Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 42 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Роксана Бекнъл. Среднощна гълъбица

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

21

Докато бягаше от ужасната присъда, произнесена от кралицата, Джоана не виждаше нищо наоколо си. Изтича надолу по стълбите, покрай приемната на епископа, отмина трапезарията и се втурна навън, към градината, сякаш дяволът я преследваше по петите. Не забелязваше хората, които се обръщаха подире й. Знаеше само едно — че трябва да остане сама, за да може да се наплаче. Да може да помисли. Да може да се помоли.

Да се помоли. От това имаше нужда, разбра тя натъжена. Само така щеше да намери покой, утеха и душевни сили.

Излезе тичешком от стените на градината и пое по криволичещата пътека, която досега не бе опознала. Тя я изведе в един парк, обрасъл с групички дървета и диви растения, в който монасите се усамотяваха, за да се отдават на размисъл и молитви. И макар че предпочиташе високите скали и силните ветрове на Фламбъро Хед, в този момент всяко усамотено място беше подходящо за нея.

Когато откри няколко израснали близко една до друга брези — които й напомняха за параклисчето на света Тереза в нейното абатство, Джоана спря при тях. Задъхана от стремглавото си бягство, тя се облегна на дебелото стъбло на едно от дърветата и задиша тежко. Господи, Божичко. Какво да прави сега?

Отчаяна се свлече надолу, без да се тревожи за роклята си. Не усещаше мекия килим от миналогодишни сухи листа под коленете си, не чуваше и гласовете на птиците. В ума й имаше само една мисъл. Щяха да я дадат на някакъв непознат мъж. Който щеше да легне с нея така, сякаш тя е някакво животно, което няма никакви чувства, никакви собствени желания. Това не можеше да бъде вярно, но все пак… Потръпна, когато в ума й изникна един далечен спомен — как майка й плаче в леглото си.

Не беше възможно това да се случва с нея, но се случваше. Случваше се.

Тогава дойдоха сълзите. Горещи и мъчителни, те потекоха по лицето й и закапаха по корсажа. Никога не се бе чувствала така безпомощна. Никога безнадеждността на положението й не се бе очертавала пред нея с такава яснота. Дори тиранията на баща й изглеждаше нищожна в сравнение с ужасяващите перспективи на сегашното й положение.

Остана дълго така коленичила, с наведена глава и конвулсивно сключени пръсти. В главата й се въртеше само една фраза. Една молба. Един стон.

„Спаси ме. Моля те, спаси ме.“

Когато усети една ръка на рамото си, в първия момент Джоана помисли, че ръката на Бога е дошла при нея в отговор на молитвите й. Ръката беше топла и тежка, вдъхваше й сигурност по някакъв странен и необясним начин. Тогава разумът й се върна и тя инстинктивно се дръпна. Изправи се на крака и видя пред себе си Райлън.

И изведнъж усети как в нея нахлува необяснима радост. Той беше дошъл! Сега всичко щеше да бъде наред. Но почти в същия миг си припомни, че не е дошъл да й помогне. Дори да искаше — а защо ли да иска? — не би могъл сега да й помогне. Освен това той търсеше само власт — чрез Мерилин или чрез друг, който можеше да помогне на каузата му. Тя обаче искаше… Джоана прехапа долната си устна, не можейки да формулира какво точно иска.

Попарена от внезапното осъзнаване на така различните им цели, тя срещна спокойния му поглед. Лицето му се губеше в сенките на настъпващата вечер. Но Джоана нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че и той е напрегнат. След хладното спокойствие от следобеда на лицето му сега се бе изписало съвсем видимо смущение.

Вероятно вече кралят му е казал, че не може да се ожени за лейди Мерилин. Беше загубил владенията на Кросли и същевременно контрола над Оксуич. Но поне беше господар на собствената си съдба, нещо, което на нея й беше отказано. Събирайки остатъците от гордостта си, Джоана реши да не показва отчаянието си пред него.

— Има ли някакви новини от Мерилин? — запита тя с хладен и внимателно премерен глас. — Все още ли е заложница на кралската воля?

