Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

8.

Скарлет вървеше по малка полянка обсипана с маргаритки. С лек наклон, морето от трева и цветя преваляше едно почти незабележимо възвишение и продължаваше от другата му страна. Момиченцето гледаше прекрасната свежест, сред която бе попаднало и не вярваше на това, което виждаше. Наистина никога не би посмяла да мечтае, че ще попадне на такова приказно място. Очите и сияеха. Тя повдигна полите на бялата си рокля и припна към едно блестящо от росата островче маргаритки. Приклекна и внимателно протегна ръка да откъсне една. Малката детска ръка нежно обгърна крехкото стъбло на цветето. Бавно и внимателно, сякаш се страхуваше да не изчезне в мига преди да го докосне. Това не стана и малкото момиченце засия от щастие, поднасяйки бялото цветче към лицето си. Ароматът сякаш го възнесе. Протегна пак малката си ръчичка. Щеше да набере букет на майка си и да й го подари. Тя обичаше маргаритките. Самата й бе казала. Веднъж. Скарлет сбърчи малките си вежди. Не можеше да си спомни кога… майка и… Същевременно продължаваше да откъсва белите бисери, обсипали поляната. Постепенно букетчето в ръката й започна да става букет. Кога… майка й? Нямаше значение тук бе чудно хубаво. Детските очи засияха отново. Букетът бе станал огромен. Сякаш растеше сам. Скарлет се усмихна. Най-прекрасните маргаритки. Неусетно, като магия, букетът бе станал толкова голям, че се наложи тя да сключи ръцете си около него. Скарлет се изненада, изви се леко назад, за да може да го обхване с поглед. Как ще го занеса? В мига преди да се замисли къде и на кой, Скарлет чу глас:

— Хей, Лети, прекрасен букет — докато се обръщаше по посока на гласа Скарлет разбра кой е — само брат и Питър и викаше „Лети“.

„Значи е дошъл?“

— Питър! — възторжено изписка Скарлет, обръщайки се плавно сякаш бе в безтегловност — Какво правиш тук? Как ме намери?

Високото слабо момче се усмихваше дяволито.

— Откъде се взе? — Скарлет се метна на врата му, разпръсвайки цветчетата на огромния си букет във въздуха, като не забеляза, че те останаха да се реят — Не си ли на път? — тя увисна на врата на момчето.

Със същата загадъчна усмивка той протегна ръка и каза тихо:

— Ела!

Скарлет пое ръката му и двамата сякаш заплуваха сред блестящата на прежурящото слънце зеленина. Малките жълто-бели цветчета, откъснати от детската ръка падаха в следите от стъпките им в тревата. Плавно и меко.

Двете деца превалиха малкото възвишение. Тревата вече стигаше до кръста на момиченцето и се преплиташе в дантелената й рокля. Беше й трудно да напредва, но Скарлет успяваше да не позволи на този факт да помрачи радостта й.

— Виж — посочи Питър напред.

Скарлет се загледа към хоризонта, но не го видя. Картината пред нея сякаш се размиваше нанякъде. В следващия момент осъзна, че брат и сочи нещо по-наблизо — току пред тях. Поточе. Детето ахна. С ведра усмивка погледна брат си. Той кимна напред.

Усмихната Скарлет прекрачи в подскачащата пенлива вода. Сигурно бе студена.

Крачка. Две. В душата на момичето радостта заблика като водата в краката й. Скарлет продължи напред уверено. Нямаше нищо страшно. Разпери ръце, сякаш вървеше по въже, идеше и да полети.

Вървеше. Обувките и потропваха весело по паважа. Момичето се полюшваше в ритъма на гранитния ксилофон. Хоп — троп. Внезапно Скарлет осъзна, че това наистина е паваж и тя върви не в буйното планинско поточе, а потропва по безлюдна улица. Улица със стара паважна настилка, каквото не бе виждала никога, но знаеше, че съществува. Озърна се разтревожена. Усмивката все още беше на мястото си, въпреки, че никак не бе на място. Наоколо бе пусто. Питър бе изчезнал.

Питър — изпищя детето — викът не отекна, дори ехото се беше скрило.

— Пиииитъъъъъър! — Скарлет вече не се усмихваше. Напротив.

Пристъпи неволно. Отсреща мътни стени на мръсни сгради обграждаха улицата, но щом погледа на момичето попаднеше върху тях, отплуваха назад, сякаш се пазеха от нея. Или от нещо. След което отново се връщаха на мястото си щом тя отместеше поглед от тях. Скарлет продължи несъзнателно напред. Всъщност тя друг избор нямаше — зад нея всичко бе изчезнало. Бе се стопило. Не съществуваше нищо. Само мрак.

Крачка. Две. Крачето и шляпна. Подхлъзна се на гладкия камък под крака й. Пак вода. Очите на момичето, станали малки и кръгли от недоумение и прииждащ страх, погледнаха надолу. Вода, мътна като от пролетен порой, бавно пълзеше по паважа. Скарлет уплашена вдигна поглед. Сградите отпред бяха изчезнали. На тяхно място се простираше огромна пустош, чийто край не се виждаше, а и тя нямаше време да се вгледа.

Водата под краката й започна да я плиска в глезените. Невярващо Скарлет погледна натам откъдето идваха мътните струи. Това „оттам“ не съществуваше. Пороят /защото вече бе станал такъв/ прииждаше към нея на все по-големи и големи вълни. Улицата, по която потропваха краката и преди малко, бе станала река. Мътна и зловеща. Скарлет тръгна напред към брега. Поне предполагаше, че той съществува. Надяваше се — докато гледаше уплашено мятащата се към нея вода. Невисоки талази, подобно на мъртви делфини, се преобръщаха, издигаха се и в същата секунда потъваха в общата кафеникава маса.

