Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dove at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 37 гласа)

3

— Джентълменът иска да говори с тебе — каза Уина на Джоана на другата сутрин.

В гласа й се долавяше любопитство — и лека враждебност — и това веднага раздразни Джоана.

— Заета съм, както можеш да видиш — отговори тя, без да вдигне очи от работата си.

Но въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху сребърните и златните конци, с които обшиваше богатия тъмночервен плат, се убоде.

— О, Богоро… — измърмори тя и вдигна очи към все още чакащата Уина. — Нали ти казах, че съм заета. Не чу ли?

— Чух — отговори лукаво Уина. — Макар да мисля, че си доста глупава да пренебрегваш мъж като него.

С един последен кос поглед тя приглади грубата тъкан на роклята си и бавно напусна стаята, явно доволна от себе си.

О, тази никаквица, кипна Джоана, смучейки върха на пръста си. Нахалница и безсрамница! Но Джоана съзнаваше, че не Уина и нейното безочливо поведение я бяха раздразнили. А мъжът.

Цяла нощ бе лежала на одъра си, без да може да заспи, припомняйки си отново и отново кратката, но пълна с чувства среща с него. Бе го отпратила решително, убеждаваше се тя. Бе му казала съвършено ясно, че Оксуич вече не е нейна грижа и че кралят може да го подари на самия дявол, ако има това желание, нея изобщо не я интересува. Но усещаше съвсем ясно, че лорд Блекстън няма намерение да се откаже така лесно.

Мълчейки мрачно, Джоана отново се наостри срещу баща си, който не преставаше да й създава ядове. „Трябва ли да ме преследваш и в смъртта си, както ме преследваше, докато беше жив?“

С примирена въздишка пусна бродерията в скута си. Баща й беше мъртъв. Вестта много я бе изненадала, но след като отмина първоначалният шок, тя не почувства нищо. Никаква скръб.

Никакъв гняв. Усети само празнота, сякаш й бяха отнели всякаква способност да чувства. Беше като празна черупка, плаваща в морето, без нищо, за което да се закотви.

Но не беше точно така, каза си тя. Имаше абатството „Света Тереза“. Сега то беше неин дом, мястото, където искаше да бъде. Сега никой не можеше да я принуди да го напусне и тя се утешаваше с тази мисъл.

Но дори това не можеше да намали болката, която внезапно я прободе в гърдите. Макар това да противоречеше на всякаква логика, изведнъж се усети обзета от странна самотност. Още откакто майка й…

Джоана тръсна глава, не искаше да позволи на спомена да изплува на повърхността. Да, тогава се бе чувствала самотна. Беше се надявала самата тя да умре в онези мрачни дни, последвали смъртта на майка й. Но вестта за кончината на баща й нямаше да й се отрази така, закле се тя. Съжаляваше за втората му жена и за малкия му син Елдън. Но за него…

Джоана стана от пейката и се насочи развълнувана към прозореца. Сестра Едит й бе позволила днес да работи уединена в молитвената ниша, за да оплаква насаме сполетялата я загуба. Но вместо това мислите й летяха край нея в хаотичен рояк, възкресяваха откъслечни спомени от детството й, които бе потискала години наред. А сега Уина бе дошла с поръчение от този мъж.

Щом се сети за сър Райлън Кемп, Джоана намери фокус за мислите си. Колко уместно бе, че вестта за смъртта на баща й бе донесена от мъж като лорд Блекстън. Както повечето такива хора, той беше надменен и снизходителен. Дори имаше безочието да смята, че тя ще се занимава с неговите политически машинации! Колко приличаше на баща й, реши тя огорчена. Колко си приличаха всички мъже! Мъжът махва с ръка и очаква жената веднага да се отзове на повикването му.

Но тя вече нямаше нужда да се отзовава. Нито баща й, нито непоносимият лорд Блекстън можеха да я принудят да направи каквото и да било. За първи път в живота си тя наистина принадлежеше само на себе си, беше свободна сама да прави избор.

И бе избрала „Света Тереза“.

