Георги Връбчев
Странни магистрали (19) (Пътьом)

19.

— Е? — попита Джонатан, като се пресегна и спря музиката.

Този въпрос явно беше отправен към Питър, но с тона си сякаш Джо продължаваше тема, която досега беше обсъждал с празната кабина или със самия себе си.

Този въпрос спря порива на момчето и отложи събитията и тяхното погледнато сякаш в криво огледало бъдеще.

Питър довърши влизането си в камиона, като хлопна вратата на светата обител на Джо и го загледа втренчено. Поривът му бе спрял, но паузата беше само, за да презареди. Момчето ни най-малко не бе спокойно. Напротив очите му искряха и той търсеше в шофьора вина, която щеше да подхрани ненавистта, срама и увереността му.

Джо се бе свлякъл още повече в седалката си. Кабината вонеше на алкохол. Като че ли на шофьорската седалка някой бе метнал голям, но непълен чувал, клюмнал напред към волана. Това разбира се беше самият хазяин на кабината, но почти по нищо не приличаше на одевешния Джо. Още по-малко на истинския Джо. На онзи Джо, който цял живот бе живял с мечтата волен да поведе за ръката жената в черно в прекрасното юлско утро и рамо до рамо да яздят свободни и влюбени завръщайки се към фантазията отново и отново. Не беше Джо, който искаше да намери най-после този вълшебник на хиляди крале и да му обясни, че той трябва да победи, а животът да падне пречупен. Не беше Джо, който бе изпил десетки цистерни алкохол под звуците на „Юрая Хийп“ и който бе прегръщал жената на живота си /неговата „жена в черно“/ припявайки „Върни се при мен“.

Не.

И в истината нямаше никаква романтика. Зад волана седеше Джо, чиято жена /същата/ никога нямаше да се върне при него. И това не беше всичко! Бе получил своеобразен бонус, жесток и ненужен — другите две госпожици, рожбите на тяхната любов — също. Никога. Заради него. Периодично Джо отскачаше до едно свое въображаемо гише и плащаше за всичко това. С лихвите. Сега беше точно един от тези моменти.

Е? — изхлипа пак той и повдигна свършващата бутилка. Погледна към момчето, но за кратък миг, което не му позволи да прочете изражението му. Може би това щеше да повлияе на хода на събитията, но можеше и да не го направи.

Така или иначе той продължи:

— Не си сам казах ти — сякаш мислите му поеха в друга посока, оставяйки онова „е?“ неизяснено и без отговор — страдаш, знам, но страданието има не само едно измерение и — ооо, повярвай ми, измерението, след смъртта на надеждата е ужасно — Джо заплака кротко, като се стремеше това да не пречи на думите му — Дори трябва да му измислят друго име — страдание е мнооого, много слабо, мойто момче… — и изведнъж, сякаш мъката му се отприщи — не са в Сан Антонио, не са никъде, аз ги убих — най-после вдигна поглед към Питър, който нямаше време да реагира на дразнещото обръщение — убих ги и това е! Напих се като куче и се метнах зад волана…

— Не съм ти изповедник, най-малкото на теб — гласът на момчето беше рязък, но Джо сякаш не го чу, момчето потрепери от възбуда и възмущение.

— В този живот, момче, не знам къде съм го чул, но е вярно — неплатени сметки няма, има лихви за забава — поредността на изложението ни най-малко не вълнуваше Джо, той се бе изправил на гишето си и плащаше с различни банкноти, които не му пукаше как ще даде — най-важното бе да си плати дължимото и после да продължи /ако можеше/.

— Карах като бесен — продължи Джо /явно още можеше / и… смлях колата си в едно шибано дърво край пътя — банална история, нали — усмихна се с цялата горчивина на света — да, но ако в същото това време трите ми момичета не горяха като живи факли сред пламтящата къща — момчето понечи да го спре, защото почувства заплаха в колебанието, което го осеняше с всяка дума на дъртото хипи, но не успя — и вместо поне да се опитам да ги спася, лекарите се бореха да спасят мен — пияното лайно — в същата болница, където вече бяха поместили техните останки — колкото тленни, толкова и тлеещи — Джо се разрева с глас.

