Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

26.

Наобиколилите Питър се разцепиха на две, сякаш бяха танцова трупа, изпълняваща ансамблово съчетание. Изникнали като от нищото двама мъже наместиха пред него подвижна масичка. Върху нея по-високият от тях положи сребрист лаптоп, отвори го и натисна копчето за включване. В същото време на импровизираната сцена се появи Колдуел. Високият мъж в черен костюм. Репортерската групичка се отдръпна още малко встрани.

— Браво, момче! — Колдуел прочисти гърлото си, актьорското майсторство не беше негова основна специалност — Нали разбираш какво предстои? — широка усмивка цъфна на лицето му.

Питър гледаше високия мъж сякаш го виждаше за пръв път, въпреки че не беше така. Цялото предприятие, в което участваха, бе подготвено и направлявано именно от Виктор Колдуел. Внушителната му фигура и държане бяха стреснали Питър неимоверно много при първата им среща. Това впечатление остана през цялото време на неговия поход. До сега.

Точно в момента Питър гледаше Колдуел сякаш бе Месията, а когато той се усмихна, усети в себе си обич, сравнима единствено с космически измерения. Във внезапен порив момчето скочи на врата на мъжа. Вкопчи в него, прегръщайки го с изненадваща за мършавото си тяло сила.

Колдуел инстинктивно се отдръпна назад. Питър буквално увисна на врата му.

— Успокой топката, братле! — в тона му се доловиха нотки на раздразнение — Хайде да не губим време!

Мъжът дръпна не особено внимателно момчето от себе си. Засъхващата по лицето на Питър кръв се размаза по бялата яка на ризата му. В последни усилия на благодарност сключените зад врата на Колдуел ръце на момчето се разтегнаха, след което то отпусна хватката си.

— Благодаря, господине, благодаря! О! — нареждаше Питър и тихо плачеше.

— Хайде, момче! — подкани го мъжът, за да прекъсне излиянията му.

Питър не бе на себе си от катаклизмите през които преминаваше душата му. В полусъзнание от възторг и изтощение той кимна. Двамата с Колдуел застанаха пред екрана на компютъра.

— Виж, малкия, ето за това ставаше дума… — не беше ясно дали го съобщи или зададе въпрос.

Питър отново кимна. На екрана тънко правоъгълно поле, над което сияеха едрите златисти цифри на сума, която не бе виждал никога през живота си написана дори, постепенно се пълнеше с наситено червен цвят. Момчето засия, оставаше още малко. Едно деление. Още едно. Последното. Питър погледна Колдуел, който се бе съсредоточил в изображението. Край. Голям искрящ надпис заблестя в центъра на екрана. Парите за живота на Скарлет — преведени по сметка на клиниката „Св. Патрик“. Погледна още веднъж. Не можеше да повярва.

Очите на момчето плувнаха в сълзи. Отново се хвърли към Колдуел, който този път внимаваше и се отмести навреме. Питър залитна и се завъртя около себе си. Закрещя с всички сили и заподскача наоколо в лудешки танц на радостта. Очите му искряха от чисто и неподправено щастие. Душата му ликуваше. Прегръщаше успокоилите се репортери, жената с червената коса дори целуна. Въртеше се, скачаше, викаше.

— Скарлет! — изкрещя най-накрая, падна на колене, разпери ръце във въздуха, след което се отпусна отмаляло напред и заплака тихо.

След като прецени, че му е оставил достатъчно време, Колдуел положи ръка на отпуснатото му рамо и го подкани да стане. Питър го погледна отнесено и не се възпротиви.

— А сега — каза Колдуел, като гледаше зашеметеното момче в очите — Сега — повиши тон несъзнателно копирайки ролята на екзалтирания водещ от вътрешността на хеликоптера — една специална награда, един приз, който не се нуждае от специални уговорки или номинации — все повече не успяваше да наподоби ничия роля, дори и своята собствена — един жест от общия ни благодетел — при тези думи той спря, като обходи неголямата група клакьори с поглед. Думата „благодетел“ прозвуча извратено. Дали не бягаше от отговорност като го приписваше на Фарщайн?

