Георги Връбчев
Странни магистрали (11) (Пътьом)

11.

Момчето се полюшваше с движението на камиона. На пръв поглед изглеждаше, задрямало и общо взето беше така, но една част от него беше будна. Тази част, която я болеше, в чиято рана бе сипана сол и щипеше, и хапеше като бясно куче. Това не бе всичко. Но още когато прие да тръгне на това пътуване той улови онова, другото, запуши добре устата му и насила го затвори в най-отдалеченото място, което успя да намери в съзнанието си. Там, където ходеше рядко и нямаше опасност да чуе гласа му. Нямаше опасност да го отклони от верния път. Единственият път на спасението. Единственият, който момчето виждаше.

Джо равномерно въртеше волана с обработени, механични движения. Беше вперил поглед в осветяваната от фаровете пътна лента и размишляваше на фона на плавната мелодия на любимците му.

Не знаеше какво да мисли за това хлапе. Хилаво, невинно, но с толкова много злоба — не, това беше болка — в него. Това не беше единственото, което го смущаваше. Натрапчивото чувство, че пропуска нещо, караше Джо да се чувства сякаш бе седнал върху слой стъклена вата. Не можеше да си обясни защо, но това като че ли далечни неразгадаеми вълни, излъчвани от това момче, го караха да настръхва. Плашеха го сякаш. Несъзнателно и необяснимо. Той в никакъв случай не беше страхлив. Най-малкото. Бе оставил суеверието и илюзиите за следващото си прераждане, когато и да е то. Животът ясно му бе обърнал внимание, че страхът не предпазва от трагедии. Страхът не предпазва от смърт.

Джо се размърда погледна към Питър — не беше помръднал. Странно момче, определено. Не, не се страхуваше от него, подобна мисъл дори му се стори налудничава, но усещането, че е влязъл някъде, оставил е вратата отворена и някой го наблюдаваше през нея, беше осезателно.

В това дете, в очите на Големия Джо Питър наистина беше дете, имаше нещо безпомощно и едновременно с това нещо силно. Някаква силна емоция, някаква странна емоция. Дали да се опита да му помогне доколкото може или да го остави да продължи своето пътешествие, по своята странна магистрала, със своя странен облог, питаше се Джо. Наистина странен облог, ако можеше да се вярва напълно на момчето. Като в едно филмче, което беше гледал някога, когато гледаше филми и когато имаше желание да ги гледа — някакъв ентусиаст бе решил да обиколи света за някакви си дни, за да докаже нещо, да докаже себе си, на някакви хора — Джо се усмихна при този спомен — филмчето му бе харесало, даже смътно си спомняше, че някакъв французин бе измислил историята.

Усмивката остана. Сигурно някой, дето беше гледал същия филм бе изпратил това момче при него. Не беше задължително да е французин, мина му абсурдна мисъл. Поне щеше да му даде пари. За Джо това беше безспорен аргумент. Но той щеше да му помогне /това подсъзнателно беше решил вече/ не, за да спечели парите, не, за да помогне дори на сестричката си, а, за да му помогне да намери себе си — тогава Питър, за пръв път мислено употреби името му, щеше да е готов да направи въобще нещо с живота си. Ако му беше писано разбира се — Джо не беше набожен в истинския смисъл на думата, но вярваше в съдбата. Знаеше, чувстваше, че момчето се нуждае от това. Знаеше също колко е трудно да търсиш себе си, след като сам си се загубил. Той още го правеше.

Джо стрелна Питър с поглед, той също го погледна — за миг. Това момче беше в беда — видя го в очите му. Това отново отклони мислите му към него самия. Тръсна глава. Трябваше да направи нещо за него. Определено реши да го стори. Пак го погледна. Щеше да му помогне. Както той си знаеше.

Случаят дойде навреме и затвърди идеята му.

— Я, виж я, палавницата, неуморни са, мамка му, ама нали и те служат на обществото — каза внезапно Джо с пресилена веселост и кимна вдясно.

