Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (14)

13

И конят, и ездачът бяха потънали в пяна, докато се спускаха по ниския хълм, от който вече можеше да се види замъкът Блекстън. Но макар да знаеше, че е наближил целта си, Райлън не забави ход. Близостта на дома му по-скоро го караше да бърза още повече.

През четирите часа, докато яздеше насам, го обземаше ту ярост, ту отчаяние. Толкова близо беше до целта си — да осигури позициите на Йоркшир против краля. Това и неговият брак с наследницата на сър Егбърт Кросли щеше да нанесе наистина тежък удар на неразумния крал на Англия. Но сега лейди Джоана бе попаднала в ноктите на краля. И за да влоши още повече нещата, той бе компрометирал девойката. Честта изискваше да поправи нещата, като се ожени за нея. Но това щеше да съсипе собствените му планове за женитба… както и политическите му намерения.

Не че кралят щеше да позволи Джоана да се омъжи за него — не и щом залогът беше Оксуич. Крал Джон поне не знаеше за споразумението му със сър Егбърт. Но това, че кралят е в неведение по този въпрос, не беше кой знае какво облекчение за Райлън. Джоана беше в ръцете му, защото той бе допуснал престъпна небрежност.

Препускаше по калната пътека, без да обръща внимание на овчарите, които поздравяваха своя лорд, махайки с ръце, а после озадачено се почесваха по главата. Райлън мислеше само за едно — да събере най-добрите си войници и да побърза към кралския двор, който се бе установил в Ийли. Нищо не можеше да направи, ако останеше в Блекстън. Нямаше да постигне нищо и ако бе тръгнал веднага направо към покварения кралски двор. Но трябваше да опита. Джоана беше само залог в алчните нокти на краля и макар за него да представляваше малко повече от това, той се утешаваше с мисълта, че поне бе искал да й уреди щастлив брак.

Тази логика обаче сега не го задоволяваше така, както когато бе замислил плана си. И докато напредваше по отъпкания път, който водеше към извишаващата се пред него крепост, осъзнаваше смутен, че Джоана му се бе съпротивлявала през цялото време. Не бе искала нито предлагания брак, нито родния си дом. Но той се бе опитал да й натрапи и двете.

И сам той й се беше натрапил…

— Господи, проклет да съм! — измърмори отвратен.

Препусна по тесния подвижен мост и рязко спря коня си в застлания с камъни преден двор. В миг се смъкна от гърба на пъхтящото животно и хвърли юздите на едно опулено конярче.

— Повикай капитана на стражите — викна на първия слуга, който притича към него. — Приготви друг кон и кажи да сложат ядене. И бира — добави, отправяйки се с гневна стъпка към залата.

Сенешалът седеше край една маса, взирайки се в лист пергамент, на който бяха записани владенията на Блекстън — пасища и гори, ниви и ливади, — и си мърмореше под нос. Когато господарят нахлу неочаквано в залата, той скочи от мястото си, а на устните му затрептяха приветствени думи. Но мигновено цъфналата усмивка замръзна, когато зърна мрачното изражение на Райлън.

— Ми… милорд. Намерихте се. Донесоха ни съобщение, че сте се загубили.

— Кел тук ли е? — изригна Райлън, хвърляйки прашните си ръкавици на широката маса.

— Още ви издирва заедно с другите, милорд. Върна се за малко и веднага ги поведе.

— Намери го. И него, и останалите. Проклятие — изруга той нетърпеливо. — Всичко съзаклятничи против мене. Ако не беше тази буря…

Сърдитото му мърморене престана, когато една прислужничка внесе огромна кана с бира и солидна калаена чаша. Райлън си наля догоре и бързо изгълта освежаващото питие. Тежко въздъхна, отпрати прислужничката, дръпна един стол с висока облегалка и отпусна умореното си тяло. Напълни отново чашата и чак тогава вдигна поглед към застаналия в очакване сенешал.

— Отивам в кралския двор, Питър, с голям отряд. Ако Кел дойде преди зазоряване, ще ме придружи. Ако не… — Изтри изпотеното си чело. — Ако не, ще дойде по-късно, защото не мога да го чакам. Приготви коне и припаси. Ще ми трябва кутийка с монети и други такива дрънкулки, с каквито се ходи на посещение в двора.

