Георги Връбчев
Странни магистрали (28) (Пътьом)

28.

Скарлет вървеше по широка, просторна магистрала. Не бързаше. Все пак целият път беше пред нея. Момичето се огледа. Странно. Аутобанът сякаш висеше в безбрежно черно пространство, напомнящо нощно небе, но с една съществена разлика. Нямаше ги звездите. Въпреки това Скарлет не се плашеше. Тя виждаше ясно магистралата пред себе си, под себе си. Някакво неземно спокойствие бе прегърнало душата й и тя вървеше. Някъде отпред колебливо се прокрадваше бледа светлина. „Моята звезда.“, каза си Скарлет.

Тя вървеше. Плавно. Равномерно. Сякаш се разхождаше. Ненадейно момичето спря поглед на желязната мантинела, която ограждаше магистралата. Загледа се в елемент, свързващ отделните й части. Съвсем случаен. И продължи да го гледа. Продължи и да ходи. Тя гледаше все същия елемент и все така продължаваше да ходи. Объркана Скарлет погледна в краката си. Настилката на магистралата се движеше назад. Тя спря за миг и вдигна поглед към познатия й вече елемент. Той бавно започна да се отдалечава. Стресната тя закрачи отново — елементът не помръдна от малко по-отдалеченото си място. Скарлет се затича, като неземното спокойствие остана само далечен спомен. Не можеше този път да бъде страшен! Озадачена, тя продължаваше да вярва.

Затича по-бързо. Започна да се задъхва. Страхът пробяга по ъгълчетата на съзнанието и.

Този път не можеше да е страшен! Скарлет се вкопчи в тази мисъл.

Спря рязко. В края на краищата какво щеше да стане — да се върне откъдето идваше. В света на болката. Нищо, стига да беше този, който познаваше.

Магистралата стоеше на мястото си монолитна и непоклатима. Спряла. Скарлет също, но крехка и изплашена.

Зачуди се дали очите й не я бяха излъгали.

Постепенно увереността й се възвърна и тя предпазливо продължи напред. Вървеше впила напрегнат поглед в елемента на мантинелата. Въздишка на облекчение се изтръгна от пресъхналата й уста.

Не след дълго момичето забеляза някаква промяна. Усети движение. Огледа се. Из безбрежното черно пространство заплуваха рехави вълни червеникава мъгла. Това сякаш я стопли. Тя познаваше тази мъгла. Стана й уютно и тя закрачи напред по-уверено. Този път не може да бъде страшен! Светът, към който водеше, не можеше да бъде страшен. Светът, където я очакваше другият път. Така бе казал вълшебникът. И тя му вярваше.

Усмихната Скарлет спря за миг.

По точно опита да спре за миг.

Лентата на магистралата плавно се движеше напред. Скарлет не можеше да повярва. Не отново! Тя отказваше да повярва. Напрегна очи в розовеещата чернота пред себе си и видя това от което подсъзнателно вече бе започнала да се страхува. Беше го виждала веднъж във филм. Назъбена, магистралата висеше в нищото. Бледата светлина, която бе забелязала преди, призрачно докосваше зловещите й контури. Диагонално нащърбен, като остатъци от гнили зъби, краят й сякаш леко се полюшваше. Скарлет все още не можеше да види добре, но знаеше, че след този край има пропаст. Бездънна. Усещаше я.

Обърна се и започна да върви в обратна посока. Назад. Безуспешно. Магистралата неумолимо я носеше към бездната. Детето се разтрепери от ужас. Затича се. Отново. Никаква надежда. Изведнъж с кристална яснота осъзна, че е впила поглед в добре познатия й елемент от мантинелата с неговото натрапчиво, гибелно присъствие. И отново той се отдалечаваше от нея. Не по-малко ясно осъзна, какво друго не беше наред. Нещо, което се бе стаило кротко и чакаше най-лошия момент, за да напомни за себе си. От другата страна на мантинелата нямаше насрещно платно. Нямаше път назад. И никога не бе имало. Сълзи едри и чисти като перли се затъркаляха безмълвно по детското лице.

Воалите на червената мъгла прелитаха около нея в объркани пируети. Меки и плавни преди, сега назъбените им като рухнала магистрална настилка краища сякаш свистяха в ужасяващата тишина около Скарлет. Тя спря. Желанието й магистралата отново да спре убийствения си ход бе бликащо, непреодолимо, по-жизнено от самия живот.

Но остана неизпълнено.

