Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

15

Джоана стоеше зад стола си и чакаше, както останалите, кралят да отиде на мястото си и да седне. Ръцете й стискаха гърба на стола, сякаш беше спасителен пояс и наистина, ако не беше подкрепата на солидната дъбова облегалка, краката й щяха да се подгънат и тя щеше да се свлече на пода. Взираше се с невиждащи очи пред себе си, отказвайки да срещне, чийто и да било поглед… със сигурност най-вече този на лорд Блекстън. Но въпреки това осъзнаваше колко много любопитни очи не преставаха да я следят.

Какво, за Бога, правеше кралят? Двамата с Райлън очевидно бяха политически противници. Ако се бе съмнявала в думите на Райлън по този повод, коварното поведение на краля сега го доказваше. Тази покана към лорд Блекстън да обядва на почетната маса бе замислена като изтънчено оскърбление и Джоана го намираше за ненужно и съвсем неподобаващо за един монарх. Но поведението на Джон я интересуваше единствено доколкото засягаше самата нея. Беше съвършено ясно, че я използва като средство да дразни противника си.

Въпросът, на който не можеше да си отговори, беше защо Райлън сътрудничи на краля. Защо е дошъл в двора, позволявайки да бъде оскърбяван толкова публично? Една романтична част от нея искаше да повярва, че е дошъл тук от чувство за вина заради лошото си държание спрямо нея, но тя бързо отхвърли тази глупава мисъл. Най-вероятният отговор беше, че той просто не е повярвал, че плячката така лесно му се е изплъзнала от ръцете.

— Кралят желае да седнете до кралицата — прошепна й учтиво един млад прислужник.

Джоана послушно се премести зад стола, който той й посочи, и едва не се спъна, като видя, че Райлън е застанал зад стола на самия крал.

Въпреки всички причини, които имаше, за да го мрази, най-силното чувство на Джоана в този момент беше един тъмен и болезнен копнеж. Като рана, останала незатворена по ръба на съзнанието й. И болката от нея накара сърцето й да подскочи.

Лицето му не издаваше никакви чувства, също както и очите. Те бяха тъмни, блестящи от емоции, когато се плъзнаха по нея. Джоана преглътна, после си пое дъх на пресекулки и смело вдигна брадичка, за да се защити от изгарящия му поглед. Не можеше да отрони и дума. Устата й бе пресъхнала, мисълта — празна. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг, като че ли цяла вечност. После той леко помръдна и се прокашля.

— Знаех, че животът в двора ще ви хареса — промърмори той, когато очите му още веднъж пробягаха по елегантната й фигура. — Но никога не съм подозирал колко много ще ви допадне.

Тази надменна забележка, прикрита под формата на комплимент, накара гнева на Джоана да изригне.

— Знаели сте? Подозирали сте? Повече от ясно е, че не знаете нищо за мене! — изсъска тя ядно.

Накани се да пристъпи към него, готова да излее върху му целия гняв, огорчението и объркването, които кипяха в нея, но навременното появяване на кралицата предотврати изблика й.

— Хайде, хайде, лейди Джоана. Тук не е мястото да показвате чувствата си към лорд Блекстън. Такъв разговор е най-добре да се води в по-интимна обстановка.

Джоана преглътна острите си думи, без да съзнава, че ясният глас на кралицата се чува чак до първия ред маси оттатък подиума. Тогава кралят пристъпи между нея и Райлън и с широка усмивка се обърна към Изабел:

— Не бъдете много строга с нея, скъпа моя. Естествено е тя да изпитва антипатия към мъжа, който е искал така жестоко да я отвлече. — Той отправи към Райлън нарочно снизходителен поглед. — Ако лорд Блекстън не се радваше на толкова високо реноме сред моите барони, бих се почувствал задължен да му наложа сурово наказание за подобно безчестно деяние.

Вдигна ръка, за да попречи на Райлън да възрази.

— Но тъй като в действителност няма нанесена никаква вреда — моите стражи я спасиха съвсем навреме, — мисля, че едно извинение от страна на лорд Блекстън ще е достатъчно. — Той се усмихна отново, съзнавайки добре, че всяко ухо в обширната епископска трапезария се е напрегнало да го чуе. — Какво ще кажете, скъпа Джоана? Ще приемете ли неговото извинение с благосклонността на истинска дама?

