Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

10.

Слънцето бе превалило стръмнината, която всеки ден изкачваше по своя небесен път и сега се спускаше бавно от другата й страна. Залезът беше все още далеч и светлината от лъчите му играеше по леките вълнички на езерото, около което тичаше малко момиченце на около 5–6 годинки. Детето беше тъмнорусо, облечено в светлосиня рокля, украсена с бели дантели. То се боричкаше с подрастващ далматинец, като звънливият детски смях се смесваше с ясното джафкане на кучето.

— Хвани ме, хвани ме, де! — детето се отскубна от прегръдката на животното и затича отново по леко наклонената поляна.

Далматинецът с пъргави, зигзагообразни движения я настигна и на шега се хвърли върху нея. Муцуната на кучето се разтегли сякаш в усмивка. Момиченцето изпищя изненадано и детският смях отново звънна. То се завъртя, за да избегне атаката и цопна в малкото езерце като не преставаше да се смее.

— Емили, предупредих те, ще настинеш! — възпълна жена, грижеща се за малката палавница, се завтече към нея, без да престава да я мъмри.

Малката не преставаше да се смее. Запляска с ръце по повърхността, без да прави никакви усилия да излезе от водата. Кучето, което се бе спряло изненадано на брега, на момента реагира и заподскача в плитката вода.

— Марш от тук, бе, проклетнико! — извика жената към него и то побърза да се отдалечи на безопасно разстояние — Емили, моля ти се, престани! — весели пръски летяха навсякъде около детето, без да пропуснат и гувернантката. Жената безуспешно се опитваше да издърпа момиченцето на сушата.

Зад прозореца на втория етаж на огромно здание, отдалечено на петдесетина метра езерото, висок, сух мъж стоеше загледан в боричкащите се долу с вял интерес. Това, че беше милиардер, по никакъв начин не се бе отразило благотворно на външния вид на мистър Фарщайн. Длъгнестото му, слабо тяло беше украсено с толкова кръгла глава, че човек, гледайки го можеше да си помисли, че някой е наденал на раменете му баскетболна топка за карнавала на Хелоуийн. Нелепото съчетание между формата на главата му и носещите я костеливи рамене беше толкова крещящо, че ако някой го нарисуваше, картината би била пълен анатомичен провал за автора й. Уви! Това си беше самия той.

Чертите на лицето му бяха също тъй странни, но поне бяха съобразени с формата на главата. Всичко, от устата до ушите бе някак кръгло. Две дълбоки дъги бръчки се извиваха около устните му, отвличащи вниманието от тънките им бледолилави линии. Сякаш, за да засили впечатлението за овалност, рядка групичка дълги кичури, сплъстена от някаква помада, бе опъната в полегата арка от едното ухо до другото, в отчаян опит да скрие плешивината му. Всичко това се крепеше на врат със стърчаща предизвикателно адамова ябълка. Толкова тънък, че бе възможно човек да се притесни, че да не спука овала над нея. На пръв поглед всичко това му придаваше почти глупаво изражение.

Това впечатление обаче беше толкова далеч от истината, колкото касапинът от мозъчният хирург, че дори и повече. Зад цялата тази фасада битуваше хладен ум, остър като средновековна гилотина и единственото нещо, което контрастираше в овала лицето му — почти затворените цепки на малките му очи, можеха да подскажат това. Но самият им притежател познаваше себе си много добре и винаги внимаваше да държи нещата под контрол. В очите му обикновено можеше да се прочете единствено това, което уважаемият мистър Фарщайн искаше да се прочете. Никога от тях обаче не изчезваше пресметливият блясък на интелекта му. Или почти никога.

Може би защото в този момент наблюдаваше дъщеря си, по изключение, погледът му беше някак вял, почти без изражение. По всичко личеше, че се отегчава. Размърда се зад големия прозорец и недоволно примижа на слънчевата светлина. Изглежда мистър Фарщайн не я обичаше особено, тъй като лицето и ръцете му, подаващи се изпод ръкавите, белееха някак нездраво на фона на тъмнозелената жилетка и кафявата риза под нея, с които бе облечен. Кървавочервената папионка, обсипана със ситни точици, никак не разведряваше образа му, напротив — бе някак нелепа. И не само тя — така изглеждаше и цялото множество от подобни папионки в най-различни цветове, които Фарщайн ласкаво подреждаше сам в специалния за това гардероб. Това всъщност бе единственото, което бе склонен да прави сам, защото „За какво са ни всичките тези пари, ако не плащаме на някой с тях да ни слугува.“, както сам обичаше да казва на хората, с които общуваше. А те не бяха много.