Джоана погледна през тесния прозорец на нишата. Зад тясната рамка можеше да види само върховете на дърветата и небето над тях. Същото небе, извишаващо се и над Оксуич, помисли тя. И оттатък замъка Оксуич — над цяла Англия, дори още по-далече. Имаше дни, в които й се искаше да отиде до края на небето, да намери онова митично място, където синевата на небето се слива със зеленината на земята. Птичките, които летяха над абатството, запътили се към морето или към вътрешността, без съмнение можеха да кажат много неща за света, ако имаха езици, за да говорят. Но въпреки че често мечтаеше така, тя знаеше, че това са само детински блянове. Просторното небе я пленяваше с вечно, менящите се цветове и причудливите форми на облаците, но никой човек не можеше да се вкопчи в небето, както тя би могла да се вкопчи в някой тежък камък или в твърдата земя. Джоана бе намерила сигурност в простите постройки на абатството. Никога нямаше да рискува да загуби това, независимо колко привлекателен можеше да изглежда понякога външният свят.

Стигнала до това твърдо решение, тя сгъна бродерията в едно плетено кошче и забоде двете игли накръст в единия ъгъл на плата. Можеше да се срещне със самонадеяния лорд Блекстън и веднъж завинаги да свърши с цялата тази работа. Може би този път, когато отново отхвърлеше предложението му за Оксуич, той щеше да й повярва.

Когато Джоана излезе в двора на абатството, не бе подготвена за гледката, която се представи пред очите й. Уина, винаги дръзка, когато станеше дума за посетители от мъжки пол, стоеше до лорд Блекстън, обърнала лице към него.

— … уви, тя отхвърли вашата покана, милорд. Тежко ми е на душата, като ви виждам така съкрушен, но се надявам да приемете моята скромна компания вместо нейната. — Уина обърна лице, докато правеше лек реверанс, и забеляза Джоана. Веднага й метна хитра усмивка, но когато се изправи, вниманието й бе съсредоточено изцяло върху високия мъж пред нея. — В „Света Тереза“ се съхраняват няколко вдъхновяващи реликви, които може би ще искате да видите. Поместени са в криптата. Където човек може да намери пълно уединение за своите съзерцания — добави тя с по-дрезгав глас.

Джоана не го чу какво отговаря, защото бе извърнал лице, но когато Уина се доближи още повече до него, Джоана бе сигурна, че той я е насърчил. Със сигурност нямаше да си позволи такива волности с този мъж, каквито си бе позволявала с птицеловеца! Въоръжена с оправданото негодувание, че една равна на нея може да бъде толкова дръзка сред самите стени на абатството, Джоана се стрелна към тях.

— Благодаря ти, че ми съобщи за лорд Блекстън — каза тя на Уина, напразно опитвайки се думите й да прозвучат възпитано.

Когато Уина я изгледа отвисоко, малко остана Джоана да кипне. Това момиче няма ли поне капка самоуважение, запита се тя разгневена. Не тя трябваше да предпазва една глупачка от необмислени действия!

— А, лейди Джоана — каза лорд Блекстън, обръщайки се към нея. Когато видя намръщеното й лице, погледът му се отмести за миг към Уина, но после насочи цялото си внимание към Джоана и й отправи лека усмивка в отговор на нейната. — Много се радвам, че дойдохте. Уина ме осведоми, че сте имали някаква работа… — Той замълча, оставяйки думите да увиснат във въздуха като въпрос, докато очите му не се отделяха от нейните.

— Да… бях заета — отговори тя, мъчейки се да скрие внезапно избликналите си чувства.

Смути я кой знае откъде хрумналата й мисъл, че дръзкото поведение на Уина нямаше да я засегне, ако бе насочено към някой друг мъж, но тя решително отхвърли това предположение. Като послушничка й прилягаше да се грижи за поведението на всички в ордена. Абатисата изискваше да се разкриват всички грехове, които можеше да се забележат у жените от ордена, за да могат всички да постигат по-лесно състоянието на съвършено милосърдие. Гневът й спрямо поведението на Уина беше част от задълженията й, каза си тя. Донякъде успокоена, погледна лорд Блекстън.

— Вашата приятелка предложи да ми покаже реликвите на абатството — започна той. — Сега, щом вие сте тук, вероятно ще можем да поговорим и в същото време да разгледаме реликвите. — Красиво оформените му устни се извиха още малко, той явно се шегуваше с нея. — Ако ни извините — изрече, обръщайки се към Уина с кратък поклон за сбогуване.