Джоана се вгледа в краля, без да може да проумее мотивите му. Само това ли ще поиска той от провинилия се свой лорд — едно извинение? Погледът й се премести към невъзмутимото лице на Райлън, така решително и застрашително дори в този момент на публично унижение. Но това, което видя на лицето му, не беше разкаяние. Съвсем не. Той като че ли предизвикваше — и нея, и краля — да му се противопоставят. Можеше ли да е толкова глупав?

Това обаче може би не беше глупост. Може би беше по-силен, отколкото подозираше тя. В края на краищата, хората на краля се бяха поколебали дали да го убият, когато можеха да направят това съвсем лесно. А сега кралят не изискваше никакво наказание за него, само настояваше публично да й се извини.

Тя присви замислено очи, взирайки се в мъжа, който й бе отнел девствеността. Можеше да има власт, можеше дори да плаши кралете. Но вече не можеше да я нарани. А тя можеше поне да се позабавлява, като го гледа как се бори.

Вдигна брадичка и отправи слаба усмивка към крал Джон.

— Ако ми поднесе извинение… искрено извинение — прибави тя бързо, — тогава бих могла да го приема.

Райлън я изгледа.

— И ще го приемете благосклонно? — запита със сардонична усмивка на устните.

Тя трябваше да стисне зъби, за да не изригне.

— Ще го приема благосклонно — повтори тя, макар че искрящият й поглед казваше точно обратното.

Кралят премести очи от Райлън към Джоана и отново към Райлън.

— Колко приятно. Всички сме на едно мнение. А аз предпочитам хармонията пред неразбирателството.

Усмивката му стана още по-широка, дългите му зъби блеснаха, а в очите му заискри победно пламъче. Но това не беше просто триумфът над един барон, който му създаваше неприятности. Джоана правилно отгатна какво се таеше зад блясъка в очите на краля — омраза. Тръпки от страх пролазиха по гърба й. Изведнъж прозря със стряскаща увереност, че кралят едва ли би допуснал тази игра на котка и мишка, която сам бе започнал, да завърши с едно просто извинение.

— Е, Блекстън — подкани го кралят. — Ще изкажете ли извинението или не?

Като видя как Райлън се взираше хладнокръвно в краля, Джоана беше твърдо убедена, че по-скоро би удушил Джон, отколкото да изпълни заповедта му. Но тогава той обърна ледения си поглед към нея.

Изложена на остриетата на нетрепващите му очи, Джоана изпита усещането, че в препълнената зала не е останало нищо, освен него — нито кралят, нито кралицата, нито благородниците, нито слугите. Той пристъпи към нея, посегна към здраво стиснатите й ръце и ги пое в топлите си длани.

— Лейди Джоана — започна той тихо, без да престава да се взира в напрегнатите й очи, — дълбоко съжалявам за обстоятелствата около досегашното ни общуване. Ако беше в моя власт да променя миналото, без съмнение бих го направил.

Когато ръцете му докоснаха нейните, пулсът на Джоана заби двойно, дори тройно по-бързо. Отначало поиска да се дръпне, защото инстинктът й за самосъхранение беше твърде силен. Но нежното му докосване и напрегнатият му поглед я накараха да остане на място. А леко дрезгавият му глас породи дълбоко в нея тръпки на нежелан, смущаващ копнеж.

Истина ли беше това, запита се тя. Наистина ли искаше да се бяха срещнали при други обстоятелства? Сериозно ли говореше, когато изрече това… и другите неща, които не изрече с думи, а с безкрайно дълбокия поглед на очите си?

— Аз… — запъна се Джоана. — Благодаря, Ра… лорд Блекстън — успя най-накрая да изрече тя.

Той накара ръцете й да отпуснат здраво преплетените си пръсти и те легнаха съвсем естествено в дланите му. Наведе се и ги целуна, демонстрирайки съвършено поведение на придворен. Но когато устните му погалиха опакото на дланите й, тя почувства как пръстите му се сключват в топла прегръдка около ръцете й. Тогава езикът му крадешком описа нежен кръг около кокалчетата на пръстите й и тя с усилие сподави шокираното си ахване.

— Милейди — промърмори той с израз на почтително уважение, докато вдигаше глава.

Само изгарящата топлина на очите му издаваше истинските му чувства.

