Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

12

Слънцето печеше право в непокритата глава на Джоана. На подветрената страна на острова нямаше никакъв вятър и лятната горещина скоро накара кожата й да овлажнее. Но тя остана да седи на мястото си, на един камък, стърчащ насред пясъка, не желаейки да се скрие под сянка, и продължи да гледа разсеяно към брега оттатък пролива.

Знаеше, че може да преплува това разстояние, тъй като морето беше изключително спокойно. Но нямаше никакъв смисъл, защото нейният проклет пазач не сваляше очи от нея. Конят му беше оседлан и макар че диво въртеше очи, понеже водата кротко плискаше в краката му, Джоана не се съмняваше, че господарят му ще го накара да прекоси пролива, ако стане нужда. Райлън Кемп особено го биваше да насилва другите да правят това, което той иска.

Чу как конят тропна с крак и плесна с дългата си опашка. После се разнесе гласът на Райлън, нисък и успокояващ, и й се стори, че нервните й окончания забръмчаха в отговор. Стисна устни, когато споменът за миговете споделена страст сякаш заплашваше да я залее. „Не бъди глупачка!“, укори се тя мислено. Конят, който той сега успокояваше, означаваше за него много повече от нея. За него тя беше само средство да постигне една цел и не биваше да го забравя. Беше ли гладен — ядеше. Беше ли жаден — пиеше. Беше ли уморен — спеше. А когато му се приискаше жена, си намираше.

Но това не беше съвсем вярно и вродената почтеност на Джоана не можеше да й позволи да търси утеха в подобен гняв. Съзнателно го беше подвела, надявайки се — знаейки — докъде ще стигне всичко. Тя започна да рови неспокойно дребнозърнестия пясък с босите си крака и взе да се върти неспокойно на неудобния камък. Той щеше да спре, ако не го беше насърчила. Сама бе избрала падението. Не можеше да го обвинява за това.

Но можеше да го обвинява за всичко друго, реши тя упорито, докато наблюдаваше движенията му с крайчеца на окото си. Когато Райлън се приближи към нея, оставяйки коня си вързан за едно паднало дърво, тя напук остана загледана в морето.

— Скоро ще трябва да се връщаме обратно — започна той с равен тон. Когато Джоана не отговори, той помръдна крак и се чу лекият стържещ звук на пясъка. — Можеш да яздиш пред мене, както преди.

— Предпочитам да вървя — изфуча тя със стиснати зъби.

— В момента — без съмнение. Но Блекстън е на около десет левги оттук и аз бих побързал…

— А аз пък не бих бързала — прекъсна го тя, обръщайки към него една ледено — учтива физиономия. — Наистина, не очаквам да се съобразяваш с желанията ми. Досега не си го правил.

Лицето му беше като от камък.

— С твоите желания — не. Но винаги съм държал сметка преди всичко за благополучието ти.

— Наистина. И каква полза има моето благополучие от всичко, което се случи? Бях насила откъсната от живота, на който съм свикнала, за да бъда хвърлена в отблъскващ съюз с някакъв мъж, когото не познавам… нито пък искам да познавам… — Гласът й трепна от внезапно вълнение. — А сега съм съсипана — довърши тя шепнешком.

Джоана отново се вгледа в морето, преглъщайки неканените сълзи. Чу как Райлън пристъпва от крак на крак до нея.

— Не всичко е загубено — проговори накрая той с дрезгав глас. — Само ако ти…

Джоана се изправи, не желаейки повече да слуша егоистичните му разсъждения.

— Всичко е загубено, но ти си твърде предубеден, за да си го признаеш. Аз вече не съм девственица, каквато мъжете търсят за съпруга. — Тя вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх, но още не можеше да го погледне в очите. — Отливът стигна най-ниската точка. Ще тръгваме ли, за да изиграеш докрай играта си?

Последвалото мълчание едва не пречупи решимостта й да се държи високомерно и на дистанция. Трепереше така силно, че помисли, че може да припадне, когато го чу да изругава под нос.

— Кълна се, бих искал…

Не чу останалото, защото той се обърна и тръгна към коня си. Тя не го проследи с поглед, но знаеше какво прави.

Когато конят и ездачът се изравниха с нея, тя тръгна към морето, прибирайки полите си с ръка, за да се запази от леките вълни, които плискаха глезените й.

— Ще яздиш с мене — заповяда Райлън, явно обезпокоен от упоритостта й. Когато тя продължи да гази из плитката вода, той избухна. — Господи, проклет да съм, наистина си жива напаст!

