Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

4.

В клиниката „Сейнт Джордж“, недалеч от Оубърн, Ню Йорк, едно момиченце умираше бавно. Името му беше Скарлет. Да — точно като на героинята на Вивиан Лий, като това не беше единственото съвпадение. Малката Скарлет също бе обречена да страда, но за жалост не й бе отредено време, за да стане силна и да се бори със страданието. Просто беше една малка, чудно хубава принцеса, потънала в завивките на болничното си легло, заобиколена от всякакви аксесоари, характерни да обстановката.

Възрастта на момиченцето беше някъде около единадесет — дванадесет години. Бледо-жълтото личице беше ефирно и нежно, почти прозрачно, като на малък горски елф, който сякаш в следващия миг щеше да разтвори крилете си и да запърха волно във въздуха. Уви! Момиченцето беше болно и никаква илюзия не би могла да убие този факт.

Дори и обстановката, която състрадателният болничен персонал се бе опитал да създаде около Скарлет. Самотният лъч добро в случая беше, че никой не бе ги бе задължил или синхронизирал усилията им. Просто момиченцето наистина беше мило и сякаш чупливо в своята крехкост и неусетно бе станало като рожба за цялата клиника.

Доктор Хариет, която бе приела и настанила първа момичето, бе сметнала може би, че белите болнични чаршафи са прекалено зловещи за малката й пациентка и бе донесла други — бледи, синьо-зелени, изпъстрени с всевъзможни анимационни герои — стряскащо весели в случая. Това се бе оказал пример, който хората с удоволствие бяха последвали — беше започнала своеобразна надпревара кой ще обгради малката с повече грижи.

Имаше обаче и друго.

Съществуваше и личен елемент, не чак толкова благороден, но и непреодолим в човешката природа. Най-после им се бе предоставила прекрасната възможност да измият петънцата, останали по съвестта им от десетките пъти, когато бяха отклонявали с какви ли не удобни формулировки предложенията да помогнат на някого, дори с незначителни средства. Десетките пъти, когато бяха изричали или си бяха помисляли — „Как да им помогна, с какво — има богати хора — нека те помогнат сега, а когато аз помогна на себе си и забогатея, непременно ще направя нещо по въпроса.“ Или някоя друга още по-подходяща и красива фраза. И така продължаваха напред, като пътьом придърпваха завивката, за да покрият раменцата на приспаната си съвест. Най-после им се предостави възможност да покажат, че те винаги са искали да направят „нещо по въпроса“ и те се вкопчиха в нея с неистово усърдие.

На шкафчето до главичката на момичето имаше цели пет чаши, различни по размер и рисунки. От две от тях се усмихваха Мини и Мики Маус. Те присъстваха и сред плюшените играчки, в които бе потънала стаята. Дори две жени, не от персонала, които бяха дошли на посещение при свой близък, бяха донесли по нещо — едната огромен мечок, а другата Дино от Семейство Флинтстоун със същия размер. Един от техниците, дали от състрадание, дали запален от надпреварата, бе сменил белите луминесцентни лампи с цветни и сега Скарлет сякаш плуваше в пурпурно-червено море, в което късните лъчи на слънцето меко си пробиваха път. Хората наоколо сякаш с години бяха преглъщали потребността си да правят добро и сега тя бликаше от всички страни към малкото, болно момиче.

Всички тези прояви на милосърдие и позакъсняла съвест обаче никак не променяха факта, че малката Скарлет гаснеше с всяка изминала минута и, че тъкмо най-прозаичната, но най-необходима форма на добро не беше направена — парите за бъбречната трансплантация, от които детето отчаяно се нуждаеше, не бяха събрани. Донор имаше, дори няколко пъти бе идвал реда на детето в тъжния списък на чакащите, но средства за сложната операция не стигаха. По-точно липсваха. Това не беше проблем само на „Сейнт Джордж“ — това бе процес, който бе довел Скарлет до клиниката, която въпреки усилията си не можеше да реши сама проблема.

Действително — не една, а цели две фондации, бяха взели случая присърце. Откриха сметки, започнаха кампания по набиране на средствата, но обстоятелствата наложиха едната от тях да се трансформира в енергична, млада политическа структура, а другата в негласна, политически ангажирана неправителствена организация. Наистина беше лесно обяснимо, че проблемите на огромната държава, на огромния свят, са по важни от дребното, осиротяло момиче, потънало в прегръдките на болката и завивките на леглото си. И в резултат? Логичното. Загрижените обществени организации дори не намериха време да обяснят приоритетите си. Но и да го бяха направили, това едва ли щеше да промени факта, че сега Скарлет продължаваше да очаква развръзката на жизнения си път, малко след неговото начало, самотна като банковите си сметки.

Момичето се размърда неспокойно. Мъчителна гримаса издърпа рязко чертите на бледото детско лице към левия му горен ъгъл. Клепачите се сгърчиха в къси цепки. Скарлет изстена и се разбуди, но не за дълго. Скоро пак потъна в неспокойна дрямка, прилична по всичките си признаци на кома. Това всъщност не бе далеч от истината, защото последните няколко седмици тя почти не излизаше от това състояние на полусъзнание, което бележеше бледите следи на дългия път на болката, който бе извървяла. Рядкото й връщане към действителността беше красноречиво и дори за неспециалистите бе ясно, че детето умира.

