Роксана Бекнъл
Среднощна гълъбица (6)

5

Джоана яздеше сковано, опитвайки се да избягва всякакъв допир с похитителя си. Бе настанена напряко пред него, седнала между бедрата му, преметнала двата си крака над неговия. Нямаше как да се отдръпне от него, но в яростта си не можеше да реагира другояче. Как смее да се отнася така с нея! Как смее да я дебне из засада, да я гони и да я влачи като някаква плячка!

Когато конят се заспуска по един стръмен склон, равновесието й се наруши и тя ахна. Ръката на Райлън я стисна по-здраво и не й позволи да падне, но тя не можа веднага да се изпълни с благодарни чувства към него. Ако не беше той, сега нямаше да седи на гърба на това опасно животно, страхувайки се за живота си. Ако не беше той, нямаше да тича из гората точно когато заплашваше да се разрази буря.

Когато конят отново тръгна с равномерен ход, Джоана се дръпна от Райлън, не желаейки да се опре на гърдите му, колкото и да бяха сигурни. Но той явно имаше други намерения. Хвана я по-здраво, притискайки я към себе си, и наведе глава към ухото й.

— Спокойно, милейди. Тази борба е безполезна, както и гневът ви.

— Вашият безумен план е безполезен. Наистина ли смятате да промените намеренията ми по този начин? Като ме откъснете от живота, който съм избрала?

— Избрали сте този живот, без да знаете какъв друг живот ви се представя. Искам само да разберете какви други възможности имате.

— Тогава си губите времето, защото никога няма да си променя намеренията. И ще трябва да ме върнете в „Света Тереза“, когато отвратителният ви план пропадне.

Той отмахна един объркан кичур коса от бузата й.

— Никога няма да се върнете в „Света Тереза“, Джоана. Приемете този факт и ще почнем много добре да се разбираме.

— Как ли пък не, да се разбирам с един убиец! — извика тя с глас, който трепереше колкото от ярост, толкова и от страх.

— Ще видим — отговори той хладно. — Скоро ще видим.

Когато стигнаха до мястото, където го чакаха неговите хора, Джоана се намери в ново затруднение. Как ще се справя сред тези безочливи мъже? Всички до един явно бяха ветерани от безброй битки и макар в погледите им да се четеше странна смесица от любопитство и неудобство, тя не хранеше надежди, че ще се застъпят за нея. Властта на Райлън над хората му бе неуловима, но несъмнена. Дори русият гигант, който като че ли нямаше равен на себе си по физическа сила, изглежда, одобряваше долната постъпка на господаря си. Ако той или някой негов другар усетеха поне мъничко вина или съчувствие към окаяното й положение, тя беше съвсем сигурна, че биха й се притекли на помощ.

— Ставайте, момчета. Имаме много левги път — подвикна Райлън, държейки я все така здраво.

— Да приготвя ли един от товарните коне, за да носи нашата… мм… нашата… ъ-ъ, да носи ездач? — изрече един посивял войник и хвърли кос поглед към застиналото лице на Джоана.

— Засега ще язди с мене. Щом отхвърлим малко път, може би ще й дам отделен кон.

— Предпочитам да яздя сама — изсумтя Джоана.

Макар никога, преди да не бе яздила кон, макар да се плашеше от тези големи животни, на драго сърце би яздила каквото и да е, само да се освободи от желязната прегръдка на сър Райлън.

— Днес няма значение какво предпочитате вие — прошепна й той на ухото.

Намести я на скута си, без да обръща внимание на възмутеното й ахване, сякаш за да подчертае, че тя е напълно в неговата власт. После кимна на хората си:

— Да побързаме, защото небето май ще се изсипе върху нас, а не обичам да яздя под дъжда.

Въпреки това обаче се наложи да яздят под дъжда, защото едва бяха излезли от другата страна на гората, и ниско надвисналото небе се стовари върху тях. Вятърът бе забележимо стихнал и дъждът закапа на тежки капки, които от време на време се превръщаха в истински ручейчета.

