Георги Връбчев
Странни магистрали (15) (Пътьом)

15.

Детето изглеждаше пухкаво и меко. Бузките му бяха измамно набъбнали като току-що изпечени хлебчета. За разлика обаче от дебелите, сладки дечица с големи пухкави бузи, тези на Скарлет бяха болнаво жълти. Стряскащо и тъжно. Всъщност цветът не беше точно жълт, а сиво, в което сякаш някой бе изпуснал тубичка жълт оцветител. Безличните оттенъци на двата цвята се бореха за надмощие, но нито един изход от тази борба не би бил положителен за детето. Напротив отровата пъплеше като балон с радиация из детското тяло, оставяйки след себе си единствено безизходица. Каквото и да се случеше, то трябваше да бъде бързо. Въпреки това процесът, който бе най-интензивен и стабилен, бе този, че детето умираше. Ако не бъдеха предприети спешни мерки, бързи мерки, то щеше да умре. Д-р Кънингтън, дежурният лекар, знаеше това прекрасно.

— Чудя се как още е жива — каза той, докато замислено гледаше монитора до леглото на Скарлет — отдавна трябваше да е умряла.

Сестрата, която се суетеше около апарата за хемодиализа, чиито пипала стърчаха грозно забити в тялото на детето, го погледна особено. Думите му не бяха груби, нито бездушни, но сякаш демонски криле изпляскаха в тишината, на стаята, нарушавана единствено от монотонното жужене на уредите. Жената — неразделна част от съчувствения персонал, донесла плюшената змия на сина си за момиченцето — бе шокирана не от това, което каза докторът, а от това, че го каза. Съществуваше негласно разбирателство в болницата, безнадеждността, която ги обгръщаше, да не бъде изказвана гласно. Медицинската сестра също не бе изключение от хората, често навестявани от учудването, че детето е още живо. Сега обаче, когато го чу със собствените си уши, й се стори, че ако детето умре, Кънингтън ще е виновен. Всичко това прочете той в погледа на жената.

— Е, какво?! Не е така ли? — против цялата си воля се защитаваше.

Сестрата не каза нищо, просто излезе, оставяйки след себе си дъха на обвинението. Кънингтън я последва, ядосвайки се на себе си — за това, че се бе изпуснал за детето /което наистина не желаеше/ и затова, че не бе поставил малката пикла /в прелестна бяла престилка/ на мястото й. Да й върне жеста, с други думи. Намираха се причини за това. На сестрата, с която работеше в този последен ден от мъките на Скарлет, бе предложил най-учтиво да се сработят и в други, доста по-приятни занимания. Бе внимателен, но настоятелен. В отговор тя го бе отрязала като най-големия неудачник. Така поне го прие той. Бе се зарекъл никога повече да не й го позволява, но преди секунди го бе направила отново, а той стоеше и се ослушваше сякаш беше пуснал много шумно газове на много официално място. Сега бързаше да я догони и наистина смяташе да постави малката фръцла на мястото й.

В розовочервената пелена на своя полусън Скарлет долавяше гласовете на хората, съчиняващи прозата на живота си около болничното й легло, но не чу присъдата, неволно откъснала се от устата на този иначе толкова симпатичен младеж д-р Кънингтън.

И по добре. Плуваше в един от малкото напоследък безопасни вирове, където реката на болката, в която се давеше мъчително, забавяше своя ход и детето се чувстваше почти нормално в пространството между съня и реалността.

Не я болеше. В момента.

Усещането за разговора на доктора и медицинската сестра отзвучаваше като далечен полъх на вятъра в унасящото се съзнание.

Нежното жужене на пчелите, накацали по цветчетата, сякаш я галеше. Не виждаше нито пчелите, нито цветчетата и все пак й се струваше, че са тук, около нея. Заради нея. Виждаше розовочервеникавия, копринен воал, спускащ се над леглото й. Усмихната протегна ръка да го докосне. Не успя, ръката и хлътна в него и тя осъзна, че е мъгла. Но не се изплаши.

Защото не беше страшна.

Напротив.

Беше приказна.

На Скарлет и се прииска да заплува из нея. Разтвори широко очи и протегна ръце.

