Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

27.

— Кажете, Колдуел? Има ли развитие? — включи се Фарщайн.

— Без проблеми — взима уроци по каране на мотор в момента — отговори Колдуел, докато наблюдаваше как мнимите репортери и оператори започнаха да прибират реквизита.

— Еее, драги ми Колдуел, Вие сте просто ангел, не намирате ли?

— Мистър Фарщайн, искате да свършим работа или не, оставете това, какъв съм аз.

— Е, драги Колдуел, бъдете великодушен към отегчен стар човек като мен, моля Ви се — каза Фарщайн, като от ехидния му тон нито личеше, че наистина моли, нито, че въобще е способен на това — Даааа, усещането е прекрасно — продължи той с въздишка — не Ви ли се струва, че в на пръв поглед безнадеждни моменти има най-много романтика?

— Струва ми се, че ми се подигравате!

— Защо Колдуел, — възкликна човекът отсреща — нищо подобно — аз живея по този начин, бих говорил и на президента на света с тези думи, ако имаше такъв. И как бих могъл да се подигравам с Вас — Вие който направихте толкова неща за мен, които едва ли някой друг би направил. Затова именно се обърнах към Вас. Но… като че ли не сте коравият Колдуел, с който ме запозна характеристиката Ви?

— Така ли — рязко изстреля Колдуел засегнат — и защо!? Защото не се справих ли, защото имаше някакви пропуски, защото не станах съучастник в убийството ли, защото…

— Оу, оу, оу — човече спрете се — всичко направихте, но прекалявате с чувствата, това имах пред вид и какви са тези приказки за съучастие, моля Ви се, нека да се придържате към плана, без квалификации — Фарщайн замълча — можете ли?

Въпреки нескритата обида в последните думи Колдуел продължи, но вече овладял донякъде избухването си — борбата между волята и чувствата му се водеше с променлив успех и в двете посоки.

— Вижте, Фарщайн — кратка пауза, може би за да демонстрира липсата на уважение в думите си — обвинявате ме в непрофесионализъм, нали?

— Нищо подобно — просто смятам, че гледате на нещата прекалено, как да кажа, лично — какво Ви пука за тоя, какъв беше там — шофьор, какво Ви интересува този жалък, дребен неудачник, какво Ви интересува съдбата на целия този шибан свят, който Ви заобикаля — нали сте добре, по-силен сте от другите, по-способен — не Ви ли удовлетворява, че сте избран, за това, за което не бих избрал никой друг. А, аз, повярвайте ми, съм взискателен, мноого взискателен — гласът беше откровен със странни, дълбоки нюанси, такъв Колдуел не го беше чувал никога.

— Не става дума за това — аз съм убивал дори и със собствените си ръце…

— Знам — вмъкна Фарщайн.

— … гледал съм стотици пъти смъртта в очите, вършил съм какво ли не, но, Фарщайн — Колдуел почувства облекчение, защото най-после отговори и на себе си — разликата е, че винаги е имало смисъл, било е в името на нещо. А това сега! Къде е смисъла! Защо! — мъжът млъкна задъхан — никога не се беше отпускал така, но и никога не се бе чувствал толкова добре — беше готов да се обзаложи.

Наистина не можеше да се познае, но определено усещаше, че неясната тежест в душата му бе изчезнала. Вероятно за кратко, но просто я нямаше. Никога не се бе питал какъв е смисълът в това, което е изпратен да направи. Просто приемаше неговото съществуване. И преди, когато служеше на каузи и интереси, и след това, когато служеше само на парите. Никога не бе търсил отговор, дали има справедливост или не. Сега разбра, че именно в това е бил проблемът. Цял един живот бе изминал преди му стане ясно, че този въпрос просто е чакал своето време. Изглежда коравосърдечният Виктор Колдуел не беше чак толкова коравосърдечен.

От отсрещната страна се таеше мълчание. Момчето продължаваше да описва криви линии из цели паркинг. Веднъж, два пъти дори излезе и на самата магистрала, като клатушкайки се, връщаше чудовищния мотор обратно.

— Хм — чу се сухия глас на Фарщайн, отново с онези непознати нотки на бълбукаща сласт — вижте, Колдуел — вие сте забележителен човек — знаете ли — често и аз съм си задавал същия въпрос, но до сега никой не го беше задавал на мен. Вижте, аз винаги съм имал всичко, което съм искал в този материален свят… но не сте ли съгласен — същността не е в материалният му израз — тя е в скрития смисъл на дела и подбуди, в тайниците на човешките души…

Паузите бяха част от разказа.

— В природата, драги ми Колдуел, съществува равновесие. Или по-точно би трябвало да съществува равновесие, но напоследък то се изплъзва, клатушка се като смъртноранен колос. Може би ще Ви е по-лесно де си го представите като равновесие между доброто и злото — нали така е възпитан начинът на мислене, на който сте продукт. Представете си — аз мразя математическите примери, но нали сме въвлечени в съществуване, където всичко е изразено в линии, спирали, триъгълници, квадрати, кръгове, дори времето — та, представете си една окръжност и една линия съединяваща точката на доброто с точката на злото. Първият въпрос е това линията на доброто ли е или линията на злото — смятам, че ме разбирате, следите мисълта ми.

След като Колдуел не отвърна нищо, продължи приел го като знак на съгласие.

— Дали като вървим по тази линия от точка А до точка Б, след като минем средата ще сме в тъмночервеното царство на злото или малко по-натам и колко по-натам… — интересно нали?

— До някъде — отвърна бившият агент и продължи озадачен от себе си — не беше това неговата игра — човек спокойно би могъл да мине не през средата на Вашата окръжност, а по линиите на полукълбата й, от двете страни на Вашата точка А. Нали така? — завърши ядно с въпрос той.

