Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

21.

Око.

Беше забравил. Или му се искаше да е така. В крайно изтощителната борба между това, че трябва да убие, за да живее сестра му и ужасът от този акт, бе забравил една подробност. Една тогава не толкова значителна подробност, която сега погълна всичко, което му се беше случило и на фона на която, то изглеждаше детска игра.

А му беше казано ясно. И той се бе съгласил. Сега разбра, че всъщност до момента, в който стреля, се бе надявал да се случи нещо, което да оправи всичко и да не му се налага да убива който и да е. Тази наивна надежда бе заглушила малката допълнителна „пикантерийка“ към убийството. Бе я изтикала на най-горната полица на разума му, да събира забравена прах и ако може никога да не му се наложи да се сети за нея.

А и какво би спряло човек, убил друг, да вземе окото на жертвата си. Така си мислеше тогава.

А сега?

Око.

Око.

Тази кратка думичка пулсираше непрекъснато пред очите му и това не го изненадваше. Помисли си, че е дошъл моментът да се побърка и да остави всичко в ръцете на Съдбата.

Да, би било много лесно, но не такъв път му беше отреден. Съвсем не такъв беше пътят на болка и страдание, който бе орисан да върви през целия си досегашен живот. Всичко в природата му се струваше толкова съвършено, че не вярваше точно в неговия случай да бъде направено изключение и да бъде улеснен в подходящия момент. Дори и по-този начин.

Продължи да осъзнава какво трябва да направи.

Всичко беше ужасно безумно и безсмислено. А това, което искаше, беше просто и нормално, независимо от цената, с която се измерваше. Желанието му беше да стои със Скарлет на брега на онова малко езерце, което не знаеше откъде помни смътно и да хвърлят бисквити на нахалните лебеди в него. Беше обидно просто и естествено. Понякога дори успяваше да мечтае за това. Приплака му се, както никога досега.

Око — мигна в него пак.

Обърна се в съзнанието си поривисто и се опита да избяга. Неистово затърси път назад или далече от това, което трябваше да направи. Такъв нямаше. Отново беше в безизходица. Това не бе непознато за него. Искаше му се да бе умрял, независимо колко мъчително, за да не му се наложи да търси в себе си сили да отиде и да изтръгне окото на Джо. Разрева се с глас. Инстинктивно се огледа — никой не го видя как плаче. Осъзна колко нелепо беше това и заплака още по-силно.

Механично и бавно се обърна, протягайки ръка към вратата на камиона. Светлината на рекламата с цвят на разтворена във вода кръв неумолимо проблясваше отразена върху лъскавата му повърхност. Цялото лице на момчето плувна в горчива влага. Вратата му изглеждаше размита като мираж.

— Мамка ви! Мамка ви! — проточи тънък вой Питър.

Какво още искаха от него тези извратени копелета. Какво искаха, за да помогнат на две умиращи деца? Бройката не беше случайна — Питър вече се чувстваше мъртъв. Това, което го караха да прави го убиваше бавно и сигурно. Отвътре. Не им ли стигаше, че Скарлет /ако още е жива — мина му мисъл/ страда, Джо умря, той трябваше да убие… и колко още страдание им беше нужно?

Каквито и въпроси да си задаваше, едно знаеше със сигурност — път назад нямаше.

Хвана дръжката и дръпна вратата. Тя се бе закачила леко за затварящия механизъм. Първият път изтрака глухо без да се отвори. Вторият също. И третият. Питър задърпа диво вратата, като не знаеше от какво се страхува — от това, че няма да се отвори или от това че ще го направи. След порядъчно количество дърпания и неуспехи вратата на кабината зейна като паст на чудовище. При вида на криво свлеченото върху волана, мъртво тяло, Питър се разколеба. После целият мъчителен смисъл на думата „трябва“ го тласна и той се закатери към вътрешността на кабината. На лицето му се изписа мъченическа гримаса, като че ли изкачваше не няколко стъпала, а Еверест и то без кислородна маска. Изхлипа, когато най-сетне стигна горе. Седна обърнат странично на седалката. Кракът му попадна върху нещо. С яден удар на петата изрита раницата, защото това беше именно тя, навън от кабината.