Дъждът събуди надеждите на Джоана. Сигурно сега щяха да спрат и може би щеше да успее да избяга. Но ездачите спряха само за съвсем кратка почивка под клоните на китка дъбови дървета. Райлън извади от дисагите на един товарен кон дебело наметало срещу дъжд и го наметна на раменете си. Притисна плътно Джоана, все още седнала настрани в скута му, загърна я в гънките на огромното наметало и продължи напред.

Джоана му бе много ядосана, за да оцени опита му да се държи добре с нея. Дъждът нямаше да я съсипе живота й… обаче той — със сигурност! Но колкото и да се бореше, не можеше да се освободи от наметалото. Като насекомо, хванато в паяжина, кипеше тя. Макар че й беше топло в тъмния уют на прегръдката му, тя искаше само едно — да се откопчи.

— Стойте мирно — чу го да шепне, когато острият й лакът се заби в ребрата му.

— Нищо не виждам! — изсъска тя и го смушка още по-силно.

— По дяволите, жено… — Наметалото се разтвори и дъждът изпръска лицето й. — Ако искате да се измокрите до кости, само кажете!

— Искам да ме пуснете!

Той не отговори на сърдитите й думи, само се наведе напред под яростния напор на дъжда. Огромната качулка закриваше лицето му, но Джоана вече не бе защитена с нищо. Макар наметалото още да покриваше тялото й, главата й се подаваше през отворените му краища и дъждът бързо измокри лицето и косата й. Отпред, едва различим през дъждовната пелена, се виждаше един ездач. Предположи, че другите са зад тях. Не виждаше нищо друго. Дъждът закриваше и полето, и гората, виждаше се само каменистата пътека, по която се движеха с опасна скорост.

Тя наведе глава, за да избегне острите пръски на дъжда, и се изненада, когато той вдигна рамо и покри главата й с наметалото, но без да закрива лицето й. Джоана настръхна, когато една студена капка падна във врата й от измокрената й коса. Но колкото и да беше замръзнала, усещаше постоянно излъчващата се от него топлина. Топлината на двете им тела, подсилена от тази на коня, бе създала чудесен уют под покрова на наметалото. И макар още да седеше сковано в скута му, тялото й се движеше в ритъм с коня, полюшваше се заедно с тялото на Райлън. Ръцете му все така стискаха талията й и въпреки усилията й да поддържа максимално разстояние между двамата, уморените й мускули бавно се отпускаха. Тя полека се отпускаше на гърдите му, поддавайки се на умората от емоционалното сътресение от изминалите дни и физическото изтощение от последния един час. Гърбът й почти несъзнателно се опря в гърдите му, раменете й леко се отпуснаха в прегръдката му. Сама държеше отворените краища на наметалото, стискайки с усилие грубата тъкан, за да се запази от безмилостния дъжд.

— Отпуснете се и си починете — прошепна той над ухото й.

Тя изведнъж подскочи.

— Не съм уморена — изсумтя, макар да съзнаваше, че лъже.

Той сви рамене.

— Както искате, Джоана. Предстои ни дълъг път. В края на краищата ще се възползвате от предложението ми.

— Къде ме водите? — запита тя, без да се остави проявената от него загриженост да я заблуди. — И какво очаквате да постигнете с тази достойна за окайване постъпка?

Той се забави с отговора. През измокрените си от дъжда мигли тя го зърна как стиска зъби, след миг усети краткия му поглед.

— Вие може да сте се отказали от всякаква отговорност спрямо вашите поданици… спрямо страната си. Но аз не съм.

— Не можете да скриете престъплението си под такива възвишени идеали — възрази тя с хаплив тон. — Аз съм само една благородничка, освен мене има още много. Оксуич е само една крепост… и то не толкова значителна, че да повлияе върху съдбата на цялото кралство. Не, лорд Блекстън, заблуждавате се, ако очаквате да повярвам на такива безсмислици.

— Не очаквам от една девойка да разбира сложните държавни работи — отсече той.

— О, аз разбирам много добре и това няма нищо общо с вашите „сложни държавни работи“. Както повечето подобни на вас мъже, вие прикривате алчността и жестокостта си под претенцията, че се грижите за общото благо. Но тези, които страдат от това, са наясно!