— Колко време ще останете в Лондон?

Райлън отново въздъхна. Вгледа се в студените дълбини на бирата си, без да вижда тъмната течност или светлата й пяна.

— Кралят се е установил в Ийли, така ми казаха. А за колко време, трудно е да се предвиди. Докато не постигна целта си… или докато не загубя окончателно.

Отпи още една голяма глътка бира и в настъпилата тишина Питър започна да отстъпва към вратата, предполагайки, че е отпратен. Но Райлън се изтръгна от мрачните си мисли.

— Още нещо, Питър. Погрижи се всички да бъдат добре въоръжени.

Не се впусна в обяснения въпреки явно стреснатия израз по лицето на сенешала. След като Питър излезе, Райлън наистина не беше сигурен каква полза ще има от една добре въоръжена дружина в сърцето на кралския двор. Отново вдигна чашата и допи силното питие. Да отвлече Джоана със сила под носа на краля щеше да бъде смешно, а можеше и да му струва подкрепата на бароните, която така усилено се бе старал да спечели. Освен това, щеше да бъде почти невъзможно да го направи. Но мислейки за лейди Джоана Оксуич, той изгаряше от сляпа жажда да си я върне на всяка цена.

Стовари юмрук по масата и изригна ужасна ругатня, без да обръща внимание на болката от удара. Как може една обикновена жена да провали така лесно плановете му? Но да я нарече обикновена жена означаваше да я подцени, осъзна той. Защото Джоана изобщо не приличаше на жените, с които си бе имал работа досега. Изненадваше се от всичко, свързано с нея, още от момента, когато бе зърнал за първи път лейди Джоана Престън.

Беше я смятал за някаква обикновена, непривлекателна девойка, която щеше да му бъде вечно благодарна, задето е била спасена от еднообразния монашески живот. Би трябвало, както бе мислил той, да прегърне идеята му и доброволно да изпълни дълга си към Оксуич и Англия, като се омъжи според неговите нареждания. Но още от самото начало тя се бе показала решена да му пречи. Бе отхвърлила плана му да я омъжи за подходящ съпруг, бе отказала да напусне „Света Тереза“ и бе стигнала дотам, че да му се присмее, когато той й бе обяснил какви са задълженията й.

Но най-лошото от всичко — Джоана бе изключително красива.

Красотата й бе несъмнена дори в простата сива рокля, а там, на острова, с разпуснатата по раменете коса, наподобяваща великолепна бронзова наметка, и само по риза, тя бе вдъхнала у него изгарящо желание.

— Мили Боже — измърмори той, когато кръвта нахлу в слабините му при този спомен.

Беше глупак, задето още изпитваше такъв огромен копнеж по меките й женствени форми. Нима страстта, която го бе довела до това положение, не беше безразсъдна? Ако беше запазил присъствие на духа, най-напред, тя никога нямаше да му избяга. Но мислите му се замъгляваха от тъпата болка, съсредоточена точно под пояса. Тогава, когато бе решил да остави известно разстояние помежду им, тя се бе възползвала от това и му бе избягала. След като злото беше сторено и те се бяха озовали сами като в капан тя също бе обърнала това обстоятелство в своя полза.

Той изпусна шумно дъх, мъчейки се да разсее възбудата, причинена от спомена за Джоана. „Не забравяй каква капризна и коварна вещица е тя“, напомни си. Не можа да се ядоса обаче, защото преодолявайки и гнева, и физическия копнеж, усети, че на повърхността изплува едно още по-неприятно чувство.

Вината.

Само преди три дни тя беше невинна девица, доволна от живота си и очакваща с нетърпение да положи обета, за да служи добре на Бога. Сега бе лишена от дома, който желаеше… както и от девствеността си. В двора на нея щяха да гледат като на залог, с който кралят да спечели възможно най-изгодния политически съюз. Въпреки че вече не беше девствена. Райлън знаеше, че някои мъже биха пренебрегнали на драго сърце този единствен неин недостатък, ако в замяна получеха свободен достъп до прелестите на възхитителното й младо тяло.

