Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (7)

6

Джоана лежеше на дебело легло от листа, увита в наметало за дъжд. Още беше тъмно; огънят бе догорял и само бледорозовото зарево на хоризонта подсказваше, че се зазорява. Наоколо се раздаваха слаби звуци — някакво дребно животно изскимтяваше зад дърветата, сова прелиташе ниско с почти безшумен размах на крилете, от време на време ветрец отърсваше по някоя капка от дърветата. Джоана не обръщаше внимание на тези звуци. Вслушваше се напрегнато в равномерното дишане на мъжете, спящи на полянката. И в далечния шум на морето.

Близостта на морето й изглеждаше спасителна. То можеше да я отведе у дома, дори да се наложеше да върви само покрай брега. А наблизо беше и Свещеният остров.

Тя бе лежала дълго будна в нощта, не можейки да заспи, не можейки и да избяга от бдителния поглед на своя пазач, и се мъчеше да намери начин да избяга от ужасния си похитител. Макар да беше сигурна, че ще може да намери обратния път към „Света Тереза“, знаеше, че няма начин да не тръгнат пак да я преследват. Трябваше й сигурно място, където да се укрие. Те, разбира се, щяха да предположат, че тя ще тръгне към Хорнзи. Ами ако потърси убежище на Свещения остров?

Беше ходила там само веднъж, и то толкова отдавна, че почти бе забравила за скривалището на малкия остров. Спомняше си само, че е близо до селото Хорнзи. Само да можеше да избяга и да се промъкне на острова заедно с отлива. Щом дойдеше приливът, той нямаше да може да я намери. Не вярваше Райлън да знае за островчето и че по време на отлив се открива брод към него. А дори да нямаше отлив, все едно, щеше да рискува с морето, за да избяга от демона, който я застрашаваше сега.

Само като си помисли за него, рязко извърна глава. Колко го мразеше. Колко силно го презираше. Той беше жесток и подъл. Съвършен негодник, абсолютно безчувствен.

Но какви невероятни чувства бе събудил у нея.

При тази мисъл от устата й се изтръгна лек вик. Колкото и да искаше да го отрече, не можеше да се прави, че не е така. Той я бе целунал и тя бе отговорила на целувката. Като същински демон я бе примамил с изкушенията на плътта — изкушения, за които толкова много бе слушала, но никога не бе разбирала. И тя като паднал ангел бе тръгнала по греховния му път.

— О, Господи — зашепна тя пламенно, — моля те, помогни ми.

Сякаш в отговор — или по-точно, обратното, — една ръка обгърна талията й, едни пръсти я стиснаха и тя се намери привлечена към гърдите на същия мъж, от когото искаше да избяга.

— Не! — изкрещя тя и яростно се задърпа от убийствената му прегръдка.

Успя да се изправи на крака, цялата настръхнала от стряскащия му допир. Без да гледа къде стъпва, направи крачка назад, спъна се в нечий протегнат крак и едва не попадна в тлеещия огън. Ако не беше светкавичната реакция на Райлън, жаравата щеше да подпали полата й.

За Джоана обаче това, че той я задържа, съвсем не изглеждаше като благословия. Беше по-скоро проклятие, защото пак се озова в лапите му без никакъв шанс за бягство.

— Махнете си ръцете от мене! — извика тя, без да я е грижа, че гласът й звучи като крясък в утринната горска тишина.

Но колкото и да се извиваше, ръката, която държеше китката й, не я пускаше.

— Дръжте се прилично — изръмжа той, отмятайки дългата коса от челото си.

Мъжете наоколо им се размърдваха, събудени от врявата. Но вниманието на Джоана бе приковано само към мъжа, който я държеше така здраво. Метна му яростен поглед, влагайки цялата си ненавист в него. Но не можеше да пренебрегне топлината на силната му ръка, нито внезапно ускорения си пулс. Без да съзнава какво прави, очите й се спуснаха по зачервеното му от съня лице надолу към устните. Плътни и добре очертани, помисли тя. Не сковани и корави, както би могла да допусне. И замръзна ужасена, осъзнавайки колко осъдителни са подобни мисли.