— Ти искаше точно това, нали? Прати я при Ференди, като знаеше, че той ще изтича при краля с всички тайни, които може да узнае от изповедта й? Спази обещанието си пред Мерилин и същевременно постигна целта си.

Той говореше тихо. Бе застанал неподвижно, с безизразно лице, но това не можеше да заблуди Джоана. Криеше чувствата си зад стиснатите зъби и полуспуснатите клепачи. Въпрос на време беше кога ще се нахвърли върху нея.

Тя нервно отстъпи назад. Последното, което искаше, беше да се скара с Райлън. Но той направи една крачка напред.

— Дължа ти извинение, както изглежда — продължи той.

— Какво?

Слаба усмивка раздвижи устните му.

— Подцених те, Джоана. Още от самото начало те подцених… твоята решителност, интелигентността ти. Силата на чувствата ти.

Като чу това, тя присви очи в подозрение.

— Какво се е случило? Какво е станало, та сега стоиш тук пред мене и ми говориш такива нелепи неща?

— Нелепи? — Този път той се усмихна широко и белите зъби блеснаха сред потъмнялото му лице. — Просто ти направих комплимент, малка моя гълъбице. Би трябвало любезно да ми благодариш.

Джоана полека завъртя отрицателно глава. Каква игра играеше той сега с нея?

— Ако наистина мислеше, че съм интелигентна, нямаше да се опитваш да ме обезоръжиш с глупости като тези, които току-що изтърси.

Той не отговори нищо.

— Може би си права. Трябваше направо да ти го кажа. Много добре, тогава. Кралят даде Мерилин на Ивън Торндайк. Този брак е приемлив за всички участващи страни.

— Слава Богу за това — измърмори Джоана.

Поне тези двамата щяха да имат възможността да търсят щастие заедно. И Мерилин нямаше да бъде омъжена за Райлън. Но когато си спомни разтрогнатия годеж на Мерилин с Райлън, Джоана отново стана предпазлива.

— Приемлив за всички участващи страни ли? Ами ти? Не мога да повярвам, че ти си се съгласил!

— Тогава грешиш. Аз, разбира се, съм съгласен, макар че кралят не знае… — Прекъсна, без да довърши изречението. — Но мисля, че ще е по-добре да обсъдим този въпрос по-късно. Когато се отдалечим от двора, ще ти обясня всичко.

— Да се отдалечим от двора? Какво искаш да кажеш? — Искрица надежда просветна у нея. — Ще ме върнеш ли в абатството?

Той погледна първо към нея, после отмести очи. После сключи пръсти зад гърба си и пристъпи от крак на крак.

— Ако искаш да посетиш „Света Тереза“, Джоана, ще те заведа там.

— Да посетя? Но… — Тя преглътна заседналата на гърлото й буца, опитвайки се да го разбере.

— Ще тръгнем оттук веднага след като мине сватбата.

Джоана го загледа съвсем смаяна.

— Но как? Искам да кажа, кралицата ми каза, че трябва да се омъжа, така че как ще замина за абатството?

Странно изражение се появи на лицето на Райлън. Очите му като че ли искаха да я прогорят с поглъщащия си поглед, но скованата му поза подсказваше, че едва се въздържа да не се приближи към нея.

— По дяволите, ти още не знаеш за кого ще се омъжиш, така ли? Сър Джордж ми каза, че са ти съобщили.

Изпусна шумно дъх и се вгледа напрегнато в нея. Джоана може би трябваше да се досети какво следва. Но дори след като чу думите му, тя не можа да ги осъзнае.

— Аз ще стана твой съпруг, Джоана. Ще се омъжиш за мене.

Един безкраен миг тя го гледаше, потресена и с отворена уста. С голямо усилие успя да затвори уста и да събере достатъчно сили, за да избъбри:

— Ти? Ти ще станеш мой съпруг?

Докато тя мълчеше мъчително, лицето му постепенно помрачня. После й хвърли войнствен поглед.

— Да, аз. Ще се оженим веднага щом станат готови документите. После ще напуснем това затънтено място и ще отидем в Блекстън.