— Колдуел, Колдуел — поучително продължи Фарщайн — добър въпрос, но недейте да затвърждавате убеждението ми, че съм объркал в преценката си за Вас — не смята ли човек като Вас, че и двата пътя, които ми посочвате, не са нищо повече от заобиколен маршрут, околовръстни магистрали, подходящи за кротки, беизменни ги наричам аз, създания — за масата… а и защо смятате, че тръгваме от точка А — ха, ха — Ние с Вас? — смехът му продължи с онази нова натрапчива нотка.

— Вижте, Колдуел цялата работа всъщност се заключава в това, че измеренията в които аз мисля, които виждам, съвсем не са три — аз виждам онези хиляди, милиони — пътища, пътеки, магистрали, които лъкатушат по стръмнините в тази окръжнаст, криволичат, пъплят или зашеметяващо се спускат от доброто към злото и обратно. В които тъмночервеното се налива или избледнява — не се ли интересувате кога и къде става това, как става — кривата на тази амплитуда? — в гласа на Фарщайн трептеше възторг — от него самия — Вместо да задавате този идиотски въпрос „ЗАЩО?“ Дали магистралата не е по-интересна от град, приличащ на милиони други, в нейния край? Колко пъти, драги ми Колдуел, сте се питал, защо е сторено добро, кажете ми?

Вече никак не му харесваше, че е въвлечен в този монологичен спор. Въпреки това отвърна без да мисли, защото това, което каза беше най-естественото нещо:

— Защото не ти трябва причина, за да направиш добро.

— Ха — оживи се Фарщайн — именно — добро заради самото добро, но нали, в този свят има или трябва да има равновесие — защо тогава за злото трябва да има причина? Зло заради самото зло? Как мислите? Не е ли справедливо?

Колдуел се почувства глупаво, защото бе изгубил нишката на мисълта си оплетен във въпросите на Фарщайн. Още въпроси, които никога не си бе задавал.

Фарщайн не го дочака. Той нямаше нужда от него.

— Ето го отговорът на това, което питате, драги ми Колдуел — Грижа се за това равновесие и правя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Полезни сме си взаимно, така да се каже. Предполагам, не, скъпи Колдуел, надявам се, то да ми помогне да отговоря най-после на въпроса, който занимава дребните умове от хилядолетия — има ли някаква основателна причина за всичко това, на което сме подложени. Отговорът на цялото изпитание пред което сме изправени в тази игра, която някой някога е нарекъл живот. С цялото й безумие и страст… — заключи със стихващ патос Фарщайн.

На Колдуел му се стори, че минаха часове и тъкмо се чудеше какво да каже и дали въобще нещо да казва, когато Фарщайн продължи замислено, с неописуема наслада.

— Дааа, точно затова, човече, а и — дълбока въздишка изсвистя в ухото на Колдуел — … освен това… мога да си го позволя — удоволствие се разля в гласа на Фарщайн — имам властта, имам парите — сухият му смях забълбука в отблъскващи спирали — и най вече — имам желанието — смехът му закрета по някакви свои влажни, плесенясали пътечки.

Колдуел поклати глава. Наистина Фарщайн имаше всичко това, а най-важното за него беше, че никой не можеше да го спре. Най-малкото той — Колдуел — наемникът. Не бе могъл до сега, едва ли щеше да успее и занапред. Той — срещу неограничените възможности. Той като един малък китаец срещу един огромен танк — помнеше тази снимка. Не вярваше в тези неща. В света, в който се бе родил и — нека бъдат дълги и спокойни дните му — някой ден щеше да умре — такива неща не се случваха в реалността. Беше безсилен. Обида и накърнено достойнство ръфаха съвестта му, пареха вътрешностите му като киселина. Да застане срещу гигантския танк на неограничените средства и неограничената лудост. Не. Беше романтично и красиво — да, но беше глупаво. Тази мисъл го успокои. Помогна му. Иронична усмивка заигра в крайчеца на устата му. След тази идиотска — убеден беше в това — мисия, му се предлагаше сигурността на охолния живот, време за дъщеря му, която не бе виждал за повече от три часа толкова отдавна, най-после щеше да поживее като бял човек, както се казва — и в замяна на това да спре един луд? Това нямаше да стане. Нямаше да го направи. И най-важното — липсваше му мотив.

И Фарщайн, и малкия дрисльо си имаха свой път, своя съдба и трябваше да се справят сами. На добър им час. Това беше животът. Победители и победени. Печелещи и губещи. Спасители и спасени. Всеки имаше своята магистрала и не беше работа на Колдуел да се меси, когато някой от тях решеше да използва отбивка, за да слезе от нея.

И освен това — той беше от съвсем друга категория.

Оцеляващи и оцеляващи.

Затова да си гледат работата всички. Беше изключително доволен от това заключение — най-после се бе завърнал в свои води.

— Вижте, мистър Фарщайн, тези странни и сложни конструкции, с които ме затрупахте съвсем ме объркаха — безизразно каза той — по-добре кажете какво да правя — не вярвам да Ви разбера, а и не ми е работа това — не е ли така.

Фарщайн като че долови нещо в гласа му, но чувствата на Колдуел не го вълнуваха ни най-малко. Той бе възбуден от това, че най-накрая бе споделил гласно истината със себе си и фактът, че бившият агент стана причината не го интересуваше.

— Добре, хайде, приключвайте там! — каза Фарщайн бавно и нехайно, със задавен, сякаш развълнуван глас.

Колдуел не се нае да разгадава отсенките в тона му, защото инстинктивно усещаше, че в тъмните места, където щеше да го отведе това, не би му се искало да надниква. Не му се щеше да стига до там, където страстите на Фарщайн можеха да го отведат — определено!