Точно в този момент той я пусна, изви гръб и се протегна.

— Добро утро, лейди Джоана — изрече с прекалено учтив тон, с който, тя беше сигурна, само й се подиграваше. — Надявам се, че сте успели да си починете въпреки неудобствата.

Джоана не беше способна да отговори. Сведе очи пред прекалено проницателния му поглед и остана неподвижна, треперейки в студения утринен въздух. Мъжете наоколо й се надигнаха, започнаха да обуват ботушите си и да събират оскъдните си багажи. Един от тях подкладе огъня и му хвърли още дърва, но тя не помръдна от мястото си.

Свършено е с мене, прониза я внезапна мисъл. И то по най-невъобразимия начин. Разтърсена от болезнена тръпка, за да се запази, се извърна от него. Кой да предположи, че и тя ще излезе такава като Уина — тя, която никога не беше се интересувала от мъжете, която винаги и напълно съзнателно ги беше отблъсквала? Но стигаше само един от тях да я докосне — и на всичкото отгоре да я целуне! — и тя се бе поддала. Разтърси глава, потресена и смазана, не искайки да повярва, но и не можейки да отрече истината. Снощи този арогантен рицар с черно сърце я бе целунал и защитата й се бе срутила като паянтова дървена ограда, отнесена от един огнен ад. И сега още споменът за устните му, завладяващи нейните, предизвикваше същата пронизителна топлина в корема й.

Джоана си пое остро дъх, потискайки сълзите, които всеки миг щяха да бликнат от очите й. Никога не бе искала мъж. И сега не искаше, поне в сърцето и душата си. Но тялото й като че ли си имаше собствена воля. Тя бавно обърна глава, за да го погледне, насилвайки се да остане спокойна. Нямаше нужда той да знае чувствата й, каза си тя. Всички правят грешки — всички хора са грешници и тя не е по-добра или по-лоша от останалите. Но най-сериозната й грешка беше, дето вярваше, че е недосегаема за изкушенията на плътта. Господ я бе наказал заради нейната гордост и й бе показал колко се е заблуждавала. Но сега тя знаеше и се покайваше. Ако се помолеше достатъчно усърдно и се отречеше от тези грешни чувства, Господ сигурно щеше да се покаже благосклонен.

Джоана се посъвзе, правейки мислена оценка на положението си. Господ често изпитва Своите души, а това несъмнено бе нейното изпитание. Господ я подложи на изпитание и чакаше да види дали тя ще устои на изкушението да съгреши. От нея зависеше да покаже, че може да устои. И когато се огледа наоколо, разбра, че бягството е единственото й спасение.

— Има хляб и сухо грозде, милейди — предложи един от мъжете със сравнително дружелюбен тон.

— Не, благодаря — и Джоана огледа полянката с нов, по-наблюдателен поглед. — Има ли къде да се измия?

— Ще ви донеса вода — отговори той, явно решен да я успокои.

Джоана стрелна с очи Райлън, който я наблюдаваше, докато закопчаваше колана със сабята на кръста си.

— Ще трябва и да остана за малко сама — изрече тя с лека нотка на предизвикателство в гласа.

Устата на Райлън се изви в едва забележима усмивка, но Джоана веднага усети, че й се подиграва, и стисна яростно устни. Щеше да го накара да си плати за това унижение!

— Кел, милейди Джоана има нужда от малко усамотяване. Пази я добре, да не се изгуби в тази гъста гора.

Джоана не изчака отговора на исполина, обърна се и величествено се отдалечи от развеселения сър Райлън. Негодник, кипеше тя, а пулсът неспирно и оглушително барабанеше в главата й. Идиот! Всяка надежда за бягство изчезна, когато гигантът Кел пристъпи към нея. Макар че мълчеше и не се опитваше да я предизвиква, самото му присъствие я разяряваше. Тя задоволи набързо естествените си нужди, докато той чакаше наблизо, обърнал гръб към нея. После метна мигновен поглед наоколо си.

