Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (18)

17

Мерилин лежеше напълно облечена на леглото си. Лицето й беше бледо, очите сухи, но Джоана изведнъж разбра, че е плакала. Тя затвори вратата и пристъпи към девойката, чиято нескривана мъка я накара да забрави собствените си объркани мисли.

— Какво има, Мерилин? Видяхте ли се с баща си? Лоши новини ли ви е донесъл? — Джоана седна на леглото до момичето и взе студената й ръка в своята. — Добре ли сте?

Мерилин преглътна и си пое дъх с видимо затруднение.

— Държа се много глупаво — пророни тя. — Това е повече, отколкото очаквах. И… и…

Гласът й отново трепна и тя преглътна стона, който се надигаше в гърлото й.

Джоана усети прилив на съчувствие към мъката на Мерилин. И страх за самата себе си. И двете бяха хванати в една и съща клопка без изход. Скоро и нея щеше да я сполети същата съдба.

— Баща ви избрал ли ви е съпруг?

Мерилин кимна. Вдигна към Джоана очи, плувнали в сълзи.

— Договорът е сключен и трябва да се радвам, защото този мъж поне не е стар и грозен…

Тя изхлипа, обърна се и този път открито заплака.

Джоана бе покъртена от огромната мъка на Мерилин. Нима нямаше как да й помогне да избегне този брак, от който тя така явно се боеше?

— Може би няма да е чак толкова ужасно — направи тя опит да я утеши.

Мерилин поклати глава.

— Той ме плаши! Толкова е мрачен и… и толкова сърдит.

— Баща ви ли?

— Не. Не. Лорд Блекстън! — извика разстроеното момиче. — Баща ми казва, че той има голяма власт и като негова съпруга ще бъда една от най-влиятелните дами в кралството, но…

Джоана не чу повече нищо. Мерилин трябваше да се омъжи за лорд Блекстън? Райлън Кемп бе обещал да се ожени за нея? Потресът от това разкритие разтърси всичките й сетива и тя се вгледа с неверие в хлипащото момиче на леглото. Не може да е истина!

Но явно беше.

Черна бездна се отвори в сърцето й — една тъпа болка, която не можеше да заглуши. Всички други случаи в живота й досега, когато се бе чувствала изоставена, й се струваха нищожни, сравнени със смазващото чувство на загуба, което я овладя сега. Защо именно Райлън от всички мъже в Англия?

Сълзи избликнаха в очите й, но тя бързо ги потисна. Щеше да бъде глупаво да плаче за него, каза си. За коя ще се ожени той, няма никакво значение за нея. Помъчи се да мисли логично. Сега трябваше да се безпокои за Мерилин. Насилваха горката плаха Мерилин да се омъжи за този егоистичен, коравосърдечен негодник! Та тя беше почти дете, помисли Джоана с растящо негодувание. Но щеше да бъде подложена на същото физическо оскърбление, което и самата тя бе претърпяла от него.

Тази мисъл стресна Джоана. Райлън и Мерилин. Тя бързо си пое дъх и се опита да се успокои, защото съвсем неочаквано се бе поддала на чувство, твърде близко до ревността.

Но не беше ревност. Беше сигурна в това. Макар че този мъж имаше нещо привлекателно у себе си… макар че можеше да целува една жена и да я прегръща така, че напълно да отнеме волята й… въпреки това той беше негодник. Беше лорд Черно сърце, недостоен за такова невинно създание като Мерилин.

Тя се вгледа в страдащата девойка и успокоително я погали по косата. Мерилин трябваше да бъде омъжена за далеч по-достоен мъж от Райлън Кемп. Трябваше й мъж с добри обноски. Някой галантен и очарователен човек, приятен и с мек характер. Някой като… като…

Джоана се усмихна малко тъжно, когато се сети за името. Мерилин имаше нужда от някого като Ивън Торндайк. Той беше млад, приятен на вид и с извънредно приветлив характер. Не беше алчен и изглежда, нямаше особени политически амбиции.

Но пък онова намигване…

Джоана се намръщи, после решително отпъди мислите за Ивън Торндайк и Райлън Кемп — мислите за всички мъже — от главата си. Сега се тревожеше преди всичко за Мерилин.