Джоана чуваше всичките му думи. Но не можеше да ги осъзнае докрай. И за да стане положението още по-лошо, напук на логиката, която й казваше, че трябва да възрази срещу този нелеп брак, тя не можа да потисне внезапната тръпка в гърдите и лудото разтуптяваш на сърцето си. Трябваше да се оженят? Тя и Райлън?

После забеляза мрачното му лице и почувства някакъв черен облак да надвисва над нея. Райлън бе искал да се ожени за Мерилин, но тя бе съсипала плановете му. Затова се бе задоволил с втората по привлекателност наследница. Поне сега скъпоценният му Йоркшир щеше да се сплоти срещу краля. Някаква тъпа болка се разля в гърдите й, сякаш някой внезапно бе изтръгнал сърцето й.

— Твоите… твоите известия ме… ме изненадват. — Тя си пое дъх, но още не можеше да срещне погледа му. Дори гласът й, който искаше да прозвучи укорително, бе слаб и нерешителен. — Ще ми простиш, но ми е нужно малко време, за да осмисля всичко.

— Да, разбира се. Аз… Както казах, мислех, че са ти съобщили. Иначе нямаше да го кажа по този начин. — Той пристъпи към нея и тя вдигна глава, за да го погледне в лицето. — За добро е, Джоана. Ще видиш.

— За добро? — Очите й се изпълниха с нежелани сълзи. — За твое добро, като се вземе предвид всичко. Кралят ти попречи да спечелиш огромните имения на Мерилин, затова взе следващата по привлекателност наследница. Оксуич ще бъде прекрасно допълнение към малкото ти кралство в Йоркшир, нали? Само се питам как ли се е съгласил кралят — завърши тя с горчивина в гласа.

— Няма значение защо се е съгласил, важното е, че се съгласи.

Тя изтри сълзите и вдигна брадичка.

— А защо ти се съгласи? Защо просто не ме омъжи за онзи твой лакей, за когото ме беше предвидил? Сигурно има други момичета, чиито имения са по-ценни от моите.

Джоана бе твърде разстроена, за да забележи търпеливия израз, изписан по лицето на Райлън. Когато той хвана ръцете й точно над лактите и я привлече към себе си, тя се опита да се освободи.

— Не. Не смей да ме докосваш сега!

— Джоана, тормозиш се за нищо. Аз искам да се оженя за тебе. Това е избор, който направих свободно…

— Но аз не съм! — извика тя. — Не съм направила свободно моя избор. Ти и кралят решихте и се споразумяхте, а сега аз трябва да се оправям както мога.

— Ние решихме и за лейди Мерилин, а тя не възразява.

— Но тя е обичана! Обича Ивън и той я обича! О, но ти никога не можеш да го разбереш!

Тя се задърпа, но той я стисна още по-силно.

— Господи, проклет да съм! Ако това искаш — любов, — тогава лесно мога да се приспособя.

С тези думи той я привлече на гърдите си, вплете пръсти в косите й и наклони главата й назад.

Тя разбра, че той иска да я целуне и отново усети необяснимия прилив на онова горещо чувство. Но копнежът, който почувства, само я накара да се бори още по-ожесточено с него.

— Не! Не това… — Устата му, която плени нейната, заглуши думите й.

Джоана се бореше с прилива на чувствената наслада, който поглъщаше цялото й същество. Бореше се с тялото си и с ума си. Но сърцето й в крайна сметка я предаде. Тя се опитваше да се освободи от суровите му милувки, напомняше си, че той отново иска да я манипулира. Но положението й беше безнадеждно. Устните му искаха отговор от нея и тя го даваше. Езикът му нежно напираше и тя го пускаше да влезе. Ръката му леко отпусна косата й, слезе надолу по гърба й и тя се притисна към нея в безсрамно желание, не можейки да пренебрегне огъня, избликнал във вените й. Джоана се повдигна на пръсти, за да се слее с властната му прегръдка и търсещите му целувки.

Езикът на Райлън я изгаряше като жив пламък. Сладък и горещ, той проникваше дълбоко, съживявайки въглените на страстта, заспали в нея, които само чакаха завръщането му. Сега сякаш едно пламтящо небе я увличаше в своята власт, независимо колко силно би искала да се възпротиви.