Не отправи прощален поглед към Уина, докато тя се отдалечаваше. Джоана обаче с неоправдан интерес я гледаше как си отива, докато собственото й самообладание започваше да изчезва. Сега, останала сама с този мъж, какво трябваше да прави? Нещо в нея се преобърна, като си помисли, че трябва да го заведе долу по тесните стъпала към мястото, където бяха погребани костта от левия палец на света Тереза и една кожена лента от сандала й. Представата, че ще останат двамата сами, накара стомаха й да се свие на нервен възел. Дори разговорът насаме с него сред оживения двор достатъчно много я разстройваше.

— Е? — подкани я той. — Приемете ръката ми, Джоана, и бъдете мой водач из чудесата на „Света Тереза“.

— Вие изобщо не се интересувате от реликвите ни — изфуча тя, докато той й поднасяше свитата си в лакътя ръка.

— Не съм си и помислял подобно нещо — отвърна той с усмивка, вдигайки ръка към сърцето си в престорен ужас. — Да не би да се съмнявате във вярата ми?

— Вярата ви? — Джоана се взря в сардоничното му изражение, смаяна от неговата надменност, и мнението й за този мъж започна да се оформя. — Вярвам, че сте един от хората, които точно така прекрасно могат да живеят под забраната на Негово светейшество да се извършват тайнствата в Англия, както сте живели и преди той да издаде тази заповед — нападна го тя.

Но макар това да бе замислено като най-силно оскърбление, той само се засмя.

— Бях кръстен дълго преди забраната и очаквам да стане нужда да търся последно причастие доста след като забраната на Инокентий бъде вдигната. Междувременно, като всеки добър християнин, се ръководя от наставленията на моя папа.

Гърбът на Джоана се схвана от това пренебрежение към тайнствата. Наистина по християнски! Нямаше намерение да спори по въпросите на вярата тъкмо с този мъж — с този богохулник, — напомни си тя. Беше я помолил за среща, за да я подкани да поеме своята отговорност за Оксуич. Трябваше само го изслуша и отново да му откаже. Тогава той щеше да си тръгне и повече нямаше да я притеснява.

— Повикахте ме поради някаква причина, лорд Блекстън. Моля, изкажете се. Има и други неща, които изискват вниманието ми — каза тя, насилвайки се да изглежда отегчена и безразлична.

— А, да, вашата бродерия.

Той кимна сериозно, сякаш смяташе бродирането за нещо извънредно важно, но Джоана знаеше, че й се подиграва. Необходимо бе да впрегне цялата сила на волята си, за да потисне гнева си. Но макар че, стиснала устни, го чакаше да заговори, той също изглеждаше решен да не се поддава на предизвикателството. Когато погледът й сърдито се кръстоса с неговия, стомахът й се сви в някакъв необясним спазъм. Но дълбоко в женската си същина тя разбра, че това е мъж, с когото трябва да се внимава. Един дълъг миг остана загледана в мършавото му лице, осъзнавайки колко варварски дълга е косата му и как очите му блестят с дълбокия си сапфирен цвят. После, не можейки повече да понася да бъде така щателно оглеждана, отмести очи към двора зад него.

Той заговори точно в този миг, сякаш знаеше, че е спечелил някаква битка с нея. Но за нейно учудване гласът му бе дълбок и искрен, без никаква следа от триумф.

— Бих искал отново да ви изложа искането си, лейди Джоана, като се има предвид наследството на Оксуич, чиято титла сега принадлежи на вас. Не казвайте нищо — побърза да добави, когато тя изведнъж обърна лице към него. — Изслушайте ме, моля ви. Просто ме изслушайте.

Погледите им отново се срещнаха. Но този път Джоана не допусна да бъде увлечена в поредната безмълвна битка. Можеше да си позволи да бъде великодушна, реши тя. Можеше да го изслуша учтиво — да чуе всичките смехотворни причини, с които би могъл да се постарае да я убеди, — защото знаеше, че усилията му ще са напразни. Той щеше да привежда доводи, тя щеше да ги оборва. Съвършено просто.

Когато тя кимна в знак, че е съгласна, той се усмихна.

— Нека се поразходим, докато говорим.

