Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

30.

Колдуел погледна строго Макинс, който при взрива на мотора бе изскочил облещен, със зяпнала уста от хеликоптера. Респектът към шефа му надделя и младият агент се отдръпна навътре без да каже и дума.

— Да смятам ли, че сте доволен? — каза студено високият мъж в устройството за свръзка.

По изричното искане на Фарщайн микрофонът бе останал включен и по време на взрива.

— По-важното е дали Вие сте удовлетворен, драги Колдуел? — с глух, но ироничен глас му отвърна поръчителят.

— Момент — Дебора! — извика Колдуел към вътрешността на хеликоптера — провери превода.

— Ах, Колдуел, колко сте прозаичен.

Колдуел не реагира.

— Да има превод — отвърна женски глас — от офшорна компания, чрез кипърска банка — вярвам, че няма проблем — допълни жената, като се подаде от хеликоптера.

Колдуел кимна и тя се прибра.

— Да, Фарщайн, удовлетворен съм, но съм омърсен — бе решил да си разчисти сметките с дъртия извратеняк.

Отблъскващ смях закрета в ушите му.

— Защо, да не би да Ви опръска с кръв и мозък — Фарщайн продължи да се киска.

— Много добре знаете за какво говоря!

— Хм — каза Фарщайн все още през смях с онзи неприятен дълбок оттенък в гласа — знам, разбира се — задиша учестено, от което на Колдуел започна да му се повдига — не ми четете морал, моля. Той получи наказанието си, защото се забърка в делата на Господ, за да угоди на себе си. Това нищожество посегна към жезъла на Съдбата.

— Не! Направи го, заради сестра си!

— Глупости, Колдуел — ставате просто смешен. Той искаше не да я спаси, а да бъде Спасителят! Той искаше да бъде Господ! Той прекрачи границата на егото си, а там стрелят без предупреждение — ха, ха, ха — забълбука отново на пресекулки смеха му.

ТОЙ се мисли за Господ, така ли, а ВИЕ??!! — възкликна вън от себе си от ярост Колдуел — А ВИЕ???!

— Този свят, мили ми Колдуел, гние — каза спокойно по-възрастния мъж — и тази чудовищна гангрена мутира… светът мутира, позволявайки на слабите да оцеляват, а аз… просто изрязвам гнилото — да ме извините за простоватия израз — давам на света нужното равновесие, ако Ви е по-лесно за разбиране — излая тиха, кратка порция смях — моето равновесие — почти изпъшка изненадващо той, като задоволството бе неприкрито.

— От къде на къде… — чу себе си Колдуел и в същия момент вече съжаляваше, случилото се до тук му бе предостатъчно.

— Какво откъде накъде?

— Откъде накъде Вие… — добави без желание, след мъчителна пауза агентът, наистина вече се чувстваше уморен от цялата тази лудост.

Фарщайн не дочака да отзвучи последната дума на Колдуел:

— Аз съм улеят, по който се излива Съдбата, драги ми Колдуел. Аз съм пътят!

— Господ Бог Фарщайн, така ли? — с вял, сякаш обречен сарказъм, попита Колдуел.

— Не, мили мой Колдуел, не — ако бях Бог трябваше да бъда справедлив, а справедливостта — вие добре трябва да знаете, е мъртвородена — Фарщайн изпъшка, като за погнуса на Колдуел шумно преглътна слюнка — аз съм тук просто, за да дам на всекиму заслуженото и да взема своята комисионна за това — изхриптя говорещия в допълнение.

— Мръсник! — каза кратко, окован в безсилието си да стори нещо, Колдуел и обгърна околността с поглед.

— Благодаря! — сластно отвърна Фарщайн.

Местейки очи от далечните светлинки на някакъв град към притихналия, безжизнен мотел, камиона на Джо, пламтящата гума, Колдеул изведнъж усети хеликоптера зад себе си убийствено жив и жизнен. Истината блесна в разума му като ослепителен лъч светлина. Той се затича. Фарщайн не оставяше живи след себе си.

Нямаше да остави. Не бе такъв човек.

Експлозията на хеликоптера или по-точно отломък от него, го застигна на половината по пътя до камиона и го посече на две. Високият мъж се преметна напред като умел клоун в цирково представление, след което двете половини на тялото му се проснаха на различни страни, сякаш сърдити една на друга.

Някъде отдалеч в слушалките, които все още висяха изкривени на главата му, креташе ликуващия, сух смях на Дейвид Фарщайн.