При тази мисъл той стисна яростно зъби, скочи от мястото си и столът полетя назад. Не, тук Джон няма да има последната дума, зарече се той. Ако се наложеше да призове към сътрудничество всеки мъж, който му беше задължен — или се страхуваше от него, — щеше да надделее над краля. Щеше да й уреди възможно най-добрия брак, независимо от всичко.

Поне това можеше да направи.

 

 

Краката на Джоана се подгънаха, когато се спусна от млечнобелия кон, на който толкова дълго бе яздила. Ако не се бе хванала за седлото, щеше да се строполи на земята. Пред всички тези хора, които я зяпаха.

В момента изобщо не й беше до опулените от любопитство очи, които виждаше насреща си. Имаше нужда само от легло. Баня и легло. И докато се държеше за седлото, очаквайки да дойде възрастната прислужница, която я придружаваше, тя почти се усмихна на иронията на съдбата. Колко дълго се бе борила в „Света Тереза“, за да се отърве от гордостта си, но напразно, както често й се бе струвало. Сега обаче, когато така неочаквано бе доведена в двора на крал Джон и кралица Изабел, най-накрая се бе освободила от тази своя проклета гордост. Не я беше грижа какво виждат другите в нея, нито какво мислят за нея. Искаше само да й дадат легло и да я оставят на спокойствие — щеше да бъде напълно доволна.

Дворът на абатството в Ийли гъмжеше от хора, навсякъде се чуваха оживени разговори. Една млада здрава прислужничка дойде да вземе Джоана. Нова е, осъзна тя, докато едва пристъпяше край нея. Старата, която бяха наели да я обслужва на пазара в Уейтън, трябваше да се грижи за нея по време на тридневния път до Ийли. Абсолютно необходимо за благородна дама, пътуваща сама сред мъже. Бяха й осигурили и пътно наметало с качулка, и здрави обувки. Сега беше под попечението на краля, както й обясни сър Пейтън. Не подобаваше да се яви в двора гологлава и боса.

Не че изглеждаше кой знае колко благородна с тези попълнения на гардероба й. Дори изтощена от пътуването, Джоана все пак забелязваше, че хората в двора са облечени по мода, която бе останала неизвестна за нея през дългите години уединение, фини платове. Красиви цветове. Бе виждала такива неща само в олтарните покривки и мантиите на епископите, имаше смътни спомени от фините рокли и туники на майка си. Но тези бяха още по-красиви, с вшити в тях бижута, с кожи и ресни — наистина ослепителна гледка. Или би могла да бъде, при други обстоятелства. Сега обаче единствената мисъл, която й идваше на ума при вида на този разкош, беше, че ако дрехите са изтънчени, значи такива ще са и леглата, фини ленени чаршафи. Меки, пухкави дюшеци…

— Заведете я в отделението за дамите. Всеки момент може да припадне. Баня и легло. Сложете я с новото момиче.

Джоана беше твърде уморена, за да потърси откъде идва този самоуверен глас. Само изкачи едва-едва заедно с прислужничката по трите стъпала и се повлече по покрития проход. Вървеше като сомнамбул, докато стигнаха до малка приемна, където няколко жени седяха с бродериите си и оживено разговаряха.

— Милейди Мерилин — започна прислужничката с умел реверанс. — Заповядано ми е да настаня лейди Джоана в стаята при вас.

Една стройна тъмнокоса девойка се надигна от огромната възглавница на пода, оставяйки настрана гергефа и иглата. Беше облечена в изключително красива розова кадифена рокля, украсена със стегнат колан и унгарски дълги ръкави с вплетени сребърни и кожени ленти. Косата й бе разпусната свободно по раменете и съдейки по нерешителното й поведение и плахия поздрав, Джоана реши, че тя е доста млада.

— Лейди Джоана. — Девойката направи лек реверанс, после отправи умолителен поглед към прислужничката. — Би ли наредила да приготвят ваната? В будоара, мисля. Ако й извадиш дрехи, аз ще й помогна да се изкъпе.

Прислужничката пристъпи от крак на крак.

— Тя дойде без никакъв багаж — каза, хвърляйки кос поглед към Джоана, сякаш се съмняваше, че една истинска дама би пътувала без сандъци с багаж и дрехи.

— Без багаж?