— Око, мамицата ви мръсна, око… — момчето Крейн продължаваше да хлипа.

Върховното напрежение бе изпънало нервите му до краен предел. Трябваше да успее, трябваше… Скарлет… нали той трябваше да я спаси… Бе обещал. Нали той беше Спасителят. Идеше му да натъпче в устата си шапката на Джо и да се задуши бавно и мъчително. Щеше да му е по-лесно отколкото сега. Сигурен беше.

Трупът на шофьора бе паднал така, че нито едно от очите на бившия му собственик не се виждаше. Момчето прехапа обезкръвените си устни. Налагаше се да стори и тази лудост.

Питър посегна към тялото и го дръпна назад. Никакъв резултат. Стоеше си упорито заклещено между волана и шофьорската врата. Момчето се намести на колене върху седалката и задърпа с две ръце. Понякога в този живот усърдието и усилията не остават невъзнаградени. Така стана и сега. Джо /условно казано/ плавно се облегна назад. Жив човек би направил подобно движение от облекчение. Но не и той.

Тялото спря. Сякаш някаква врата откъм все още сравнително здравата му лява част на главата се захлопна с тих, мляскащ звук. Питър не видя добре какво бе причинило този смразяващ кръвта плясък. Стигаше му, че го чу.

Това, което гледаше в момента обаче не беше в никакъв случай по-обнадеждаващо. Всъщност беше най-гадното нещо, което беше виждал и то не заради самата картина, която определено беше отблъскваща.

Питър гледаше трупа на Джо в очите и бавно осъзнаваше, че дясното око бе пометено от изстрела, а лявото беше вперено нанякъде изцъклено и най-важното обградено от най-непокътнатата част на черепа. Костта там му се струваше непристъпна като Китайската стена.

Питър заплака горчиво, без сълзи. Носът му потече и той го избърса несъзнателно с ръка, при което размаза кръв по лицето си. Бледата му кожа доби призрачен грим в дрезгавия сумрак, но това бе най-малкото зло.

Истинската беда беше, че трябваше да стреля пак. Отново да стане свидетел на ужасната гледка. За да може да изпълни идиотското условие. За да спре Скарлет да страда. Това не беше истинска беда, това беше ИСТИНСКА ЛУДОСТ.

Стисна очи и стреля.

Лицето му се стегна в болезнена гримаса.

Тишината продължи да се стеле над тъжната гледка. Звук нямаше. Питър беше пропуснал много важна подробност. Пистолетът беше вън на паркинга.

Това, което бе останало от разсъдъка на момчето рухна окончателно. То зарева като ранен звяр. Извърна се свирепо и скочи навън. Очите му бяха празни. В тях нямаше нищо. Може би така изглеждаха отчаянието и извратената надежда накрая всичко да свърши, независимо как.

Взе пистолета. Покатери се светкавично обратно. Изправи се почти прав на седалката. Трупът отново бе паднал напред. Питър се наведе и рязко го дръпна. Мишената му се залюля безжизнено. Момчето стреля. Не улучи. Продължи да стреля, като не изпускаше окото на Джо от поглед. Със същата нездрава енергия захвърли оръжието след третия изстрел и бръкна в кошмарната тъмна маса пред себе си. Въпреки шока, явно подсъзнателно, той стисна здраво клепачи и зарови в кървавата каша да намери „безценното си“, както би казало друго откачено създание, жертва на други тъмни сили, в друга история. Напипа го. Повърна, но не обърна никакво внимание на това. Дръпна и усети, че нещо се разтегна и скъса. Затвори шепата си и диво изскочи от ужасното леговище на смъртта, в което се бе превърнала кабината на красивия камион.

Спъна се в асфалта и пльосна на земята. Не намери сили да продължи. Нито да се опомни. Не му оставиха и време за това.