Питър погледна натам.

На по-малко от четвърт миля светеше крайпътно заведение, което приближаваше стремглаво, сякаш тласкано към тях със скоростта на камиона. Не беше голямо, но рекламата му беше огромна — „КАМИОН“. Така пишеше с месести, фосфоресциращи букви и това, макар и не особено оригинално, явно беше името му. На фона на лилавата светлина от неоновия надпис, като гротескна балерина на импровизирана сцена, отпред стоеше проститутка. Всъщност вече не стоеше, а забелязала отдалече потенциалния клиент, започна да прави всевъзможни движения, за да привлече внимание върху себе си, които ако не бяха жалки, щяха да бъдат комични.

Приближаваха се и Питър успя да различи чертите на лицето й. Приглушената светлина не успяваше да скрие зле маскираната от щедрия слой червило /ако беше червило/ заешка устна. Тесни рамене, широк ханш и едри бедра, надничащи от щръкнала по формите и оскъдна поличка — всичко това пищно оцветено изцяло в електрично зелено, на лилавеещата наоколо нощ, беше кошмарно. Като в нискобюджетен филм на ужасите от 80 — те години на ХХ век. Питър беше гледал няколко. Цялата картина беше сякаш предназначена да предизвика усмивка. Но той не се усмихна, дори не се развесели. Вперил поглед в тази далечна потомка на Ева, той потръпна. Знаеше защо. Въпреки цялата пошлост на гледката, тя идваше от свят, който нощем, загледан във фосфоресциращите звезди, налепени по тавана на стаята му, мечтаеше да докосне. За него жената в зелено, не беше смешна. Тя беше жена.

Питър стисна очи, когато минаха покрай нея, докато тя махаше неистово с ръце и крещеше нещо. Джо видя това с крайчеца на окото си, усмихна се и посегна към клаксона на могъщия „МАК“.

— Хайде, скъпа, яхни мустанга — изкрещя той, за да надвика грохота от свирката на камиона, като погледна хитро към Питър, видимо възхитен от находчивостта си.

Не разбра изражението на момчето и реши, че му е забавно.

Дръпна ръчката на звуковия сигнал на машината. Оръдеен изстрел изпревари новата порция мучене. Камионът се люшна встрани. Джо изпусна кормилото. За миг. Изглеждаше, сякаш ще бъде последният миг.

Хилядите километри по хилядите магистрали в биографията на Джонатан Дейвис дойдоха на помощ. Все още с глупавата усмивка, която той смяташе за закачлива, от преди малко, шофьорът със сигурни движения овладя камиона и на няколко тласъка успя да спре тромаво.

Неудържим порой от ругатни, псувни и още какво ли не, изригна като повърната храна след безпаметно пиянство и сякаш опръска всичко около Питър. Джо диво скочи от кабината, псувайки свирепо. Беше забравил за съществуването на момчето.

Бяха недалеч от неоновия жиг „КАМИОН“ върху тъмната кожа на нощта. Джо погледна платното — не приближаваха други камиони. Наведе се и бавно започна да оглежда колелата на камиона откъм пътя. Вече знаеше, че бе спукал гума. Нямаше какво друго да бъде — двигателят работеше перфектно, бумтейки като фантастична машина на времето в тъмното пространство на космическата необятност. Димът от колелетата, пълзящ по лъчите на фаровете, причинен от рязкото спиране, допълваше това впечатление. Мирисът на изгоряло обаче бе в състояние да върне и най-развинтеното въображение в реалността.

Беше някоя от шибаните гуми. Джо беше сигурен. Иначе ако подобен гръм бе причинен от нещо друго по камиона, сега с момчето /мимолетно отчете присъствието му/ сигурно щяха да са в състояние веднъж за винаги да разрешат въпроса „Има ли живот на Марс?“ или щяха да чакат Свети Петър да облече халата си, за да ги упъти нанякъде /опасяваше се, че знае точно за къде/. И то щяха да присъстват лично на тези изключително интересни събития.

