Георги Връбчев
Странни магистрали (7) (Пътьом)

7.

Слънцето неусетно се спускаше вдясно от пътуващите, сякаш пикираше и чакаше разрешение за приземяване.

— Тоя приятел отново ни напуска — кимна към него Джо — искаш ли? — едва на третата си бира, той се сети да предложи на Питър.

— Да, защо не — „мистър“ Крейн беше слабовато момче, но вече се усещаше /или искаше да е така/ възрастен, готов за истинския живот, за големи дела и големи отговорности. На техен фон една бира в приятната компания на този чудат шофьор беше най-малкото на което беше способен. Пое бирата, огледа се за раницата си и рече:

— Наздраве, за общия ни път! — не знаеше защо го каза, но мислеше, че е съвсем на място.

Джо явно не мислеше така.

— Общият ни път, само как звучи, а? Като се замисли човек, защо ли ни е събрала съдбата нас двамата — точно тук и точно сега?

Питър се намести в меката облегалка, сякаш за миг почувства неудобство и смущение.

Явно с течение на изпитите бири Джонатан се настройваше все по философски.

— Общият ни път… да, сега е общ и е път все пак, но дали след ден, след два ще помним въобще този път, дали ще имаме въобще спомен, че сме пътували заедно…

— Но, аз не исках да кажа нищо лошо…

— Ти и нищо лошо не си казал, мойто момче, ама като се замислиш — не е ли така?

Питър наистина се замисли — този обрат на разговора някак го притесняваше. Джо обаче не го дочака да измисли нещо, а продължи:

— Така, де — навремето и аз си мислех, че качват ни на пътя и — хоп, слизаме от него чак накрая — изплези език и обели очи, за да подчертае смисъла на казаното — но понякога се налага да разбереш самата истина — не е толкоз лесно и няма на кого друг да се сърдим ако нещо не ни хареса — направи драматична пауза, след което каза тържествено — всеки сам си избира пътя, Пит — за пръв път го нарече по име — дали ще е път, дали ще е пътека, дали ще е задънена улица… може пък и да е магистрала, знае ли човек — добави многозначително — всякакви ги има и кой от тях ще избереш и кога ще го избереш зависи единствено от теб. Ето, ти одеве се качи при мен, без да ме познаваш. Нощта е на път — кимна към медноблестящия залез — ами ако изляза сериен убиец? Ей, така, както си карам по тоя път, просто и да си убивам едновременно с това — Джонатан рязко се наведе към Питър, кръвнишки озъбен, мустаците му се бяха разтегнали в неправилен ромб. Момчето се стресна не на шега и инстинктивно се озърна към раницата си сякаш търсеше нещо близко, което да го успокои.

Дълбок смях се раздвижи в гърдите на шофьора, след което той отново реши да се заеме с обичайната си работа и хвана волана. И тъкмо навреме, защото камионът плавно се насочваше към огражденията на моста, по който минаваха.

— Опа, за малко да полетим в мечтите си — Джо продължаваше да се смее — ти какво — май наистина се изплаши, дори и багажа си приготви — нов бавен откос смях придружи думите му.

— Ами… не точно — момчето се поокопити — видях курса на камиона и си взех парашута — кимна към раницата, която стискаше с една ръка.

— Добре, добре… — не падаш по гръб — шофьора поклащайки глава се загледа в широките платна на магистралата пред себе си, посегна и включи фаровете, въпреки, че на Питър му се струваше достатъчно светло.

— Ти накъде пътуваше — забравих ли, не си ми казал ли… — попита Джо, отваряйки нова бира и нова тема на разговор.

— Сан Антонио.

— Хм, на прав път си момче, но не си особено близо — погледна шофьорът към Питър — е, с мен можеш да попътуваш още доста мили — аз съм до Остин — погледна за реакция и момчето послушно кимна — Хубав град е Сан Антонио, често съм там — районът общо взето е мой — добави с гордост в гласа си без да уточнява подробности, сякаш целия Тексас, не — целите Щати бяха територия, прилежаща към начина му на живот.

— Явно познавате района, на мен ми предстои да съм там за пръв път.

— А — сигурно ще ти е интересно. Какво ще търсиш там?

Джо погледна Питър с присвито око.

— Приятелката ми е от там.

— А! — Джо възкликна поривисто — Айде бе? Извинявай, братле — продължи той с тон, който в никакъв случай не говореше, че наистина съжалява — ама за женските екземпляри от района и точно от Сан Антонио не мога да кажа особено ласкави неща — направи драматична пауза — жена ми е от Сан Антонио — нова пауза — и двете ми дъщери — не питай…

Питър разбра, че и да пита, най-важното вече бе казано, затова само се усмихна очаквателно.