Лакътят й отново се заби в корема му, но преди тя да почувства и най-малкото задоволство, той я притисна здраво към себе си.

— Внимавайте, милейди, иначе може да се озовете вързана върху товарен кон и така да пристигнете в замъка Блекстън.

Джоана ужасно искаше пак да го смушка, защото й стана ясно, че това много го ядосва. Но тъкмо този негов гняв я караше да бъде предпазлива. Нито за миг не се съмняваше, че говори сериозно. Мъж, който може да отвлече невинна жена от обителта, е способен на всичко и макар че никак не й се щеше да отстъпва дори пред най-малкото негово изискване, знаеше, че поне в този случай трябва да се подчини.

— Много ме стискате — избъбри тя, упорито загледана в несекващия дъжд.

Ръката му се поотпусна, но преди тя да се зарадва на нищожната си победа, пръстите му се впиха в кръста и така, че ги усещаше всичките поотделно.

— Мога да бъда много отстъпчив, лейди Джоана. Също толкова галантен и любезен, колкото всички мъже. — Дланта му бавно се плъзна нагоре по корема й, докато палецът почти опря в долната част на гърдите й и тя ахна от това интимно докосване. После той се наведе и устните му почти докоснаха ухото й. — Но ако ми се противите, мога да стана същински дявол. — Замълча, за да й даде възможност да вникне в думите му, после пръстите му леко се отпуснаха. — Предлагам да се настаните удобно, милейди. Защото ни предстои да прекараме заедно още много часове.

С разтуптяно сърце, задъхана, Джоана не можеше да направи нищо друго, освен да се подчини. Но отправи гореща молитва към Бога — дано го тресне с някоя светкавица!

Яздиха до късно през нощта. Макар Джоана да беше ядосана и изплашена, макар всеки мускул да я болеше от умора, тя не каза и дума на омразния си похитител. Яздеха мълчаливо и равномерният ход на коня ги люлееше в ритъм. Под общо наметало, усещайки топлината на другия… и нищо повече. Мислите на Джоана бяха мрачни и горчиви, за разлика от неговите, които — сигурна беше — преливаха от задоволство. Тя си представи как конят се изправя на задните си крака и го хвърля, за да може тя да избяга. Представи си как хората му се нахвърлят върху него, защото е могъл да се отнесе така ужасно с една жена. Дори си помисли, че би могла да извади собствената му сабя срещу него… да прониже черното му сърце. Но веднага съжали за тази злостна мисъл. „Не убивай“, изпъкна в ума й Божията заповед. Знаеше, че тези отмъстителни мисли са грешни, независимо колко зле се бе отнесъл той с нея, но това само още повече разпали гнева й. Нима й е отказан дори този нищожен отдушник?

Когато спряха, дъждът беше престанал. Големи локви блестяха под слабата светлина на луната, която си бе пробила пролука през гъстите облаци, наоколо им се чуваше само безспирното тупкане на дъждовните капки, падащи от клоните.

— Малка почивка, момчета. После ще яздим чак до зори. Искам да стигнем до Блекстън преди утрешния залез — каза Райлън, разгръщайки наметалото.

Когато го отметна назад, Джоана се дръпна от него, замаяна от дългата съвместна езда. Всичките й мускули бяха се схванали и я боляха, но за нищо на света нямаше да му го покаже.

— Позволете — изрече той и отпусна юздите.

После, преди тя да успее да реагира, я прихвана през кръста и свали на земята.

Ако можеше, Джоана би избягала още в този миг. В крайна сметка, нямаше никакъв друг план как да се спаси от този коравосърдечен похитител. Но не бе взела предвид резултата от дългата езда. Когато стъпи на земята, коленете й едва не се подгънаха под нея. Ако Райлън не беше преметнал крак през шията на коня, за да се спусне долу и да я подхване, тя щеше да се строполи в калта.

— Хванах ви — каза той, когато ръката му се обви около талията й. — Не се тревожете, след малко всичко ще е наред. Само се поразходете заедно с мене.

— Нямам никаква нужда от вашата помощ — изсъска тя, опитвайки се да се измъкне от вече познатата прегръдка.