Кратък проблясък на подобрение навести момиченцето, когато то разбра, че след десетки премествания в приюти и социални заведения, най-после ще бъде прието в истинска клиника, където правеха истински чудеса и връщаха малки болни момиченца към живот. Крехка надежда даде на детето самотни струи живец. Оказа се обаче, че чудесата не са приоритет на времето, в което се бе случило малката Скарлет да умира и ден след ден /а в последно време час след час/ ставаше все по-вероятно „Сейнт Джордж“ да бъде последната крайпътна станция в неособено дългата магистрала на живота й.

Всъщност тази клиника се бе оказала случайно преминаващо островче на спасението в бездната под най-долното стъпало на стръмната стълба, по която детето стремглаво се спускаше към небитието. И Скарлет, за добро или за зло, бе стъпила на него в последния момент. Шефът на клиниката — д-р Харви — бе разбрал за Скарлет от случаен медицински бюлетин. Той бе загубил дете в невръстна възраст и познаваше тези измерения на нещастието отблизо. На своя глава пренасочи средства от бюджета на здравното заведение. Диабетиците точно в този момент, по пътища неведоми /Господни или Съдбовни/, се бяха оказали недостатъчно за парите, определени за техните нужди и сега Скарлет съществуваше благодарение на тези средства.

Постъпката на главния лекар, красива и спонтанна, бе последния етап от постепенните мъчителни актове на добра воля, имащи единствената цел да приближат деня на спасението. Уви! От ден на ден изглеждаше все по-вероятно този етап да бъде наистина последният, но не в полза на детето. Денят на спасението подобно на морски хоризонт се отдалечаваше със всяка крачка към него, докато в същия момент неизбежната смърт на момиченцето връхлиташе с цялата си мощ — пенлива и нетърпелива. Из тялото на Скарлет кротко, но методично се разливаше отровата, отделена от самото него. Секунда след секунда се стесняваше блендата на възможното спасение на бедното дете. Едва ли някой би могъл да даде смислен отговор на въпроса — на кой бе сторило това дете толкова зло, за да заслужи такава съдба, та сега под светлината на прииждащия здрач и успокояващата луминесценция в стаята, цветни и безцветни тръбички и банки с течности да се впиват тялото й, сякаш бе кучето на Павлов.

Едва ли точно този въпрос си задаваше Абигейл Луиз, докато гледаше момиченцето. Последните лъчи на отиващото си слънце и меката светлина на лампите играеха по шоколадовата и кожа. Бузите и, всяка от които спокойно би напълнила мъжка шепа, бяха навлажнени. Жената, за разлика от д-р Харви, не бе губила децата си, за което благодареше горещо на бога при всеки удобен случай. Това обаче не означаваше, че не бе срещала смъртта по пътя на тихия си провинциален живот. Дълго бе живяла на този свят. Бе видяла и разбрала болката, докато маларията избиваше безжалостно близките и сред далечните блата в родната и Куба. Бе гледала давещите се бегълци по пътя към бленуваната от тях свобода. Бе вкусила несгодите на бедността в гетата на далечния юг. Бе видяла страданието в цялото му безумие преди да се превърне в добродушната, дебела негърка, която в изпълнение на социална програма за адаптация се грижеше за чистотата на пода в клиниката. Така че точно тя знаеше за смъртта, знаеше за болката и знаеше, че тя никак не е състрадателна. Ни най-малко.

Аби Луиз се приближи до леглото на детето, като предпазливо се озърна — ненужен, вроден от поколения инстинкт, да не би някой от лошите бели хора да и се скара. Нямаше никой, в клиниката би трябвало да са останали само дежурните. Жената приседна на леглото. По точно се опита да го направи, защото с нейните габарити се оказа възможно само да опре част от себе си на него. Широка, добра усмивка повдигна внушителните и скули, които почти затвориха очите й. В сумрака само две бели пламъчета блестяха на кафявото лице. Прииска й се да прегърне момиченцето в скута си и да му попее. Знаеше, че е невъзможно при всичките разклонения на болничното увивно растение, простряло синтетичните си езици върху Скарлет. Вместо това просто му заговори.

— Спи, спи спокойно, малко бяло момиче, Той ще те спаси, ще дойде спасение, както е идва за всички нас — Абигейл инстинктивно започна да полюшва масивното си тяло, а с това и цялото легло, след още няколко успокоителни думи наистина тихо запя — ще слезе от небето луната / дъга ще дойде скоро / ще помилва спящото дете / ще даде милостта си отгоре… — ниският, хриплив тембър на негърката постепенно се отдалечи от опита й за мелодия, премина в неравен речитатив и бавно замря. Песента беше от детството й и дойде неповикана, сама.

— Бедното, мило дете, спи, спи миличко… — продължи тя, но нещо като че секна потока на думите за успокоение, които искаше да прошепне на малката Скарлет. Искаше да и каже, че всичко ще се оправи, че тя ще стане прекрасна млада дама и нейният принц щеше да дойде да я отведе в приказния си дворец. Искаше да и го каже, но сърцето й не позволяваше, разумът също. Безнадеждността на положението на обсипаното в играчки момиченце покърти старата негърка.

— Ох! — простена тъжно и несъзнателно тя с невисок, гърлен глас, сякаш нещо тежко внезапно се бе стоварило върху нея. Погледна стресната момиченцето уплашена да не го събуди. Тя знаеше, че сънят помага срещу болката. И се надяваше.

Детето сякаш в отговор изплака, маркучите излизащи от тялото му се разлюляха зловещо. Аби видя в това знак, който я изплаши. Стресна се и отстъпи инстинктивно. Тя вярваше в знаците, които смяташе, че Всевишния й оставя. Отпусна се тежко на единствения стол в стаята и кротко заплака.