Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

23

Запътили се на север по стария римски път, те не се бяха отдалечили много от Ийли, когато към тях се присъединиха още десетина ездачи. Съпругът й, изглежда, беше планирал заминаването им от двора с всички подробности, разбра Джоана, защото новодошлите бяха войници на Блекстън, добре екипирани за пътя до Йоркшир. Едва когато Райлън се увери, че безопасността им е гарантирана, той позволи на Джоана да слезе от неговото седло и да се качи на кроткия кон, който мъжете бяха довели за нея.

Той самият обаче не се погрижи да я настани на гърба на животното. Още щом слязоха от конете на една полянка сред брезовата горичка, Райлън я предаде на Кел и без да каже нито дума, се запъти към гората със скована походка. Не се бави дълго, но когато се върна, косата му беше мокра, а туниката имаше влажни петна около врата и китките. Неколцина от мъжете се захилиха.

— Отиде да плуваш ли? — подметна Кел.

— Намерихте ли ледена вода, да си охладите пламъка? — добави друг войник.

Райлън ги накара да замълчат с един студен поглед. Но като видя въпроса в очите на Джоана, омекна.

— Аз… ъ-ъ… подхлъзнах се и паднах във водата — отвърна той на неизречения й въпрос. Това предизвика нова вълна от кихот у войниците му, но той само се намръщи, без да им обръща внимание. — Добре ли се чувстваш на коня си?

— Да. Добре съм. Колко… колко ще яздим днес?

— Толкова, колкото можем, зависи ти колко бързо можеш да яздиш. Страх ли те е да яздиш сама? — запита, заблуждавайки се относно тревогата й. — Ако се умориш да яздиш по мъжки, ще те взема пак пред мене на седлото.

Джоана преглътна и отмести поглед. Не ездата я притесняваше, а краят й. Когато нощта паднеше и се оттеглеха в леглата си…

— Бих предпочел да пътуваш по-удобно, в карета или носилка. Но трябва да бързаме.

— Опасно ли е? — запита тя, поразена от внимателното му отношение.

— Винаги има възможност да стане опасно. Но ти не се тревожи. Нашият крал е бесен и още повече ще се вбеси, когато разбере към кого е лоялен Ивън. Както и да е, не ми изглежда вероятно да нападне такава добре въоръжена дружина като нашата.

— Към кого е лоялен Ивън? — и Джоана го изгледа още по-смутено.

Райлън се изсмя.

— Ивън не е привърженик на краля, Джоана. Ние двамата с него отдавна сме в съюз. Кралят и кралицата мислят, че са ме изиграли с годежа ми с лейди Мерилин. Вярват, че всички нейни владения са преминали в техния лагер. Но няма дълго да страдат от това заблуждение.

— Да не би да искаш да кажеш, че Ивън се е оженил за Мерилин само за да вземе именията й? — възкликна Джоана с ужасното чувство, че пропада в някаква бездна.

Бе смятала, че Ивън наистина е влюбен в Мерилин. Усещайки накъде се обръщат мислите й, Райлън се приближи към нея.

— Ивън щеше да се ожени за Мерилин с или без богатствата й. Той искаше жената, не другото. Но не е чужд на мисълта да използва новопридобитата си власт за доброто на хубавата ни страна. Това, че двамата намират взаимно удовлетворение в съюза си, е късмет.

— Но ти… ти трябваше да се ожениш за нея. И аз…

— И ти направи така, че кралят и кралицата да разберат. — Той я изгледа строго. — Не мога да позволя съпругата ми да се меси в такива важни държавни работи, Джоана. Трябва да се закълнеш, че ще престанеш да вършиш такива неща.

— Но ти щеше да се ожениш за нея — настоя Джоана. — Ако не се бях намесила, щеше да се ожениш за нея.

Райлън прокара разсеяно ръка през влажната си коса.

— Джоана, трябва да разбереш. По едно време наистина исках да се оженя за нея. Но след като ние… след като ти и аз… По дяволите — изруга той. И вдигна към оскърбения й поглед очи, искрящи от напрежение. — Ожених се за жената, която исках. Ако исках лейди Мерилин, нашият слаб крал никога нямаше да предотврати този брак. Но аз исках тебе. — И гласът му се сниши в дрезгав шепот. — Господи, колко те искам още в тази минута.