И преди тя да му се изплъзне, той се озова до нея. С едно движение я вдигна във въздуха и насила я настани пред себе си.

Джоана разбра, че съпротивата е безполезна. Но в никакъв случай нямаше да му улеснява задачата. Нададе яростен вик и се задърпа в ръцете му, започна да рита и да се гърчи, докато конят отстъпи назад изплашен и тя блъсна гърба си в ръката му.

— Стой мирно, жено! — изрева Райлън и силно я стисна с една ръка, опитвайки се да овладее плашливия си кон с другата.

И преди тя да си възвърне равновесието, за да продължи да се бори, той смушка подплашеното животно, което се втурна в див галоп през спадналата вода, насочвайки се към отсрещния бряг.

Джоана беше сигурна, че ще падне и препускащият кон ще я смаже. Животното се носеше през дълбоката до колене вода, а тя висеше, вкопчена в ръката на Райлън. Когато той я дръпна силно към себе си, тя не протестира, а когато я прегърна здраво с две ръце, тя се облегна назад, търсейки сигурност на широките му гърди. Едната му ръка се обви около талията й и той намести седалището й между бедрата му. Горещият му дъх нахлу в ухото й.

— Човек не може да действа нежно с тебе, така ли е, малка моя гълъбице? — измърмори той, обръщайки отново вниманието си към нея, след като окончателно бе укротил коня си. — Трябва все да те насилват. Насила да те карат да се покоряваш. — Устните му намериха ухото й и той почти болезнено захапа меката му долна част. — Насила да те целунат, преди да омекнеш.

При тези подигравателни думи стомахът на Джоана се сви и сърцето й заби двойно по-бързо. В действителност, не се налагаше много да я насилват. Дори и сега цялото й същество подскочи от умелата му ласка. Тя се наведе напред, за да избегне съблазнителната игра на устата му, но той също се наведе напред и конят отговори, като ускори хода си. Тя се вкопчи в шията на животното, защото Райлън се вкопчи в нея. Под бедрата си Джоана чувстваше мощта на коня. Но навсякъде другаде усещаше топлия натиск на тялото на Райлън. На гърба, по дължината на бедрата. На седалището. Сълзи замъгляваха очите й, косата й се вееше назад като знаме. Но нямаше как да избяга от допира му, нито от истината в думите му. Той нападаше, а тя се съпротивляваше. Той атакуваше, тя се защитаваше. Но само да настъпеше малко повече и тя се предаваше, а това се превръщаше в блаженство.

Но не беше блаженство. В никакъв случай. Това, което откри в ръцете му, бе грях. Да, имаше наслада и тя не можеше да го отрече. Но беше греховно, защото се бе случило извън брачните обети. И тъй като той не искаше да се жени за никоя — а явно, че нямаше намерение да се ожени за нея, — грехът беше още по-очевиден.

Нейните подбуди поне бяха чисти, напомни си тя. Но мъжът, който я държеше така близо до себе си, като че ли изобщо не бе засегнат от умно измисления й план. Тя беше толкова сигурна, че загубата на девствеността й ще разруши егоистичния му заговор. Но той изглеждаше готов да продължи в същото направление. Да не би съвсем да е полудял?

Джоана бързо изтри сълзите си с една ръка, държейки се за гривата на коня с другата. Не можеше да реши какво да прави, а в това време галопиращото животно я носеше към брега. Когато стигнаха отъпканата брегова ивица, осъзнаваше само едно — че трябва да продължи да се бори срещу Райлън Кемп, каквото и да се случеше по-нататък. Независимо колко щеше да се умори, да се отчае, да падне духом — не трябваше да се предава. Да му съдейства в неговия гнусен план — това означаваше да предаде самата себе си, а тя никога нямаше да го направи. Никога.

Райлън се изправи на седлото и рязко дръпна юздите. Продължаваше да държи ръката си покровителствено увита около талията й и това я принуди също да се изправи.

— Сега ще бъдеш ли по-послушна? — запита той с нисък глас, в който се долавяше надменна нотка.

Макар да трепна от кадифеното ехо в ухото си, Джоана се насили да остане спокойна.

— Не разчитай на това — отвърна с възможно най-презрителния си глас. — Ще бъда учтива, ако го поискаш. Дори ще ти готвя ядене и ще ти кърпя чорапите… в края на краищата, нали съм образец на съпружески добродетели. — И го изгледа унищожително. — Но да ти помагам в този твой налудничав план? Ха! Ако трябва да разтръбя своя… своя позор пред целия свят, така да бъде…

— Не ставай глупачка! Нищо няма да спечелиш от това.