Другите три жени в приемната слушаха разговора с обикновеното в тези случаи любопитство. Но когато прислужничката разкри, че новодошлата е пътувала без никакъв багаж, те се наведоха напред, проявявайки непринуден интерес.

— Без багаж? — повтори една щедро надарена блондинка. — Да не е била ограбена?

— Не бих могла да знам, милейди — отговори искрено прислужничката.

Джоана изправи гръб. Говореха за нея така, сякаш я нямаше там. Сякаш беше предмет без собствен разум или воля.

— Не бях ограбена — отговори тя. После устните й се извиха в самоиронична усмивка. — Поне не както предполагате.

Лейди Мерилин се втурна и пое ръката на Джоана.

— Елате. Съвсем ясно е, че имате огромна нужда от почивка.

Преди другите жени да протестират и да засипят Джоана с въпроси, тя я изведе от приемната и я въведе в една малка стая, осветявана само от прозорчето, изрязано високо горе в каменната стена. Лейди Мерилин повика прислужничката и я накара да донесе калъп сапун от твърдия, не от мекия, после затвори вратата. Джоана се отпусна на коравия сандък и впери празен поглед пред себе си.

— Добре ли сте? — осмели се Мерилин, поглеждайки към странната си гостенка.

Джоана въздъхна.

— Не, не съм добре, но не можете да ми помогнете.

— Една вана, храна и добра почивка през нощта сигурно ще ви помогнат… — Мерилин замълча, когато новата й позната внезапно се изправи и развърза наметалото си.

Джоана отметна качулката и свали наметалото. После събу неудобните дървени обувки. След като отметна назад обърканата си коса и раздвижи изранените си крака, тя насочи вниманието си към своята нова другарка. Лейди Мерилин изглеждаше на около шестнадесет години и изключително плаха. Беше дребничка, с едва разцъфнала фигурка. Косата й беше тъмна и гъста, спусната свободно на гърба. Имаше бледа — почти неземно бяла — кожа, а очите й блестяха с необикновен син оттенък, изглеждаха почти зелени. Доста красива щеше да бъде, ако се усмихнеше. Но девойката изглеждаше толкова плаха — държанието й беше толкова нерешително, а гласът така приглушен, — че качествата й почти не се забелязваха.

Докато двете стояха и се гледаха смутено, Джоана разбра, че девойката явно е нервна. Това накара стегнатите й черти да се отпуснат. Ето поне един човек, който нямаше да я притеснява.

— Аз съм Джоана Престън. — Отметна гъстата си коса на раменете и се усмихна радушно на момичето. — Съжалявам, че ви създадох неудобства.

— О, нямам нищо против — каза девойката с плаха усмивка. — Аз съм Мерилин Кросли. Радвам се, че ще споделям стаята с вас — добави тя, когато видя как погледът на Джоана опипва малкото помещение.

— Това ли е вашият дом?

Усмивката на лейди Мерилин угасна.

— Не. Тоест, не наистина. Доведоха ме в двора още от празника на Свети Марко. Домът ми е замъкът Лотън край Сейнт Олбънс. — Очите й се спряха на простата сива рокля на Джоана.

— А къде е вашият дом?

Джоана се поколеба за миг, не знаейки дали да даде на девойката отговора, който тя очакваше, или такъв, който ще я шокира и ще даде истинска храна за клюките. В края на краищата направи компромис.

— Родена съм в замъка Оксуич. Но последните няколко години след смъртта на майка ми живях в абатството „Света Тереза“. Във Фламбъро Хед.

— О! — кимна лейди Мерилин. После сви устни и огледа по-внимателно Джоана. — Ще облечете една рокля от моите… след като се наспите, разбира се.

— Много мило от ваша страна — отвърна Джоана. — Но не мога да използвам вашите дрехи. Имам си тази рокля.

— Тя не е подходяща — възрази Мерилин с внезапна проява на воля, както се стори на Джоана. — Но няма значение. Нека се погрижим за вашата баня. Утре ще решаваме останалото.