Ръката му се плъзна по коляното й, стисна здраво нежната й плът и топлината му породи силен трепет у нея. Конят й се размърда, сякаш доловил внезапната тревога на ездачката си. Райлън успокои животното с рязко дръпване на юздите, но огненият му поглед не слизаше от лицето на Джоана.

Тя отмести очи, преглъщайки огромното си разочарование. Той я искаше. Да, това беше ясно, никога не се бе заблуждавала. Но да я иска по този начин не е достатъчно. Не и за нея. Вече не.

Пое си дъх на пресекулки, после сведе поглед към потъмнелите му очи. Откога беше станала такава глупачка? Как можеше да очаква любовни думи от него, когато той изпитваше към нея просто плътска страст? Горчива усмивка раздвижи устните й.

— Ще бъдем ли и ние така щастливи, както Ивън и Мерилин, ще намерим ли взаимно удовлетворение в нашия съюз?

Той вдигна очи към нея и бавно плъзна ръка по бедрото й.

— Ако Бог пожелае.

После осъзна, че хората му го гледат, и изведнъж се изкашля.

— Отиваме към абатството Дънли — каза й с прояснен глас. — Макар че може да пристигнем там доста след като се е стъмнило. Сутринта ставаме рано и пак потегляме. Искам да стигна Оксуич до утре вечерта.

— Оксуич! — Тази стряскаща новина сподави обърканите чувства на Джоана, копнежа и разочарованието й. Значи пътуваха към Оксуич? — Мислех, че каза… Тоест, мислех, че искаш да се върнеш в Блекстън. Защо отиваме сега в Оксуич?

— Искам да се уверя, че е добре защитен от неприятелите ми. Сенешалът трябва да ми се закълне във вярност, освен това бих искал да оставя там няколко мои хора сред стражите.

— Но… — и Джоана млъкна, овладяна от внезапна паника. — Аз не искам да ходя там. Можеш да отидеш без мене. Остави ме в Блекстън.

Райлън присви очи, долавяйки извисяващата се нотка в гласа й.

— Сега ти си господарката на това място. Те са твои хора и понесоха много загуби от онази съдбоносна треска. Вече не трябва да се страхуваш от нищо и от никого там. И аз ще бъда край тебе…

— Не искам да ходя!

Неколцина войници погледнаха към нея, когато дочуха острите й думи, после отново отместиха очи. Райлън понижи глас.

— Отиваме в Оксуич, Джоана. Веднъж те бях попитал как си живяла там, но ти отказваше да говориш за това. Не ми вярваше достатъчно, за да ми се довериш. Ще ми кажеш ли сега защо толкова не обичаш това място? — Когато тя упорито замълча, той се намръщи. — Много добре тогава, може би когато пристигнем, сам ще науча истината.

С вик на безсилна ярост Джоана дръпна юздите и конят й се изправи на задните си крака. Ако Райлън не беше хванал подплашеното животно за главата, Джоана щеше да падне от плоското седло. Тя обаче беше толкова ядосана от нехайните му думи, че не обърна внимание на инцидента.

Той искаше да я отведе в Оксуич, когато твърде добре знаеше, че тя мрази това място. Нямаше ли никакви чувства? Нямаше ли сърце?

Но Джоана вече знаеше отговора на този въпрос. Райлън Кемп нямаше никакво сърце. И всичките му чувства бяха свързани само с владенията и политическата власт. Тя го изгледа яростно, мъчейки се да не избухне в сълзи. Макар че имаше хубаво тяло и понякога се държеше много мило, все пак си оставаше това, което винаги е бил: благородник, себичен до мозъка на костите си. Баща й, крал Джон, а сега и той. Десет пъти глупачка беше, че очакваше повече от него.

Извърна лице от изпитателния му поглед и остана, треперейки, на седлото, докато другите неловко тъпчеха наоколо. С цветиста ругатня Райлън издърпа юздите от ръцете й и ги хвърли на един от хората си. После се качи на своя кон и след като хвърли последен суров поглед към нея, даде знак за тръгване.

Напред тръгнаха двама разузнавачи, няколко от най-свирепо изглеждащите войници обкръжиха коня на Джоана, а останалите ги последваха. Райлън и Кел яздеха пред Джоана и тя изпрати няколко яростни погледа към широкия гръб на безчувствения си съпруг. И да беше усетил враждебността й, той не го показа, защото нито веднъж не се обърна да я погледне. Тя трябваше да се задоволи мислено да го прати по дяволите.

