Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

5.

Около половин час, а може би и повече, бе изминал откакто потеглиха от бензиностанцията, но никой от двамата спътници не беше проговорил. Джо се бе дегизирал със спортна шапка с емблемата на „Минесота Вайкингс“, която покриваше проредялата отгоре коса. Не понасяше тишината в кабината, докато пътуваше и затова се опита да намери свястна станция на радиото, но след няколко сблъсъка с кънтрито се отказа. Посегна и включи компактдиска. Ведрото „Освободи ме…“ на Юрая Хийп изпълни кабината и мъжът доволно кимна. Обожаваше ги — още от дните, когато беше млад и волен ездач, кръстосващ магистралите, гонещ вятъра, от дните, когато вярваше в непобедимото добро.

След като свърши тази важна работа, погледна към момчето поне за десети път. Питър стоеше някак сковано стиснал раницата между двете си колена. Вперил поглед в пътната лента мълчеше. Джо намали малко звука и тромаво попита:

— Момче, май нещо не си много разговорлив, а?

— Не точно, но май съм по-добър като слушател — отвърна бързо Питър, сякаш бе очаквал въпроса.

— Хм, я метни тая раница отзад на леглото, какво си я стиснал, като че ли те е страх да не тръгне да мърсува нанякъде. — Джо потръпна в мимолетен смях.

Питър се поколеба, погледна раницата, погледна Джо и в крайна сметка последва съвета му.

— Ха, така — отпусни се малко — да не си в армията — Джо се усмихна приветливо, беше добър човек, а и обичаше да говори.

— Как се казваш?

— Питър — момчето си бе взело урок от Стария Рос.

— Само Питър — възкликна Джо с усмивка — откъде си бе, братле, да взема де отида и аз там, че имам още две имена, които страшно са ме задръстили.

— Крейн. Питър Крейн. Вие сте много опаки хора — старият се намръщи като си казах цялото име, Вие сега — обратно. Не може да ви се угоди — момчето се надяваше, че Джо ще схване шегата.

— Ами такива сме ние — плъховете по пътищата — всеки си е малко луд и то със собствен номер в целия този цирк, в който се забъркваме от самото си раждане. Да забравиш също и това „Вие“, щом съм те приел в дома си — Джо обходи с театрален жест кабината на своя „МАК“ — значи си мой гост т.е. приятел.

Момчето се поотпусна. Този шофьор явно беше чудак, но иначе изглеждаше стабилен. Не, че това би му помогнало. Питър стрелна раницата с очи и се обърна към Джо.

— Много ти е хубав камиона — реши да върне жеста.

Джо обгърна с поглед кабината и поклати глава.

— Добър опит, момче, но има и по-хубави… какво да ти кажа… Миналата година приеха нов съдружник в компанията — Джо не се и замисли дали да даде простор на сладкодумието си — Наля пари, с други думи — погледна Питър с вещината на човек, който разбира нещата — И какво — нова система, нови камиони… Качиха ме на един чисто нов — луда работа, европейска машина за чудо и приказ — целият бъкан с електроника — само дето задника не ми бършеше, горкият…

Момчето учудено погледна Джонатан при тази пауза.

— Какъв беше на цвят — реши да вмъкне въпрос.

— Черен, естествено, но не там беше въпросът — отвърна Джо, с което игнорира участието на момчето в разговора поне на този етап — Викам на шефа — „Шефе, ами като се развали тоя космически кораб в някоя завряна, воняща дупка, където определено винаги ме пращат — вмъкна забързано, сякаш да не наруши ритъма на разказа си — как ще ме вадиш от тея лайна?“ И той — нищо! — Джо погледна многозначително Питър.

Последният стратегически замълча.

— Веднъж навигацията нещо се прецака — цял ден всички в паника — помислили, че съм духнал с товара — луди хора! Карам си аз кротко, кротко по маршрута и изведнъж едни полицейски коли, сирени, изпълнения — чакайте бе хора — изкараха ми ангелите — помислих, че комунистите ни нападат — Джо се затресе в смях.

— И какво после? — на Питър този чудак започваше да му харесва, а не трябваше, опита да свъси вежди, но маниера на шофьора го бе увлякъл и успя само да спре погледа си на него.

Джо сякаш усети това и респектиращо намести спортната шапка върху главата си, при което краищата на косата му щръкнаха във всички възможни посоки.

— Какво после — послеее — нищо — казах им за милиарден път — тоя камион е за Космоса, не е за моята работа — те, не — вината в крайна сметка била моя. Ами — моя, моя — шефове — какво да ги правиш. Веднъж обаче спуках гума, то не гума, а ми цели три — изчака реакция от момчето — Късмет — няма начин… Във Флорида някъде беше, мисля. Обаждат ми се — чакай, ще дойде екип. Добрее — чакам. Часове! Под онова убийствено слънце. По едно време гледам едно фургонче приближава. Той пътят второкласен… Момче, ти слушаш ли ме?

Питър наистина бе вперил поглед напред замислен, сякаш далеч от Джонатан и неговата история.

— Да, да — сепна се той.

— Хм, то, че и аз сигурно малко попрекалявам — така е, ама накратко — Питър се усмихна — Почти беше пристигнало фургончето — гледам, закъса и то нещо в пясъците покрай пътя — голяма история, голяма глупост, накрая хеликоптер дойде — вкара ми пясък и в задника, въртикопелето проклето! После с шефа — сериозна кавга — но нали съм ценен кадър — върнаха ми стария мустанг — с нескрита гордост Джо удари по волана — Разправям им — прериите ги познава като собствения си двигател — те, не вярват — вярно лукс и удобства, но да си имаме уважението! В Космоса им трябват космически кораби и пилоти, но тук на Земята им трябват конски сили и ездачи с моторно масло вместо кръв!

Джонатан Дейвис завърши проповедта си с патос, достоен за Колубмб в мига, в който е открил Америка.

— И на мен тези камиони ми харесват. Чичо ми имаше такъв. Казваше, че да предпочетеш друг камион пред „МАК“ било все едно си се качил от Харли на пиклива Хонда.

— Точно така — пиклива, мойто момче — Джо се запали — Това е все едно от „Линкълн“ да се метнеш на „Юго“ — шофьорът беше доволен от находчивостта на своето сравнение и избухна в тътнещ смях, като механично превключи на по-долна предавка.

Питър нямаше представа какво беше това „Юго“, но схвана смисъла и също се засмя. Изглежда се отпускаше под непрестанния порой от думи на Джо, защото след последната си шега, той съвсем не спря. Това изглежда не пречеше на Питър, който полека преодоляваше началната си скованост. В очите му обаче личеше напрежение, но точно Джо беше доста над тези неща.

Магистралата се носеше край тях монотонна и сива, а Юрая Хийп пееха за онова място, което бяха търсили по ветровития, самотен път и което никога преди не бяха виждали.