— Има ли поток наблизо? — запита тя, едва изричайки думите.

— Надолу по този овраг — и той махна вдясно от себе си.

Джоана не изчака позволението му. Щеше добре да се измие, независимо дали това му харесва на Райлън Кемп или не. Този негов пазач грубиян не можеше да й причини повече злини, отколкото господарят му вече й бе причинил. И наистина, когато тръгна сърдито по склона през мокрите храсти, почти й се искаше той да се опита да я спре, защото в настроението, в което беше сега, не би се поколебала да обърне разяждащата си ярост против него.

Но Кел не я спря. Само тръгна мълчаливо след нея, твърде близо, за да се опита тя да избяга. Когато стигнаха потока, Джоана спря и се облегна на един млад дъб. Това, което в обикновени обстоятелства сигурно беше тихо ручейче, сега се бе превърнало в буен поток. Придошъл от вчерашния дъжд, той се пенеше неудържимо и ако се съдеше по ниско надвисналото утринно небе, и на другия ден щеше да бъде не по-малко опасен.

Джоана внимателно огледа пълноводния поток, опитвайки се да прецени дали ще може безопасно да го премине. Но дори да успееше, помисли тя мрачно, гигантът зад нея веднага щеше да я последва. Освен ако някак не го обезоръжи.

Но това й изглеждаше напълно невероятно, реши тя, поглеждайки го крадешком. Беше твърде едър и силен, за да се пребори с него. Смутена от обърканото си положение, Джоана въздъхна, после се приближи към водата. Поне можеше да си измие лицето и ръцете, каза си примирена.

— Внимавайте — предупреди я Кел, когато тя стъпи на един дънер, стърчащ навътре в разпенения поток.

— Защо? Че може да ми стане нещо ли? — отсече тя. — Ще ми простите, ако се усъмня в искреността на вашата загриженост.

Хвърли му презрителен поглед през рамо, но изражението й се смени, когато видя лицето му. Гледаше не към нея, а към пенещата се вода, смръщил угрижено лице.

— Разбира се — прибави тя, а сърцето й заби по-силно във внезапна надежда, — понеже лорд Блекстън си е дал толкова труд да ме отвлече, вие без съмнение ще ми се притечете на помощ, ако падна във водата.

Лицето на едрия мъж побледня. Погледна първо нея, после бързо течащата вода.

— Дръпнете се — предупреди я и самият той се дръпна назад. — Не е безопасно…

Джоана не се забави, за да изслуша останалото. Не е безопасно за човек, който може да плува. А тя можеше. С решимост, родена от отчаянието, тя се хвърли в потока, почти сигурна, че той твърде много се бои от водата, за да се хвърли след нея. Дори не се опита да държи главата си над юдата, само се сви на кълбо и се остави на течението с надеждата, че той ще помисли, че се е удавила и с надеждата, че това всъщност няма да се случи.

Когато най-накрая излезе над водата, като плюеше и отчаяно си поемаше дъх, бе замръзнала от студ, оплетена в полите си и в обърканата си коса. Докато се мъчеше да държи главата си над водата в бурното течение, плувайки косо към брега, се закачи в един клон. Водата я влачеше под надвисналите дървета, край издадени скали и дънери. И въпреки главоломното опасно пътуване из криволиците на потока тя изпитваше радостно чувство, защото беше избягала. Избягала!

Когато най-накрая Джоана се измъкна от водата, трепереше от изтощение и от студ, но бе неимоверно радостна. Тук потокът беше по-плитък и по-широк. Излизаше от гората и тръгваше посред широка тревиста ливада, преди да се вреже в дюните, опасващи брега. Тя си пое дъх, облегната на една върбова издънка. После, не можейки да се довери на разтрепераните си крака, се отпусна на земята да си почине. Беше й непоносимо студено от плуването в ледената вода, освен това бе доста облъскана и изподраскана. Но Джоана не обръщаше внимание на тези неприятни неща. Не можеше да повярва, че безразсъдният й план бе успял.