Но колкото и да беше разгневена, Джоана скоро усети прилив на натрапчив страх. Той я водеше към Оксуич — омразното място от всичките й кошмари. И докато разстоянието до замъка все повече се скъсяваше, тя не знаеше накъде да насочи омразата си — към Оксуич или към Райлън.

Конниците минаха през горичка от високи брезови дървета, после пресякоха една открита широка поляна и стигнаха до своеволно криволичещ път, който се губеше сред далечните високи хълмове. Пътуваха покрай безброй ручейчета и спокойно течащи реки. Пресичаха плитки потоци, минаваха по грубо построени мостчета, наложи се да преминат една река на сал, каран от беззъб старец и глуповатичкия му син. По пътя им почти не се срещаха дървета, но от време на време прекосяваха храсталаци, високи почти колкото тях. Изпод копитата на конете час по час изхвърчаха ята диви патици и диви кокошки, протестирайки с високи крясъци, че конниците нарушават усамотението им.

Настроението на Джоана не се различаваше много от това на подплашените птици и поради тази причина не можеше да се наслади на красотата на пейзажа. Дори великолепните диви лебеди, които забеляза в едно от тъмните езерца, не повдигнаха настроението й, защото лебедите винаги й напомняха за майка й. Тя просто не можеше да повярва, че същият мъж, който я бе умолявал да му се довери, сега я влачи към злощастния дом на нейното детство!

Прекараха нощта в абатството Дънли, малка обител, която се издържаше от продажбата на произведеното в нея сирене и редки видове мед. Монасите клюнийци бяха очаровани от щедростта на своите гости. Но макар че парите на Райлън им осигуриха възможно най-доброто настаняване, то все пак беше доста скромно. Монасите строго приложиха разделението между мъже и жени — брачните клетви не важаха в обителта.

Джоана убеди себе си, че това само я облекчава, защото беше изтощена от продължителната езда и не искаше нищо друго, само да се наспи. Освен това непоколебимото становище на Райлън по въпроса за Оксуич изобщо не сполучи да я сближи с него. Но една малка част от нея копнееше за утехата на неговата близост в безсънните часове на нощта. Скоро щяха да стигнат в Оксуич и тази перспектива я изпълваше с неизразим ужас. Но нямаше към кого да се обърне.

Когато той я бе съпроводил до женската стая, която трябваше да споделя с две поклоннички, за миг тя бе почувствала искрица от утехата, която търсеше. Въпреки че се бе държала студено с него, Райлън я бе привлякъл за кратка целувка под оскъдната светлина на залязващата луна. Независимо че му беше много ядосана, Джоана се бе отдала на топлотата и утехата на прегръдката му и се бе вдигнала на пръсти, за да посрещне търсещите му устни. Но тогава той я бе пуснал и я бе побутнал твърдо — раздразнено — към малката каменна постройка и тя се бе почувствала още по-изоставена отпреди.

Страстта между тях бе неоспорим факт. Личеше въпреки всичките й усилия да я отрече. Но страстта беше свързана с тялото, а сега Джоана търсеше утеха за душата си. Райлън никога не би могъл да й даде това и сега тя го знаеше. Той никога не би могъл да разбере какви чувства изпитва съпругата му към това ужасно място, на което той залагаше толкова много.

Но защо тогава бе очаквала от него да я разбере, запита се тя, свивайки се на кълбо върху твърдия сламеник, завита с грубото вълнено одеяло. Знаеше по-добре от всекиго, че мъжете не се грижат за чувствата на жените, затова защо сега се чувстваше толкова разочарована? Нямаше друг избор, освен да понесе отиването в Оксуич колкото може по-храбро. Но когато се озовеше в Блекстън, той нямаше толкова лесно да я премести отново в Оксуич.

И докато се отпускаше в прегръдките на съня, тя призна пред себе си, че се е надявала да получи повече от него. След като бяха произнесли брачния обет, бе престанала да се противи на съюза им. В края на краищата, обетът не можеше да бъде обезсилен. Дори мисълта за децата, която отначало я бе разтревожила, сега бе свила топло гнездо в сърцето й. Нейни деца… нейни и на Райлън. И в този момент мисълта за тях я накара да помисли с малко повече топло чувство за него.

