Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

6.

Два черни микробуса и една лимузина в същия цвят бяха паркирали по периферията на бензиностанцията на Стария Рос, на известно разстояние по аварийната лента на магистралата, без да навлизат в самата отбивка към нея. Наизлезлите от тях дузина, ако не и повече, мъже и жени, сновяха из малката площ управлявана от стареца, без да дават вид, че са го забелязали. Той не бе помръднал. Забелязал, че един от новодошлите стои по-настрана и изглежда е шеф на цялата картинка, чакаше, наблюдавайки действията му, за да отгатне какво ще предприеме. Старият Рос никак не беше страхлив, откакто успя да се справи със загубата на жена си. В началото определено смяташе да уведоми новодошлите да се разкарат, независимо ще зареждат ли или не. После му хрумна друго предположение за непознатите и очите му заблестяха. Реши да изчака нещата да се изяснят и в зависимост от това — удобния момент.

Виктор Колдуел действително беше ръководител на малката групичка, която на пръв поглед не се занимаваше с нищо смислено из прашната, обрасла с тръни околност. По-точно би било да бъдат наречени отряд, защото бяха именно това.

Колдуел — бивш агент — прелетял /легално или не/ не една и две служби, след пенсионирането си ги бе събрал в екип за „специални поръчки“, както ласкаво обичаше да ги нарича. Пенсионер беше последното, което можеше да се свърже с високия едър мъж, облечен в черен строг костюм, с леко посребрена по слепоочията чуплива коса. Никакви особени отличителни белези по него не правеха впечатление, с изключение на острия му поглед, който обхождаше околността бързо и преценяващо. Единствено неговите очи не бяха скрити от баналните черни очила, изтипосани на лицата на сътрудниците му, но за това пък имаше едно от онези ефектни ушно-устни устройства, което изглежда и в момента ползваше, застанал до една от бензиновите колонки. Старецът, който между другото виждаше подобна играчка за пръв път на живо /черни очила бе виждал/, се насочи към говорещия сякаш на себе си Колдуел, с намерението да внесе яснота в ситуацията.

— Виж, момче — започна той като се покашля, за да прочисти гърлото си — сега, както и да го погледнеш, си на територията на бензиностанцията, на моя територия — натърти Старият Рос — така че израз на безкрайно неуважение е да пъплите тука из района, без да поискате разрешение, без дори да ме уведомите за това — старецът повдигна войнствено лявата си вежда.

Високият мъж, приключил разговора си, не отмести поглед от далечния хълм, замислен, сякаш очакваше нещо. Нисичкият човек до него се напери и щракна с пръсти под брадата му. Колдуел бавно сведе очи надолу.

— Старче, не се бъркай в работи, които не те засягат.

— Ха, ти, какво ще ме плашиш ли — наежи се Старият Рос — мен ли не ме засягат, ей, момченце, аз съм опикал всеки ъгъл, всяка трънка тука последните петдесет години, на мен ли не ми влиза в работата, че се мотаете наоколо все едно, че съм Невидимия, а?

Колдуел знаеше, че не бива да оставя изкуфял дъртак като този пред него да се меси в хода на събитията, но старецът беше агресивен — изглежда с години бе търсил с кой да се заяде и сега го правеше с младежки плам. Кръвта на високият мъж кипна. Той пое дълбоко въздух, за да не се поддаде на първия порив и да удостои дъртия с ритник, който можеше да се окаже пагубен за амортизираната му телесна конструкция. Старият Рос го гледаше изпитателно и взе въздишката му за подигравка.

— Какво — дъртото куку нервира господина, а? — това въпросително „а“, което добавяше почти винаги беше по изразително от изречението преди него и поне в същата степен съдържателно.

На Колдуел му се искаше да отговори положително на този въпрос, но знаеше, че това ще ожесточи още повече досадния дъртак, а и в същия момент устройството в ухото му припука. Той се сепна. Автоматично сякаш се пренастрои на официална честота, изражението му също се промени, като деловата му отсянка излезе на преден план.

— Извинете ме за момент, трябва да поговоря и след това ще Ви обърна внимание — с крайно учтив тон, оттрениран неведнъж, отвърна той на стареца и натисна леко устройството в ухото си.

— Да, господин Фарщайн — със същия тон каза той в слушалката.

Стария Рос бе изненадан, но донякъде удовлетворен от отговора, затова остави мъжа да говори без да помръдне от мястото си, като го гледаше в устата. Това явно беше и целта на агента при последното му изявление към него, като отдалечавайки се леко игнорира и досадната му близост.

— Колдуел — на отсрещния край на линията сух глас изрече името сякаш имаше намерение да го покани на вечеря — Колдуел, момчето ми, как вървят нещата? — продължи в същия дух, но нотката на заповедност се включи осезателно.

На Колдуел това не му беше първият разговор с човека отсреща и много добре знаеше, че няма намерение да кани на вечеря нито него, нито когото и да било. Той погледна Стария Рос и се отдалечи още няколко крачки. Старецът го последва, но значително по-бавно.

— Господин Фарщайн, на една жалка бензиностанцийка съм, забравена от Бога — съвсем случайно я видях докато пътувахме. Изглежда обаче момчето е било тук — усещам го, но…

— Колдуел, Колдуел, защо усещате нещо, което трябва да знаете. Не Ви ли плащам достатъчно — Фарщайн не беше рязък, но не оставяше никакви илюзии у събеседника си — не беше доволен.

— Предишното проучване — на учителя в Бостън, с който малкия се заговори, след това на управителя в супермаркета — Колдуел стисна челюст — започваше да се оправдава, това го вбесяваше, но сякаш имаше избор — както Вие поръчахте — чувстваше се изключително глупаво — забави ни… и така го следваме.