Поради това, че се чувстваше изключително глупаво, вложи краен сарказъм в думите си и не можеше да предположи дори, колко са по-близо те до истината, отколкото до сарказма. Паузата изглеждаше драматична, но той знаеше, че тя бе нужна единствено на него.

— Всъщност това е подарък, който съм сигурен, че ще ти хареса — продължи Колдуел с обикновения си тон, без изкуствени емоции и се почувства по-добре.

Питър нито забеляза вътрешната борба на агента, нито се интересуваше вече от него. След преодолените планини от болка и стрес, това че най-накрая се пребори за победата, след всичките неуспехи през живота си, го бе зашеметило. Не бе успял още да осмисли този факт, а ето нови, още по-неочаквани, изненади. Не можеше да повярва. С цялото си страдание той и Скарлет бяха платили огромната цена за това, което се изливаше сега върху него като божията благодат. Сякаш пробуден, Питър погледна Колдуел трескаво. Те със Скарлет бяха победили!

Мъжът, чието задължение беше да режисира случващото се в момента, реши да не превишава границите на артистичния си талант. Действието беше силната му страна, затова мълчаливият агент Колдуел просто посочи към хеликоптера. Два странични прожектора осветиха зейналата врата на машината.

По специално сложена за случая невисока рампа, двамата агенти /в момента реквизитори/ бавно и тържествено спускаха огромен, чисто нов „ХАРЛИ ДЕЙВИДСЪН“.

Питър проплака от изненада. Погледна Колдуел, който още държеше ръката си протегната към хеликоптера. Той му кимна с окуражителна усмивка — точно в момента беше искрен. Възторгът в очите на момчето беше заразителен.

Питър спря да мисли. През целия си живот бе мечтал за такъв мотор. В сънищата си бе виждал себе си яхнал огромния „ХАРЛИ“, яздещ вятъра по вечните пътища на времето. С трепет и страхопочитание на едно изложение в Бостън, близо до сиропиталището, където чакаха държавата да каже тежката си дума, той бе докоснал сребристите пламъци по резервоара на мотора, показан там. Със стъпкана от ботушите на несгодите душа, всяка вечер момчето бе заспивало с тази мечта, толкова прозаична за някои, но така лелеяна от него. Далеч от всичко и от всички в мечтите си, той пореше необятните магистрали на Съдбата непобедим, неукротим. След това кротко бе заспивал, сложил своя компрес върху оголените си рани. Ако обаче някой се бе изправил пред него и му кажеше, че някога ще има свой „ХАРЛИ“, той не би му повярвал. Въпреки, че искаше това почти толкова, колкото желаеше Скарлет да оздравее. Бе се вкопчил в него, защото не му бе оставено нищо друго. Съдбата сега наистина му се бе усмихнала широко.

Затича се към мотора, следван от наобиколилите го. Колдуел остави хората да го подминат, наблюдавайки трескавите действия на Питър.

С трепереща ръка младежът стисна кормилото на машината. С другата започна да гали красивия резервоар. Под светлината на камерите, които кой знае защо продължаваха да работят, Питър се наведе и почти любовно целуна мастиленочерния резервоар. Хромираните части светеха със студен блясък, който озари момчешкия възторг.

— Може ли? — попита той със страхопочитание агента, стоящ близо до него.

Човекът кимна.

Питър внимателно, сякаш се боеше мотора да не изчезне, седна върху него и стисна здраво ръчките на кормилото. Мъжът до него се пресегна и запали машината. Могъщо бумтене обяви пробуждането на звяра под Питър. Момчето изкрещя от екстаз. Тръпка на страст премина през цялата му тяло.

— Можеш ли да караш мотор? — попита агентът.

— Искам да потегля! — тонът не търпеше възражения, сякаш мощта на мотора се бе вселила в него.

Без да задава повече излишни въпроси, мъжът, към който бе отправена заповедта /тонът беше точно такъв/, седна зад момчето и започна да му обяснява нещо, надвиквайки се с бумтежа на легендата „ХАРЛИ ДИ“. Бавно и тромаво те потеглиха. Макинс — защото това беше той — каза още няколко думи в ухото на Питър и скочи от мотора. Сияещ малкият започна да описва бавни кръгове из паркинга.

Колдуел разсеяно отчете ставащото. Време беше. Подаде сигнал за връзка към Фарщайн.