Хвана лакътя й и я поведе към изхода на двора.

Отначало Джоана бе смутена. Ръката му държеше нейната така уверено, той без никакво усилие я водеше към отворената порта. Но тя потисна тревожното присвиване в стомаха си, породено от топлата сила на неговия допир. Напомни си, че това е само за малко. Когато му разясни, че няма намерение да напуска гилбертинките, той ще я остави на мира. Без съмнение ще си тръгне разочарован, мярна й се неясна мисъл. Защото нямаше голяма вероятност да приеме смирено поражението си.

Излязоха мълчаливо през портата, която никой не пазеше, и тръгнаха по прашния път. Далече вдясно се чуваше неспирният шум на морето, долитащ през откритото тресавище. Ден и нощ вълните водеха неспирната си битка с варовиковите скали, стоварвайки се върху тях почти без никаква полза. Въпреки че морето беше вечно, а приливите и отливите рядко намаляваха силата си, стръмните скали не се поддаваха. Така и този мъж можеше да нанася удари по нейната броня, представи си тя. Но също като прастарите скали, и тя щеше да упорства. И щеше да остане в „Света Тереза“ дълго след като той си замине.

— Тук сте от много години — започна той, обръщайки се да я погледне.

— Да, сега тук е моят дом — отговори Джоана.

Дръпна се от него, уж за да вдигне парче креда и да го прибере в джоба си, но истинската й цел беше да се освободи от ръката му, която я смущаваше.

— Тук е красиво.

Като чу това изненадващо изказване, Джоана изправи гръб и се втренчи в него. Вятърът духаше в гърба му и развяваше косата му, той някак странно изглеждаше в своята стихия. Суровият пейзаж и ясното небе зад него придаваха на силуета му още по-мощно излъчване, сякаш бе способен да укроти вятъра, ако пожелае. А тя, напротив, се чувстваше почти смазвана от морския бриз. Той развяваше краищата на косата й, увиваше полите на роклята около коленете й, сякаш искаше да я откъсне от земята.

— Да, красиво е — съгласи се тя. — Фламбъро Хед е дива пустош, а абатството е уединено и безопасно място.

— И никой няма да ви безпокои в безкрайното ви бродиране? — Вдигна въпросително тъмните си вежди, отправяйки й изпитателен поглед. — Не бих допуснал, че това може да е целта на една млада жена от благороден произход като вас.

Джоана го изгледа подозрително.

— Какъв друг избор може да има една благородничка?

— Да бъдете господарка на собственото си имение сигурно би било по-голямо предизвикателство… и би имало по-голяма стойност, отколкото да се уедините в това тихо място.

— Но аз никога няма да бъда наистина господарка на Оксуич. Евентуалният ми съпруг би станал лорд Оксуич. Аз бих била само негова съпруга. Между тези две неща има голяма разлика — добави тя с горчивина.

Изражението му почти не се промени, само леко присви очи.

— Вашият съпруг наистина би станал лорд Оксуич, но това е за добро, Джоана. Мъжът се грижи да благоустройва именията си и да закриля семейството и поданиците си. Като негова помощничка вие ще се ползвате с всеобщо уважение и ще управлявате домакинството си така, както искате.

— Както моят съпруг иска — възрази Джоана, спомняйки си непреодолимия страх на майка си пред мъжа й. — Не ми трябва съпруг, защото тук имам всичко, което ми е необходимо. Движа се свободно. Имам си своите задължения, освен това и молитвите ми… Бродя на воля сред горите и тресавищата наоколо. Само това искам от живота.

Тя внезапно се извърна и се загледа към абатството, чиито сиви квадратни сгради бяха кацнали на голия хълм. Защо този мъж бе дошъл да застраши крехкия мир, който тя бе намерила тук? Защо му е да бърка в мъчителните рани, които още не бяха заздравели в паметта й?

Тогава той се изправи пред нея, закривайки гледката на абатството, и й заговори с топъл и искрен глас:

— Не трябва да се страхувате от мъжа, който би станал ваш съпруг, лейди Джоана. Всеки мъж би бил глупак, ако не хареса такава изумително красива девойка.

Погледът му се плъзна по нея и неговата тъмносиня топлина неочаквано сгря всички места, през които минаваше.