О, каква глупачка беше, каза си тя. Наистина, той беше неин съпруг. Но не беше мъж, на когото може да се вярва. И все пак, когато сънят дойде при нея, тя заспа с единствената утеха, която можеше да намери: едно синеоко момче с тъмни къдрици, едно смеещо се момиче…

Качиха се на конете и потеглиха преди зазоряване. Краката на Джоана почти се подгъваха под нея, докато вървеше към коня. Как може мускулите така да те болят от това, че просто седиш на седлото? Сякаш усетил какво я тревожи, Райлън се озова до нея.

— Предпочиташ ли да яздиш пред мене? — запита той, обвивайки талията й със здрава ръка.

Джоана се стегна, чувайки покровителствената нотка в гласа му. Лесно му беше да се държи мило, когато тялото й бе цялото натъртено и толкова я болеше. А защо не се държеше така и с нейното болящо сърце? Защо не го беше грижа, че тя се ужасява от завръщането в Оксуич?

— Мога да яздя — измърмори Джоана и погледна към очакващия я кон.

Дори това да я убиеше, щеше да язди сама, зарече се тя. Точно този ден не можеше да понесе докосването му.

Но не беше точно така, призна си тя, докато се настаняваше на седлото. Не можеше да понесе той да я докосне и да я размекне, както се получаваше всеки път. Да язди, сгушена в силната му прегръдка — това щеше да я направи твърде склонна да му се поддаде и да постъпи както той желае. А тя не можеше да си го позволи.

И когато се отправиха на път в мъгливата утрин в същия отбранителен строй, както и вчера, Джоана въздъхна тежко. Това, което правеше, беше погрешно — да упорства така в гнева си. Църквата я съветваше да прощава и да забравя, да търси мир и хармония със съпруга си и да се подчинява на волята му дотогава, докато той не действа в противоречие с Божиите закони. Но дори цял живот да се подчиняваше на поученията на църквата, тя не можеше да превъзмогне този страх, който сега се надигаше у нея. Бяха на един ден езда от Оксуич и всяка стъпка я приближаваше още повече към него. Отново преживяваше всичко, случило се тогава. Тъмнината под леглото. Скърцането на ремъците му. Плачът.

Джоана потърка тънкия бял белег на китката си, без да съзнава какво прави. Сега разбираше много повече, отколкото тогава, когато беше само едно дете. Разбираше ритмичното поскърцване на леглото. Разбираше всекимесечните мрачни настроения на майка си. Но имаше още нещо. Баща й бе споменал името на някакъв мъж, за когото бе казал, че е убит.

Поклати глава, объркана. Дали майка й бе плакала заради суровото отношение на баща й, или заради загубата на другия мъж? Може би и заради двете. Тя сви вежди. О, защо не можеше да изгони всичко това от главата си, изстена Джоана, разтривайки туптящите си слепоочия. Всичко се бе случило толкова отдавна. Някои части от събитията бяха ясни, но други си оставаха обвити в мъгла, която не искаше да се вдигне.

Въпреки че бе объркана, едно нещо й беше съвсем ясно. Райлън щеше да я отведе в Оксуич, независимо дали тя го искаше или не. На него можеше да се разчита толкова малко, колкото бе подозирала. Той беше толкова неотстъпчив и толкова властен, колкото и баща й. Много лошо предзнаменование за живота, който започваха двамата с него сега.

Зората не й донесе особено успокоение. Денят си оставаше мрачен, небето тънеше в ниско надвиснали облаци. Мъглата се вдигна едва около пладне, само за да бъде заместена от противен ситен дъждец. Макар че имаше наметало за дъжд, Джоана се чувстваше ужасно. Нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й бе цялата охлузена. Мускулите я боляха, а главоболието й се усили още повече.

Почивката за обяд направи повторното качване на седлото още по-болезнено, тя се боеше, че изобщо няма да може да се качи. Но стисна зъби и не обърна внимание на напрегнатия поглед на Райлън.

Цял следобед Джоана пътуваше в мъгла, дъжд и непоносими болки. Когато здрачът най-сетне отстъпи пред нощта и познатият мирис на върбинка оповести близостта на Оксуич и края на пътуването, почти усети прилив на щастие. Веднъж да слезе от този кон!