Откъм пътя всичко беше в ред. Мъжът се промуши под камиона, за да премине от другата му страна. Не успя да прецени височината /или се бе повдигнал от енергията на поредната ругатня/ и изключително болезнено застърга гърба си в остро желязо. Изохка. Прималя му и вдигна рязко глава. Железен ръб го клъвна весело по темето. Новата болка беше изненадваща като печалба от лотарията. Джо побесня, замята се под камиона в неистово желание най-после да излезе изпод него. Това никак не му помогна. Напротив. Въртеше се като животно в клетка, блъскайки се във всички възможни посоки, с изключение на тази, откъдето можеше да се измъкне. В крайна сметка успя. Изскочи между камиона и мантинелата като тапа на шампанско и зарита злобно гумите, като не представяше да псува. Без да предполага, поставяше нови стандарти в това изкуство. Огромният му корем се люшкаше в ритъм с цветистите му словоизлияния. Сигурно щеше да продължи до края на вечността /ако въобще такъв съществуваше/, ако пронизителен крясък не го беше прекъснал.

Джо подскочи. Огледа се в очакване да види смъртта с косата или поне група зомбита.

Това, което видя беше доста по-прозаично, но не по малко отблъскващо.

Върху предната част на кабината, осветени донякъде от близкия фар, той видя тънките крайници на Питър, щръкнали иззад загърналата ги ярко зелена маса. Главата на момчето се мяташе панически в десния край на това искрящо зелено същество, което явно с най сластния глас, който можеше да изрови, повтаряше глупаво:

— Прегърни ме, бейби, целуни ме, бейби, вземи ме, бейби… — страстта на проститутката скърцаше като ръждясала бетонобъркачка, докато тя гърчеше едрия си задник и бедра върху Питър. Полата се бе вирнала на кръста и, като отдолу надничаше бельо, напомнящо памперс — целуни ме, бейби…

Момчето пищеше. От страх. Джо го усети, не можеше да греши. Стомахът му се обърна от нотката на гибел в страха на момчето. Той се завтече към двамата.

— Махни се, махни се — пищеше в истерия Питър, без да прави дори усилия да я махне — махни се… мах…

— Изчезвай, пачавра мръсна, остави го на мира — изкрещя Джо и зарита проститутката.

Момчето използва момента, изтръгна се и се мушна бързо през отворената още врата на кабината. Трясна я здравата, при което насмалко не отнесе главата на нападателката си. Тя крещеше, докато се дърпаше от ритниците на Джо и отстъпваше полека от полесражението.

— Да не си ме пипнал, дърт евнух такъв, парите ли ти се свидят, мизерник грозен, ще го водиш при майка си безплатно, а? Престани бе дебелак, на работа съм — изкрещя глупаво накрая, след което се обърна и се изнесе в свински тръс.

Джо подскочи подир нея, ритна я още веднъж и се върна към камиона. Потърси с поглед момчето. Видя силуета му в кабината. За сега така бе по-добре. Отиде към втората двойка гуми на влекача и се наведе. Вътрешната гума се беше пръснала. Увиснала върху настилката напомняше свален скалп.

„Мамка му“ — помисли си „така не мога да карам дълго“. Поклати глава. Изправи се, за да може да си поеме въздух. Пипна мястото на темето си, което бе ударил — кръв нямаше. Сърцето му още биеше учестено, в следствие на кофата с лайна, която някой беше плиснал върху му последните няколко минути.

„… която беше плиснал днес“, допълни мислено.

Все едно и също цял живот. Джонатан с кисела гримаса се насочи към своята врата на кабината. Ядът му бе отстъпил място на униние. Внезапно и неочаквано. Бавно, с нежелание, той се покатери на камиона, отпусна се тежко на седалката и погледна към момчето. Питър бе стиснал челюстта си и бе вперил очи някъде напред като хипнотизиран. Треперещ ситно, но отчетливо.

