Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник: http://vrubchev.com/

История

  1. — Добавяне

18.

Дейвид Фарщайн вече дълго очакваше обаждане от Колдуел. Минутите се нижеха и той вече определено скучаеше. Не, че беше нетърпелив. Както смяташе, че има цялата власт да направи каквото и да е, така считаше, че разполага с цялото време да направи същото. Дълбок трепет на възбуда изостряше сетивата му. Бе отхвърлил дори идеята да попише в скъпоценния си бележник. Сега беше рано — времето за това щеше да дойде. В момента определено скучаеше. Седнал на мекото канапе, метнал единия си крак по продължението му, той неосъзнато бе вперил поглед в очите на Айнщайн. Не след дълго осъзна това и се сепна. Дали не прочете укор в очите на гения? Това го смути. Него — Великият Дейвид Фарщайн. Може би това бе единственото нещо в смъртния свят, което още можеше да го накара да се чувства неудобно — погледът на мъдреца от отсрещната стена.

Фарщайн стана. Повъртя се в средата на стаята, за да събере мислите си. Сложи ръце на кръста и се замисли. Не беше добре, че все още има такива моменти на слабост. Това не беше истинският той, а остатъчните, гангренясали части бившето му аз — победено от живота със смъртта на съпругата му. Жестока усмивка плъзна по тънките му устни. Не, тези слаби, умиращи остатъци скоро щяха да бъдат мъртви.

Завесата срещу него се отмести. Сегмент от високата библиотека, широк около два метра, излезе напред, след което се плъзна встрани. Изглежда, вратата отвътре се отваряше със сензори за движение, защото всичко това стана след неговото махване с ръка — една от многото луксозни екстри на дома му. Коридорът, в който се озова, не беше ни най-малко по-приветлив от кабинета. Дълъг и пурпурно тъмен. В далечния му край се виждаше високият жълтеникав правоъгълник на прозорец. Светлината откъм него също бе обуздана в плътни щори. Фарщайн бързо се придвижи натам. В основата му бе разположен огромен луксозен аквариум, из който десетина морски свинчета се разбягаха при приближаването му. Всичките бяха снежно бели с блестящи, рубинени очи.

Мъжът погледна хранилката встрани — кимна доволно. Бяха нахранени. Задвижен от невидим механизъм, капакът на аквариума се прибра назад. Фарщайн бръкна и с бавни движения приласка едно средно голямо животинче.

— Ела тука, Моли — как си милата ми — каза той приближавайки свинчето към лицето си. Човек би казал, че иска да го целуне.

Можеше и това да се случи, ако зверчето не бе опитало да забие острите си зъбки в носа на своя стопанин. С изненадваща бързина той го отдръпна от себе си и направи гримасата си за смях.

— Браво, миличка, какъв характер!

Фарщайн се обърна, упътвайки се към своя кабинет. Зад гърба му капакът на аквариума се върна в нормалното си положение.

Мъжът бе гушнал морското свинче и го галеше с палеца на ръката си. Животинчето изглежда се успокои. Отпусна се.

Фарщайн влезе в кабинета. Вратата безшумно се превърна в част от библиотеката. Завесата също се върна на мястото си. Той седна отново на канапето, без да престава да гали животинчето. Тънка, дори някак закачлива усмивка играеше на устните му. Отметна глава назад и сякаш заспа.

Измина доста време. Най-после мъжът се размърда, с което събуди задрямалата Моли.

— Хайде сега, мила — на състезателната магистрала — ще видиш, ще ти хареса — усмихна се Фарщайн.

Приближи се към друг отрязък от библиотеката, плътен без книги, навеждащ на мисълта, че там би трябвало да е барчето с напитките.

Да, но не беше. И то не само защото Фарщайн не обичаше алкохола.

Със свободната си ръка той погали масивното дърво. Широката плоскост се отмести. На нейно място друг, аквариум, значително по-голям от първия, се плъзна напред към Фарщайн.