— Хайде, Мерилин — поде тя с по-твърд глас. — От тези сълзи няма никаква полза. Сега трябва главата ти да се проясни, за да се пребориш с баща си по този въпрос.

Хлипането на Мерилин понамаля и след като изтри сълзите с юмруци, тя се обърна по гръб и се вгледа в Джоана.

— Какво… какво искаш да кажеш с това, да се преборя с него? — запита тя, хълцайки.

Докато стоеше над леглото на Мерилин и се взираше в невинното й младо лице, Джоана внезапно се почувства твърде стара и твърде опитна в нещата от живота.

— Трудно е, когато няма на кого да разчиташ, освен на себе си — започна тя, търсейки думите, като същевременно събираше мислите си. — Епископ Ференди смята, че една млада благородничка изпълнява дълга си към Бога, когато се омъжи и роди деца от този съюз, и това може да е вярно за някои. Но не вярвам, че е така за всички. Със сигурност не и за мене. Но дори и да е така, не е работа на друг човек да казва кой да бъде този съпруг. Нито е редно съпругът да се отнася зле с жена си. Със сигурност нашият Господ Бог е обичал жените от своето време и се е грижел за тях.

Тя си пое дълбоко дъх, когато осъзна тази нова идея. От известно време тя се оформяше в съзнанието й, но досега не бе намерила думи, с които да я изрази.

— Аз съм напълно способна да избера собствения си съпруг… ако наистина искам такъв. Ти също. Но решението бива отнето от нас само заради собствеността, която е свързана с ръката ни. — Тя сниши поверително глас. — Аз съм готова да се откажа от наследството си, за да избягна неподходящ брак. Може би и ти трябва да направиш същото.

Мерилин се надигна и се облегна на високата табла на леглото. На лицето й се изписа учудване, породено от думите на Джоана.

— Баща ми никога няма да го позволи. — Изтри една сълза, стекла се на брадичката й. — Не, никога. Нито пък кралят лесно ще позволи и на тебе да се откажеш от дълга си.

— Може би. А може би не. Но аз въпреки всичко ще се опитам да го убедя. В края на краищата, той ще получи това, което всъщност иска: Оксуич да премине в ръцете на някой от неговите последователи.

Мерилин поклати глава. Гласът й стана по-уверен, заговори така, сякаш тя беше мъдрата, а Джоана — наивното дете.

— Не познаваш краля, Джоана. Той най-много иска това, което му се отказва. Ако му откажеш послушанието си, той ще го изисква още повече от тебе.

— Не може да ме накара да изрека думите. Няма да положа брачния обет!

— Лейди Клара, вдовицата на лорд Морленд, също се опита, когато кралят й заповяда да се омъжи за сър Кътбърт, тя отказа. Крал Джон накара да отнемат децата й и я затвори в собствената й кула през зимата, без никакъв огън, за да се топли. На Благовещение, когато тя пак отказа, я лиши и от храна. На празника на свети Марк я омъжиха за онзи стар, грозен мъж, който беше погребал вече четири съпруги. — Мерилин се вгледа напрегнато в Джоана. — Слуховете казват, че въпреки крехкото й здраве той веднага й направил дете.

Джоана се облегна назад, объркана от това ново доказателство за жестокостта на краля. Как може човек да бъде толкова безчувствен? Но тя не можеше да допусне това да я обезкуражи. И макар да предпочиташе да не го прави, все още можеше да разкрие, че не е непорочна. Това трябваше да накара краля да се замисли. Но тя щеше да държи за себе си това сведение, докато не бъдеше принудена да го огласи.

Срещна примирения поглед на Мерилин.

— Както и да е, не виждам по какъв начин положението ми може да се влоши от това, че ще се опитам да разубедя краля. Той може да пренебрегне желанията ми, както предвиждаш. Но може и да не стане така. Ако внимавам и представя по подходящ начин моя случай — ако си подбера думите и момента, — кой знае какво може да реши той? — Джоана вдигна брадичка и скръсти ръце в скута си. — Знам само това, че не мога да отстъпя, когато се решава какво ще стане с живота ми.