— Трябва само да му се усмихнете, за да ви се покори; да му дадете своята нежност, за да получите каквото желаете.

Неочакваните му думи накараха очите на Джоана да се разширят, сърцето й започна да бие неравно. Но въпреки внезапния прилив на топлина, който я обзе, тя знаеше, че думите му са напълно неуместни… както и дръзкият му поглед. Още повече, че говореше в полза на някакъв друг мъж, все още неизвестно кой. Но всичко това не можеше по никакъв начин да разнесе твърдата буца, заседнала в стомаха й.

— Всичко, което желая — започна тя нервно, — е да ме оставите на мира. Нищо, което ще кажете…

— Ами децата? — прекъсна я той. — Най-горещото желание на жената е детската й стая да е пълна. Толкова лесно ли ще се откажете от това? Щом положите обета, завинаги ще отрежете пътя към тази част от живота си.

Джоана вдигна брадичка и смело се опита да не обръща внимание на стягането в гърлото. Какво бе спечелила майка й от желанието да има деца? Повече от всичко на света бе искала да има син, но Господ не бе благоволил да й го прати. И тя бе страдала от несправедливото отношение на съпруга си до момента, в който не можеше повече да го понесе. Но колкото и да й харесваше идеята да има свое бебе, Джоана решително отхвърли тази възможност. Дори да искаше нещо и да се молеше за него ден и нощ, пак не беше сигурно, че ще го получи. Но бе сигурна, че Райлън Кемп никога няма да го разбере.

Пое си бавно дъх на пресекулки и се загледа в лицето му, излъчващо нетърпение.

— Отказвам се от всичко — от съпруг, от деца и специално от замъка Оксуич.

Въздухът между двамата трептеше от напрежение, породено от сърдитите й думи. Но за негова чест сър Райлън не отвърна по същия начин. Макар да бе много ядосана, Джоана зърна как пламъчето на гнева проблясва в очите му. Когато проговори обаче, гласът му бе тих и спокоен.

— Виждам, че ви разгневих, а не съм имал такова намерение. Но ми е трудно да разбера страха ви от Оксуич… защото това изпитвате, нали? Само че защо?

— От нищо не се страхувам — изфуча Джоана, още по-разярена от спокойствието, което проявяваше пред нейните объркани чувства. — Просто не желая да… да променям плановете си.

— Не е само това, лейди Джоана.

— Моите причини са си мои! — изкрещя тя.

Видя го как стиска зъби.

— А дългът ви към Оксуич? Независимо какви чувства изпитвате към това място, вие имате дълг към Оксуич и към Англия — да продължите своя род.

— Моя род ли? — намръщи се тя. — Може да умре с мене, ако стана дума за това. Някой друг с радост ще заеме мястото ми в Оксуич. Впрочем, това не ви засяга. Защо ще ви интересува кой е господар в Оксуич?

При тези думи той се вцепени.

— Оксуич, както всички имения в Йоркшир, дълго време твърдо се противопоставяше на крайностите на крал Джон. Няма да позволя той да падне в ръцете му.

— Не е ваша работа кой ще бъде господар на Оксуич!

— Ако искам да бъда лоялен към страната си, това трябва да бъде моя грижа.

Джоана го загледа втренчено, едва сдържайки гласа си да не затрепери:

— Виждам, че не харесвате краля и искате да му попречите, но не мислете да замаскирате това като лоялност, когато явно си личи, че е алчност!

Той присви очи и тя разбра, че го е ядосала. Но не я беше грижа. Отвърна на яростния му поглед с не по-малка непреклонност. Когато той проговори, гласът му бе студен като лед.

— Колкото и да отричате, милейди, фактът си остава. Сега вие сте длъжна да предпазвате Оксуич, както правеше баща ви.

— Длъжна! — извика тя огорчено. — Имам дълг не към Оксуич, а към… само към Бога. Оксуич ще мине в други ръце, а Англия няма да пострада от това, че ме няма!

Гърдите й се вълнуваха, погледът й се замъгли от сълзи, тя едва го виждаше.

— Вие или кралят… няма значение кой ще предяви претенции към това нечестиво място. Що се отнася до мене, можете да вървите по дяволите и вие, и кралят… и Оксуич заедно с вас!