Но когато тъмните очертания на замъка Оксуич се изправиха пред нея, Джоана забрави физическите болки. Слаба светлина озаряваше укрепленията и проникваше през пролуките на желязната порта. Една фигура се раздвижи — или може би уморените й очи я бяха излъгали — и за миг тя помисли, че баща й я очаква. Макар да знаеше, че това е невъзможно, сърцето й заби ускорено и устата й пресъхна от страх. Би отстъпила назад, но стегнатият строй от конници нямаше да го позволи. Едва когато дружината спря пред сухия ров и затворената порта в края на подвижния дървен мост, тя успя да се отърси от смътния ужас, който я тормозеше. Това беше просто купчина камъни, каза си тя. Замъкът Оксуич не представляваше нищо друго, освен купчина камъни, натрупани високо и споени здраво върху стар земен отбранителен насип.

— Ела, Джоана. Ще влезем двамата. — Гласът на Райлън и докосването на пръстите му я разтърсиха. — Не се бой — окуражи я той, вземайки поводите от ръцете й. — Скоро ще си легнем и ще дойде краят на това изпитание.

Джоана не можеше да отговори, физическото изтощение и емоционалният шок от срещата с дома на нейното детство — с източника на нейните кошмари — я правеха неспособна да издаде дори един звук.

— Отворете вратата и приемете новия си господар и новата си господарка — извика Кел с властен глас. — Сър Райлън Кемп, лорд Блекстън, и съпругата му лейди Джоана Престън Оксуич.

Джоана чу възбудени гласове, които долитаха от другата страна на портата. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че никога досега не беше чувала Кел да изговаря толкова много думи наведнъж.

— Лейди Джоана с вас ли е? — запита един старчески глас.

— Да, с нас е. — И Райлън подкара коня си към светлината на няколкото факли, подаващи се пролуката на открехнатата порта.

Когато двамата с Джоана стигнаха на една ръка разстояние от портата, той свали и своята качулка, и нейната.

— Тя е — извика един женски глас. — Тя е, има косата на майка си.

— Ама нали беше монахиня — възрази старческият глас.

— Почти монахиня — поправи го Райлън. — Нашият брак не й позволи да положи обета. И както сами виждате, е капнала от умора. Станахме от сватбената вечеря, за да дойдем направо тук. Сега отворете тази врата и ни посрещнете както се полага.

Вратата веднага започна да се отваря със скърцане. Видът на Джоана явно бе потушил възникналите спорове. Толкова ли приличаше на майка си, както бе казала тази жена? Но колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да си спомни нито лицето на майка си, нито друго от външността й. Спомняше си я само като лебед. Далечен и величествен лебед.

Бяха веднага въведени в голямата зала и там ги посрещна сенешалът сър Харис Пондър. Като видя тясното му лице и посивялата коса, Джоана веднага си спомни стария ерген. Позна още едно-две лица, но другите не помнеше.

— Добре дошли, милорд. Милейди — изрече сър Харис с дълбок поклон. — Простете ни, че ви посрещаме така скромно, но ако знаехме, че идвате, щяхме да се приготвим…

— Няма значение, Пондър — прекъсна го Райлън с усмивка, която не слизаше от лицето му. — Не очакваме да ни приготвите някакво пиршество. Хляб, сирене и бира ще ни стигнат. Утре ще имаме достатъчно време да обиколим имението и да се запознаем с хората. Сега ни трябват само легла. Наредете на прислужниците да настанят всички мои хора.

Прислужниците, които влязоха сънени в залата, за да видят от какво е предизвикан целият този среднощен шум, се заеха със задачите си почти без да става нужда сър Харис да им го казва. Внушителното присъствие на новия господар и заповедите му, изречени с уверен глас, бяха достатъчни, за да изникнат на масата след броени мигове кани с бира и блюда със сирене, хляб и късове месо. Със същата бързина от килерите излязоха одеяла и постелки. И когато Райлън и Джоана привършиха кратката си вечеря, всички дружинници вече бяха настанени и се приготвяха да си отпочинат.

— Заведи ни в господарските покои — каза Райлън, след като изпразни чашата си.

