Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

31.

— Господин Милър, просто не мога да намеря думи да изкажа какво чувствам. Благодарността като израз е много, много слаба — доктор Харви говореше на висок добре сложен мъж, с прошарена, буйна коса, облечен в сив костюм — наистина — продължи лекарят при широката усмивка на човека — вие помагате не само на нея, вие спасявате и нас, ние сякаш гаснехме заедно със Скарлет — целият персонал на болницата…

— Успокойте се, докторе, не сме спасили света, просто помощ за едно дете…

— Да, но е дете, носи в себе си зрънце от бъдещето на същия този свят — не, не! Моля Ви се, не бъдете скромен, Вие…

— Не, аз — аз само съдействам — „виновникът“ е той — прекъсна го учтиво, но настоятелно високият мъж, като посочи вървящия пред него.

Мъж на ръст среден, строен, целият облечен в кожа, черна като дългата му, блестяща на светлината от лампите коса, се бе насочил към изхода на клиниката. Вървеше без да се обръща, сякаш глух за благодарностите. Бе сторил своето, без да търси излишна поза.

— Джоуи! — извика след него Милър.

Мъжът извърна глава. Приближавайки към него доктор Харви бе поразен от дълбочината на погледа му.

— Господин… — паметта му изневери от вълнение — господине, това е невероятно, незабравимо, чудо… Вие…

Мъжът с дългата смолисто-черна коса продължаваше към изхода, като почти се блъсна в едра чернокожа жена. Тя се сепна и облещи очи. Вървящият зад него, със сивия костюм, я потупа успокоително, намигайки й приятелски. Жената се стресна още повече. Шефът на клиниката мина след тях, без да й обърне внимание.

Човекът в черни дрехи се поспря за миг, колкото лекарят да го наближи.

— Успокой се, братко, няма нужда от благодарности — каза мъжът, сложил ръка на рамото на лекаря — чудото е човешкия живот, а не неговото спасение — загадъчна усмивка пробяга по лицето му — за какво ми благодариш — за това, че съм човек ли — щом може да бъде направено — ще бъде направено! — завърши мъжът, облечен в кожа, без да повишава глас, без излишен патос.

— Но… — на доктора му се искаше да скача от радост, душата му ликуваше от доброто, извисило гласа си тъй неочаквано.

— Спокойно, човече, парите са като частици пепел от погребална клада, понесени от четирите вятъра, те нямат съдържание, ако не са подчинени на нещо, което има смисъл…

— Да, — възкликна лекарят — Доброто!

Мъжът в черно се усмихна.

Абигейл Луиз не чу какво говорят. Абигейл Луиз бе в шок.

С припрени движения започна усърдно да се кръсти, тихо шепнейки молитви. „Божия майко, това е знак, Боже Господи — бедното дете е изгубено. Този човек, в черните дрехи — той… той беше злото… Детето ми, милото — вече няма спасение… и доктор Харви е на негова страна, толкова късно вечер, толкова потайно… Господи…“

— Смисъл има във всичко това, което ти дава право да гледаш хората в очите и да държиш главата си изправена — продължи дългокосият мъж, докторът въздъхна — гледай напред и свърши сега твоята работа — усмивката озари цялото му лице — ако зависеше от мен, братко, този свят нямаше да го познаеш.

Вече на изхода на клиниката, мъжът допълни, без да се обръща да се увери, дали доктор Харви го чува:

— Да дадеш добро на тези, които го заслужават — да — това е един от пътищата към истината. Бъди силен, братко, в това, което правиш! — махна с ръка той и изчезна в нощта.

Аби беше сигурна. Краят бе дошъл. Ръката и почти описваше кръгове в стремежа си да направи кръстния знак, колкото може по-бързо. Жената наистина вярваше, че спасение за детето вече няма — хората в черно, ако не бяха свещеници, носеха злото — той бе злата орис, знаеше го и сега душата й стенеше…

Тъмнокожата жена стоеше в средата на фоайето вцепенена. Изправена пред победата на злото.