Тъмните му очи се впиха в нейните от няколкото инча, които ги деляха.

Погледът на Джоана също потъмня, докато той изпитателно се взираше в нея, и за миг решимостта й се разколеба. Макар че сега очите му искряха от гняв, топлината им бе различна от страстта, която бе виждала в тях преди. И докато го гледаше, забеляза как очите му потъмняват още повече и стават почти черни, а някъде дълбоко в тях избликва огънче.

Лицето му се наведе към нейното и само след миг умът й се затвори за всички причини, поради които би трябвало да избяга от устата му, която се приближаваше към нейната. Но преди устните им да се срещнат, той изстена и бързо се дръпна назад. Преди и тя да осъзнае какво прави, от устата й се изтръгна лека въздишка.

Колкото и тих да беше звукът, Джоана бе сигурна, че той също го е чул. Погледът му се премести от очите й към устните, после отново се върна към устните. Потискайки един смутен стон, тя бързо извърна лице, но знаеше, че злото е сторено. Въпреки твърдата си решимост бе стигнала опасно близко до това, да го целуне, а много добре знаеше докъде ще стигне оттам нататък.

Конят тропна с единия си преден крак, тръсна два пъти глава и от движението Райлън политна към Джоана. Тя го чу да изругава полугласно. После мръдна леко с китка, от което конят се завъртя около себе си и се насочи на юг.

— Не натам — не можа да не извика Джоана.

Знаеше, че той няма намерение да я върне в „Света Тереза“, но тръгването на юг й се стори съдбовно. — Не натам — повтори тя с глас, който всеки миг заплашваше да й изневери.

Райлън не отговори. Седеше зад нея, без да помръдва, а дългите крачки на коня я отнасяха все по-далече от единствения дом, който бе познавала.

Продължиха да яздят, без да спрат, дълго след като отмина обедният прилив. Слънцето ги печеше немилостиво, от бавно съхнещата земя се издигаше пара. Следваха брега, докато в далечината се показа дим от много комини, който сигнализираше, че наблизо има селище. Отново, без да й каже и дума, Райлън насочи коня към един плитък поток. Животното предпазливо си намери път през мократа трева и тръгна по едва забележимата пътечка, която вървеше покрай водата.

Под сянката на високите брези, които обграждаха пътеката, беше забележимо по-хладно и Джоана се почувства доста по-добре. Беше цялата изпотена от безжалостните лъчи на лятното слънце и горещината, която тялото на Райлън, притиснато до нея, не преставаше да излъчва. Но и не можеше да се наслади на горската прохлада. С всяка крачка, с всяка промяна в пейзажа все повече се отдалечаваше от „Света Тереза“. С всяка изминала минута той неумолимо я отнасяше към едно бъдеще, която тя отказваше да приеме.

— Уморена съм. И съм жадна — изрече тя рязко, когато конят навлезе в плитката вода и тръгна към по-видимата пътека на другия бряг.

— Скоро ще спрем — отвърна той и смушка коня.

— Няма причина да не спрем тук — настоя тя.

Но когато се опита да се изтръгне от ръцете му, той я стисна по-силно.

— Не ме предизвиквай, Джоана — изръмжа в ухото й. — Ще спрем много скоро, когато това село остане достатъчно далече зад нас. Дотогава те предупреждавам да не вдигаш шум. И да стоиш мирно — добави със странно притеснен глас.

Джоана не обърна внимание на интонацията му. Самата тя се чувстваше достатъчно неудобно, за да се занимава с неговото удобство.

— Цялата съм в пот от тази горещина и се схванах да седя толкова време.

И тя отново се размърда, опитвайки се да съживи изтръпналото си седалище.

— Господи, проклет да съм! — избухна той.

Дръпна юздата и конят спря, а в следващия миг Райлън изведнъж се смъкна пред задницата на животното. Джоана го изгледа изненадана, не можейки да отгатне причината за внезапната промяна в настроението му. И изведнъж осъзна, че е на коня сама, без него. Можеше да избяга. Ръката й се стрелна към охлабените юзди, но за съжаление Райлън не беше толкова разсеян, че да не забележи какво прави тя. Бързо я дръпна за глезена и тя изгуби равновесие. Когато полетя надолу към него, той подложи едната си ръка под гърба й, а другата под коленете.