Декорацията на дъното и стените беше повече от пищна, повече от реалистична. Голи скални плочи и късове бяха осеяни със свежа зеленина. Имаше ги и задължителните сухи дървесни клони, създаващи необходимия уют, ако можеше в случая да се говори за такъв. В десния ъгъл се виждаше неголям, изкуствен вир. От него наляво осеяно от алпинеуми с различна големина, дъното се изкачваше, като наближавайки стената ставаше все по стръмно и голо. В края оставаха само сухи, жълтокафяви скални късове. Точно над най-високия от тях имаше неголям отвор с формата на влаков тунел, който не се виждаше накъде води. Господарят на това царство реагира лениво на струящата бледозелена светлина, като повдигна леко плоската си глава и впери студените си очи в човека пред него.

Любимецът на Фарщайн — единственото същество, като се изключи дъщеря му, към което показваше някаква привързаност — беше дълъг питон-албинос. На фона на разхвърляните сухи клони изглеждаше чудовищно дебел. Долната му част, навита на неравни окръжности бе потопена в импровизираното езерце. Изтъняващата му горна почти половина на тялото бе разстлана в широк зиг-заг. Вдигната му глава висеше над камъните, издигащи се към левия край на аквариума.

Фарщайн го гледаше ласкаво. Езикът на влечугото се стрелна през устата му. Мъжът ахна.

— Хайде, мила.

Фарщайн целуна свинчето, при което то заби зъбките си в носа му. Без да обръща внимание на това, той се пресегна и внимателно, за да не плаши любимеца си, положи бялото зверче на голите камъни. В един кратък миг нито едно от животните не помръдна. Фарщайн въздъхна — обичаше да ги гледа.

Питонът изви внимателно главата си към белия гризач. Морското свинче усети студената заплаха близо до себе си и отскочи по нависоко, без да изпуска змията от очи. Мощна тръпка в серпентината на влечугото го придвижи напред.

Да. Обичаше да ги гледа. Обичаше да гледа как умират. Фарщайн бе доволен. Леко се приведе и сложи средния си пръст на дървото вляво от страничният отвор на аквариума. Тримата се задебнаха.

Внезапно главата на питона се стрелна към свинчето. Още по-бързо то скочи в приличната на тунел дупка. Муцуната на питона се чукна с глух звук в стената до нея. В същия момент Фарщайн натисна невидимо копче и неголяма четириъгълна плоскост внесе свинчето отново в аквариума. Отдръпналият се питон се оживи.

Свинчето с неистови усилия бягаше по движеща се върху два барабана назад лента. Козината му беше настръхнала. Съоръжението представляваше доста реалистична симулация на магистрала. Бялата лента, играеща роля на осева линия, се стрелкаше между препускащите крачета на животното. Въпреки това то не помръдваше и сантиметър върху бягащата пътечка на смъртта.

Питонът не чака трети шанс. Разтворената му паст се впи в задницата на Моли. Свинчето изпищя. Фарщайн се изкиска. Змията придърпа жертвата си навътре и премести главата си назад. Животинчето пищеше непрекъснато. Муцунката му бе отворена и от нея прокапа слюнка. Фарщайн ликуваше. Обичаше да ги гледа как умират. Преди да поръча малкото си изобретение, напомнящо магистрала, нерядко жълто-бялото влечуго налапваше жертвите си откъм предната им част и усещането не беше същото.

Писъкът на свинчето секна като отрязан. Рубинените му очи се разшириха. Умолително впити в тези на човека те сякаш се насълзиха. Мъжът се смееше тихо, като че ли се страхуваше да не развали атмосферата на действието.

Ново придърпване навътре в гърлото на змията и животът в очите на Моли угасна. Блясъкът в тези на Фарщайн остана. Докато аквариумът не изчезна изцяло той не отвърна поглед от подаващата се от устата на питона бяла козина.

Бледата зеленикава светлина угасна окончателно. Фарщайн се завърта около оста си. Изненадан сведе поглед надолу. Бе получил ерекция. Поклати глава доволен и се запъти към бюрото. Седна зад него и притихна в притъмнялата стая. В съзнанието му обаче струеше особена светлина.