронизителният й глас трепереше. — Мислите, че сте спечелили тази ваша игра, но аз ще ви докажа, че грешите. Ще дойде време да съжалявате, че сте злоупотребил така с мене.