Детето се обърна напред. Стон се откъсна от разкривените му устни. Нащърбеният асфалт, висящ сякаш от безвременни вечности в този бездънен космос на небитието, се виждаше доста по-ясно. Доста по-близо. Бялата линия в средата създаваше впечатление на изкривен опит за усмивка. Ако човек бе в настроение можеше да си направи снимка за спомен с този ужасяващ абсурд, дошъл от някакво древно бъдеще или друго подобно злокачествено образувание.

Но Скарлет не беше в настроение. Меко казано.

Тя плачеше. Горчиво и безутешно. Безизходно.

Магистралата пред нея я носеше все по-напред и по-напред. Към бездната.

Сред неравния ритъм на своите хлипания тя чу ниско бръмчене, което се появи сякаш от нищото. Тя трепна стреснато. Бръмченето затрещя оглушително. Тъкмо понечи да се обърне и покрай нея профуча огромен мотор. На изплашеното дете той се видя голям като багер. Рязко, но без усилие машината спря. Слаба, момчешка фигура изникна иззад високата облегалка и помаха ведро, стряскащо свежо на фона на задушаващия я страх и ужас.

— Хайде, Лети, не се мотай, идвай да яхнем стоманения звяр — усмихваше се пред нея слабоватото момче.

— Питър! — възкликна Скарлет — Питъъъър! — изпищя тя с неописуемо облекчение.

Бягащата пътечка с размерите на магистрала постепенно я изравни с мотора. Брат и стискаше спирачката с всички сили и гумите се триеха с нервни подскачания в движещия се под тях асфалт. Значи най-после Питър имаше своето „ХАРЛИ“. „Боже“, мина и светкавична, неуловима за страха мисъл „той би трябвало да е най-щастливия човек на света.“

— Скачай бързо, че едвам го удържам!

— Питър… — промълви отново Скарлет, но го послуша, скочи на стъпенката, която тъкмо минаваше покрай нея и се намести зад него.

Моторът забумтя и те се понесоха напред.

Напред?! Скарлет замръзна на място и стисна здраво брат си, при мисълта за гладната бездна, пред тях. Обърна се панически. Далеч, далеч в червеникавата мъгла, сгъстяваща се в изсмукващата я тъмнина, изплува познатото, милото й лице с дълбоките черни очи и дългата смолисточерна коса.

Той беше там. Значи нямаше нищо страшно. След този път идваше друг. Така беше!

Увереност необяснима точно в този момент с абсолютно нищо се разля по цялото й тяло. Скарлет отпусна прегръдката си. Не можеше да не е така. Той беше вълшебник. Той не можеше да лъже.

Усмихната Скарлет се обърна напред с намерението да го посочи на Питър. В същия момент моторът с рев излетя през нащърбения ръб на магистралата. Тя понечи да се вкопчи в брат си, но в този миг Питър, магистралата, мотора и изобщо всичко, се стопи, като че ли никога не бе съществувало. Единствено алените талази на мъглата, които я обгръщаха, летяха в чернотата на безвремието. Скарлет започна да се рее плавно. Изненадано, детето изпищя, но не успя да чуе звук от гласа си. Имаше само празнота и покой.

Цялото й същество се изпълни с нежен напев и някакво божествено, чисто ликуване. Не чуваше, не усещаше дори, ударите на сърцето си. Бе попаднала в обятията на нереална безтегловност, която леко и внимателно я люлееше, преобръщаше, галеше и припяваше тихо, но неспирно. Извърна глава назад или по-точно натам, където до преди миг беше „назад“ — и в отплуващата далечина видя образа на Вълшебника — още там. Зад нея. За нея.

Той се усмихна и кимна окуражително. Скарлет стисна очи и въздъхна с облекчение. Мъжът с дългата гарвановочерна коса не можеше да греши.

Алено-черното пространство около нея продължаваше да я носи в нежните си прегръдки. Детето отвори очи.

Чудо.

Напред, сред далечната светлина, тя съзря прашен горски път — широк, гостоприемен и загадъчен. Като в приказка. Ярката светлина струеше чиста навсякъде около него.

Скарлет разпери ръце и полетя към светлината. Към света в нея. Волна. Далеч от болката.

Сияеща по детски прекрасно тя летеше. Да, това бе пътят. Пътят на птиците. С които винаги бе искала да полети.

И полетя…

Усмихна се.

Летеше…

Усмихнато момиченцето прекрачи в пътя, който следваше след цялата й болка и мъка.