 

 

Цялата нощ Джоана мисли върху смелите си думи. Не беше лесно. За нейно нещастие, безпокоеше я не толкова заплахата, че ще бъде омъжена за някой барон по избор на краля. Плашеше я по-скоро новината за годежа на Мерилин.

Райлън Кемп трябваше да се ожени за Мерилин. Не беше честно! Тя тупна отчаяно с юмрук по мекия дюшек, после се обърна по гръб и се опита да се успокои. Беше тъмно и не виждаше тавана над главата си. Не чуваше никакъв звук, с изключение на тихото дишане на Мерилин. Беше съвсем сама с мислите си… и се чувстваше извънредно неудобно.

Каква глупачка беше, да се измъчва така зле заради годежа на Мерилин! Трябваше да съчувства на горкото момиче, което щеше да бъде обвързано с този коравосърдечен лорд Блекстън. Но тя изпитваше само гняв. Гняв и ревност.

Защо не беше предпочел да се ожени за самата нея? Ако Оксуич беше толкова ценен за неговите политически цели, защо не искаше самият той да се ожени за нея?

Но почти в същия миг се закле, че няма да се съгласи да се омъжи за такъв негодник, какъвто се бе показал той. Никога нямаше да се омъжи за никой мъж, защото всички бяха еднакви: егоистични, алчни и безчувствени.

Но той не се бе показал такъв, когато бе легнал с нея.

Този нежелателен спомен породи гореща тръпка в тялото й. Сякаш някакъв възел започна да се разплита в корема й, когато си спомни жадните му целувки и бавните ласки. В това невероятно кратко време той като че ли я бе обожествил, така преднамерено отлагайки собственото си задоволяване.

Джоана отчаяно се сви на топка и се зави презглава с ленените чаршафи. Беше толкова объркана, че не можеше да мисли. А за да се влошат още повече нещата, дори собственото й тяло я предаваше. Мигновеният спомен за интимните моменти, преживени с него на Свещения остров, накараха зърната й да щръкнат, а в най-скритите й недра се разля влажна топлина.

Тя стисна здраво клепачи, опитвайки се да си спомни колко ужасен беше той, колко неотстъпчив. Тези негови ръце бяха я хвърлили по гръб така, сякаш беше чувал с репи. Устата му бе изригвала ругатни и жестоки заплахи. Но когато се унесе в сън, с нея бяха само горещият допир на ръцете му и прошепнатите нежни думи. Нощта й донесе сън, изпълнен със страст, а не с покой.

На сутринта тя се събуди отпаднала и изтощена. Мерилин също беше бледа, сякаш сънят не й беше помогнал особено много да си почине, и двете се заприготвяха за настъпващия ден почти без да разменят и дума помежду си. Мерилин облече тясна туника с дълги пищни ръкави. Приглушеният син цвят й отиваше, но потиснатото й изражение и безжизненият поглед затъмняваха естествената й красота.

Джоана облече бледозелена рокля с втъкани сребристи нишки и простичка кройка. Остави косата си пусната, както кралицата й бе обяснила, че се носят неомъжените девойки. Но тя знаеше, че не е чистата девойка, за каквато я вземаха всички. Тази мисъл отново пробуди хаотичните чувства, които предния ден бе породило известието на Мерилин.

— Моля те да не разгласяваш нищо от това, което си говорихме снощи — започна Мерилин. — За годежа ми.

Джоана й отправи смутен поглед.

— Значи това е тайна. Но не може дълго да остане така.

— Не. Но баща ми и… лорд Блекстън ще изберат подходящия момент, за да оповестят споразумението си.

Джоана замълча за миг.

— Тяхното. Не твоето.

Мерилин я изгледа умоляващо.

— Какво искаш да направя? Молих се през нощта и приемам решението на баща си по този въпрос.

— Той изобщо изслушал ли те е, за да знае какво мислиш по въпроса?

Мерилин прехапа устни и поклати глава.

— Договорът вече е сключен. Освен това, не мога да се меся.

— Ако не ти, кой тогава? — възкликна Джоана в отчаяние. — Със сигурност има и други мъже, които баща ти би приел и които не са толкова отблъскващи за тебе. Дори сега в двора има няколко такива.

— Кралят искаше да ме види омъжена за сър Робърт Шорт, но баща ми не го харесва. Много е пристрастен към игрите.