— Е, е, тиха моя гълъбице. Да не би да си намислила да отвлечеш любимия ми кон? — Намигна й и я разтърси, от което тя ахна и се вкопчи във врата му. — Но ти няма да направиш това, нали?

— По-скоро ще те пратя в ада… — изригна богохулните си думи Джоана и се помъчи да се освободи.

Но Райлън я задържа и така я стисна, че тя не можеше да диша. По лицето му не се четеше никаква веселост, погледът му, забит в нея, я изгаряше.

— Точно това те предупреждавах да не правиш. Освен ако не ме предизвикаш…

Замълча, но Джоана веднага го разбра. Отвори смаяно очи, когато осъзна колко силно го е предизвикала. Устните му се извиха в пародия на усмивка.

— Виждам, че разбираш. Добре. Сега пийни малко вода — каза той и я изправи. Но преди да я пусне, я задържа и смръщи чело, а един мускул помръдна на бузата му. — Предупреждавам те, не се опитвай отново да ми избягаш, Джоана. Аз съм мъж и съм податлив на всички прегрешения на мъжете.

С многозначителен поглед пусна ръцете й, обърна се и се отдалечи.

Джоана, напълно объркана, коленичи до блестящия поток и наплиска лицето и ръцете си с освежаващата му вода. Смутиха я не думите на Райлън, защото знаеше какво има той предвид. Бе объркана от собствената си непонятна реакция. Той я заплашваше със своята мъжка доминация и вместо да почувства свиване в стомаха, тя усещаше нещо съвършено различно. Сърцето й биеше лудо, устата й бе пресъхнала, косъмчетата на тила й бяха настръхнали. Но тези реакции бяха предизвикани не от страх или гняв. Предчувствието я накара да се разтрепери. И то, и някакъв копнеж, който бе напълно недопустим.

Джоана плисна шепа вода на лицето си, макар че горещината, която най-много я притесняваше, не беше съсредоточена там. Отново я смути нежеланият спомен за часовете, прекарани с него в колибата. В това свято място!

Прехапа долната си устна, за да спре треперенето, после преглътна позорните сълзи. Тя, която беше толкова горда, не можеше да падне толкова ниско. Щеше да получи изкупление само с искрена молитва и честно разкаяние.

Но тъкмо честното разкаяние й убягваше. По време на безкрайната сутрешна езда напразно се бе опитвала да измоли прошка, но допирът на ръцете му винаги я разсейваше. Разсейваше я тялото му, притиснато до нейното. Начинът, по който…

Джоана изпусна кратък задавен вик. Когато Райлън обърна острия си поглед към нея, тя бързо плисна още една шепа вода на лицето си, без да гледа, че е намокрила дългата си коса и корсажа на роклята. Пи дълго и на големи глътки. Само и само да не погледне в лицето мъжа, който се надигаше, след като бе утолил жаждата си. Когато той се изправи, все още впил поглед в нея, тя извърна лице и косата й се спусна като завеса помежду им.

— Хайде да тръгваме. Ела, ще ти помогна да се качиш.

Макар че Джоана искаше на всяка цена да избегне повторната близост на гърба на коня, оглеждайки се отчаяно из гъстата гора, разбра, че няма как да избяга. Но когато се приближи нерешително към него, не може да се въздържи да не заспори отново.

— Не разбирам какво ще спечелиш, като ме отвлечеш по този начин. — Спря извън обсега му и го изгледа обвиняващо. — Моята стойност като съпруга е изгубена. — Изчерви се, но продължи. — Не остава нищо друго, освен да ме пуснеш.

Той впери каменен поглед в нея, на лицето му не можеше да се прочете никакво чувство.

— Стойността ти като съпруга не е чак толкова изгубена, колкото си мислиш. А да те освободя… — Усмихна се едва-едва и сведе очи към камшика, който държеше в ръка. — Страхувам се, че не мога да направя това, милейди. Честта изисква…

— О! Не ми говори за чест, когато вече доказа, че си лишен от всякаква чест! — Тя му метна унищожителен поглед, изправи гръб и вдигна високомерно брадичка. — Да продължим пътя си, лорд Черно сърце!

Мина пред него, приближи се към коня, без да обръща внимание на това, че той стреснато отстъпи настрани и прибра уши.

— Хайде де — подкани го със саркастичен тон, като все още го гледаше начумерено.