Какво чудо, че този Кел се страхуваше от водата. Кой да предположи? За миг тя усети леко съчувствие към него. Райлън Кемп щеше да се вбеси, като разбере, че му се е изплъзнала. Надяваше се той да не накаже прекалено строго горкия Кел. Но това не беше нейна грижа, реши тя. Норвежецът ще трябва да се защитава сам пред сър Райлън… точно както тя бе принудена да го прави.

Посъвзела се след кратката почивка, Джоана се огледа наоколо. Знаеше, че не след дълго ще тръгнат да я търсят. Трябваше бързо да се скрие, ако не иска пак да я заловят. С усилие се изкатери по тревистия бряг и тръгна по склона. Не се виждаше нито град, нито село, но тя знаеше, че морето е близо. Вместо да търси шерифа на Хорнзи, щеше да е в по-голяма безопасност, ако направо тръгне към Свещения остров. Можеше да върви през гората и да внимава да не я забележат. Щом дойдеше отливът, щеше да изтича през пясъчната плитчина и щеше да се скрие на гористия остров. И едва когато се увереше, че лорд Блекстън и хората му са си тръгнали, щеше да се върне обратно и да потърси пътя към дома, към „Света Тереза“.

Като не я намерят, ще решат, че е била отнесена в морето и се е удавила, помисли тя доста развеселено. Но въодушевлението й секна, когато дочу първите далечни звуци на потерята. И докато се спускаше по склона, отчаяно търсейки къде да се скрие, позна единия от гласовете:

— … докато не бъде намерена — не преди това! Една златна монета ще получи онзи, който ми я докара!

Джоана така се изнерви от мрачната заплаха в гласа на Райлън, че чукна болезнено брадичката си в един паднал ствол. „Господи, проклета да съм!“, изруга тя и сълзи потекоха от очите й, а в следния миг трепна, стресната от цинизма си. Бяха собствените му думи, взети направо от богохулните му устни. Как така бяха се откъснали от нейните?

Но Джоана нямаше време за подобни неприятни мисли, защото пращенето на храстите под конските копита ясно показваше, че преследвачите приближават. Търсейки отчаяно къде да се скрие, тя зърна зееща дупка в същия дънер, в който се бе спънала. Корените стърчаха над нея като разкривени пръсти, отпъждащи всяка заплаха, и макар че в други обстоятелства Джоана не би се решила да се скрие в подобно тъмно и мръсно място, тя нямаше време за колебание. Сви се в дупката и босите й крака затънаха в мократа тиня. Когато се настани толкова навътре, колкото можа, притегли няколко клона и ги натрупа пред себе си заедно с купчина шума. Въпреки че сърцето й биеше като барабан, опита се да не мисли за змии или червеи, примири се и зачака.

Не чака дълго. Само след минути чу как конете бавно си пробиват път през дърветата към леглото на потока.

— Аз ще взема този хълм — подвикна единият мъж.

Като го чу, сърцето на Джоана падна в петите. Щеше да я намери… сигурна беше!

Но сякаш в отговор на безмълвните й молитви заваля дъжд. Капките отначало се задържаха във високите клони на дърветата, но след малко по-големите започнаха да си пробиват път надолу, изпълвайки гората със звуци и движение, което й даваше допълнителна защита.

Чу една ругатня — нещо за краля и за женската пасмина, — но заглушена от бурята, и усети първото трепване на надеждата. Можеше цяла сутрин да я търсят, но изведнъж почувства абсолютна сигурност, че няма да я намерят. Не сега.

Търсещите минаха покрай нея, отминаха я, насочиха се към поляната и по-нататък, към гората, поне така й се стори. Сърцето й постепенно заби по-равномерно, задиша по-спокойно. И колкото повече намаляваше страхът да не бъде хваната, толкова повече Джоана осъзнаваше в какво тъмно място се е скрила. Дъждовната вода се стичаше на поточета през тинята и падаше точно върху левия й крак. Нещо мръдна до лакътя й и тя подскочи, насилвайки се да си внуши, че това е само още една дъждовна капка. Но знаеше, че повече не може да остане тук.

