Георги Връбчев
Странни магистрали (9) (Пътьом)

9.

Питър седеше полуизлегнат и с премрежени очи гледаше лентата на линията, маркираща границата между две от платната на магистралата. Наистина в момента се движеха по тази магистрала някъде в сърцето на страната, в която се бе родил, но думите на шофьора до него не излизаха от главата му — „всеки сам си избира пътя“. А беше ли избрал той този път, който следваше сега? Колкото повече прехвърляше петте думи из мислите си, толкова повече му се струваше, че в момента не пътува по магистралата на живота си, а по страничен път със съмнителна чистота. Но нямаше избор, не му бе оставен такъв и не можеше да си позволи да не поеме по това вонливо странично пътче, което му представиха като магистрала. Не хранеше никакви илюзии по отношение на това, което му предстоеше, когато пое по този път, когато пое на тази мисия — това май по-добре му звучеше — но защо всичко бе някак неестествено, лишено от смисъл. Принудено. Разсъжденията на този обикновен човек, разположени на двата полюса — философията и пошлостта го объркваха. Объркваха го, защото и в двата случая бяха убедителни, бяха на мястото си.

А той беше ли на мястото си? Питър се размърда сякаш от неудобство. Представите му за него самия и за живота въобще май бяха меко казано погрешни. Поне в момента му изглеждаха така. Но пак се запита защо, нали в крайна сметка правеше всичко и винаги за добро, за нещо по-добро. Нали така трябваше да бъде. Раздразнението неравномерно затихваше. В момента Питър просто беше объркан. Поне за сега.

С къси, неумели погледи Джо от своя страна започна опит да възстановят общуването си. Не беше много вещ в тези „тънки“, както ги наричаше, работи, но не беше лош човек, беше му съвестно, че е засегнал момчето, а не можеше да мълчи толкова дълго време.

— К’во ти е бе брато, ти май нещо ме мотаеш, май тая твойта, хм… дали-и-и — Джо направи пауза, защото осезателно му се стори, прекрачва в пропаст, това го смути — а, бе, момче, за изпити пари и изгубена любов — хич не се хаби… — човекът бе сигурен, че не е казал, каквото искаше, а и изражението на Питър говореше, че май не е казал, каквото трябваше.

— Е, момче, не се сърди, де, аз да не съм психооо… там каквото беше, та да знам какво да не казвам и какво, кога да казвам — аз съм шофьор — заяви Джонатан в своя защита, сякаш никъде на тоя свят нямаше интелигентни шофьори. Несъзнателно посегна на достойнството на хиляди свои колеги, но те не бяха там сега, а и нали трябваше да се защити някак.

— Аз не се сърдя, човече, но ми е кофти, сигурно е трудно да го разбереш, но на света има и други неща освен теб и твоите магистрали — Питър усети, че думите не се подчиняваха на намерението му да се контролира — имам си проблеми, а ти, с твоите глупости… — нещо напираше в момчето и заплашваше да излезе на повърхността. Нещо, което му тежеше и което ако успееше да си пробие път, би нанесло непоправими поражения.

— Момче, аз глупости не съм говорил никога, не говоря и сега — пресече го рязко Джо, сега сякаш беше негов ред в състезанието по докачливост — странна, недоловена до сега тъга усети момчето в тези думи — глупости съм правил, но никога не съм ги говорил…

— Не съм искал да обидя това, което си и което правиш, но ми е тъпо да се правя, че всичко е наред, да слушам анализите ти на живота, а всъщност именно той да ме е наврял в една от най-гадните вонящи дупки. Разбираш ли…

Полъх на гнило сякаш изпълни кабината. Нещо не беше наред. Но какво? Откъде се появи тази отровна струйка дим, която Джо почти видя и която стържещо пролази в душата му, сякаш умираща змия хапеше навред около себе си.