— Да, милорд. Всичко е почистено и ви очаква. Измазали сме целия замък с вар. Вече няма защо да се страхуваме от треската. Прогонихме духовете, които я донесоха, и осветихме всички стаи — поклати удовлетворено глава старият сенешал.

Райлън кимна разсеяно и се обърна, за да придружи Джоана. Но Джоана се вгледа в очите на стария служител, в които ясно се четеше умора.

— Всички лоши духове ли изгонихте? — запита тя с горчивина в гласа. — Нито вар, нито молитви от стотици свещеници могат да очистят това място от цялото зло…

Млъкна, защото в гърлото й се надигна ридание. Старецът я гледаше уплашен, сякаш се боеше, че някакъв зъл дух може наистина още да обитава залите на Оксуич. Но Райлън беше по-проницателен и Джоана го знаеше. Той виждаше, че страховете й всеки момент може да излязат извън контрол.

Сподавяйки един отчаян вик, тя се извърна и се затича към стръмните стълби в дъното на залата, които водеха към горния етаж. Райлън искаше да се настанят в господарските покои, но тя не можеше да влезе там. Обхваната от паника, Джоана изтича към единственото място в Оксуич, където бе намирала утеха. Нахлу тичешком в стаичката, издълбана в масивната каменна стена, в убежището, което някога беше само нейно.

Стаята беше ниска и мрачна. Главата й почти опираше в тавана. На пода имаше килимче, в ъгъла лежеше сгъната завивка от кожа. И както го беше правила стотици — хиляди — нощи, Джоана уви крака в полите си и се заметна презглава със завивката. Остана така, неподвижна и тиха, борейки се да спре напиращите сълзи, и започна да брои дишанията си, както го бе правила като малка. Докато чакаше целият замък да се унесе в дрямка.

Не след дълго по стълбите се дочуха стъпки, известяващи нечие пристигане. Всички други шумове бяха затихнали, само от време на време се чуваше далечно подвикване някъде отвън. Стъпките се приближаваха бавно — уморено — и спряха пред стаичката й. Още преди да чуе гласа му, Джоана знаеше, че това е Райлън. Как би могло да не е той?

Но когато проговори, не беше, за да я укори или да й заповяда да излезе. Вместо това седна на пода при нея и въздъхна.

— Не бих искал брачният ни живот да започва с чувство на страх — поде той тихо. — Досега вече си научила достатъчно за мене, Джоана, за да знаеш, че поне в брачното легло между нас има хармония. Не бих искал да бягаш от мене.

Джоана се пребори с парещите в очите й сълзи, когато изпълнените му с търпение думи достигнаха до съзнанието й.

— Не е… — Спря и преглътна риданието, което я задавяше. — Не мога… не тук…

— Разбира се, че не тук. Тази килийка е много малка. Много сурова. — Протегна ръка и я положи на ханша й. — Ела да се качим в спалнята.

— Не! — И Джоана се дръпна рязко от него.

Без да обръща внимание на болката в краката, изпълзя възможно най-далече, докато не усети зад гърба си студената каменна стена, фигурата на Райлън се очертаваше в рамката на вратата, слабо осветена от светлината, която идваше от залата долу.

— Джоана, бъди разумна — прошепна той, без да помръдва. Ние сме съпруг и съпруга, женени сме и пред Бога, и пред хората. Не можеш да ме държиш настрана…

Джоана диво разтърси глава.

— Не там горе. Няма да ида там горе!

В настъпилата тишина се чуваше единствено накъсаното й дишане. После той въздъхна и се раздвижи. Събутите ботуши тупнаха с глух звук на стълбите отвън. Съблече туниката и ризата си. Събу панталоните и остана само по долни гащи. Без да произнесе и дума, се отпусна на килима до нея. Легна по гръб в тъмното и сякаш чакаше нещо. Когато тя не помръдна, той се обърна настрана, подпря се на лакът и се вгледа в нея.

— Защо се страхуваш от това място?

Тръпка премина през тялото на Джоана.

— Не… не се страхувам — Преглътна и се опита да забави ускореното си дишане. — Не се страхувам от него. Но го мразя.

Той затихна, сякаш мислеше над думите й.

— Разкажи ми защо.