Мъжка фигура плавно изплува от мъглата. В черни одежди, дълга смолисто-черна коса и също тъй черни, дълбоки очи. Короновано от високо, ясно чело, лицето на мъжа бе издължено, с отчетливи скули и властни черти.

Скарлет се вгледа в бездънния вир на очите му.

Мъжът се усмихна.

— Здравей, Скарлет! — гласът му бе дълбок и плътен.

Успокояващ.

Скарлет сякаш почувства как тялото й се пръсна на милиони малки щастливи частици. Ако беше сън — то беше прекрасен. Детето потръпна.

— Как си, мило дете?

— Добре — простичко отвърна Скарлет, чувайки гласа си някъде от далече — но ме боли — сянка пробяга по лицето на детето.

Сянка пробяга и по лицето на човека с дългата, черна коса.

— Не се страхувай, дете мое, не се страхувай от болката. Ти си по-силна от нея. Не се страхувай от пътя, по който вървиш — меко и плавно заговори той.

Скарлет в момента не се страхуваше от нищо — присъствието на мъжа в черно бе отмило болката и безпокойството, както в приказките феите разпръскваха приказния си прах с едно духване върху дланта си. Не се страхуваше ни най-малко. Детското лице просветна с безгрижна веселост, зрънце сила и вяра покълна плахо в измъченото сърчице на детето:

— Аз знам кой си — момиченцето се изправи и седна — Ти си вълшебник.

Мъжът в черно се усмихна загадъчно, в лявото му око сякаш просветна бисер.

— Скарлет, Скарлет, вълшебството е това, което ние самите правим, това, в което ние самите вярваме, то…

— Не! Ти си вълшебник. Добър вълшебник! — повтори момиченцето упорито.

Човекът с дългата, черна коса се вгледа замислено в нея, но след миг се усмихна отново — момиченцето засия.

— Вълшебството, дете мое — са приказните неща, които трябва да ни се случат, които чакаме да ни се случат и които се случват точно, когато е най-вероятно това да не стане. Но… — за миг погледът на черните му очи стана още по-дълбок — често, за да стане чудо, мило дете, е нужно хората, да мечтаят, за да могат така сами да си помогнат. Трябва да искат, да вярват — гласът на човекът в черно сякаш се разстилаше над детето като магически плащ, за да му даде защита — Ти си още мъничко момиченце, но в теб има сила. Твоят дух е силен. Вярвай ми. Знам го. И ти трябва да го знаеш. Да го повярваш! — повиши мъжът съвсем леко плавния си, напевен тембър — Нищо, мила Скарлет, не е толкова лошо колкото изглежда. Но трябва да вярваш! — дълбокият глас унасяше детето и то полегна плавно назад — Пред хората, дете мое, има пътища, по които вървят. Те се пресичат, преплитат, разминават се. Някои са прекрасни, някои са опасни, но те никога не свършват. Където един път свършва, там друг започва, Скарлет. Пътят на болката ти не е единственият. Не е последният. Пред теб са нови пътища — замълча за миг — Нови светове…

Мъжът с дългата смолисто-черна коса протегна ръка към Скарлет. Клепачите и почти се бяха затворили. Дългите, тънки пръсти леко докоснаха детското лице.

— Вярвай, Скарлет…

Момиченцето усети докосването като милувка на лек, хладен повей в зноен летен ден. Усети как болката се завихря в тънка спирала около новородения кълн вяра в ликуващата й душа и сякаш полепва като малки зелени кристални кълба по върховете на пръстите на вълшебника.

… вярвай, вярвай… — гласът се стопяваше като шепот в девствена гора.

Образът на вълшебника с дългата черна коса изчезна в рехавата розова мъгла, неусетно, както се бе появил. Съзнанието на детето отплува в земи прекрасни, невиждани и нечувани. Болката не я последва и спокойствието отпусна чертите на измъченото детско лице.

Глътка въздух. Глътка въздух в мъртвата река, в която Скарлет се давеше. Глътка вяра, глътка надежда, която по жестоко реален начин не променяше факта, че детето умираше под потрепващите, алени погледи на бягащия от нощта залез.

Последни погледи. Последен залез. Последен път.

Дали друг идваше след него…