По-късно Джоана не можеше да си спомни какво точно бе станало след това. Беше се изкъпала в отделен будоар пред малко огнище. Водата беше топла и ароматна — неописуем лукс. Взеха й роклята, но тя не забеляза, защото в това време гърбът и ръцете й бяха подложени на изтъркване с твърда кърпа, а косата й — на сапунисване с прекрасно ухаещ сапун. Би могла да заспи още там, във водата, толкова нежно се грижеше Мерилин за нея. Но тя я накара да се изправи и я изплакна, преди да я увие в огромна роба. Преведе я отново през коридора, после разреса внимателно косата й и докато беше още мокра, я сплете на две плитки. Като в мъгла Джоана се отпусна на едното от двете легла и след това не помнеше нищо. Мерилин влизаше и излизаше. Една царствено красива жена, придружена от други две, дойде, погледна я, но си тръгна почти веднага. После дойде вечерята, имаше забавления, след това придворните се отправиха към спалните си. През цялата дълга нощ Джоана лежа почти като мъртва, неподвижна и потънала в дълбок сън. Камбаните на абатството звъняха за предсъння, предутрення и хвалебня, но тя не ги чу. Размърда се едва когато закънтяха звуците на първата утрення.

Първата съзнателна мисъл, докато се измъкваше от обятията на дългия сън, беше, че леглото й е изключително меко. Не си беше у дома, защото слънчевите лъчи не проникваха в малката й стая в Оксуич.

Оксуич! При мисълта за това място умът на Джоана се проясни. Оксуич не беше нейният дом, „Света Тереза“ беше домът й. Но това тук не беше и „Света Тереза“!

Седна на леглото и се огледа. Беше в Ийли, спомни си накрая. В една стая с девойка на име Мерилин. Но в момента беше сама.

Да, наистина беше съвсем сама. И то не само в този момент. Нямаше семейство. Нямаше ги дори и сестрите от абатството. Сега беше играчка на капризите на съдбата… не, на капризите на краля. Само заради Оксуич.

И отново, както все по-често се случваше напоследък, мислите й отлетяха към онзи ненавистен замък. Оксуич — проклятието на нейното съществувание. Оксуич — нещастният дом на детството й. Оксуич — поводът за сегашната й дилема. Проклето да бъде това място, защото беше под властта на дявола!

Ядосана и разстроена, Джоана отхвърли завивките, после направи гримаса, като разбра, че е съвсем гола. В „Света Тереза“ бяха научени да спят с ризите си, но тя си спомни, че повечето хора не носят никакви дрехи, когато си лягат. Като дете в Оксуич и тя спеше без дрехи.

— Господи, проклета да съм! — изруга, когато отново си спомни за Оксуич. Но едва излетели думите от устата й, в ума й изникна друг, още по-смущаващ спомен. Сър Райлън Кемп, лорд Блекстън — лорд Черно сърце — ругаеше по този начин. Как можа да усвои лошите му навици?

Но тя знаеше, че е усвоила нещо повече от лошия навик да произнася напразно името Господне. И сякаш за да подчертае този факт, тялото й потръпна от спомена за изпитаната страст. Тя смутена сведе очи, за да види как зърната й се смаляват и щръкват, усещайки горещ трепет дълбоко в интимните си недра.

Задавен вик се изтръгна от устните й и Джоана диво се озърна из стаята, търсейки дрехите си. Когато не ги намери, смъкна чаршафа от леглото и набързо се уви с него. Какво да прави сега, запита се в отчаяние. Беше на чуждо място, нямаше нито приятели, нито съюзници, към които да се обърне. И беше останала без никакви дрехи!

Точно в този момент, като същински ангел хранител, изпратен да разсее страховете на Джоана, Мерилин отвори тежката дъбова врата и влезе в стаята. Ръцете й бяха отрупани с дрехи. Прислужничката зад нея държеше един поднос.

— О, вие сте се събудили. — Тя се усмихна на Джоана, докато струпваше купчината сгънати платове на собственото си легло. — Сложи подноса на скамейката под прозореца — нареди на прислужничката.

После се обърна към Джоана с лека усмивка.

— Кралицата ви изпрати всякакви рокли и туники, за да ги носите — обяви тя с ликуваща искрица в очите. — Тя каза, че трябва да закусите и да се облечете, за да може да бъдете представена подобаващо пред нея и пред краля.

Джоана преглътна мъчително, отчаянието й ставаше все по-силно.

— Кра… кралят? — заекна тя. — И кралицата?

— Кралицата много се интересува от вашето положение.

