Георги Връбчев
Странни магистрали (14) (Пътьом)

14.

Джо сложи крак на стъпалото на кабината и се обърна към Питър:

— След секунда идвам.

Момчето не реагира, но погледна след Джо, който не дочака отговор и скочи. Враждебността на Питър сякаш беше задрямала, но той не бе в настроение да говори. Просто не искаше. По-лесно му беше да свърши обещаното без да предизвиква изблици на своята болка или своята съвест. Независимо коя от тях щеше да изригне, за него нищо добро нямаше да се случи. За Джо също. Цялата тази глупост му бе омръзнала и искаше вече да свърши. Мисълта за сестричката му пулсираше настойчиво и отмиваше всичко друго. Това подхранваше страданието му, но и му даваше сили да продължи до края.

Джо пресичаше неголемия паркинг на светлината от припламващата реклама на мотела, която не се различаваше по нищо от всички други реклами на всички други непретенциозни мотели, никнещи като брадавици покрай пътища и магистрали. Шофьорът хвърли пътьом бегъл поглед на големия неонов надпис с името на мотела, въпреки, че го беше виждал стотици, ако не и хиляди пъти. По една или друга причина мъжът с големите мустаци бе чест гостенин тук. И всеки път се заричаше да попита собственика — Клинтън, но не Бил, както той сам подчертаваше — какво представлява символа изобразен от жълто-розовите лампички, който просветваше до името на мотела в ритъм, обратен на неговия. Или беше възвишение с полегати склонове и едно-единствено стърчащо дърво, или /и Джо би заложил на този вариант/ изображение на женска гърда, която според идеята явно би трябвало да създава впечатление, че пулсира. При всички положения обаче тази „гърда“ /ако наистина беше такава/ ще да е била изобразена от някой много млад и не особено запознат с женската топография художник. Тези мисли, вълнували неведнъж Джонатан, сега се стрелнаха за миг в главата му и отлетяха. „Не е сега времето“ — помисли си неволно и преди да положи усилия да не отговаря на въпроса „Защо не е сега времето“, вече влизаше в най-осветеното помещение от редицата ниски постройки. Зад него остана сумрачния безлюден паркинг, тъжен като кална локва.

— Здрасти Джо — посрещна го дребен човечец, на вид пенсионер. Говореше с гласа на Сами Клинтън и наистина беше той. Първия път, когато го видя зад тезгяха на рецепцията Джо помисли, че е седнал. Сега вече знаеше, че Самюъл е прав като свещ на работното си място. От одевешната му сънливост не бе останала и следа. Старчето беше свежо като краставичка.

— Хоп, Джони — поздрави шофьорът лаконично.

Като чу свойския поздрав Клинтън се оживи, сякаш беше изчаквал да съобрази държането си с поздрава. Той познаваше Джо съвсем не отскоро и знаеше много добре, колко дълбоко може да пропадне той, когато изгуби почва под краката си. И колко опасен беше там долу.

— Ей, бездарник, откъде накъде ме събуди току така — по никое време…

— Не ми се говори, уморен съм.

— Ха, ами аз да не би да мислиш, че си бях легнал от куртоазия — интересно копеле си, мамка му стара, трябва да съобщя някъде за теб, в някой научно-популярен канал — звъниш ми посред нощ, нахълтваш тука сякаш си в някой уестърн, а на всичкото отгоре ми се правиш на изнервен — дребосъкът зад регистърната книга гневно подскочи, при което се показа почти до гърди — хм, нещо сме много важни май, а? — лявата му веждата се стрелна нагоре като на дърт евреин — лихвар — накъде сме тръгнали с това възпита…

— Стига бе, човек, не разбираш ли, че не съм в настроение, дай ми ключа и едно „Джони“ — уморено каза Джо и погледна умолително. Наистина сякаш някой бе изсмукал всичките му сили и се чувстваше грохнал и по-стар от Сами Клинтън и папата взети заедно.

— Ха, не си в н… — собственикът на мотела чак сега осъзна какво му бе поискал Джо — „джооони“ — провлачи той — ’ми аз съм Джони — каза в отчаян последен опит да се пошегува, шофьорът беше от малкото хора, които уважаваше.

Джонатан Дейвис не реагира. Гледаше умолително и му идваше със всичките си 130 килограма да се тръшне на земята и да реве с глас. Сякаш цялото отчаяние и болка на миналото, с които мислеше, че се е преборил, се бяха свили в чудовищен юмрук и той се бе стоварил върху него, мачкайки го безжалостно. Кой дявол измъкна това момче отнякъде и откъде? Кой му показа пътя към калната, но спокойна рекичка, в която се бе превърнал живота му? И кой му каза да скочи в ленивите й води и да я превърне в яма, а калта в лайна? Неусетно състоянието, негов кошмар от години, го обсеби изцяло. Ах, колко болеше там долу — Джо издаде приглушен гърлен звук.

— „Джони“. Да — успя да каже преглъщайки с мъка. Лицето му се стегна и кожата му напомни за миг маска против бръчки. Восъчнобяла. С бръчки.

— О, кей приятел — ключа, „Джони“ — Клинтън придружаваше думите си със съответните действия, подвоуми се за миг и допълни — Сара?

Джо само кимна. Дясната му буза затрепери. Нали затова беше дошъл. Да помогне. Само, че все повече му се струваше, че този, който има нужда от помощ е той, а не момчето. Или поне така му се искаше. Нали бе свикнал да се самосъжалява. Там долу.