— Ясно е, че имате нужда, лейди Джоана, затова защо не се покажете любезна и не я приемете?

Подтикна я лекичко да тръгне напред и тя закуцука с ужасно чувствителните си и същевременно невероятно вцепенени крака. Тръгнаха през мрачната полянка към ниските сенки на купчина високо израсли храсти. Той я държеше здраво през кръста, а тя се облягаше на него, въпреки че се мъчеше да не го прави. Другите наоколо им слизаха от седлата и се приготвяха да лагеруват. Спънаха конете, за да могат да пасат, но да не бягат. Русият великан извади огниво от дисагите на единия товарен кон и сръчно запали малък огън. Отнякъде се появиха хляб, сирене, сухо грозде, бадеми и няколко манерки с вино и когато Джоана вече нямаше нужда от помощ, за да върви, лагерът бе напълно готов.

Тези мъже бяха прекарали много нощи заедно на открито, осъзна тя и усети още по-голяма тъга, отколкото преди. Сигурно бяха довереници на сър Райлън и тя беше истинска глупачка, ако смяташе, че някой от тях ще изпита съчувствие към нея и ще й помогне да избяга. Не, вече изобщо не се съмняваше.

— По-добре ли сте? — запита Райлън, когато тя се отдели от него.

— По-добре? — отговори тя подигравателно. — Едва ли. Но ако искате да питате, дали мога да вървя сама, ясно е, че мога. — И обърна лице към него в тъмнината. — А сега какво?

Макар че не го виждаше, Джоана чу веселата нотка в гласа му.

— Сега ще се нахраним и ще спим. Елате.

— Почакайте! — сви се Джоана, когато той се приближи. Отново я връхлетя паника. — Къде ще спя… вие къде ще бъдете?

— Ще бъда до вас. Не се тревожете, ще бъдете в безопасност.

— В безопасност! — извика тя, разгневена от подигравателния му отговор. — По-скоро ще съм в безопасност в змийско гнездо, отколкото до такъв като вас!

— Обиждате ме — и той се изсмя.

После я хвана за ръката и тя разбра, че по този въпрос не търпи неподчинение. Но въпреки това се задърпа.

— Почакайте! Трябва… трябва да остана сама.

— Не — и той я дръпна към лагера.

— Но… Но вие не разбирате. Трябва да… искам да кажа…

— О… — Спря, когато най-накрая се досети. — Да. Добре… — Огледа се наоколо и махна с ръка. — Ето тия храсти. Ще ви чакам тук.

Джоана сърдито издърпа ръката си от отслабналата му хватка. Той беше най-противният, най-отвратителният мъж на света! Да я кара да му се моли и да му обяснява, че има нужда да… да остане за малко насаме! За каква я мисли, за някаква кукла, дето няма нито чувства, нито нужди?

— Не се отдалечавайте много — предупреди я той, когато тя се отскубна от него.

— Няма — измърмори тя.

Нима няма никакво чувство за приличие, че да не й позволи да се усамоти за малко в тези обстоятелства? Но отговорът бе повече от очевиден. Той явно не притежаваше никакъв морал. Беше себелюбив… и непоносимо надменен.

Тя клекна зад нещо, което според нея беше купчина млади дъбчета, ако се съди по острите листа, които ръката й напипа, и метна поглед към него. Пламъците на лагерния огън слабо осветяваха полянката, но бяха напълно достатъчни, за да очертаят фигурата му. Той я наблюдаваше, но точно в този момент русият гигант — Кел — се приближи към него и Райлън за миг се разсея.

— Хорнзи е зад ей онзи хълм — чу го Джоана.

— Значи е най-добре да си стоим тук — отвърна Райлън. — Тамошният шериф още се колебае между крал Джон и йоркширските барони. Ще го заобиколим преди разсъмване.

Продължиха да си говорят тихо, но Джоана не можа повече нищо да долови. Бе твърде развълнувана от дочутото. Само да можеше да се добере до това селище. Може би щеше да успее да помоли шерифа на Хорнзи за помощ.