— Опасна напаст и то години, години наред — явно това бе една от любимите теми на Джонатан, защото се впусна в такива подробности и детайли, че ако момчето бе започнало навреме, сигурно щеше да събере материал за обширна статия, ако не и за цял труд. Като за отбелязване беше, че темата от регионална за жените на Сан Антонио, прерасна в глобален, световен мащаб. Джо не си поплюваше. Питър мълчаливо слушаше с половин ухо и кимаше /като че ли имаше друг избор/, само от време на време се намесваше с уточняващи въпроси, които само отприщваха нови потоци от думи и нови хоризонти за този житейски философ — Джонатан Дейвис.

Доста време бе изминало, нощта се бе спуснала изцяло, когато Джо явно се досети за момчето.

— Е, а твоята птичка как се представя? — вдигна вежда многозначително.

— Амии, как точно да се представя — добро момиче е…

— Ха, добро, кажи вие двамата нещооо — Джо се извърна почти изцяло към Питър, потърка многозначително двата си показалеца и го погледна с цялата хитрост на Вселената и допълни — А?

Очите на момчето се разшириха:

— Камиона! — извика то.

Невъзмутим като свинкс, Джо хвана волана с лявата си ръка, върна вещо огромния камион в пътя и без да променя нито изражението си, нито позата си повтори:

— А? — усмивка озари брадясалото му лице и сега мустаците образуваха почти правилна окръжност.

— Ние — момчето колебливо проточи кратката думичка, но явно взе някакво решение, защото продължи по-уверено, дори се опита да обърне на шега — да, ние двамата — повтори с нервна усмивка жеста на Джо с пръстите — и тя добре се представя!

Джонатан поклати глава, върна погледа си на пътя и след миг мълчание каза с полуусмивка:

— Хм, момче, хитър си ти и хлъзгав като змиорка — засмя се мъжът — вършите работата, значи, а? Добре, добре, въпреки, чеее — помълча многозначително — с това човек не се хвали, защото възникват съмнения — знаеш — куче, което много лае не хапе.

— Е, хайде сега — странен човек — в гласа на момчето се прокрадна раздразнение и енергия, които не бе показало до сега, Джо изненадан го погледна — задаваш въпроси, които не те засягат, ровиш за отговори, а пък сега съм се хвалил — не е честно! — Питър се ожесточи сякаш бранеше нещо. Джо не обикаляше от вчера по пътищата и не му трябваше много, за да разбере истината, но реши да си замълчи /поне за сега/ и само притвори очи миролюбиво.

Питър се досети, че реакцията му бе рязка, но знаеше, че беше прав за себе си, бореше се за своята истина и не каза нищо. Джо му смигна усмихнат, поклати показалец поучително, но нищо не каза. Не искаше да го дразни, момчето беше младо, пък и изглеждаше добро.

— Добре, разбрах за къде си, а откъде идваш? — попита мъжът с явен опит да смени темата, отпивайки от бирата си за пореден път.

— От Бостън.

— КАК!!! — струйки бира плиснаха таблото и предния прозорец — Бостън, Бостън ли каза — попита Джонатан кашлящ задавено.

— Да, Бостън — Питър го гледаше учудено.

— А, бе, момче, ти знаеш ли Бостън къде е бе?

— Разбира се — момчето вече звучеше засегнато.

— На автостоп?

Питър кимна.

— ’ми това е почти в друга галактика бе! — Джо зарови с едната си ръка в купчинка листове и документи.

Не след дълго откри това, което търсеше и с драматичен жест го подаде на момчето.

— Ето дръж — карта — вгледай се внимателно и пак ми кажи откъде идваш — едрият мъж неистово се кискаше.

— Няма нужда, а и не виждам нищо смешно — каза момчето твърдо и прочисти гърлото си сякаш, за да подчертае, че говори сериозно. Раздразнението му отпреди минута не бе преминало и сега прерасна в яд. Буйните му младежки хормони полудяха — „Какво иска тоя шибан дебелак от него!? Той ли ще се ЕБАВА с него!“ Момчето с мъка се овладя и стисна зъби „Не бива да се дъниш. Спокойно.“ Мисленият разговор с него самия вършеше работа и преди в критични ситуации, свърши и сега. Но кутията на Пандора беше открехната. Бентът на нервите му заплашваше да се скъса. Висеше на косъм. Тънък. Изтъняващ. И не се знаеше докога щеше да издържи.

Джонатан разбра, че е прекалил и сговорчиво заключи:

— Момче, ти си герой на нашата страна!

„Героят на тяхната страна“ не поде шегата и в крайна сметка Джо се зае с шофирането, като отпиваше от бирата и се подхилкваше на себе си. Момчето се загледа през страничния прозорец. На лицето му не можеше да се прочете нищо. Двамата притихнаха за известно време, всеки зает със своите мисли.