— Внимавай… — и в миг той я дръпна към себе си, извън обсега на оголените конски зъби.

— Пусни ме, ужасен човек такъв!

— Ако те пусках всеки път, когато поискаш, щеше да се изгубиш, да се удавиш, дори да бъдеш стъпкана — измърмори той, продължавайки да я държи здраво. — Ясно е, че имаш нужда някой да те пази здрава и читава!

— Със сигурност не и ти! — изкрещя тя, изпаднала в ярост. — Преди да нахлуеш в живота ми, нямаше нужда да се страхувам за целостта си!

— Не, разбира се, че не. Беше такава плаха и нежна гълъбица, че нямаше защо да се страхуваш от никого и от нищо, или поне така си мислеше. Но излезе, че си по-скоро ястреб, а не гълъбица. — И той я разтърси. — По-скоро грешница, отколкото светица.

— О! — изпъшка Джоана и го заблъска в гърдите. — Ти си грешник и… и… толкова порочен…

Възмутената й тирада бе прекъсната от внезапен тропот на копита. Тя не успя да реагира, когато Райлън изтегли сабята си и я бутна към все още неспокойно пръхтящия кон. Не можаха обаче да се качат на седлото. А дори да бяха успели, пак нямаше да могат да се изплъзнат, защото на малката полянка се изсипаха група ездачи в униформи и мигновено ги обкръжиха.

— Ехей — подвикна един от мъжете със самодоволна усмивка. — Носите цветовете на Блекстън. Кажете си имената.

Сърцето на Джоана заби ускорено от страх. Тези мъже явно бяха по-силните и въпреки че разпознаха цветовете на Райлън, сякаш не се уплашиха от това. Новата ситуация като че ли не безпокоеше особено и самия Райлън. Джоана почувства напрежение в ръката му, но гласът му беше хладен и нисък.

— Носите цветовете на Джон Безземни. Бихте ли си казали и вие имената?

Ездачите погледнаха към водача си, очаквайки как ще реагира той на този дързък отговор. Но макар че присви очи, той сдържа гнева си.

— Да ме вземат дяволите, ако това не е самият лорд Блекстън. Безразсъден, както винаги, с бързия си език. — Той се облегна назад на седлото и го изгледа хитро. — Какво правите толкова далече от дома си, без стражи, сам с това момиче? — И намигна многозначително. — Сигурно не искате да я поделяте с хората си, а? Но ще я споделите с нас, гарантирам ви.

Накани се да слезе от седлото, но заплашителният връх на сабята на Райлън го спря.

— Само да я докоснете, ще си загубите ръката.

Настъпи зловещо мълчание. На Джоана изведнъж й призля, когато осъзна намерението на мъжа. Стисна ръката на Райлън, сякаш тя беше единственото й спасение, макар да разбираше колко малко надежда има за спасение. Райлън обаче не се примиряваше със ситуацията.

— Трябва ме убиете, за да стигнете до нея, и макар да мислите, че никой няма да узнае, истината ще се разбере. Вашият крал едва ли ще ви благодари, когато гневът на неговите барони се стовари върху му заради убийството на човек от техните редици. Те ще го накарат да наложи сурово наказание, за да уталожи яростта им. — Отправи слаба, ледена усмивка към умълчалите се войници. — Предлагам всички вие да помислите кой от вас ще поеме вината, преди да вдигнете оръжие срещу един лорд на кралството.

Няколко от мъжете нервно се размърдаха на седлата и това потвърди колко са верни думите му, а в сърцето на Джоана трепна пламъче надежда. Водачът на групата обаче нямаше намерение толкова лесно да се предаде.

— Крал Джон може да не прости убийството на един от своите лордове, но сигурно няма да се разтревожи, ако малко си поиграем с някое хубаво момиче като това тук.

— Само опитайте и се заклевам, че това ще е последното, което ще направите в живота си — заяви Райлън с леден глас.

— Проклятие, та тя не прилича на благородничка — изсъска ядосано капитанът. Изгледа Джоана по-внимателно, вгледа се в простата монашеска дреха. Присви очи. — Коя си ти, момиче? Кажи ми името си.

Джоана погледна смутено първо към капитана, после към Райлън. Усети го, че е нервен, но разбра, че истинската й самоличност е единствената нейна защита в момента. Ако успееше да ги убеди, че е благородничка, нямаше да се осмелят да я докоснат.

— Аз съм Джоана. Лейди Джоана Престън.

При тези думи капитанът се изсмя на глас.