Сега бе негов ред да долови нещо непознато в това момче, което бе идентифицирал с образа на всички момчета на неговата възраст. Бе приел за даденост това за даденост и бе престанал да мисли по този въпрос. Да, долови нещо различно — тъмно, но живо. Заразено, но жизнено. Откъде се взеха тези мисли. Джо тръсна глава.

Момчето стоеше в предишната си поза на седалката, но на шофьора се стори, че се е свряло в ъгъла на кабината и плаче. Усети го, нямаше начина да го види, но го усети. Усети също, че момчето иска да каже нещо и продължи да върти волана в очакване на това.

Питър от своя страна също чувстваше, че иска да говори. Не усещаше, а чувстваше осезателно. Знаеше, че трябва да сподели на някой какво става. Но точно Джо ли беше човека. На Джо ли трябваше да каже истината. Или поне безопасната /за него/ част от нея. Установи, че се нуждае това с неистовата жажда на болен от краста да се почеше някъде… навсякъде.

Щеше да го направи, не си правеше илюзии, но трябваше да внимава. Много да внимава. Бе поел по своя път и точно в момента, когато му се струваше, когато се надяваше, че е станал магистрала, не биваше да допуска грешки — залогът беше много голям.

Въпреки това реши да разкаже. Заради себе си. За да се увери. Заради съвестта си. Или Бог знае защо или заради какво. Просто заговори.

— Кажи, виждам, че те тревожи н…

— Ами историята е дълг…

Двамата спътници като по даден сигнал проговориха едновременно — Джо се изненада, но Питър се вбеси.

— Какво правиш, бе, човек — момчето избухна като земна кухина, пълна с газ от хилядолетия — защо всички сте такива — нали чакаше да говоря, нали го искаше — чувах те как искаш, да чувах нетърпението ти да прибавиш още една житейска гавра към явно богатия ти набор от такива…

— Момко, внимавай какво говориш, направих ти услуга като те качих, а ’почваш да обиждаш… — шофьорът беше сериозен при тези думи и раздразнението му бе не на шега.

Питър мълчеше по време на миговете, в които Джо вмъкна последните си думи, но не защото изчака събеседника си, напротив взимаше си въздух и в стремежа си едновременно да не бъде прекъснат и да прекъсне, сякаш изплю продължението на тирадата си, без видимо да обърне внимание на думите на шофьора.

— Е — няма да съжаляваш — виждал ли си… виждал ли си ги… в твоя толкова интересен и поучителен живот, по пътя който си избрал, както ти се изрази — Питър никак не прикри сарказма си — виждал ли си надписите „ЗОВ ЗА ПОМОЩ“, „ПОМОГНЕТЕ“, „ПРОЯВЕТЕ ХРИСТИЯНСКО МИЛОСЪРДИЕ“, „ПОМОГНЕТЕ НА ВОЛЯТА НА АЛЛАХ“ и още Бог знае какви други форми на една и съща трагедия — някой умира безнадежден и беден, някой умира отчаян, умира в мъки — Питър впери предизвикателен поглед в шофьора, който не реагира — Виждал си ги знам — очите ти те издават — момчето спря рязко тръсна глава загледано в очите на Джо и след миг продължи — бас ловя, че си си казвал — „бих помогнал, но не мога, на мен кой ще ми помогне“ — след което си сплитал пръсти, чукал си на дърво или си правил кой знае какво друго заклинание, за да не ти се случи и на теб.

Питър Крейн замълча, кимна утвърдително, без да чака дали Джо би го направил и с явен страх да не го прекъснат продължи:

— Да, така е, правил си го и не е престъпление, но повярвай ми, винаги след като си извършил своето малко заклинание, хората, които умират остават тъжни и безнадеждни, чакащи милост не от Господ, а от някой, който е прекалено зает със себе си, за да се занимава с такива работи. Така е и със сестра ми.

Питър не погледна към Джо и не видя дълбоката като саблен разрез бръчка на челото на шофьора, която болката в гласа му остави след себе си. Не видя очите му разширени от изненада.

Джо мълчеше. Питър продължи.