Джоана се вгледа в него през малкото разстояние, което ги делеше. Виждаше го като неясно очертана фигура в тъмната стаичка, огромна сянка, която я отделяше от желаната свобода. Но дори клекнала до стената, със схванати бедра и парещи от сълзи очи, толкова уморена, че беше невероятно как още се държи, тя знаеше, че няма да получи свобода по този начин. Нямаше да постигне истинска свобода. Където и да избягаше — в абатството, в двора, дори в Блекстън, — нямаше да има значение. Тя не беше за никое от тези места. Не се вписваше в тях. Но и тук не й беше мястото. Със сигурност не и тук. Никога не се бе чувствала по-самотна, отколкото в този момент.

И изведнъж се разплака. Скри лице в дланите си и заплака, свита в ъгъла.

Райлън веднага се спусна към нея, прегърна я и заглуши хлиповете й на гърдите си. Джоана инстинктивно се сви в успокояващата му прегръдка, благодарна за утехата, която получаваше. Но топлотата му само отприщи отчаянието у нея. Всички болки от детството се върнаха и я заудряха безмилостно. Цялото усещане, че е ограбена и изоставена. Хладината на баща й. Смъртта на майка й. И трите години, през които беше принудена да стои сред тези студени и ненавистни стени.

Жестоки спазми разтърсваха тялото й, страховете, които години наред бе потискала, избликваха на повърхността. Горещите солени сълзи мокреха голите гърди на Райлън и накрая очите й пресъхнаха. Но дори тогава хлиповете продължаваха да я разтърсват.

Райлън я държеше здраво притисната на скута си, сгушена в прегръдките му. Лицето й се притискаше към шията му. Той й даваше утеха и покой сред бушуващата буря на чувствата, но Джоана почти не го осъзнаваше. Тя търсеше не толкова успокояващата ласка на ръцете му, колкото чисто човешката загриженост. Не толкова силното, спокойно биене на сърцето му до ухото й, колкото напомнянето, че има живот… животът на други хора, свързан с нейния. Райлън беше тук, жив и топъл, прегърнал я така, сякаш искаше никога да не я пусне. И тя доброволно се отдаде на обещанието за бъдеще, което той й даваше.

Когато дишането й най-накрая се поуспокои, той полека отдръпна едната си ръка от раменете й и обхвана в длан лицето й. Дланта му, твърда и мазолеста, бе невероятно мека, докато отвеждаше нежно главата й към гърдите му. Тя почувства леко движение в гърлото му, сякаш се канеше да заговори, усети и колебанието му. Джоана помръдна и изпусна плаха въздишка. Едва тогава чу думите му.

— Прости ми, Джоана — прошепна той, опрял устни в темето й. Целувка ли беше това? — Съжалявам, че те доведох тук. Не знаех… Не — прекъсна се той. — Не е вярно. Знаех, но не исках да повярвам колко много мразиш това място. Заминаваме утре сутрин.

Отдели се от нея и вдигна лицето й към себе си. В тъмнината Джоана не виждаше почти нищо, но зърна очите му и по израза им позна, че е напълно искрен.

Кимна, после обърна лице към топлите му гърди, овлажнели от сълзите й. Не искаше да мисли за нищо, не искаше нищо да усеща — просто да остане така. Искаше да се отпусне в утехата на неговата прегръдка и просто да бъде с него.

Сигурно беше задрямала, защото когато Райлън се размърда, тя се стресна и се събуди.

— Шшт — измърмори той, полагайки я пак по гръб на килима.

Напипа в тъмното връзките на роклята й и ги развърза. Вдигна полите й и изхлузи роклята през главата й.

Джоана смръщи лице, когато мускулите на гърба й се стегнаха, за да възпрат болката от раздвижването. Когато Райлън размести единия й крак, за да стигне по-лесно до обувките, тя изстена високо.

— Боли те от ездата, нали?

Накара я отново да се отпусне по гръб на килима и се надигна, за да не трябва тя да мести краката си. Свали обувките и панталона й за езда. Ръцете му бяха много нежни и много топли, но Джоана не можеше да се освободи от необяснимото напрежение, което я обхващаше. Внезапна топлина се разля из нея — от върховете на пръстите на краката през изтръпналите от ездата бедра чак до тайните дълбини в корема й.

Когато ръцете му започнаха да се движат по прасците й, масажирайки стегнатите им мускули, сърцето й заби силно. Всяка гореща следа от силните му пръсти нагоре по прасеца чак до нежната ямка зад коляното я караше да диша още по-плитко. После ръцете му се плъзнаха под ризата и когато започнаха да масажират дългите мускули на бедрата, тя изобщо забрави да диша.