„Ще ме удави“ — блесна като светкавица мисъл в детската главица. Скарлет се затича. Подхлъзна се. Падна. Изправи се и продължи напред внимателно, озадачена от изненада. Реката не беше дълбока, а на дъното и продължаваше да има паваж. Но течението се засилваше. Водата яростно шибаше подбедриците й, заплиташе полите на роклята й в мокри, кафеникави снопове. Трябваше да се измъкне. Скарлет подскочи напред, където се молеше да има бряг. Политна и отново рухна с плясък в ледената вода. Опита се да стане, но не успя. Течението я повлече. Забравило всичко друго момиченцето започна да се бори с буйната вода. Вкопчваше се в ръбовете на ужасно гладките павета по дъното. Изплъзваха се под ръчичките й. Струваше и се, че чува как ноктите й дращят в тях. Всичко друго отлетя нанякъде. Остана единствено измамно плитката, мътна река.

Скарлет се бореше за живота си с ярост неприсъща за дете на нейната възраст. Но смъртта също не бе типична за възрастта й, така че във волята на детето нямаше нищо неестествено. Поне в момента.

Течението я влачеше безмилостно. Момичето усети, че наклонът, по който се спускаше се увеличава. Реката забумтя, но оставаше плитка. Кракът и напипа нещо. Сви се неистово и вкопчи в него едната си ръка. Почти успя да се изправи. Залитна и с изящен пирует падна по гръб. Отново във водата. Малкото детско телце се тътреше по каменното дъно с неравни тръпки, причинявани от откъслечните леки сблъсъци на крачетата в ниските ръбове на паважа под водата. Скарлет плачеше с беззвучни сълзи, които давеха някъде в носещата я мръсна вода. Кална вълна я плисна в устата. Преглътна. Зъбите й заскърцаха от пясъка между тях. Отметна се в ужас и проточи глава над водата. Ръката й се закачи в нещо. Значи все пак имаше и друго по дъното освен гладката каменна настилка на паважа. Детското личице се озари от надежда. Метна и другата си ръка върху пъна.

Тя реши, че е пън!

С крака си напипа брега. Тя реши, че е бряг…

Отново почти успя. Напрегна сили и в момента на върхово напрежение пънът /?/ изчезна и тя полетя в прегръдките на хищното течение, което я подмяташе надолу. Скарлет видя пред себе си място, където водата пищеше и съскаше като умираща змия. В следващия миг тялото и се преметна през прага и от неголяма височина пльосна в реката, която продължи да го влачи и стърже по дъното. Рязка болка се вряза в гърба на детето. Дали бе паднала върху нещо? Нямаше време да помисли за това в шеметния бяг на реката. Момичето вече пищеше, но гласът му потъваше в зверското бучене около него.

В един ужасяващо кратък миг шума на водата секна. В следващата секунда Скарлет хлътна и с шеметна бързина полетя в бездънна бездна. Не виждаше нищо. Видя го със сърцето си. И то изстина.

— Майкоооооооо — помогни ми, майкооооооо — собствения й вик проряза мозъка й.

Отчаянието заля детето отвсякъде. Майка му беше мъртва — съзнаваше го ясно и болезнено като хапещ, зимен студ. Бе умряла отдавна, почти не я помнеше, но гибелния полъх на бездната, в която продължаваше да пропада я обгръщаше отвсякъде и инстинктът, я накараха да се обърне към нея. Колкото по-надолу се спускаше толкова повече мракът над нея, който трябваше да бъде небе, се сгъстяваше.

Скарлет протегна ръка натам. Смътния образ на майка й се усмихна. Пое ръката й в своята. Детето също се усмихна.

— Майко — прошепна то, увиснало в нищото.

— Лети — момиченцето потръпна радостно, което породи в него далечна изненада. Не бе чувала майка си да я назовава така много отдавна. Откакто тя умря. Затова беше забравила, че и друг освен Питър използваше това обръщение. А беше прекрасно.

В този момент ръката, стискаща детската десница, се откъсна. Сякаш бе нескопосано залепена и сега просто се отдели от тялото. Скарлет полетя отново в бездната, а образът на майка и се сви и се стрелна като спукан балон в гъстата тъма над нея. Детето проплака горчиво.

Мракът и червеникавата мъгла около момиченцето се превърнаха във въртящо се размазано петно. Скарлет се премяташе с нечовешка бързина, докато жестока, болката не се вряза отново в гърба й. Падането престана. Отсечено като с нож, забил се в нея.

Два болезнени лъча се стрелнаха от основата на пояса й, за да се съберат и избухнат в кълбо болка, разстилаща се по целия й гръб. Скарлет изпищя и се изви в арка. Завивката с анимационните герои на болничното й легло се отметна от спазматичното, рязко движение. Очите на момичето се отвориха, но съзнанието му тънеше все още в прегръдката на кошмара.

Извитото телце на детето се отпусна за миг, за да се смрази отново от раздиращата го болка. Изкривилата лицето му болезнена гримаса бе неописуема.

Единственото предимство на Скарлет в случая бе, че познаваше болката и ъгълчетата, в които да се скрие от нея. С времето ставаха все по-малко и по-малко, но детето не мислеше за това. Пробуждащото й се съзнание се бе концентрирало единствено върху това, че болката ще отмине. Беше го правила и преди. Стотици пъти. Малките ръчички стиснаха страните на леглото. В трогателна борба, която можеше да се проследи по детското лице, Скарлет успя да настигне отиващия си сън и да потърси спасение в него. И там беше страшно, знаеше. Но не винаги. И не толкова.