Тогава изведнъж точно зад главата й се разнесе писък и когато се обърна да види, не можа да сподави един кратък вик.

Нещастният заек, върнал се в дупката си, беше много по-изплашен от нея и се втурна презглава да бяга от ококореното създание, завзело дома му. Джоана обаче не можеше да мисли за изплашеното животинче. Внезапно я овладяха най-лошите й кошмари, сигурна беше, че в краката й мърда цяло змийско гнездо. С уплашен вик тя изскочи от скривалището си и запълзя на четири крака. Сви се трепереща зад дънера и се озърна диво наоколо, боейки се от най-лошото.

Но докато се гушеше там, обливана от дъжда, паниката й започна да намалява. Гората беше влажна и мъглива, омотана в сивите завеси на дъжда. След гмуркането в потока — и калната баня в ужасната дупка — дъждът беше почти приятен, но тя знаеше, че закрилата му няма да е трайна. Превита ниско над земята, озъртайки се нервно, Джоана започна изтощителното си бягство. Прибягваше от дърво на дърво, от храст на храст, напрягайки сетивата си, за да долови и най-малкия сигнал за присъствието на сър Райлън и хората му. Но щастието беше с нея… Бог беше с нея, поправи се тя. Бог беше с нея и щеше да я спаси.

Спря на края на гората. Пред нея, стигайки до дюните, се простираше поляна, чиито треви лека-полека отстъпваха под напора на пясъка. Зад дюните беше морето и нейното убежище. Свещеният остров и безопасността бяха толкова близо.

Тя погледна наляво, за да види къде потокът се влива в морето. Без съмнение онези мъже я търсят именно там. Но проливният дъжд й пречеше да види каквото и да било и макар че това я тревожеше, в същото време я успокояваше. Те не можеха да я видят, също както тя не ги виждаше, а дъждът със сигурност щеше да отмие следите й по пясъка. Тя си пое накъсано дъх, трябваше да тръгне точно сега, каза си. Може би нямаше да има по-добра възможност.

Джоана се затича, без да се оглежда нито вляво, нито вдясно. С една ръка придържаше подгизналите си поли, другата използваше, за да пази равновесие. Хукна през поляната, без да обръща внимание на режещите листа на тревите. Когато гъстите храсталаци отстъпиха пред твърдия пясък, тя се затича още по-бързо, сигурна, че някой вече може да я е забелязал. Когато стигна първата дюна, едва дишаше. Изкатери се по полегатия й склон, опитвайки се да не обръща внимание на острата болка в хълбока. Стигна до хребета й и се търкулна оттатък, насред няколко по-малки дюни.

Остана да лежи на място, обезсилена от лудия бяг. Дъждът мокреше лицето й, но тя не го извърна. Гърдите й се вдигаха и спускаха, краката й трепереха. Не можеше да направи нищо, освен да лежи тук, оставяйки неспирният дъжд да отмива пясъка и мръсотията от нея.

Беше се съмнало, когато тя най-накрая се осмели да се подаде от дюните. Макар дъждът да бе поотслабнал, всичко изглеждаше пак сиво и мрачно. Морето бе съвсем близо до нея, разлюляно и навъсено, но — слава Богу — бе дошъл отливът. Когато се взря отчаяно в хоризонта, тя видя тъмния масив на острова. Колко е близо, осъзна тя с огромно облекчение. Малко да повърви по брега, после през пясъчната плитчина.

Но Джоана знаеше, че няма много време. Вятърът неотклонно се усилваше, вещаейки буря, която вероятно щеше да надмине вчерашната. Плитчината нямаше да остане дълго над водата, ако, разбира се, и сега беше на сухо.

Ободрена от близостта на убежището, тя притича между две дюни и хвърли поглед назад. Не се виждаше жива душа. Това беше нейният шанс. След като се озърна още веднъж, тя пак вдигна поли, впери поглед в островчето и се отдели от дюните.

Пясъкът близо до водата беше твърд и по него се тичаше много по-лесно. Освен това вълните щяха веднага да отмият стъпките й, помисли тя доволна.

