Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

20.

— Как върви? — попита Фарщайн в ухото на Колдуел.

— С шофьора е свършено. Сега малкият стои до камиона и се оглежда. Вероятно за нас. Чака.

Фарщайн се размърда иззад бюрото си и стана, като се приближи до канапето пред него, но не седна. Помълча кратко.

— Вие там ли сте Колдуел?

— Не, следя го на монитора. Моите хора са в близост до паркинга.

— Значи… шофьорът… това ли е всичко — в гласа на Фарщайн се прокраднаха презрителни нотки — това ли е всичко, което този момък е готов да ни предложи — хм — някой от мотела реагира ли на изстрела — всъщност нали го застреля, не го удуши или да му разбие главата с мощните си юмруци — Фарщайн се изсмя кратко на прилива на собственото си остроумие — забравил съм да попитам — подчертано нехайно завърши той.

— Да застреля го — Колдуел почувства, че започва да губи търпение, какъв беше този Фарщайн — зъл гений или просто луд — В мотела определено има хора, но мисля, че никой не е обърнал внимание — изстрелът бе само един — в кабината и това донякъде го приглуши — продължи Колдуел, като беше почти прав в констатациите си — Мистър Фарщайн — колебанието в гласа му бе отчетливо доловимо — не е ли по-добре да оставим нещата, каквито са в момента и да продължаваме нататък — момчето все пак се справи…

— Колдуел, Колдуел, изглежда нищичко не сте разбрал — но това не ме изненадва — хора като Вас винаги са просто машината, задвижвана от нечий разум — както и да е… — скърцащия глас затихна за кратко.

Колдуел с усилие на волята си преглътна забушувалия порив на яда си. Фарщайн целенасочено го обиждаше. Явно го правеше с удоволствие. Знаеше, че иска да го накара да избухне, да покаже чувствата си, да бъде непрофесионалист. Бившият агент прекрасно разбираше, че това би го направило уязвим, а инстинктивно усещаше, че тъкмо това целеше Фарщайн. Да покаже слабост пред него.

Поведението на Фарщайн все повече се затвърдяваше увереността му, че човешките слабости са еликсирът, от който милиардерът черпеше наслада и жизненост. Ако търсеше в негово лице жертва обаче — бе сгрешил. При тази мисъл Колдуел сключи вежди. Да запази хладнокръвието си и да се въздържа щеше да му струва доста усилия, но щеше да го остави да играе шибаните си игрички. Май наистина започваше да се променя — преди никога не бе обръщал внимание нито на поръчителя, нито на задачата. Истина беше, че досега не се бе сблъсквал с подобна, което можеше да му послужи за извинение в някаква степен, но все пак чувстваше, че вече не е същия — твърд и безчувствен.

Фарщайн се приближи до прозореца или по-точно мястото, където трябваше да е той, без да отмества пурпурната завеса. Загледан в някакъв тъмночервен свой пейзаж, най-после заговори:

— Веднъж, драги Колдуел — подчертано използва това обръщение, сякаш знаеше, че то ще подразни агента — майката на едно дете, което познавах отдавна, много, много отдавна — с почти замечтан глас започна той — момче, което после стана „Уважаемият мистър Фарщайн“ — хе, хе — въпреки изключително уединения си живот, а може би именно поради това, тази майка падна в хищните нокти на алергията към котки. Поне този израз използваше тя. И какво мислите, че последва после — паузата трябваше да бъде драматична, но не беше, Фарщайн не ставаше за разказвач на приказки за лека нощ — Момчето обожаваше да гледа бой с петли, особено много обичаше да залага на тези боеве. Мислите, че е било забранено, защото е дете? Неее, скъпи Колдуел, боевете организираше самият той в ранчото им, сред децата, които канеше — с награден фонд и по всички правила на играта — сухият смях вече наистина изглеждаше замечтан, Фарщайн сякаш се опияняваше от спомените си — с една дума и накратко, за да не губим времето на нашия Питър — майката отказа на детето си пари за боевете, докато не унищожи всяка котка в имението им, та дори и в околностите му. Детето беше с характер и комбинативен дух. Направи единственото, което бе правилно за него. Изби котките, вместо да направи това с майка си — хе, хе, хе — решението беше лесно — все пак тя държеше чековата книжка на баща му в тайника си.