— Ми… милорд — едва успя да изрече тя.

Когато Райлън пусна ръцете й и отстъпи назад, кралят се усмихна, доволен от проявеното от рицаря му подчинение. Сред придворните се разнесе вълна от сдържан шепот, защото историята за опита на сър Райлън да отвлече лейди Джоана Оксуич се бе разнесла като горски пожар. Всички знаеха за неприязнените чувства на Райлън към краля. Сега бяха станали свидетели на това, как кралят го накара да се подчини на волята му. Самодоволното изражение на Джон показваше съвсем ясно, че първото действие от унизяването на Райлън Кемп му е доставило извънредно голямо удоволствие.

Единственият наблюдател, който изглеждаше не толкова доволен от разигралата се сцена, беше кралица Изабел. Проницателният й поглед се местеше между Джон и Райлън и изящно маникюрираният й пръст неспокойно потупваше по замислено свитите й устни. Не каза нищо, само царствено се доближи до стола си и зачака Джон да седне. Но сред последвалия шум от разместване на столове и пейки и тътрене на крака в бадемовите й очи можеше да се прочете някакво стаено предчувствие.

Райлън започна да се храни с подчертано равнодушие. Агнешкото със сос, поднесено върху легло от пухкав бял хляб, беше любимото му ястие и една част от него отбеляза с признателност майсторството на кралските готвачи. Но днес трябваше изкуствено да демонстрира колко много му е харесала храната. Крал Джон не си отказваше нищо. Нито най-хубавите храни и напитки, нито фините дрехи и кожи. Изстискваше от народа такива данъци, че хората изнемогваха в мизерия, но живееше така, сякаш съкровищницата му никога няма да се изпразни.

Райлън обаче добре знаеше, че не кралските излишества караха сега храната да засяда в гърлото му. Не и този път. Апетитът го беше напуснал, защото лейди Джоана Престън седеше толкова близо и въпреки това той нямаше достъп до нея. Хранеше се на не повече от два метра от него, но нито можеше да говори с нея, нито можеше да я докосне.

Цялото му тяло се стегна, когато помисли как иска просто да я докосне, макар да знаеше, че това е лудост.

Сподавяйки една особено сочна ругатня, той посегна към чашата си и изгълта хубавото червено вино от нея.

— Одобрявате ли виното? — запита Джон с мек глас.

Отряза си голяма хапка от агнешкия бут и я поднесе към устата си, преди да обърне поглед към своя васал.

— Хубаво е — измърмори Райлън.

— Имам го от лорд Фултън. Вместо да увелича васалния му данък, приех четири бъчви от най-доброто му вино. — Той се засмя, виждайки окаменялото изражение на Райлън. — Виждам, че не одобрявате това. Може би няма да се мръщите толкова, ако узнаете, че сър Харолд Гимсби ме снабди с два товара фини платове от Франция. Изящна коприна и най-меко кадифе. Искаше позволение да разшири замъка си на река Уай и спечели благоволението ми по този начин. — И той бодна на вилицата си още едно парче месо. — Макар че още не съм отсъдил относно неговия замък, реших да подаря няколко топа плат за дрехи на лейди Джоана.

Като усети, че Райлън целият се напряга, кралят се усмихна още по-широко.

— Тя ще има нужда от хубава рокля за сватбата си. Резедава, мисля. — Отправи поглед към Джоана, която едва слагаше по нещо в уста, седнала чинно до Изабел. — На тези хубави зелени очи чудесно ще подхожда една рокля от зелена коприна. Разбира се, такава красавица като нея ще изглежда най-добре без никакви дрехи, върху фини снежнобели чаршафи. — Той се изсмя дрезгаво и посегна към чашата си. — Без съмнение мнозина от нашите високопоставени млади лордове ще се хвърлят в краката й, надявайки се на щастието да я видят именно в такова състояние.

Джоана ахна на глас и Райлън се принуди да изстиска и сетната си воля, за да не запуши с юмрук разюздано смеещата се уста на Джон. Но на Изабел такива задръжки не й бяха необходими.

— Вашата грубост ще бъде по-уместна в конюшнята — изсъска тя, макар и не толкова високо, та да я чуят повече хора.

Джон не се извини, но прояви добрата воля да прикрие изблика си на просташко остроумие с нарочно предизвикана кашлица. Когато Изабел успокоена констатира, че кралят вече ще се държи прилично, тя обърна поглед към Райлън.