Когато наближи тясната коса, свързваща острова с брега, Джоана разбра, че е закъсняла. Приливът вече започваше да поглъща плитчината, напредвайки с по един инч при всяка следваща вълна. Но тя щеше да успее, каза си решително. Щеше да успее. Силният вятър развяваше косата й зад нея като знаме, голите й плющяха като платна на викингски кораб. Дъждът бе поотслабнал и Джоана вече ясно видя Свещения остров.

Трябваше да е по-близо, осъзна тя мрачно. Щеше да се наложи да премине последната част от пътя сред вълните. Но дори да станеше нужда да плува, щеше да го направи. Иначе със сигурност отново щеше да стане плячка на сър Райлън. В никакъв случай нямаше да го допусне.

Когато наближи, Джоана тръгна през плитката вода право към тясната пясъчна ивица. Утринното небе беше мрачно и застрашително, морето сърдито се вълнуваше. Приливът прииждаше много по-бързо, отколкото друг път, вероятно поради бурята, и Джоана изведнъж започна да се колебае дали трябва така презглава да бяга към Свещения остров. Може би ако си беше останала скрита под корените на дърветата…

Позабави крачка, леко изплашена от трудната задача, която си беше поставила, но един далечен вик разсея моментните й съмнения. Когато погледна да види откъде идва гласът, в миг поднови усилията си, защото там далече отвъд пясъка, изправен на бойния си кон, беше сър Райлън! Изправен на стремената, той се взря в нея, после конят му препусна напред — без съмнение, я беше познал!

Сърцето на Джоана заседна в гърлото й. Свършено е с нея! Но дори тази мисъл не можеше да я накара да се предаде. Нададе вик, в който гневът се преплиташе със страха; и удвои усилията си, тичайки като бясна към острова. Водата я хващаше за глезените, вятърът удряше лицето й, гърдите й се повдигаха мъчително, но и през ум не й минаваше да се предаде. Можеше да стигне до острова. Знаеше, че може.

Щом стигна до пясъчната ивица, се осмели да погледне назад. Вече преполовил разстоянието помежду им, той беше легнал ниско на врата на коня и яростно го пришпорваше. Тя се спъна и едва не падна, но с усилие на волята се изправи. Нямаше да му се остави… отново! Никога нямаше да позволи той да я използва за своите политически изгоди. Нито той, нито някой друг!

Но докато бягаше от упорития си преследвач, Джоана видя как морето започва да залива провлака. Изведнъж то се затвори, поглъщайки тясната ивица, която водеше към острова, и сърцето й падна в петите. Тя продължи в плитките вълни, стигащи до глезените й, с подбити крака и готови да експлодират дробове. Вълните се надигаха все по-високо, стигнаха до коленете, започнаха да обливат бедрата й. Когато водата стигна до запретнатите й поли, едва не затъна. Но островът беше наблизо и тя не можеше да се предаде.

Изпаднала в крайно отчаяние, Джоана се хвърли напред, решена да преплува оставащото разстояние. С няколко загребвания щеше да успее. Но чу зад гърба си острото изцвилване на коня и една ръка сграбчи плуващите зад нея поли.

— Не…

Викът потъна заедно с главата й във вълните. Макар че яростно се дърпаше от ръката му, той я държеше здраво, като риба, закачена на въдица. Когато тя изплува, плюейки вода и гълтайки жадно въздух, една гигантска вълна отново я завлече под водата.

— Господи, проклет да съм! — чу отново познатата ругатня, докато той я извличаше от водата.

Хвана я през кръста с другата си ръка, издърпа я нагоре и я положи в скута си.

Една вълна ги обля и блъсна Джоана право в лицето, преди да беше престанала да кашля и да плюе вода. Конят изплашено отстъпи назад и тя едва не падна обратно в морето, но Райлън задържа със здрава ръка и нея, и коня. Изруга ядосано и подкара коня напред. Джоана увисна на седлото отпусната и изтощена, а по лицето й се стичаха сълзи.