— За някой може и да е банално — младежът беше искрен в думите си, той страдаше истински — първо единия, после другия, сякаш се бяха наговорили, и двата бъбрека на сестра ми отказаха да работят, напуснаха демонстративно може да се каже и за мое огромно, повярвай ми, съжаление сестра ми не е изключение от правилото — чакаме животоспасяващата, веща намеса от някой лекар, в чиито ръце Божията промисъл е оставила съдбините на хората, чакаме висшето благоволение на някой с мъртва съвест да му плати, чакаме пари… — гласът му по детски се извиси — Разбираш ли — погледна зло и наранено — чакаме проклетите, шибани мангизи. Чакахме ги, ако трябва да бъда точен. Затова съм тук, затова съм при теб, приземих се в твоето кътче от вселената, когато моето камионче от моя път се качи на твоята магистрала, ако ще ме разбереш по-добре. Да — този път си прав, аз си избрах това — трябва да ми дадат парите, ако стигна от северните щати до южните щати за определено време, при определени условия — младежът млъкна, сякаш някой го зашлеви през устата.

— На автостоп?! — простодушно изстреля Джо изненадан — и само това?!

Момчето се озъби.

— Пак ме прекъсваш, пак ти да определиш накъде ще върви разговора, пак ти да си над мен — о, как презирам тези неща — в тона на това възклицание нещо сякаш заклокочи, Джо разбра, че момчето има основателна причина да се държи така или поне я смята за основателна, но не успя да спре въпроса си:

— На автостоп?!

— На автостоп, мамка му, с камила, на куц крак ако ще да е, но да се добера някак и то по тия шибани пътища — Питър се вбеси, коленцата му нервно се чукнаха едно в друго разгневени — защо продължаваше да пита този човек, какво искаше от него тази жертва, какво ровеше, какво му влизаше в работата накъде е тръгнал и защо, защо трябваше да прави всичко толкова сложно, „скапан дебелак“ — момчето изпадна в истерия — Разбираш ли, разбираш ли, че сестра ми умира, че няма кой да ми помогне, нито шибания ми баща, който никога не съм виждал, нито мъртвата ми майка — Питър хриптеше — никой не понечи дори да ми помогне, никой, докато не се наложи да поема на това идиотско пътуване, да се хвана на този идиотски облог, да пътувам сега и аз не знам накъде, може би към шибания край на света и да слушам гадните ти брътвежи — няма ли да ме попиташ отново — КАК?!? — и да продължиш да ми се подиграваш — момчето плачеше без да съзнава това — да пофилософстваш, докато съм ти под ръка, докато сестра ми умира — Разбираш ли!? Разбираш ли?! — удари той с малките си костеливи юмруци по таблото пред себе си и гласът му, подгизнал от истерия, промълви още нещо, което тихо изгасна и зарови глава в раницата, лежаща на скута му.

Джо поклати глава и запали цигара.

— Не си сам. — Джо изглеждаше спокоен, но фразата изглеждаше някак пресечена, насилена.

Раменцата на младежа потръпваха на дълбоки интервали. Той не каза нищо. Джонатан посегна, взе нова бира, отвори я. Погледна в сумрака кашончето — беше на привършване. Мина му далечна мисъл, че алкохола започва да се разстила в тялото му. И по добре — нямаше да боли.

— Не си сам — повтори с влажен от отпитата бира глас — семейството ми умря по моя вина — тъгата в неговия глас също беше искрена — аз ги убих — допълни с неестествено спокойствие. Бръчките по челото му обаче се впиха в него, дълбоки, напомнящи прорезите на Гранд каньон.

Питър вдигна глава и погледна към Джонатан. Едрият човек сякаш се бе свлякъл, бе посивял в призрачната полусветлина, рееща се в кабината. Сякаш не беше същия Джонатан Дейвис, който познаваше допреди минутка. Доколкото го познаваше. Ако го познаваше. Гледаше го безмълвно, но не каза нищо. Поне за сега.