— И така, лорд Блекстън. Вие още веднъж избягнахте гнева на краля. Какъв шанс имате — той предпочита да ви дразни, пред това да ви затвори за наказание в кулата.

— Да, какъв шанс — и Райлън пъхна в устата си парче агнешко.

— Трябва да кажа — продължи кралицата, — че за нас е много по-приятно да се срещнем в такава обстановка на хармония, отколкото в условията на вражди и недоволство от последните месеци… не, години. Недоволство, което, бих добавила, вие само се стремяхте да подклаждате.

— Искам просто да осигуря трайно благополучие… и мир… за Англия.

Изабел плъзна очи по него в типично женски, оценяващ поглед. Ако съпругът й не седеше помежду им, Райлън би сметнал замисленото проблясване в очите й като знак, че тя готви някаква тайна среща с него. Но последвалите й думи разсеяха подозренията му.

— Бих искала да мисля, че ще се съсредоточите най-напред и преди всичко върху благополучието на Блекстън и принадлежащите му имения. Но както е положението в момента, вие сте без съпруга и следователно без наследник.

Нежно извитите й вежди се вдигнаха във висока въпросителна дъга. Джон също зачака отговора на Райлън.

В други обстоятелства той на драго сърце би разкрил изгодния съюз, който наскоро бе сключил със сър Егбърт Кросли, засягащ дъщеря му Мерилин. Но извърнатият профил на Джоана, седнала оттатък краля и кралицата, някак си го накара да премълчи всичко това.

— Уверявам ви, няма дълго време да пренебрегвам това положение.

— Ние сме много заинтересувани от преговорите, които бихте водили по подобен въпрос — подчерта Джон. — Разбира се, има някои девойки, които решително са извън обсега на вашите възможности.

И той отправи многозначителен поглед към Джоана, а после присви очи и изгледа Райлън.

Райлън посрещна очите на краля с внимателно наложена маска на безразличие. Слаба усмивка бе отговорът му към кралицата. Но погледът му се плъзна покрай кралската двойка към Джоана и самообладанието му за миг се разколеба. Тя също го гледаше, но нейните чувства бяха много по-трудни за разгадаване, отколкото тези на Джон и Изабел.

Кралят мразеше всички, които му се противопоставяха. Искаше да унижи Райлън и по такъв начин да го лиши от влиянието му сред другите барони. Кралицата, от своя страна, макар и да не беше отмъстителна като съпруга си, знаеше, че всеки прекалено мощен лорд заплашва кралската власт. Нежната й приветлива външност прикриваше една наистина изключителна хитрост.

Но Джоана… Джоана за него беше загадка.

Лицето й беше бледо и мрачно, изражението й с нищо не напомняше за онова, което бе видял първия ден в „Света Тереза“. Тогава само светлинката в стряскащите й зелени очи издаваше чувствата, които бушуваха у нея. Но той не можеше да каже какви са тези чувства. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. Забулен — такава бе според него най-точната дума, описваща нейния поглед. Неговият беше настоятелен. А нейният — забулен. Той искаше да узнае истинските й мисли. А тя се стремеше да отблъсне дори опита му да стори това.

Но Джоана не извърна очи. Едва намесата на любимия изповедник на кралицата, епископа на Ийли, сложи край на безмълвното премерване на сили между погледите на двамата.

— Сватба в двора. Това ще бъде извънредно приятно разнообразие във всекидневието, нали така? — Закръгленото му лице и плешивото теме блестяха от бликаща жизненост, а подвижните му, стрелкащи се очи скачаха подред върху всеки от седналите на почетната маса. — Спомняте ли си, милейди, каква веселба беше, когато Фицпатрик се ожени в навечерието на Коледа? Ами празненствата по жътва, когато лейди Хелън се омъжи за онзи лорд от Севера, сър Кендрик? Ах, какви времена бяха! Такива празненства! Такива игри и забавления! А какво вино се лееше! — Той прекъсна въодушевеното словоизлияние, за да сграбчи чашата си и жадно да отпие от нея. — Да, една сватба ще бъде голямо развлечение. Дали да не бъде тази на лейди Джоана? Или може би на лорд Блекстън? Или може би най-добре да има две сватби? Да, двойна сватба — обяви той.

