Георги Връбчев
Странни магистрали (24) (Пътьом)

24.

Агент Колдуел — високият мъж, който бе слязъл пръв от хеликоптера, наблюдаваше Питър и хората около него внимателно. Беше отегчен, но не можеше да си го позволи. Най-после малкият ги бе довел до заключителния етап. Финалните акорди, след които щеше да се постарае най-накрая да си осигури комфорт и спокойствие, нужни му, за да може да си позволява да не харесва или харесва някои неща, без да има значение нечие чуждо мнение или желание.

Имаше и друго. Това, което правеше в момента все повече и повече му опротивяваше. Подобна реакция никак не беше привична за него, което допълнително го натоварваше. Нито му плащаха да търси смисъла, нито беше обучаван в това. Колдуел се намръщи, сбръчвайки нос. Той беше професионалист и щеше да свърши своята работа. Независимо от Фарщайн, този малък дрисльо или от когото и да било. Бе възвърнал равновесието си.

Докато гледаше към групичката пред камиона, облегнат на мълчаливия вече хеликоптер, устройството му за свръзка за пореден път с припукване напомни за себе си. Обучаван или не — Колдуел трепна неволно. Изправи се стегнато и докосна невидимата в мрака под жълтия надпис слушалка в ухото си.

— Колдуел! — проскърца гласът отсреща.

„Фарщайн.“, каза си агентът, въпреки че нямаше кой друг да бъде. Тази връзка беше само между тях двамата. Съзнателно или не, общуването помежду им по един или друг начин го смущаваше и Колдуел се изруга мислено за тази реакция.

— Да, мистър Фарщайн — тук съм.

— Естествено — нали Ви плащам.

На малко хора на този свят Колдуел би позволил да му говорят по този начин. Откритата предизвикателност имаше обаче обратен ефект при хора като него. Остави думите да минат покрай ушите му. Това беше слабост от страна на Фарщайн, която възвърна увереността му.

— Е, — продължи Фарщайн — как се развива нашият малък питомник?

— Струва ми се, че е в шок — хили се като маймуна. Затиснали са го до камиона.

Сух смях изхриптя в ухото на Колдуел.

— Кажете им да внимават, малкият ни герой се нуждае от внимание. Фойерверки пуснахте ли?

— Не, отпратих дори двата микробуса, наблизо има мотел, както знаете — все още никой от там не се е намесил и предпочитам това да остане така. Нямаме нужда от други жертви.

— Горкият Колдуел. В справката за Вас нямаше отбелязана такава чувствителност. Момче, да не би по тези магистрали да сте срещнал Господ? Мм?! — Колдуел стисна зъби при нескритата подигравка — „Господи прости ми — правя к’вото мога…“ Трогателно е! — смехът пак се отърколи в ухото на Колдеул като зърно в празна делва.

— Вижте, Фарщайн — за пръв път не го нарече „мистър“ — тук съм, на тая скапана магистрала, в средата на нищото, както се казва и се занимавам…

— О’кей, о’кей — освен, че сте бил състрадателен, изглежда, че са пропуснали да отбележат и честолюбието, когато Ви наемах — Фарщайн подчертаваше нарочно учтивата форма и на Колдуел се наложи за пореден път да преглътне реакцията си — отново се бе излъгал, равновесието му никак не бе стабилно.

Сякаш видял това, Фарщайн премина към конкретни въпроси.

— И какво, нашият юнак се справи, така ли? И какво беше уговорил да му дадем ние — продължи след утвърдителният отговор на Колдуел.

— Вие — наблегна агентът на местоимението — му обещахте да отпуснете парите за лечение на сестра му.

— А, … да…

Фарщайн отново се засмя по своя „пленителен“ начин.

— Разбирате защо питам, нали — нов смях, тих и сух.

— Да, доставя Ви удоволствие — неочаквано Колдуел получи усещането, че говори с игуана.

— Да, да… — тонът на Фарщайн беше толкова витален, че почти загатваше, че този човек може да мечтае — А какво ми бяхте казали за някакъв мотор?

— Той е… той е от мен.

— Ха, Колдуел изненадите откъм Вас просто валят — да не би съвестта ви да се завръща от мъртвите? Ха-ха, браво, Колдуел, браво — проточи Фарщайн, доволен — показвате някакъв вид класа. И?

— Ще му го дам след превода на парите — кратко отвърна бившият агент.

— Ето, пак богоугодни дела — всъщност откъде Ви хрумна това с мотора, можеше да преведем парите и да приключваме — милиардерът печеше наемника си на бавен огън.

— Момчето е лудо по „Американската стомана“ — проверил съм — упорито каза мъжът.

— Ето, ето — Колдуел, просто се чудя дали да не започна да Ви се възхищавам — грижите се за това дете, като за своите собствени — Фарщайн направи пауза, която никак не хареса на събеседника му, смехът след нея още по-малко — Чудя се, защо не се кандидатирате за мястото на Майка Тереза — за „Татко Терез“, примерно? — млъкна изчаквайки някак любопитно.

Колдуел не реагира, за момента наистина се бе върнал в нормалната си кондиция, а и думите на Фарщайн само улесняваха процеса.

— Добре — каза с делови тон Фарщайн след празното мълчание — действай и ме дръж в течение.

Агентът не каза нищо, само по навик кимна. В ухото му връзката умря.

Отсреща бутафорната разновидност на еуфория продължаваше. Сякаш течеше кичозно погребение на шофьора, изстиващ в своята кабина. Това беше първият и последният път, когато през главата му мина мисъл за съдбата на Джонатан Дейвис, след което бързо угасна. Колдуел се обърна към тъмната като гробница вътрешност на хеликоптера. Енергичен жест подкани някой отвътре. Откъм зейналата като паст на праисторическо чудовище кухина на машината стегнато излязоха Макинс и червендалестия му колега. Скочиха на земята, обърнаха се и поеха нещо, прилично на малко подвижно бюро. Сложиха го на земята и го затикаха към групичката пред камиона.

Колдуел кимна на някого в хеликоптера и пое след тях.

— ОТСТРАНЕТЕ СЕ! — прогърмя отново гласът на „водещия“ — ВСИЧКИ!