— Отпусни се — прошепна Райлън, когато откри най-болезнените места от вътрешната страна на бедрата й. — Дишай бавно и се опитай да се отпуснеш.

Джоана кимна, не можеше да отрони и дума. Но от устните й се откъсна висок стон на задоволство.

— Тук? — Той съсредоточи усилията на двете си ръце на едното бедро, притискайки и размачквайки, но не прекалено силно, бодящия мускул, докато не го почувства, че се отпуска.

След това се премести на другия й крак и започна да прави същото и с него.

Ако ръцете, които й носеха такова божествено успокоение, бяха нечии други, Джоана би могла да се поддаде на приспивния ритъм и да се отпусне в примамващите обятия на дрямката. Но не беше възможно да заспи, защото това бяха ръцете на Райлън, които, макар че отнемаха част от неспокойствието в тялото й, създаваха тревога в други места.

Сърцето й биеше неравно, измъчвано от някакъв неопределим копнеж, който постепенно я овладяваше. Беше отчасти физически, отчасти емоционален, но Джоана знаеше, че не иска той да угасне. Размърда се неспокойно и ръцете на Райлън се качиха нагоре. Но когато тя затаи дъх в очакване, той спря. Ръцете му замряха върху нежната мекота на горната част на бедрата й. Задъханото му дишане отекваше в малката стаичка. Каменното убежище вече не беше студено, неговото присъствие го бе стоплило и тя почти се разтапяше от желание.

Тогава дойде ред на Райлън да изстене и да се извърне.

С едно просто движение той разтърси самообладанието на Джоана. Всички нейни чувства на самотност и изоставеност нахлуха, за да запълнят празнотата и тя усети как по лицето й отново се стичат глупави сълзи. Обърна се настрана, с гръб към него, но всички мускули на гърба и бедрата й протестираха.

— Ох… — изпъшка тя в прилив на внезапна болка.

— Не трябва да правиш резки движения — изрече той с остър глас, сякаш й беше сърдит.

Но това само я накара да се свие на топка, стенейки несъзнателно.

— Господи, проклет да съм — измърмори Райлън.

Тя почувства как я обгръща топлината на силното му тяло.

— Не! — извика Джоана, опитвайки се да го удари с лакът в корема.

— Да, по дяволите! Просто не мърдай!

Джоана нямаше особено голям избор с каменната стена пред себе си и със също толкова твърдото му тяло зад себе си. Той обви едната си ръка около кръста й и я притегли плътно към себе си. Останаха така няколко мига. После тя почувства как устните му докосват косата й, търсейки нежната кожа на тила, и не можа да се направи на безразлична. Искаше той да я прегръща. Защо трябваше да се прави, че не е така?

— Не по този начин исках да прекарам нашата брачна нощ — прошепна той в косата й.

— Снощи беше брачната ни нощ — напомни му тя.

Той изсумтя.

— Прокълнат съм, както изглежда. Първо тези непреклонни монаси, а сега…

И замлъкна.

Джоана преглътна мъчително.

— А сега една плачеща съпруга — довърши вместо него.

Почувства безгласния му смях зад гърба си.

— Не. А сега моята съпруга е толкова измъчена от язденето, че не може да ми даде онази езда, за която най-много копнея.

И за да подчертае думите си, той притисна хълбоците си към нейното седалище, давайки й да почувства растящото желание, което го бе обхванало.

Джоана инстинктивно се притисна към него, но веднага я прониза остра болка в гърба.

— По дяволите! — изруга тя тихо, но ядосано.

Този път Райлън се изсмя високо.

— Поне ще страдаме заедно, малка моя сладка гълъбице. Моя страстна съпруго.

Гласът му стана дрезгав и свободната му ръка се спусна по нея, спирайки се на хълбока й.

— Нашето време идва, Джоана. Гладът ни ще бъде задоволен. Жаждата ни ще бъде утолена.

Ръката му слезе още по-надолу, напипвайки голата кожа на бедрото й. Но изведнъж я дръпна като опарен.

— Сега заспивай — каза с неестествено равен глас. — Утре ще се чувстваш по-добре. И аз, ако е рекъл Господ.