Джо реши да не го закача. Погледна индикатора на радиостанцията — светеше зелено /като дрехите на оная помисли си той/ — одеве при Стария Рос радиовръзката се бе запиляла някъде и Кели го бе потърсила по телефона. Той се присегна и взе машинката, която трябваше да го свърже директно с диспечерката в централата на фирмата.

Ало, Кели — Джо е — зачака отговор.

Не е Кели, Джонатан, а Дилайла, какво има?

Мъжът с нежелание намали бавно пеещия за прекрасната любов в юлска сутрин и с още по-голяма неприязън се потопи изцяло в реалността — нощна, мрачна и прашна.

— Авария — пръсна ми се една от гумите — отговори лаконично Джо, като за пръв път откакто работеха заедно пропусна да отбележи по някакъв начин прекрасното й име.

— Къде си Джо — Дилайла също отбеляза този пропуск и премина на делови тон — за да съобщя на екип за помощ.

— Няма нужда, ще се оправя сам, но ще пренощувам при Самюъл Клинтън — погледна момчето за реакция — такава нямаше — после ще вляза в график, не се тревожи — шофьорът зачака отговора напрегнато, като не можеше да си обясни причината за това.

Известно време Дилайла не отговори. В кабината се разнасяше само тътена на двигателя.

— Прави каквото искаш — дочу се най-после отговора на жената, но гледай да не закъснееш с товара — на Дилайла дори й беше все едно дали ще закъснее, но го каза по задължение и навик.

— Графика, да знам…

Джо нямаше желание да продължава разговора, поради което изключи предавателя или каквото и да беше там това „бръмбарче“, което държеше, окачи го на специалната за целта приставка и потегли.

Пътуваха мълчаливо. Не след дълго фаровете на камиона осветиха табела, на която със стрелки беше указано — надясно — Топека, наляво — Оклахома сити. До отбивката оставяха още 10 мили, гласеше още табелата.

— Ще отседнем в един мотел — каза най-после Джо като погледна към Питър.

Момчето не отвърна нищо. Шофьорът го прие за съгласие.

Движеха се бавно в аварийната лента на магистралата. След въпросните десет мили големият камион зави надясно, като пътят за прашния юг остана зад гърба им.

„Към мотела на Самюъл, който и да е той“, помисли си момчето. Беше му все едно. Не бързаше. Пък и му трябваше време да се съвземе. Сега поне щеше да му е по лесно, нямаше да се налага да потиска съвестта си, която се бе свила плахо в един ъгъл и тихо хлипаше. Жал му беше за нея, но нямаше избор — в делата на мъжете няма място за сантиментални глупости.

Тази мисъл го върна към премеждието преди малко. Унижението плисна в нова върна по цялото му същество. Неведнъж го бе желал, неведнъж си бе представял това, а когато му се случи, зациври като ученичка, вместо да я „разпори“ като мъж — именно, както си го бе представял. Тръпка мина по цялото му тяло. В момента психиката му бе уязвима като пеленаче. Резултатът не закъсня. Момчето се сви, облегнато на вратата, когато свирепо като мълния проблесна мисълта за сестра му. Почувства се гузен, виновен. Срам подпали страните му. Беше гадно, сякаш бе изправен чисто гол на многолюден площад, опръскан със собствените си фекалии. Не успя да овладее тази абсурдна представа и й позволи да се сгромоляса върху него. „Докато Скарлет умираше… Щеше да умре“ — сякаш някой смачка на топка белите му дробове и ги натъпка в гърлото му. Едва се сдържаше да не заплаче. Момчето се сви още по-навътре в себе си.

— Не всички са такива — неочаквано каза Джо.

— Млъкни!

Мъжът не продължи. Той самият не знаеше защо го бе казал и какво имаше пред вид — не всички жени са такива или не всички проститутки са такива. Съобрази обаче, че с което и да е от двете да продължи, все щеше да е глупаво, така, че предпочете да замълчи.