Колдуел също бе застанал пред прозореца си. Мълчеше загледан в тъмнината навън. Малки светлинки проблясваха в далечината на прерията, но той не ги виждаше — паузата на Фарщайн го ужасяваше. Всяка негова дума плющеше като върбова пръчка върху лепкава кал в съзнанието му. Казаното от стария копелдак натрапчиво се опитваше да проникне в коравата му като камък душа. И може би щеше да успее, ако отблъскващия глас в ухото му не бе продължил навреме.

— И така, уважаеми Колдуел, детето получи хилядарките си едва след като ги бе заслужило — котките и кучетата — момчето, за което Ви говоря играеше на сигурно — в околовръст поне десет мили зад пределите на имението им бяха анихилирани — хе, хе — голямо приключение… но това което исках да кажа е, че малкият дрисльо ще довърши обещаното — завърши той рязко.

Колдуел си помисли какъв късмет е, че не вижда лицето му.

— Да, дааа — ще го довърши определено — упорито момче е — ритъма и смисъла на говореното от Фарщайн се сменяше с умопомрачителна бързина, от заплашителен тонът му изтъня в благ и подкупен — Нека доведе нещата до край, ако иска да заслужи наградата си, да бъде достоен за нея — при тези думи Колдуел се намръщи още повече — Драги Колдуел — да бъдем справедливи и да дадем шанс на това момче да докаже, че може да се бори, че има силите някой ден да стане мъж… Не сте ли съгласен с мен, че една намеса сега би развалила всичко — попита сухият глас с прокрадваща се сатанинска нотка на невинност.

За пореден път се наложи бившият агент да поставя на изпитание границите на търпението си. Изпухтя, прикривайки микрофона пред устата си в шепа.

— Както кажете — отвърна полагайки усилия да не покаже емоция. Какво пък, на него никой никога не му беше помагал — това момче само скочи в тази това мътно езеро, а той — Колдуел правеше каквото може — в крайна сметка той не спеше със Съдбата, за да се меси в плановете й — Това ли е всичко? — допълни още по-лаконично.

— Е, драги Колдуел, да не би да долавям някаква враждебност — бъдете великодушен към мен, аз само изпълнявам мисията си — засмя се искрено, сякаш се радваше, че споделя с някого — наистина, ако Вие нямате какво да допълните на този етап — засега дочуване… и си пазете здравето, драги, все пак сме на възраст… хе-хе-хе.

Колдуел не реагира.

— До чуване, мистър Фарщайн — каза той, след което прекъсна връзката. Бе успял да възстанови равновесието си и намеците на Фарщайн му се сториха жалки.

Оставаше да просто да изчака момчето. Върна се при монитора. Гледката там не беше никак интересна — малкият продължаваше да стои вцепенен до камиона. Колдуел не беше човек, който може да стои на едно място толкова дълго време и да бездейства. Време беше да се размърда Излезе от кабинета си. Погледна се в огледалото, окачено във фоайето на сградата, която ползваше за централа на бюрото си. Костюмът му бе в задоволително състояние. Качи се в лимузината, която го чакаше и шофьорът подкара към хеликоптерната площадка.

На хиляди километри от него в огромния си мрачен кабинет, в огромното си изолирано имение „Уважаемият господин Фарщайн“ започна да се подготвя. Креслото, стоящо до сега встрани и с размери поне за двама като високия сух мъж, избута пред бюрото, точно срещу невидимата врата. Голямо огледало с рамка на колелца и издължена, правоъгълна форма, нагласи недалеч пред него. Събу обувките си и грижливо ги пъхна под канапето. Без да бърза, с някаква наслада сякаш, изу чорапите си. Първо единия — сгъна го внимателно, след това другия, с който направи същото. Наведе се, обгърна кльощавите си, жълтеникави ходила с длани и известно време постоя така със затворени очи. Въздъхна тихо, изправи се, след което със странна усмивка продължи да се съблича.