Питър го гледаше и се колебаеше. „Мамка му!“ Пак кръстопът и пак поне две магистрали. Шибана история. Трябваше му помощ. И я получи. От самия Джо.

— … така поех по своя път, момче, но се оказа грешен. Ох, колко боли, колко… — Джо замълча за миг, мълчанието беше кратко, но съдържателно, той продължи да плаща на гишето си, но банкнотата пак беше друга — Сара — едно от най-прекрасните създания на този свят — Джо кимна към мотела, но Питър не се нуждаеше от това пояснение — беше единственият човек, да не говорим за жена, който бях допуснал до себе си, много близко до себе си… — отпи, при което част от уискито се проля по мустаците му — след онова… и… — думите му идваха бавно, но Питър вече сякаш ги беше чул и нещо в него се надигаше като вълна цунами — и… аз ти я дадох, трябваше да го направя заради… заради теб… да ти помогна… някак… или… на себе си… — при други обстоятелства самия Джо би казал за себе си, че нещо в бордовия му компютър забива, но сега единствено можеше да плаче.

Е? — най-после бе дошъл отново ред на тази разменна монета и ако се съдеше по гласа на Джо беше последната в това плащане — Хареса ли ти?

При тези /колкото познати, толкова и болезнени/ думи, Питър усети как някой сякаш пречупи съчувствието му към Джо, което беше започнало да набъбва, засилвайки колебанието му. Сгъна го като зидарски метър и го захвърли някъде в задния двор на съзнанието му. Ново странно, но сигурно усещане го изненада при тези думи на шофьора. Хвана го гнус. Дори обидата от накърнената му съкровена тайна остана на заден план. Погледна Джо с нескрита ненавист. Дебелакът се жалваше и хленчеше като скапан педал. Дори шапката на „Минесота Вайкингс“ изглеждаше на Питър противна и омразна. Този шибаняк беше почти убил единствените си близки хора и после цял живот се бе самосъжалявал. Нещастник! И тръгнал да му помага. Той, на него. Поръчал му собствената си проституираща любовница, за да му помогне. Този човек се нуждаеше от наказание. Нуждаеше се от помощ.

„Ха!“ Питър изпадна във възторг, докато гледаше стария хипар, който така и не бе успял да намери своя „вълшебник на хиляди крале“. Струваше му се, че увереността му прераства в могъщество. Като вълна лава. Значи това, което правеше, щеше да направи, трябваше да направи, най-после разкри своя дълбок смисъл. Очите на момчето заблестяха в хипнотичен блясък. То беше в екстаз. Не биваше да се колебае! Той беше избран. Той имаше мисия!

Увереност, могъща като черна магия, озари лицето и очите на Питър Крейн с блясък опасен и неконтролиран.

— Така е, мойто момче, — проговори Джо, глух за сухия плясък на крилете на Танатос, който идваше да отнесе душата му към Хадес — така е — продължаваше — всеки следва своя път и аз следвам своя, но той се оказа ужасяващо грешен — шофьорът, с размити от сълзите очи погледна към Питър.

— Но моя път е верен, скапаняко! — изкрещя момчето с изкривен, неестествен глас.

Преглътна шумно и възторжено.

— Погледни ме! — еуфория, нетърпяща възражения, го караше да се чувства като главен герой в уестърн — погледни ме, погледни съдбата си — тя ме изпрати, за да бъда твоето наказание и спасение — Питър вярваше в думите си. Сигурен беше в тях!

Мина му нелепа мисъл, че сигурно изглежда като Арнолд Шварценегер, произнасящ „Аста ла виста, бейби!“.

Точно в този момент момчето си вярваше.

Джо продължаваше да се взира в него.

Питър бръкна в раницата, чието време най-после явно дойде и в стремеж за мълниеносно /като в уестърн/ движение, извади неголям пистолет с барабан. Това, че предпазителя се закачи в ръба на раницата, определено не придаде каубойска романтика на действието, но пистолетът така или иначе сочеше към Джо. Той го наблюдаваше озадачен. Постепенно изумлението измести този израз от лицето му. Ако имаше достатъчно време щеше да го навести и страх.