— Ами другите, с които вече се запознах? Какво ще кажеш за сър Гай… сър Гай…

— Сър Гай Босуърт Барнстейпъл — и Мерилин се усмихна. — Той е глупак, загрижен повече за подплатените си с кожа наметала и брошките със скъпоценни камъни, отколкото за реколти и отбрана. Аз бих могла да управлявам нашите земи по-добре от него.

Джоана се съгласи с колеблива усмивка.

— Добре, добре. Тогава сър Хенри? Или сър Робърт? Или… точно така. Ами сър Ивън Торндайк?

Веднага усети, че е улучила, защото бледото лице на Мерилин бързо доби цвят, а очите й грейнаха.

— Аз… аз едва го познавам.

— Знаеш дори по-малко за Райлън Кемп… освен, разбира се, че е коравосърдечен и с лош характер — поде саркастично Джоана. После въздъхна. — Ще навреди ли, ако попиташ баща си? Сър Ивън изглежда приятен човек. Кралицата го покровителства.

— Страхувам се, че това няма да повлияе много на баща ми.

— Той със сигурност ще разгневи краля и кралицата, ако се съюзи със сър Райлън — замисли се Джоана на глас. После добави с по-остър глас: — Баща ти не е съюзник на крал Джон, нали? Не, разбира се, че не е — отговори тя на собствения си въпрос. — Защото възнамерява да омъжи единствената си дъщеря за един заклет враг на краля. Кажи ми, Мерилин, как така се озова в антуража на кралицата?

Девойката въздъхна и уморено се облегна на леглото.

— Баща ми не ми се доверява, не и когато става дума за имоти. Но аз знам, че кралицата ме държи тук, за да повлияе върху решението на баща ми относно моя съпруг. — Тя се опита да се усмихне, но се получи жалка гримаса. — Когато помолих баща си да ми позволи да се върна в замъка Лотън, той поиска от мене да се възползвам възможно най-много от положението си. Да се усмихвам приветливо на тези, към които ме насочат кралицата или кралят, но да не се сприятелявам особено много с никого. Да се държа на разстояние от всеки мъж, който би могъл да има аспирации към именията на баща ми чрез брак с мене.

Докато слушаше, Джоана леко се намръщи.

— Кога ще обяви годежа ти?

— Не и преди да напуснем кралския двор.

Джоана се замисли, без да престава да се разхожда из малката стаичка. После се обърна с лице към Мерилин.

— Има ли шанс кралят да не ти позволи да напуснеш двора… искам да кажа, ако разбере?

Когато разбра какво иска да каже Джоана, Мерилин отвори широко очи.

— Той не може… О, не, би могъл. И ще го направи…

Джоана седна до Мерилин, която видимо трепереше от страх.

— Ако се страхуваш от брака с Райлън Кемп, има начин да го избегнеш — каза тя тъжно. — Наистина, няма вероятност изборът на краля да бъде по-добър.

После си спомни името, което бе накарало очите на Мерилин да засияят, и се реши. И тя, и Мерилин — и всяка друга жена, притежаваща имения, — трябваше да отидат при най-достойния. В зелените й очи се роди блясък и тя потупа ръката на Мерилин.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за този Ивън Торндайк.

 

 

Джоана веднага разпозна Егбърт Кросли, лорд Лотън. Беше едър, набит мъж, с дружелюбен и приветлив изглед, но изражението му беше внимателно и предпазливо. Стоеше малко настрана в епископската приемна, потънал в разговор със сър Гай и с други двама млади благородници.

Без съмнение всеки неженен младеж в двора рано или късно щеше да поиска да се сближи с лорд Лотън заради неговата извънредно подходяща като брачна партия дъщеря. Но за сър Егбърт разговорът явно не беше интересен, защото очите му скрито оглеждаха залата. Когато Мерилин влезе заедно с Джоана, той веднага насочи поглед към дъщеря си.