— Лорд Блекстън, както и лейди Джоана, още не са сключили своите съюзи — отбеляза сухо кралят. Вдигна чашата към устните си, отпи, после замря замислено, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — Решението за брака на лорд Блекстън е в собствените му ръце. Но бъдещето на лейди Джоана е поверено на мене. Какво ще кажете вие, Изабел? Да обърнем ли мислите си по-бързо към уреждането на работите на нашата повереница и следователно да внесем малко веселие в нашето посещение в Ийли?

Очите на Райлън моментално се стрелнаха към Джоана. И тя отправи веднага поглед към него. Страхът й личеше съвсем явно, но според него не би могъл да бъде по-голям от неговия. За миг той сякаш беше сигурен, че е отгатнал мислите й. После тя отвърна очи и се загледа в ръцете си. Но този единствен миг му беше достатъчен, за да реши окончателно какво трябва да предприеме. Бе пристигнал в Ийли, воден от ярост, но в огромната бързина не си бе съставил никакъв ясен план как да не позволи на краля да злоупотреби с нея. Не знаеше точно как ще успее да го направи, но вината и остатъците от чувството му за чест изискваха да го стори.

Сега обаче решението беше съвсем ясно и той почувства прилив на огромно облекчение. Не му се вярваше, че досега не го е прозрял. Но отново се натъжи, като осъзна, че само отчаяната молба за помощ, която бе прочел в този кратък миг в очите на Джоана, го бе довела до това логично решение.

Самият той трябваше да се ожени за нея.

Взе чашата си с трепереща ръка. Щеше да се ожени за нея и с това може би щеше да я спаси от гнусните нокти на някой кралски любимец. Дори според човек с низки помисли и егоистичен ум подобна съдба би била съвсем незаслужена за такова невинно създание като Джоана.

Разговорите около него продължаваха, но Райлън не ги чуваше. Епископ Ференди бърбореше нещо за сватби и тържества. Кралицата напомняше на краля, че тя и придворните й дами ще имат нужда от нови рокли за празненствата. Джон се смееше, понеже бе забелязал как ръката на Райлън потреперва, и се опиваше от унижението, което бе наложил на отдавнашния си противник.

Но Райлън не обръщаше внимание на това, защото бе потънал в размисли относно безразсъдното си решение. Вече беше обвързан с лейди Мерилин. Баща й нямаше да приеме тази промяна в ангажимента му, а Райлън нямаше желание да изложи нито лорд Егбърт, нито дъщеря му. Слава на Бога, че годежът още не беше обявен. Но налице беше, като че ли непреодолимият проблем относно съгласието на краля. Сега Джоана беше повереница на двора и Райлън беше последният човек, за когото Джон би пожелал да омъжи наследницата на Оксуич. Но в този момент никой от тези доводи не означаваше нищо за него.

Райлън отпи голяма глътка вино, а после обърна глава и се вгледа в Джоана. Неговата Джоана, помисли той и яростно чувство на притежание го овладя.

Макар че решението му променяше невероятно много политическите му планове, той не пожела да мисли повече по него. Щеше да намери някакъв друг начин да обедини хаотичната опозиция на бароните срещу политиката на краля. Щеше да намери начин да успокои гнева на сър Егбърт. Но преди всичко щеше да намери начин да накара краля да му даде ръката на лейди Джоана. Кралят нямаше да го стори на драго сърце, но това само щеше да направи евентуалната му капитулация още по-приятна.

Ами ако Джоана не пожелаеше това?

В този момент тя вдигна сведеното си лице и открито срещна погледа му. Още веднъж той видя страха й и мълчаливата й молба за помощ. И макар да му струваше върховно усилие, Райлън остана на мястото си, издавайки огромното си вълнение само с това, че здраво стисна чашата си. Но вътре в себе си се бореше с непреодолимия подтик да скочи, да я притегли към себе си и да се бие с всеки, който би поискал да се намеси.

Напрегнатият му поглед накара очите й леко да се разширят и той нерешително откъсна очи от нейните, за да обърне внимание на разговора на кралската двойка. Но умът му преливаше от съвсем ясно очертани планове. Отпи още една глътка и негласно се закле — този път в основния камък на замъка Блекстън. Щеше да вземе лейди Джоана Престън за съпруга.

Нея и никоя друга.