Питър продължаваше да играе главната роля в своето представление за Дивия запад.

— Това беше условието на облога, готин! — каза малкият и стреля.

Това щеше да обясни всичко на шофьора, но му трябваше време да се замисли и да види всичко, което му се случи през последния ден, в светлината на тези думи. Времето за него обаче бе най-непосилната величина в този момент.

Пистолетът беше нов и лъскав забеляза Джо и умря. Питър, който не беше стрелял никога преди, бе точен като снайперист. Темето и неопределима като размер на пръв поглед част от главата на Джо беше отнесена. Пръсната като фойерверк. Кървави гирлянди се стичаха по страничния прозорец и навсякъде другаде. Погледът на Джо още питащ и объркан угасна кротко.

Изстрелът на момчето беше ужасен. Грохотът на оръжието също.

Топла, сякаш жива струйка кръв, пробяга по бузата на Питър като сълза. Искрицата разум или това, което се доближаваше най-много до него, се отърколи през съзнанието му заедно с капката кръв, напомняща сълза, спря се в неизползваемата му част и започна да гние като тумор.

Тялото на Джо лекичко се поклащаше, сякаш балансираше върху въже, но все още беше в предишното си /живото/ положение. Шапката бе килната върху неотхлупената лява половина на главата му и щеше да изглежда смешно, ако не беше безумно. След няколко мига колебание безжизненото тяло на Джо рухна върху опръсканото в органични останки табло на камиона. Сякаш трупът на шофьора най-после бе взел решение какво да прави със себе си.

Погнусата, която го бе обхванала преди около минута или преди около хилядолетие, както му се струваше, беше нищо в сравнение с това, което изпита Питър при тази гледка. Истината за стореното сякаш болезнено се заби в задника му и продра вътрешностите му. Питър повърна с крясък, като не можеше да откъсне поглед от Джо. По точно от това, което бе останало от него. Писъкът му беше не по-малко оглушителен от изстрела. И понеже паниката и безумието никога не идват сами, като светкавица на лятна буря в опразненото му специално за случая съзнание, прелетя мисъл — намираше се на паркинг пред мотел, където имаше и други хора /някои, от които добре опозна преди да стане убиец/. Не хранеше никакви илюзии, че не са чули как уби нищо неподозиращия Джо. А дори и да не го бяха сторили, беше сигурен, че са чули писъка му, който още не беше завършил.

Спря да крещи. Скочи като ужилен и изцяло под пелената на паниката се обърна към вратата. Отвори я и се свлече на земята, като между тези четири смислени донякъде движения направи още дузина други, които не биха могли да бъдат обяснени и при нормална обстановка.

Вечерният въздух го обля с непосредствената си свежест. Като резултат физическите му сили сякаш си взеха кратка почивка. Тялото му се превърна в мек пластилин. Главата му клюмна между щръкналите раменца и пистолетът унило тупна на земята. Зад него тежката врата бавно се затвори с тихо се изщракване. Този звук остана самотен в нощта.

Наоколо цареше тишина. Постепенно Питър възвърна способността да се движи, а с това и тази да мисли. Отчасти. Горчивина, страх и безнадеждност бяха напоили цялото му същество.

Изведнъж, някак отдалече, го доядя. Къде бяха тези умници?! Нали заради тях беше убил? Нали беше изпълнил своето? Къде се мотаеха, вместо да изпълнят своето обещание и най-после Скарлет да престане да умира. Тази мисъл го мобилизира окончателно и той наистина се ядоса, като забрави за мъртвия зад себе си. Поне за сега.

„Къде са тези копеленца, нали вече трябваше да са тук! Мамицата им, те с него ли щяха да се ебават?!“

Питър понечи да вземе оръжието си.

В този миг като огнен камшичен удар истината изплющя в лицето му нахална и чакаща.

ОКО!