Ръцете на Райлън се обвиваха около нея и я притискаха към гърдите му. Едната му ръка се спусна надолу към седалището, описвайки горещи, бавни кръгове, и я прилепи жадно към твърдото доказателство за неговото желание.

— Господи, как бих искал да те отнеса на онзи остров още сега! — прошепна той, когато устните му се плъзнаха към бузата й и после към ухото й.

Страстен копнеж разтърси Джоана при тези думи и тя почувства как ниско долу в корема й се заражда една влажна топлина. Толкова се бе борила, за да забрави невъзможно греховните неща, които бяха правили в онова свято място. Но думите му ги възкресиха и всичко се стовари върху нея: начинът, по който я бе докосвал навсякъде, усещането за силното му голо тяло, което се бе плъзнало върху нейното. Омайната тревога, която бе събудил у нея. Нима всички тези усещания бяха така невъзможно божествени?

Тогава ръката му се вдигна нагоре, обхвана гърдата й и Джоана разбра, че всичко наистина бе било точно толкова съвършено, колкото си го спомняше. Още веднъж почувства как едно необяснимо течение възпламенява тялото й. Твърдата възглавничка на палеца му нежно минаваше напред-назад по чувствителното й зърно и без малко да я накара да се разтопи.

— Райлън… — прошепна тя, отпускайки обезсилена чело на рамото му. — Не можеш… аз трябва… О!

Изстена, когато бедрото му се пъхна между нейните и се притисна към горещия извор на измъчващите я желания. В същото време ръката му се спусна, за да обхване седалището й, и тя се заизвива в прегръдките му.

— Бих искал да те взема сега, малка моя гълъбице. Моя годенице. Моя съпруго. — Дъхът му излизаше на неравни тласъци. — Искам да те имам под себе си сега и завинаги.

Джоана едва дишаше, желанието й към него я задушаваше. Над главите им вятърът свиреше в короните на дърветата. Мекият килим от миналогодишни листа шумолеше под краката им. Чу се жалният крясък на самотна нощна птица. Но тя усещаше само присъствието на Райлън и начина, по който той я караше да се чувства.

Джоана притисна лице към шията му и го зацелува, вкусвайки леко соления аромат на кожата му, облизвайки нежно мястото, където нежната кожа ставаше по-груба, там, където бе остъргал брадата си. Райлън преглътна мъчително и тя целуна мястото, където лекият тласък премина в гърлото му, а после се усмихна, когато той инстинктивно преглътна отново. Също както той притежаваше силата да я залива със страстта си, спомни си Джоана, и тя беше способна да го възбужда.

Ръката му се спусна под запретнатите й поли, изкачи се по бедрото и стигна до влажната издатинка, където се съсредоточаваха всичките й желания.

— О, по дяволите, жено, как те искам…

Един от пръстите му се плъзна в горещата цепнатина и тя неволно издаде кратък вик. Той потърка влажните гънки и тя примря в прегръдките му. После той пъхна пръста си дълбоко в нея и тя ахна, смаяна от силата на собствената си реакция.

— Райлън… О!

— Мое сладко, сладко момиче — пъхна той в ухото й, продължавайки да излиза и да навлиза дълбоко в нея.

От това мъчително удоволствие Джоана почти щеше да припадне. Бе въвлечена във вихъра на една греховна магия, потъваше в бездните на сладострастната й съблазън. Без да осъзнава, тя започна да се движи в ритъм с ръката му, повдигаше се, за да приеме докосването му, заслепена от жаждата, която се кълбеше в нея.

— Райлън — прошепна тя задъхана, стискайки го с все сили. — Искам…

— Знам какво искаш, страстна моя малка гълъбице. И ще го имаш, точно както аз ще имам това, което искам. — Пръстът му се измъкна навън, за да навлажни чувствителния възел, скрит под къдравите косъмчета. — Много ми струва това, да те имам — прошепна той, захапвайки леко ухото й. — Но ще бъда стократно възнаграден.