— Но… — и Джоана поклати глава, объркана. — Но защо? Аз искам само да се върна в абатството.

При тези думи сияещото лице на Мерилин помръкна. Въпреки че бе разтревожена, Джоана забеляза колко красива ставаше девойката, когато бе въодушевена от нещо. Мерилин даде знак на прислужничката да излезе. И едва след като вратата се затвори, тя обърна сериозното си лице към Джоана.

— Узнах малко за вашата история, докато си почивахте, и искам да знаете, че ви съчувствам. Наистина. Но трябва да разберете, че когато собствеността се налага да се предаде чрез дъщеря вместо чрез син, нейният избор не може да бъде вземан предвид. Баща ви… о, съжалявам. Знам, че наскоро сте го загубили. Но точно затова кралят така бързо се намеси. Вие сега сте негова повереница и поради това сте подчинена на неговата воля. — Гласът й стана още по-нежен, когато видя съкрушеното лице на Джоана. — Знам, че сигурно ви е много трудно да го приемете. Но трябва да вярвате на крал Джон, той ще направи това, което е най-доброто за вас.

— А вие? — запита с горчивина в гласа Джоана. — Вие вярвате ли, че ще направи това, което е най-доброто за вас?

— О… — и Мерилин леко се изчерви. — Моето положение е малко по-различно от вашето.

— Без съмнение имате братя, които ще поемат наследството на вашето семейство.

— Не. Не, аз съм единственото дете на баща си. Но той, а не кралят, ще ми избере съпруг.

Колкото и да беше нещастна, Джоана не можа да не забележи внезапното потрепване и колебанието в гласа на Мерилин.

— Тогава защо сте тук, в двора?

Мерилин си пое дъх на пресекулки и започна бавно да разгъва дрехите, които беше донесла.

— Кралят иска да повлияе на баща ми в неговото решение относно мене — каза тя, разгръщайки красива светлосиня рокля от фин ленен плат. — По искане на крал Джон аз служа като придворна дама на кралица Изабел — както несъмнено и вие ще служите, — докато се разисква въпросът за моя съпруг.

— О! — Джоана се взря съчувствено в бледата девойка, защото тя изглеждаше още по-отчаяна от нея. — Не знаете ли кой ще бъде този мъж?

Мерилин поклати глава.

— В последните няколко седмици баща ми отсъстваше от двора и това разгневи краля, който искаше да ме омъжи за своя далечен братовчед Робърт Шорт. Бих казала, че кралят още е ядосан. Но баща ми прати известие, че ще дойде да ме посети тук. Така че… — Тя сви рамене и едва-едва се усмихна. — Може би скоро ще разбера.

Джоана смръщи чело. Знаеше, че не би могла смирено да приеме подобна съдба. Но и какво би могла да направи Мерилин, за да избегне това? Още по-точно, какво би могла тя да направи, за да избяга от плановете на краля за нея?

Притисна още по-здраво чаршафа към гърдите си, търсейки някакъв изход от ужасното си положение. В края на краищата разбра, че не може да направи нищо, поне в момента. Докато не разбереше какво мисли кралят по въпроса за замъка Оксуич, щеше да е най-добре да си мълчи и да чака. Джоана въздъхна тежко и отправи решителен поглед към Мерилин.

— Щом няма никаква помощ, тогава, предполагам, би трябвало да закусим и да се приготвим за явяването пред краля.

Мерилин явно бе облекчена от практичния подход на Джоана. Подаде й една фина муселинена риза и й помогна да облече чудно меката дреха. Джоана се опита да се поободри. Каквото имаше да става, щеше да стане. Може би не всичко беше изгубено. В края на краищата, Райлън можеше да я е излъгал за краля, да се е опитвал да я убеди да не бяга. Крал Джон можеше просто да вземе Оксуич и да я прати обратно в „Света Тереза“, каквото беше нейното желание. И дори да не беше склонен веднага да го стори, когато тя разкриеше, че е неподходяща за съпруга…

Внезапното стягане в гърлото накара Джоана да стисне зъби. Неподходяща! Защо така жената можеше да бъде сметната за неподходяща, а мъжът — никога? Без съмнение сър Райлън Кемп беше спал с много жени по същия начин, както и с нея.