Още едни очи наблюдаваха нерешителните стъпки на Мерилин и Джоана забеляза това. Ивън Торндайк стоеше и разговаряше с лейди Матилд, видимо незаинтересуван от постоянното движение на хора около кралската двойка. Но очите му все се връщаха на Мерилин и Джоана усети прилив на надежда. Възможно ли беше Ивън да има слабост към Мерилин? Тогава нещата можеше да потръгнат. И двамата бяха приятни на вид, с нежни души, чужди за дворцовите лукавства. Джоана реши да не обръща внимание на необяснимото намигване на Ивън след играта на крикет. Това беше само израз на приятелско отношение, нищо друго. Но от начина, по който гледаше Мерилин, можеше да се съди, че я харесва.

Усещайки се по-оптимистично настроена, отколкото когато бе пристигнала в двора, Джоана подръпна Мерилин за ръкава.

— Нали ще ме представиш на баща си?

Мерилин се поколеба, когато забеляза, че Джоана таи лека усмивка в ъгълчетата на устата си.

— Но няма нищо да казваш, нали? Това, което ти казах снощи, е абсолютно поверително.

— Няма да разгласявам малката ти тайна, Мерилин. Макар че изобщо не мога да разбера защо ще искаш да участваш в такъв план, който ти е съвършено противен. Както и да е, уверявам те, че искам да водя с баща ти съвършено светски разговор.

Мерилин не изглеждаше убедена, но въздъхна нерешително и поведе Джоана. Направиха реверанс пред краля и кралицата, спряха да поздравят и епископ Ференди. Но избягваха да завързват разговор с други хора. Сър Егбърт изглеждаше много облекчен, че го избавят от общуването със самодоволния сър Гай и с другите двама, толкова подобни на него придворни.

— Добро утро, дъще — почти извика той и обърна гръб на тримата си събеседници.

— Татко — и Мерилин го целуна леко по бузата, а после отстъпи назад към Джоана. — Още не съм ти представила приятелката си лейди Джоана Престън Оксуич.

— От абатството „Света Тереза“ — поправи я Джоана, в чийто ум тъкмо се бе зародила една идея.

— А, да, момичето на Ейслин.

И той я изгледа одобрително. Сякаш преценяваше стойността, която външността й придаваше на и без това привлекателното нейно наследство. Джоана потисна прилива на нетърпение. Само собствеността ли виждаше един мъж, когато погледнеше неомъжена жена? Ниви и ливади, овце и водно право, замъци и политика? Тя изобщо ли нямаше никаква стойност сама по себе си?

Нарочно отмести очи от изпитателния му поглед, само за да срещне друг, още по-настойчив. Райлън Кемп стоеше в същата онази ниша, в която бяха разговаряли предишната вечер. Говореше с един добре облечен мъж, с когото тя се бе запознала вчера, но не бе запомнила името му. Но въпреки че бе зает с разговора, Райлън гледаше право към нея.

Внезапно изнервена, Джоана отново обърна вниманието си към сър Егбърт.

— Жалко, че баща ти почина от оная ужасна треска — казваше той. — Ние загубихме около двадесет души в село Хърли и почти четиридесет в Олдбърн. Само силните морски ветрове ни спасиха в Селзи и Шоръм. Отвяха болестта. — Той кимна няколко пъти, сякаш неговите предвидливи мерки бяха запазили поданиците му с крайморските села от страшната треска, взела толкова много жертви. — Да, много съжалявам за тебе, момиче, макар да не мога да кажа, че добре познавах баща ти.

— От години не го бях виждала, милорд.

„И не беше нито добър баща, нито добър съпруг“, добави тя мислено. Но стисна устни, за да не изрече на глас тази констатация, и вместо това хвърли бърз поглед към Райлън. Той също беше от онези, които не биваше да стават нито съпрузи, нито бащи. Но сър Егбърт сигурно възнамеряваше да го направи такъв, за сметка на невинната Мерилин.

Тя зърна как Мерилин хвърля нервен поглед към Райлън и как той някак виновно се връща към разговора със събеседника си. Тогава Джоана потърси Ивън Торндайк. Той обаче не гледаше към Мерилин, а към Райлън. И то леко намръщен. Дали и той знае? С подновена решителност тя отново обърна блестящия си поглед към сър Егбърт.