Явно решил, че слънчевата светлина му идва в повече, Фарщайн, все още загледан някъде навън, дръпна замислено шнура на завесата и тя се спусна. Постоя няколко секунди така и се обърна към стаята. Със спускането на завесите невидими лампи бяха разлели мека, приглушена светлина. Не можеше да се каже, че е слаба. По-точният израз би бил „недостатъчна“, защото на нея цялата стая изглеждаше мрачна и някак бездънна.

Помещението, което Фарщайн ползваше за кабинет беше огромно, издържано изцяло в тъмни тонове, които се губеха в рехавия сумрак на осветлението. Почти навсякъде, като пурпурноалени водопади от угасваща лава, се спускаха тежки, тъмночервени завеси, които не навеждаха в никакъв случай на мисълта, че някъде зад тях има прозорци. Напротив цялата обстановка създаваше точно обратното впечатление. Всичко бе тъмно. По-точно мрачно и невесело. Такива бяха и неизброимите лавици на безкрайната сякаш библиотека, в която бе вградена входната врата — на пръв поглед незабележима. Никой обаче не би отрекъл /ако имаше рядката чест да го види естествено/, че кабинетът на Фарщайн /за разлика от облеклото му/ показваше усет. Представляваше беше умела симбиоза от аристократичен разкош и техника от последно поколение. Мебелите, включително и голямото колкото бизон — самец бюро, бяха тежки, масивни, кафяви или червеникавокафяви на цвят. С една дума — махагон и нищо по-малко. Стената, която бе спасена от алената прегръдка на завесите също будеше въпроси, но и даваше един много важен отговор — мистър Фарщайн, сам по себе си не бе особено контактна личност, в никакъв случай не беше отшелник.

Внушителен портрет и огромен черен екран бяха разположени диагонално един под друг. Всъщност на пръв поглед човек би могъл да си помисли, че на стената висят две картини, като едната от тях е израз на странно виждане за изкуство, включващ масивна махагонова рамка и изображение на огромна, черна, бездънна бездна. При по внимателен поглед обаче, в долния ляв ъгъл се забелязваше един нищожен на общата чернота мълък, червен надпис „off“ /изключен/, който за по-досетливите обясняваше всичко.

Много по-голям интерес будеше обаче портретът, разположен в ляво от екрана, малко по-високо по диагонала. Черно-бялото изображение на Алберт Айнщайн изглеждаше неестествено скромно сред общата пищност и само по себе си бе сякаш въпросителен знак в луксозното изложение, което представляваше кабинетът на Фарщайн. Физиката не беше нито негова специалност, нито хоби и не тя беше причината Айнщайн да се усмихва загадъчно от стената. Определено.

Милиардерът никак не обичаше самите точни науки, напротив, смяташе ги за страшно досадни. Това обаче не означаваше, че ги отрича. Схемите на логично мислене, които даваха математиката и физиката, бяха неразделна част от неговите жизнени стратегия и тактика, но като принципна насоченост на острия му и комбинативен ум. Неговата сила беше висшия пилотаж в управлението на хората, които вършеха рутинната работа. Неговата страст не бяха гениалните постижения на великия учен, а огромното, „съдбовното“, както го наричаше влияние, което тези открития имаха върху човечеството и човешките единици, както ги разглеждаше той, в частност. Делата на учения и особено теорията на относителността, която бе открила нови простори за научно-техническия прогрес, за Фарщайн бяха символ, бяха изпитание. Той виждаше в тях върховното изкушение, пред което хората бяха поставени. Интересуваше го дали параметрите на самоубийствения инстинкт, заложен в гените им, имат някакви измерения. Интересуваше го докъде в тези дебри би стигнал човекът, скрит зад изтъркания лозунг, че всичко е в името на доброто, че всичко е за по-добро. Истината за целия този кръговрат според него криеше мъдрецът с дълга, бяла коса и също тъй бели мустаци. Затова беше във възторг от него. Обичаше да седи с часове в креслото си и да съзерцава чистия поглед на гения. Беше му благодарен, че бе показал единствения път, по който той — Дейвид Фарщайн — виждаше смисъл да върви. Който осмисляше охолното му съществувание. Поне така смяташе самият той.