Тя трепна, навличайки светлосинята рокля през главата си, и Мерилин я изгледа любопитно.

— Студено ли ви е? — Тя допря опакото на дланта си до челото на Джоана. — Не сте се разболели от пътуването си дотук, нали?

Джоана преглътна една буца, после издърпа гъстата си дълга коса от яката на роклята.

— Все още съм малко уморена, това е. И гладна.

За да разсее смущението и загрижеността на Мерилин, Джоана взе един малък сладкиш и чепка грозде от подноса. Макар че стомахът й се бе свил на нервен възел и се бунтуваше при мисълта за каквато и да било храна, тя смело изгълта всичко.

— Добре. Ето сега тук един чифт летни чорапи и чехли за ходене вътре. Тази панделка ще изглежда хубаво в косата ви. Нека само да издърпам два кичура назад от челото ви…

Джоана стоеше мирно, докато Мерилин се занимаваше с косата й, стягаше страничните връзки на роклята и опасваше талията й с плетен кожен колан. Майка й носеше такъв колан, спомни си Джоана, макар че на свободните му краища висяха ключове… ключовете на Оксуич.

Тя отново се намръщи при спомена за това ненавистно място.

— Не ви ли харесва? — възкликна Мерилин с болка в гласа.

— Какво? О! — Джоана потисна чувствата си и се взря в отражението си в полираното метално огледало, което Мерилин държеше пред нея.

Оттам я погледна собственото й лице, бледо и сериозно, и за първи път Джоана започна да се самоизучава. В „Света Тереза“ нямаше огледала. Абатството беше твърде бедно за подобни глезотии. Сестра Едит не насърчаваше суетността у жените. Но в параклиса имаше стъкла на прозорците и когато ги миеха, те можеха да видят в тях отражението си. Човек можеше да добие известна представа за лицето си и от сребърните подноси, използвани в празнични дни. Но сега за първи път Джоана бе насърчена да изследва собственото си отражение в предмет, направен специално за тази цел.

Косата й беше изключително къдрава, повече от всяка коса, която дотогава бе виждала. Тя си го знаеше. Но сега видя как дългите до кръста къдрави кичури извират от едно чисто и широко чело. Веждите й имаха същия махагонов цвят като косата, прави, с едва забележима извивка. Гъсти мигли ограждаха очите с ясно зелен цвят. Устата й беше пълна, а когато се взря в устните си, не можа да не си спомни колко чувствителни бяха към ласките на устните и езика на Райлън.

Нежелана тръпка се надигна в корема й. Тя сви вежди и извърна лице от полирания метал.

— Готова съм — промърмори, без да обръща повече внимание на изкусната прическа, която й бе направила Мерилин. Защо трябваше да се интересува от външността си? Не се гласеше да си търси съпруг. Дори напротив. — Готова съм — повтори. — Но по-скоро бих облякла собствената си рокля.

— Кралицата изпрати старата ви риза и туника на шивачката. Каза, че трябва да намерят някоя бедна нуждаеща се душа…

Джоана не отговори нищо. Не можеше. Всичко явно бе свършено. Предрешено. Още не беше се явила пред краля, но съдбата й вече изглеждаше определена.

Мерилин също мълчеше. Джоана знаеше, че положението й едва ли е по-добро от нейното: и бащата, също както кралят, нямаше да потърси мнението на дъщеря си. Не и когато ставаше дума за земи. Но Джоана не беше способна да приеме така безропотно съдбата си както Мерилин. И докато минаваха тихо по коридора, после през един открит двор към покрития портик, Джоана се разкъсваше между отчаяната храброст и храброто отчаяние. Първо баща й. После Райлън Кемп. Сега капризите на крал Джон определяха съдбата й. Никой от първите двама мъже не бе зачел желанията й. Не хранеше особени надежди, че третият ще ги зачете.

Но имаше едно оръжие в оскъдния си арсенал. В действителност тя не искаше да разгласява, че е загубила чистотата си, и бе решила да го направи само ако й се стори, че няма друг изход. Но ако трябваше да очерни името си, за да се предпази, така да бъде. Тя се бе борила срещу баща си. Беше се борила срещу лорд Блекстън. Ако станеше нужда, щеше да се бори и срещу самия крал.