— Отдавна живея в абатството „Света Тереза“, нали разбирате — поде тя, опитвайки се да придаде смиреност на гласа си. — Пожелах да положа монашеския обет и баща ми се съгласи. Но бях внезапно отвлечена от дома си и сега не знам как да се върна обратно.

— Кралят само е упражнил правото си да осигури правилното разпореждане с твоята собственост — отговори Егбърт с поучителен тон. После хвърли кратък поглед към Райлън и продължи по-меко. — Политиката е над възможностите на момиче като тебе.

Джоана му отправи огорчена усмивка.

— Изглежда, обаче, че съм принудена да науча за политиката повече, отколкото бих искала, защото не кралят ме отвлече от „Света Тереза“. Не, направи го най-коравосърдечният от всички, които познавам, сър Райлън Кемп. Вие без съмнение познавате този зъл лорд Блекстън? — нанесе тя последния удар.

В изражението, което се изписа по лицето на сър Егбърт, имаше нещо комично, но Джоана не се осмели да се засмее. Червендалестите му бузи пламнаха още повече, очите му се разшириха в прилив на неверие и ярост, гушата му затрепери. Джоана усети как Мерилин силно я дръпва за ръкава, но не обърна внимание.

— Надявам се да не е ваш близък приятел — продължи тя, сякаш не бе забелязала реакцията му. — Защото мога лично да свидетелствам, че у него няма нито маниери, нито чувство за приличие, нито някаква чест. Бях спасена случайно, когато ни намериха няколко кралски войници.

И докато сър Егбърт продължаваше да се взира стреснато в Джоана, Мерилин отвори уста и се намеси:

— Не говори такива неща, Джоана. Лорд Блекстън със сигурност не би навредил на честта на една дама.

Джоана погледна приятелката си, която знаеше слуха… както го знаеше и почти целият двор. Но искреното учудване, изписано на лицето на Мерилин, потвърди надеждите на Джоана: Мерилин правеше всичко по силите си, за да помогне на Джоана да развали ненавистния за нея годеж.

Сър Егбърт премести разгневения си поглед от Джоана към видимо разстроената си дъщеря, после отново към Джоана. Както се бе надявала тя, вроденото му чувство за галантност спрямо благородните дами и необходимостта да ги защитава на всяка цена влизаха в битка за надмощие с нуждата от политическия му съюз с Райлън Кемп.

— Лорд Блекстън е влиятелен човек — рече накрая той с укорителен тон. — Много неща не са ти известни в това отношение.

Джоана упорито вирна брадичка.

— Съмнявам се, че баща ми би допуснал такова долно деяние спрямо неговата дъщеря да остане без последствия. Вие не бихте ли отмъстил за подобна постъпка спрямо вашата дъщеря?

Джоана отново трябваше да потисне изблика на смях, защото сър Егбърт изглеждаше почти като пред апоплектичен удар.

— Но… но… но точно в това е въпросът. Ако баща ти беше жив, нямаше да стане нужда лорд Блекстън да те отвлича…

— Значи казвате, че одобрявате подобна долна постъпка? — запита Джоана с невинен поглед в широко отворените си очи.

— Татко! — възкликна Мерилин и сър Егбърт още повече се обърка.

— Не, не! Не съм казвал такова нещо! Просто казвах, че жените не могат да разберат подобни неща.

— Аз добре разбирам колко ме изплашиха лорд Блекстън и неговата банда негодници — възрази ядно Джоана. — Моля се дано Мерилин не стане жертва на подобно долно отношение!

За учудване — и тайна радост на Джоана — Мерилин избухна в сълзи. И преди Егбърт или Джоана да реагират, тя излетя от залата. Няколко души се обърнаха, докато профучаваше покрай тях, но тя не им обърна никакво внимание. Джоана възнагради сър Егбърт с унищожителен поглед, после се накани да последва приятелката си. Но когато видя сър Ивън Торндайк да си проправя път покрай трима благородници, за да тръгне дискретно след Мерилин, Джоана веднага се отправи в друга посока.

Ако Мерилин бе избрала подходящия момент, същото можеше да се каже и за Ивън. Той по-лесно можеше да успокои разстроената Мерилин и да подпомогне плана на Джоана повече, отколкото тя можеше да стори. Засега бе направила всичко, което бе могла. Най-добре беше да изчака.