Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

32.

Приглушената светлина изпълваше мрачната стая, напомняйки вход на пещера, слабо озаряван от колебливо проникващите лъчи светлина. Фарщайн седеше потънал в огромното кресло. Кльощавият му задник се бе забил в меката кожена тапицерия. Стъпалата му — голи — все още потръпваха в бегли конвулсии от преживяното. Широките нокти, покриващи като рогови плочки цялата връхна част на всеки от пръстите му, се впиваха в дебелия килим, следвайки тези конвулсии. Пищялите му — голи — стърчаха като облепени с жълтеникава кожа летви, нашарени от редки черни косми, имащи сивкав оттенък на слабата светлина. Болнавожълта течност, напомняща храчка на умиращ, се стичаше по бледата кожа на лявата подбедрица на Фарщайн. Мъчителното плъзгане на слузта по каньоните между едрите косми, създаваше впечатление, че гноясала, кожата му се бели. Леко раздалечените коленни стави, с които завършваше тази предна част от композицията, напомняха сглобки на строително скеле и никак не правеха притежателя им по-привлекателен.

Дясната ръка на Фарщайн бе отпусната на широката облегалка на креслото. Дланта му, още потръпваща от екстаза, бе обвита около черна пластмасова кутийка с червено копче в средата. Средният му пръст продължаваше да стои опънат върху него. Другата ръка на застарелия мъж беше между краката му. Изглеждаше сякаш затъкната в слабините — голи и нездрави. В свитата си длан той стискаше, смаляващо се като купчинка сняг под жарък слънчев лъч, това, което за някои екземпляри бе наричано мъжкото им достойнство, докато науката бе избрала доста по-непретенциозното — пенис.

Тесният цилиндър на торса му, стегнат сякаш в обръчи от стърчащите ребра, бе облегнат назад. Приличният на спукан плондер корем в основата му бе полегнал настрани върху лявата китка на мъжа. Щръкналите, редки островчета окосмяване по торса и под мишниците му, биха убили всеки зачатък на страст дори и у маймуна. Благото, доволно изражение, отпуснало лицето на Фарщайн, никак не можеше да разсее впечатлението за нещо крайно не естествено, нещо крайно не нормално. Напротив, подчертаваше го изразително.

Фарщайн бе отметнал назад темето си. Не можеше да отмести замъгления си поглед от отразяващите се в огледалото пред него слепени, потни кичури. В крайна сметка бе взел своето и бе отдал на всекиму заслуженото. Колдуел с всичките му самарянски напъни не се бе преборил със злото в себе си. Обратното — бе му се отдал като девица. А онова, недоносеното създание — Фарщайн преглътна сухо, при което адамовата му ябълка нервно подскочи — онова копеле недоправено, се спусна по своята версия на същия път, по който бе поел Колдуел. На всичкото отгоре бе имало наглостта да го сметне за магистрала за себе си и за мъртвата си сестра. Тази буренясала своя пътечка! Такива създания нямаха правото да замърсяват майката земя с гадните си изпражнения. Засмя се безмълвно, любувайки се на щръкналите от устата му кучешки зъби. Той имаше власт и я бе използвал.

Като младеж мечтаеше да предизвика потопа — да види как неспособните да оцелеят се давят в собственото си наказание. След това израстна в мечтите си, остави потопа на други още по-запалени и стана изпитанието за неспособните, което вярваше, че е създаден да бъде. Той имаше власт над всичко и над всички. Над живота. Над смъртта. Чувстваше я в себе си. И бе заплатил цената за това. Бе заплатил със скръбта и безсилието си. С последните песъчинки добро в себе си, което си бе отишло не чак толкова отдавна, но безвъзвратно, с Уилма. Мина му мисълта, че Финигън, който го върна към болезнения спомен за нея, също трябваше да си плати за това. По-късно — сега бе потънал в блаженство. Отмести поглед от огледалото към огромния екран вдясно, на който бе застинала спътникова снимка на злощастния паркинг.

Да, сега беше в екстаз от това, което бе останало, чисто от всякакви посредствени сантименти и скрупули. Това, в което се бе превърнал. Това, което караше другите да плащат. Това, което обичаше.

Обичаше го… обичаше… да се гледа. Гол. Чист. Отново сухо преглъщане. Тялото му потръпна от сладост. Плъзна бавно поглед по отражението си. Жълтеникавата течност продължаваше своя колеблив ход надолу по крака му в изтъняващо, анемично ручейче. Да. Беше прекрасно. Фарщайн се отпусна в блажена полудрямка.

— Татееее! — достигна до него далечен, но пронизителен вик, точно, когато се гмуркаше в езерото на извратената си сладост — Татееее! — малкото юмруче задумка по скритата врата, намираща се точно зад огледалото.

Фарщайн скочи като ухапан от змия.

„Боже, тя знае откъде се отваря.“ Не беше заключил. „Каква глупост!“

— Татеее, отвори искам да влязаааа — детето се лигавеше през смях — Сега ще дойде баба Мецаааааа — звънкия смях, дори приглушен, се забиваше в тъпанчетата на Фарщайн като хиляди игли. Инстинктивно той посегна и прикри слабините си със сгънатия на канапето панталон. Отвън момиченцето скачаше и удряше по стената, като само по някаква случайност не можеше да уцели копчето на устройството за отваряне. Засега.

Панически Фарщайн хвърли панталона зад бюрото. Същото направи с другите дрехи. Въпреки пулсиращия стрес, прецени, че няма време да ги облича. Скочи към една от завесите. Дръпна я встрани и от скрит зад нея гардероб измъкна тъмен халат. С накъсаното стрелкане на кльощавите си крайници напомняше ранна компютърна анимация. С объркани движения навлече дрехата и започна да завързва колана й. Силен радостен вик огласи победата на детето над техниката. Фарщайн чу че вратата се плъзна встрани. Детето се бореше със тежката завеса.

— Татее! — прониза гласа му отново ушите на Фарщайн.

Задъхан с два скока той се озова до огледалото и едва свари да го отмести встрани, когато детето най-после се измъкна от прегръдката на завесата и се хвърли в неговата.

— Емили! Милата ми! — Фарщайн клекна и я прегърна. Затвори очи.

— Тате, бавачката ме тормози — гони ме навсякъде — викаше детето, като обви нежните си ръчички около врата му.

— Няма, миличката ми, сега ще й се скарам — отвърна механично Фарщайн и вдъхна аромата на детската коса. Обви ръката си по-плътно около телцето на дъщеря си и го притисна незабележимо към своето. Навлажнените му пръсти се плъзнаха леко по мекия плат на детската рокличка. Потръпна. Дълбока въздишка се отрони от стиснатите му устни. Отвори очи и сред безредно разпилените кичури на косата й, видя в огледалото влажните си, жадни очи.

Трябваше да направи нещо със себе си… иначе щеше да направи нещо с нея…