— Човече, не го следвайте, гледайте го — прекъсна го Фарщайн без да повишава тон — аз ли да уча един специалист — гласът омекна и доколкото можеше, беше подкупващ в своята сухота — значи и бензиностанцията не му хареса.

— Аха — Колдуел се поотпусна и предпочете да забрави, че Фарщайн бе принудил него — възрастният мъж да се оправдава като ученик — и да се чудиш — тук има един дядка — изключително досаден — озърна се — Стария Рос явно променил решението си се отдалечаваше към сградата — просто перфектен — засмя се той, като смеха му увисна някъде в пространството — иначе момчето е било тук, по всичко личи, че се е качило в някакъв камион — не съм питал стареца, но следите говорят за това — додаде той бързо, сякаш да не изгуби инерцията си в разговора.

Мъжът отсреща не каза нищо и след няколко мига Колдуел се видя принуден да продължи без да дочака реакция:

— Какво да го правя?

— Кого какво да правите?

— Стареца.

— Хм, ако не създава проблеми, оставете дъртото копеле, да крее и действайте по задачата, без да се занимавате с глупости и… Колдуел — Фарщайн направи пауза, която трябваше да бъде драматична — не ме разочаровайте.

Връзката прекъсна с ново изпукване, което отекна в главата на агента като звук на камбана. Мъжът скръцна със зъби и се огледа. Старецът не се виждаше, сякаш бе изчезнал в земята като зъл гном от приказките.

— Макинс — каза той в микрофона, в групичка от хората му, застанала недалеч — висок, блед момък с безизразно лице вдигна глава — бил е тук нали?

— Да, шефе, качил се е в камион и са напуснали в южна посока.

— Добре, тогава, събирайте се. Двата микробуса продължават след камиона, искам информация на всеки три минути — ясно?

В погледа на бледия млад човек, наречен Макинс угасна въпрос и той се зае да изпълнява нарежданията. Сякаш някой върна филмова лента назад към момента, в който бяха дошли — стегнато обикалящите насам — натам хора се прибираха обратно по местата си без излишни жестове или въпроси.

„Дъртото копеле“ ги наблюдаваше хищно през зацапаното стъкло на прозореца на своята обител. Дълго, много дълго ги бе чакал Старият Рос. Знаеше, че ще дойдат някой ден за него. Приведен леко над овехтялото бюро, с нахвърляни стари и изпомачкани квитанции върху него, бе сложил стъпалото си върху „т“ — образна желязна ръкохватка, стърчаща от кутия от неопределен материал, с формата на невисок паралелепипед. По ъглите на кутията висяха раздърпани паяжини — и тя дълго бе чакала този момент.

— Мамицата ви мръсна! — просъска Стария Рос и побутна устройството леко под бюрото, докато високият мъж отвън обхождайки с поглед околността се взря в него.

Още миг, още миг и щеше да им покаже. Кабел излизаше от уреда напомнящ телефон от зората на тази комуникация и изчезваше някъде в задната частна стаята. Дълги години, дори десетилетия, кротко си бе стоял свързан с внушителна купчина различни по размер сандъчета, в килера, пристроен зад сградата на бензиностанцията. Дълбоко в себе си Стария Рос вярваше, че „шибаните“ извънземни най-сетне ще дойдат, за да го отвлекат и се беше подготвил. В дългите нощи на старческото му безсъние мисълта, че ще дойдат, ще го приспят и разграждайки го на малки безразумни частици ще го телепортират някъде, за да правят отвратителните си проучвания и експерименти, не му бе давала миг спокойствие. И той се бе подготвил — „О, само каква изненада им беше приготвил — страшнааа“. Периодично му хрумваше, че може би динамитът отзад не е достатъчен за неговите звездни войни, в следствие на което камарата в килера нарастваше с бавна, но стабилна прогресия. Старецът бе убеден, че взривът ще върне чуждоземните копелета обратно в тяхната галактика, независимо къде се намираше тя и от гледна точка на земните измерения не бе особено далеч от истината. Такова бе количеството взрив, което ги очакваше. Най-сериозно смяташе да ги измете, обратно, без значение дали бяха кретали по Млечния път или бяха заобиколили по Лайняната магистрала — те се бяха захванали с неправилния човек и щяха да си платят.

Затаил дъх Стария Рос с почти нежен трепет наблюдаваше всяко движение на Колдуел, готов на секундата да „натисне педала на газта“ и да покаже на „шибаните извънземни“, чия ще бъде последна дума. Старецът дишаше тежко, погледа на присвитите му очи се стрелкаше между мъжа отвън и устройството под бюрото, сякаш да се увери, че и двамата са на своето място. Колдуел направи крачка встрани. Старецът се приведе напред — само още миг, един миг само. Следващата крачка към бензиностанцията беше щеше да бъде край за всички. Мъжът се поспря, огледа се за последен път и с енергична стъпка се качи в лъскавата лимузина.

Вълна на огромно разочарование плисна стареца. Той живееше за този миг. А те отново му го бяха отнели. Кракът върху ръкохватката потръпна. Дълбока въздишка се отрони в задушната стая. Старият Рос се отпусна назад и се усмихна лукаво. „Отказахте се, а? Нещастни палячовци!“ Нека, той бе готов, само да вдигнат ръка срещу него — в пъкъла щеше да ги навре. В пъкъла на пъкъла. Неговият час щеше да дойде. Избута в ъгъла под бюрото детониращото си съоръжение. Излезе отпред, сложи ръце на кръста и с широка, доволна усмивка проследи, как черните коли се отдалечават. Постоя така докато се изгубят от погледа му, повъртя се на място, след което накуцвайки се запъти да провери дали все пак количеството взрив в килера е достатъчно.