Джоана не разбираше думите му, дори не ги чуваше. Бе твърде близо до това разкъсващо чувство, което той вече бе предизвиквал у нея. Толкова близо. Но тъкмо в този миг ръката му замря и той изстена разочаровано.

— Милорд?

— Проклятие! — изръмжа Райлън, бързо дръпна ръката си и спусна полите й надолу.

— Милорд? — разнесе се по-близо същият плътен глас.

— Тук съм, Кел, но те предупреждавам, стой по-настрана, че… — И изригна цветиста ругатня.

— Кралицата е. Прати известие по сър Джордж, че брачните договори очакват само вашите подписи. Но не мисля, че бихте искали той да ви търси тук собственолично…

Райлън въздъхна. Затвори очи и един безкраен миг като че ли се бореше да си възвърне самообладанието. Накрая отвори очи и се усмихна измъчено на Джоана.

— Не можем толкова скоро да се махнем от това проклето място, скъпа.

Джоана бе отстъпила назад и се бе облегнала на една от огромните брези, опитвайки се да се съвземе. Тялото й още трептеше от желание, което не й беше толкова лесно да потисне. Замаяна от противоречивите си чувства, които още я държаха в плен, тя се хвана за единственото, което не бе престанала да изпитва.

— Аз… трябва да се върна в абатството. Не мога да се омъжа. Няма да се омъжа.

— Никога не си имала възможност да избираш, Джоана. Никога. Не си ли доволна, че тъкмо аз ще бъда твоят съпруг?

— Но това… това не може да е вярно!

Ядосан, Райлън прокара пръсти през дългата си коса.

— Щяха да те омъжат за някой друг. По-добре аз, отколкото човек, избран от Джон.

Тя поклати глава, възвръщайки постепенно способността си да разсъждава.

— Нямаше да се омъжа и за избрания от него.

— Щяха да те принудят.

— Не. Не и ако бяха разбрали, че не съм чиста…

Тя млъкна, спомняйки си колко неефикасен се бе оказал този подход при Изабел.

— Какво? — Райлън стигна с три крачки до нея и я сграбчи за ръцете. — Господи, жено, не знаеше ли колко уязвима ще те направи това? Ще станеш плячка на всеки сластолюбив глупак…

Замълча, прекъснат от нетърпеливото повикване на Кел.

— Идвам, по дяволите!

Взря се в Джоана и въпреки че светлината не беше силна, тя забеляза, че се е намръщил.

— Няма нужда да рискуваш по този начин репутацията си, Джоана. Не сега. С това нямаше нищо да спечелиш, защото си твърде съблазнителна хапка за всеки мъж, за да се остави да го разубедят. Но сега аз ще се оженя за тебе.

Той я привлече към себе си за една бърза и властна целувка, съкрушавайки съпротивата й още преди да беше се проявила. Едва когато тя се отпусна безволно в ръцете му, той се отдръпна и си пое дъх продължително и накъсано.

— Сега нека да вървим и да изпълним дълга си като лоялни поданици на краля.

Обви ръка около талията й, изведе я от прегръдката на дърветата и тръгна до нея по пътеката. Тя видя Кел да се обръща и да тръгва към абатството, но Райлън се поколеба за момент и се обърна с лице към нея.

— Наближава времето, когато ще изпълняваме само дълга си един към друг и ти обещавам, сладка моя, че това ще ти донесе много радост.

Джоана се опита да се отдръпне, смазана от толкова много противоречиви чувства, с които не можеше да се оправи.

— Не искам да се омъжвам. Нито за тебе, нито за който и да било друг!

Той й отговори със смях — нисък, съблазняващ и безспорно подигравателен.

— Ще те накарам да съжаляваш за тези си думи. Ще дойде денят… нощта… когато ще изпълняваш и най-малкото ми желание и ще се молиш за моето внимание.

Макар че искаше яростно да отрече думите му, Джоана се уплаши, че в тях има прекалено много истина. Нададе яростен вик, отскубна се от прегръдката му и се отдалечи със скована походка. Би предпочела да избяга, особено когато той викна подире й:

— Ще се молиш за моето внимание, Джоана. И аз на драго сърце ще ти го давам.