Високият мъж приседна на мекото, кожено канапе, встрани от бюрото си и по навик хвърли поглед към портрета. После, сякаш сетил се за нещо стана и седна зад писалището. Тупна леко с пръст по повърхността пред себе си. Малка настолна лампа се разтвори с мъркащ звук. Фарщайн извади бележник, подвързан с твърда, скъпа кожа. Имаше хиляди електронни приспособления, включително и такива, вградени в бюрото му, но към този бележник таеше някакъв особен сантимент. Там записваше най-брилянтните си хрумвания, споделяше със себе си истината — такава каквато я виждаше, в него криеше най-тъмните си тайни. Известно време писалката /за писане ползваше единствено и само писалка, винаги!/ скрибуцаше по страниците пред него, като от време на време вдигаше кръглата си глава и механично поглеждаше към Айнщайн, като че ли да мобилизира мислите си.

Далечен плисък от морски прибой постепенно изпълни обширната стая. Фарщайн хвърли светкавичен поглед към отсрещната стена — до малкия надпис „off“, светна друг „call“ /повикване/. Той махна с ръка по посока на големия черен екран, в следствие на което червеното „off“ автоматично стана зеленото малко „on“ и до портрета на Айнщайн блесна друг — на възрастен човек с очила и тънки боядисани мустаци, който обаче за разлика от учения се поклащаше сякаш нервно в очакване да бъде прието обаждането му.

Фарщайн направи кисела физиономия. Коженият тефтер потъна някъде встрани на бюрото. Стана, приближи се към видеостената, приглади леко дрехите си и каза:

— Финигън, здравейте.

Не обичаше да общува с никого, а точно Финигън смяташе за дърт досадник и винаги се бе чудил как е могъл да направи толкова пари, че да си позволява да говори с него. Някои неща бяха необходимо зло и дори и той бе принуден да ги приеме. Донякъде.

Когато говореше с някого Фарщайн държеше, винаги да бъде в делова, стегната поза. Чужд на импровизациите, винаги заемаше почти една и съща — с ръка в джоба на жилетката си и предизвикателно повдигната глава. Така стоеше и сега. При звука от гласа му, вероятно автоматично, бе дадено начало на връзката. Изглежда едва сега човекът отсреща започна също да го вижда и чува, защото първоначално на сдържания поздрав не отговори нищо. Засуети се. Покашля се. Фарщайн обичаше тревогата, която предизвикваше у хората, затова го остави да извърви докрай унизителния път на смущението си.

— Ох, Дейвид, здравей! Как си!

— Както винаги — богат — каза Фарщайн и се усмихна доволно, като главата му за миг сякаш стана елипсовидна от широката, кратка усмивка, след което възстанови обичайната си кръгла форма.

— Хе, хе — винаги си бил находчив — човекът наистина изглеждаше объркан — аз… те притеснявам, както сам може би се досещаш по не толкова приятен повод — винаги съм уважавал и обичал Уилма и скърбя за нея — моите искрени съболезнования.

Фарщайн всъщност никак не се бе досетил и му стана неприятно. Не обичаше да му напомнят за жена му. Може би поради начина по който умря, може би поради това, че се оказа безсилен да я спаси, въпреки могъщото усещане за власт, което бушуваше в него, а може би и заради това идиотско име, което веднъж някой му бе казал, че е от анимационен филм. Беше опитал дори да я склони да го смени и почти успя. Скоро след това неизличимата болест — единственото, върху което нямаше контрол, отне живота и безпощадно и безмилостно. И оттогава вече колко, той наистина се замисли — шест или седем години — този мазен старец му се обаждаше, за да вземе новата си порция от лизане на задника му и да го върне поне за миг там, откъдето смяташе, че завинаги е избягал.

— Благодаря ти Финигън — винаги си толкова внимателен — горката, сигурно щеше да е много трогната ако можеше да те чуе там където е в момента — каза той и драматично погледна нагоре, без да прикрива сарказма нито в думите, нито в действията си — Как вървят твоите работи — инвестициите в Централна Азия потръгнаха ли? — попита Фарщайн с ясното съзнание, че човекът отсреща бе щастливец да се отърве само с лек сърдечен удар и все още продължаващо близане на рани, от тоталния крах, който бе претърпял с китайците. Изгубил бе едно малко състояние в „креативни дейности в Централна Азия“ — както се бе изразил при разговора на предишната годишнина от смъртта на Уилма.