Тя се сниши и се озърна, напрягайки всичките си сили, за да намери начин да избяга. Въздухът беше студен и влажен, миришеше на листа и горска пръст. Капките още падаха от клоните и това правеше гората необикновено жива в подобен късен час. После тя долови далечен звук, не беше вятърът… а морето. Значи вървяха покрай брега и още бяха близо до морето. Само да можеше да се измъкне, беше сигурна, че ще намери обратния път.

Като осъзна това, Джоана внезапно се почувства уверена. Надникна внимателно иззад храсталака. Той още беше там, но тъкмо сега един от неговите хора му поднасяше чаша вино. Ако трябва да избяга, моментът беше сега, каза си тя. Сега.

Вдигна високо поли и ги преметна на лакът. Без да се грижи за приличието, се запромъква в гората, внимавайки да държи бодливите храсталаци между себе си и Райлън. Ниско надвисналите клони на един кедър я шибнаха през лицето, измокриха я и се заплетоха в косата й, но тя сподави изплашения си вик. Би понесла всичко, само да избяга от него.

Когато се озова навътре в гората и престана да вижда светлината на огъня, в душата й припламна надежда. Изправи се и си пое дъх на пресекулки. А сега какво, запита се, взряна в тъмнината наоколо. Тогава чу яростна ругатня: „Господи, проклет да съм!“ и нерешителността й се изпари. Към морето, просветна мигновена мисъл и тя се втурна към далечния шум на вълните. Към морето! Каквото и да е, само да избяга от проклетника, който я преследваше!

Не стигна далече. Струваше й се, че тича цяла вечност под мокрите клони, спъвайки се в корени, прескачайки черни ями, пълни неизвестно с какво. Но колкото и да се стремеше, по никакъв начин не успяваше да се доближи до морето. Дочу пращене зад гърба си и се затича, изпаднала в още по-голяма паника. Не гледаше накъде бяга, само и само той да не я хване. Но напразно. Като гигантска котка, преследваща плячката си в тъмната нощ, той я настигна и с един мощен скок сграбчи края на роклята й.

— Не! — изпищя тя, стоварвайки се в калта, като с все сила се мъчеше да се отскубне с ръце и крака.

— Да! — дойде мрачният отговор. Той хвана ръката й и я изправи, обърна я към себе си и я задържа, вкопчил в раменете й железните си пръсти. — Разбери! Само още веднъж да направиш това, ще те накарам ужасно да съжаляваш, че си ме срещнала!

— Вече ужасно съжалявам! Съжалявам, че изобщо съм видяла очите на такъв подъл, непоносим тъмничар като вас! — изкрещя тя, изпаднала почти в безумие.

Не можейки да се освободи от стоманената му хватка, тя започна да рита и го бухна така силно в крака, че я заболя толкова, колкото навярно и него. Но това само го разяри още повече, той изригна една неразбираема ругатня, вдигна я и я метна на рамо.

Рамото му се заби в стомаха на Джоана и тя едва не издъхна. Той се обърна и тръгна с гневни, неравни стъпки, а тя висеше, преметната през рамото му с главата надолу, замаяна и дезориентирана, с паднала през лицето коса, от която не можеше да вижда.

— Пуснете ме долу! — завика тя, щом си пое дъх. Заблъска го гневно с юмруци по гърба, започна да рита и да се гърчи, макар че я беше страх да не падне с главата надолу.

— Стойте мирно! — прогърмя той, после подчерта думите си, като я тупна силно отзад.

Колкото беше бясна досега, това унизително действие съвсем я разяри. С решимост, родена от непоносимото оскърбление, Джоана напипа дръжката на сабята му и я дръпна от ножницата. Изведнъж се усети подхвърлена нагоре. Когато сабята падна от разтрепераните й пръсти, той я спусна на земята с лице към него и притисна ръцете й между себе си и нея.

— Предупредих ви! — изръмжа той с глас, натежал от заплаха.

— Поредната заплаха? — процеди тя, макар че трепереше от страх. — Какво по-лошо можете да направите от това, което вече сторихте? Може би ще ме набиете — изсъска тя презрително, борейки се да се освободи.

— По дяволите, ужасно се изкушавам да го направя!

Джоана ахна, уплашена от опасната нотка в ниския му глас.