— Лейди Джоана Оксуич? В името Божие, какъв неочакван късмет! — Веднага слезе от седлото и церемониално й се поклони. Тя го изгледа смаяно. — Крал Джон ви изпраща своя поздрав и ви кани да се присъедините към нашия двор. Бяхме се запътили към „Света Тереза“, за да ви вземем, и ето че сега ви намираме тук.

Мигновеното й облекчение се смени със студен гняв.

— А искахте да ме изнасилите — изгледа го тя яростно, вече доста успокоена от неочакваната развръзка.

— Аз… ъ-ъ… ако знаехме коя сте… — заекна той неловко.

Сърцето на Джоана биеше от страх, но знаеше, че няма да се осмелят да я докоснат. Самият крал бе пратил да му я доведат.

Това обаче също не я успокояваше кой знае колко. Вдигна очи към напрегнатото лице на Райлън, после отново погледна към капитана. Имаше ли изобщо избор? Да продължи с Райлън или да тръгне с хората на краля, когато и в двата случая я очакваше нежелано бъдеще. Но така ли беше? Райлън смяташе да я омъжи за някакъв непознат, но тя разбра, че не може да разчита и на краля. Имаше само думата на Райлън, че крал Джон планира за нея това, което и той, но Райлън може би просто се опитваше да я сплаши. Освен това кралят би трябвало да се вслуша в гласа на разума, когато тя му обясни, че вече не е девица.

Преглътна мъчително, после си пое дъх, за да се успокои.

— Вие ще ме заведете при краля? — запита тя капитана.

— Не прави това — измърмори Райлън, ръката му болезнено стисна нейната.

Като видя как стоят нещата, капитанът се възползва от предимството си.

— Пуснете я, Блекстън. Кралят няма да ме съди строго, ако ви пробода заради тази дама.

Сякаш по даден знак останалите ездачи извадиха оръжията си. Трясъкът им прозвуча зловещо в горската тишина.

— В действителност — продължи мъжът, — дори ако ни я предадете доброволно, кой може да каже дали не сте упражнили насилие върху нас?

В смразяващото мълчание, настъпило след тази заплаха, се чу високият, звънък младежки глас на Джоана:

— Аз, например.

Макар че трепереше от страх, този път не се боеше за себе си. Нямаше причина да се притече на помощ на Райлън. От гледна точка на която и да било логика, той си заслужаваше всичко, каквото кралските хора се заканваха да му причинят. Но реакцията й не произтичаше от никаква логика. Тя нямаше да допусне да се пролива кръв заради нея. Нито тази на Райлън, нито на когото и да било.

Чувстваше погледа на Райлън, впит в нея, но не сваляше очи от смаяния капитан.

— Но, милейди, това е…

— Говоря сериозно, сър… сър… — Погледна го многозначително и той отмести очи.

— Сър Пейтън — измънка той.

— Сър Пейтън. Да, добре, ще дойда с вас в двора. Но съм сигурна, че ще разбера, ако нещо се случи на сър Райлън, и ще направя така, че останалите барони да знаят кой е отговорен.

Усещайки, че е спечелила в сблъсъка с волята на сър Пейтън, тя отново се опита да се освободи от здравата ръка на Райлън, която стискаше нейната.

Цял един безкраен миг той не я пускаше. Тя вдигна очи към него, искаше да го погледне високомерно и триумфално, да му покаже, че го е победила, и да се присмее на проваления му план. Но когато очите й срещнаха неговите, тези чувства угаснаха. В този безкраен миг тя бе изпълнена единствено със съжаление. Очите му бяха потъмнели. От гняв, разочарование или от чувството за поражение — не можеше да каже точно, защото нейните очи плувнаха в неуместни сълзи.

Тя почувства как пръстите му я отпускат, и се дръпна от него. Обърна се към капитана, но мислено още виждаше Райлън, висок и силен, с изтеглена сабя, с тъмно и гневно лице.

Моментално я настаниха на отделен кон и един от войниците пое юздата му. Почти веднага потеглиха с бърз ход, оставяйки Райлън далече зад себе си. Но макар да се отдалечаваше от него, Джоана не можеше да освободи мисълта си от образа на мъжа, който бе неин безскрупулен похитител и същевременно умел любовник. Стисна силно устни, държейки се за твърдото седло. Бе влязъл без предупреждение в живота й и бе излязъл по същия внезапен начин. Но тя знаеше, че никога няма да може да изтрие напълно спомена за него.