— Ооо — нищо особено нещата се движат с обичайния си ход — на моменти по-интензивно, на моменти като спокойната, огромна Яндзъ — отвърна очилатият старец от стената с кисела усмивка.

— Да не си бил на курсове по художествена реч, скъпи ми Финигън, много изящно звучат думите ти.

— Хм — старият може да не беше от класата на Фарщайн, но в никакъв случай не беше глупак и насоката на разговора изглежда го изнервяше — духовит както винаги — допълни той — а ти, Дейвид — още ли се занимаваш с твоите фондации — покори бизнес света и се отдаде на алтруизъм, а? — опита се да върне удара.

Фарщайн се усмихна бегло. Въпросът на Финигън изглежда попадна точно в целта си, но не, за да го уязви. Напротив. В него сякаш се запали мощен мотор, дори лицето му се оживи.

— Алтруизъм — ха, Финигън — упорито продължаваше да го нарича на фамилно име — Бога ми — това са глупости — а колкото до фондациите прав си пообиколих тези посеви в деловите долини на нашата Майка земя и се оказа, че нямат жътва за мен.

Фарщайн целенасочено търсеше подигравката в образното си изразяване.

— И какво сега, скучаеш… — вмъкна Финигън доволен, да възвърне позициите си в определена степен. Погрешно взе възбудата на Фарщайн за нервност.

Фарщайн направи несъзнателна крачка към екрана, но в същия миг овладя контрола над себе си и заговори спокойно, дори поучително, с патос.

— Хе — Финигън — ти май не ме познаваш — Скука!? — тази дума не съществува в моя живот — всъщност сега от тебе я научих — какво ли означава — театралната пауза не бе нарушена от събеседника му — Не, стари приятелю — фондациите — поне във формата, която имаш пред вид, а и всички подобни рожби на демагогията или са задънена улица и фалш, или са обходен маршрут към истината. Почти всичко в този свят, в който ние с теб понякога общуваме — забележката целеше да покаже на Финигън мястото му и успя — е обходен маршрут за тази истина на съществуването, забулена в хилядолетни тайни, тонове ненужни празнословия и несъзнавани, безцелни посоки и пътища. Ако такава разбира се въобще съществува…

— Всъщност това, което ме интересува — продължи той след кратка пауза — каква е тази истина за всеки отделен човек. Трите, единадесетте или стотиците измерения, в които той я вижда, ако я вижда… и най-вече — погледна към екрана впил очи в очилата на стареца — въпроса за цената й, скъпи ми Финигън, цената, която всеки е готов да плати за това, което смята, че си струва. Е, интересно ли ти звучи — завърши насмешливо след миг мълчание, като се излая неестествен, тракащ смях, сякаш ръждясал метроном отброи последните секунди на бомба със закъснител.

Погледът му блестеше с искри, които не бяха разум. От очите му бликаше страст, трепет, похот.

Финигън многозначително повдигна вежди запазвайки мълчание, докато най-после каза:

— Дейвид, неведнъж съм ти признавал, винаги си бил прекалено сложен за моя ум, в който вече сякаш има място само за по-красиво от последното красиво момиче, с което съм бил при някое от редките проявления, на мъжката ми идентичност — но времето е пред теб — действай — на нас остави удоволствието, че сме живи…

Ако не беше превъзбуден Фарщайн сигурно би обърнал внимание на това, което му каза Финигън и на това какво точно искаше да му каже, но не сега беше моментът.

— До скоро, Дейвид, наистина съжалявам за Уилма — допълни кротко старецът с очилата от огромния екран и връзката прекъсна. Синкава светлина остана да трепти като незавършена фраза в пространството.

— До скоро, загубеняко — глухо каза Фарщайн, загледан някъде в пространството и с движение на дланта, сякаш всмукна и обра синкавата пелена от отсрещната стена. Там остана само луксозната черна картина на бездната, с инкрустираното, рубинено „off“ в долния край и мъдрия поглед на Айнщайн.