Изведнъж съжали за глупавото си бягство, защото май щеше сурово да я накаже заради това. Държеше се възможно по-далеч от него, но гърдите й опираха в неговите. Вгледа се в потъмнялото му лице, наистина изплашена от това, което той можеше да направи.

— Ако ви набия, без съмнение още по-твърдо ще решите да ми избягате — продължи Райлън. После погледът му се плъзна по устните й и той леко се усмихна. — Толкова красива и толкова упорита. Но може би има по-добър начин да ви покажа, че е безполезно да се борите с мене.

Без никакво предупреждение ръцете му я вдигнаха високо, така че краката й почти престанаха да докосват земята и тя загуби равновесие. В същото време той се наведе и преди тя да разбере какво става, устата му плени нейната.

Не, извика тя в безмълвно отчаяние. Но бе твърде късно да го спре. Също като вандал мародер, на какъвто го бе оприличила, той се нахвърли върху нея и я помете с тази целувка, пренебрегвайки слабата й съпротива.

Ужас и гняв се бореха в нея, докато я целуваше. Тялото му бе твърдо и неподатливо, той безмилостно я превиваше назад. Устните му мачкаха нейните, овладяваха ги и замайваха главата й. Езикът му се плъзна по здраво стиснатите й устни. Той свали едната си ръка надолу и обхвана седалището й, а когато тя извика шокирана, езикът му навлезе в дълбините на устата й.

Това я накара да омекне. Страхът и гневът й бяха достатъчно силни, за да я крепят срещу нечуваното му нахалство. Но неочакваната ласка на езика му накара тези чувства да се пръснат по всички посоки. Тя бе обсадена по нов начин, за който не бе имала никаква представа… и не знаеше какво трябва да напрани. Не осъзнаваше, че той вече я държи по друг начин. Не чувстваше как устните му са омекнали, не осъзнаваше новото усещане, което се разливаше из нея. Само знаеше, че никой досега не я беше целувал и че сега разбира напълно Уина.

Устата му притискаше нейната, яростно търсейки да изтръгне някаква реакция. Езикът му влизаше и излизаше, галеше вътрешната част на устните й по възможно най-чувствения начин. Вече престанала да се бори, Джоана приемаше невъобразимите ласки, изпаднала в замайване. Някакви остатъци от здравия разум се опитваха да я предупреждават, но този слаб глас не можеше да се бори с милиардите усещания, които я връхлитаха. Сърцето й туптеше бурно, кръвта нахлуваше в главата й замайващо бързо, после веднага се оттичаше, за да се устреми някъде ниско в корема й. Из тялото й се разливаше топлина, изведнъж сетивата й се изостриха до краен предел. В миг тя започна да усеща всяко място, на което той я докосваше, и един нов страх се загнезди в нея.

Ръката му тръгна нагоре от седалището и стигна до тила й, докато другата я притискаше плътно до него. Когато устата му се откъсна от нейната и докосна бузата й, а после ухото, тя затрепери в ръцете му.

— Колко си сладка, Джоана — прошепна той дрезгаво в ухото й, докато тя едва си поемаше дъх. — Бих искал да вкуся още от тази сладост…

Отново плени устните й, но този път започна нежно да ги изследва и да ги омайва. Езикът му галеше ъглите на устата й, зъбите му нежно захапваха пълната й долна устна. И когато от нея се изтръгна слаб стон, той отново я целуна дълбоко, неговият език намери неопитния й език и предизвика у нея такива плашещи чувства, че тя се дръпна ужасена.

Стояха така в тъмната влажна гора. Ръцете му още я обгръщаха, но вече бе престанал да я целува. Настойчивият му поглед обаче бе също толкова интимен, колкото и всичко случило се досега, и Джоана извърна лице, невероятно смутена, докато той бавно я пускаше на земята.

Боже Господи, каква беше тази лудост! Но в корема й се надигаше топлина, която отричаше ужаса, изпитван от нея. Когато се изтръгна от прегръдката му, двамата мълчаливо се взряха един в друг. После, изплашена от всичко, което се бе случило между тях, Джоана се обърна и побягна към трепкащия огън.