Георги Връбчев
Странни магистрали (12) (Пътьом)

12.

Магистралата, загърната с началото на здрача, летеше покрай тях. Страничните стъкла на микробуса /логично/ бяха затъмнени, така че предният прозорец беше своего рода екран, на който сякаш два големи прожектора осветяваха сиво-черна сцена, която като че бягаше неспирно от очите на зрителите, следящи я от микробуса си. Макинс отбелязваше тази безцветна картина с периферното си зрение повече като приличаща на магистрала лента, навита на огромен цилиндър, въртящ се неспирно пред муцуната на буса. Това само по себе си му се струваше идиотско, но именно такова впечатление се натрапваше в съзнанието му и той не правеше усилия да го отхвърли, тъй като вниманието му бе погълнато от наблюдението на огромния камион, движещ се на не повече от километър отпред. Беше отегчен и донякъде нервен. Хората в задната част на микробуса също мълчаха, унесени в някакви свои мисли или някаква своя форма на отегчение. Пътуваха по тази скучна магистрала вече часове, като единственото разнообразие, което им се предлагаше беше редуването с другия микробус пред и след камиона. Това те правеха повече заради себе си отколкото от тактическа гледна точка. Подобна дейност за тях беше повече от рутинна и с абсолютна сигурност, незабележима за обекта. Цялото това наглед безцелно следване на този съвсем обикновен камион им се струваше прахосване на силите — би могло да бъде свършено от всеки треторазреден частен детектив.

— Макинс, да не би да ни подлагат на някакъв тест за търпение? — наруши мълчанието червендалест мъж с рядка коса от задната седалка на микробуса, който вяло следеше екран, напомнящ електронна игра от зората на този вид забавление, където на черен фон между две успоредни линии пъплеха три точки — първата жълта, следващите я две — червени. На човек не му се налагаше да бъде експерт, за да разпознае в тази графика камиона и двата микробуса.

— Не вярвам, Сам, доста средства се попиляха до сега, а и доста предстои да получим — отговори след кратко мълчание Макинс.

— Виж, това последното внася убедителна яснота в положението, но все пак — тъпо е.

— Така е — обади се длъгнест мъж до него, който все още не бе свалил черните си очила и другарите му основателно го подозираха, че подремваше под прикритието им — тъпо е — поне да не ни бяха ангажирали всички — това би могъл да го направи и Сами с неговата таратайка, тъкмо никой не би го заподозрял в подобна допотопна машина.

— Да, бе, вярно — много е несправедливо, че не те оставиха да си вземеш следобедния сън — вметна човекът, наречен Сам и се засмя доволно, след което с престорена въздишка добави — престъпници…

Макинс като че не ги беше чул.

— Мистър Колдуел каза, че мисията е изключително важна — каза той.

— Той винаги така казва, ако не си забелязал.

— Да, но случаят бил от специалните и не вярвам да говори на вятъра — отвърна Макинс на длъгнестия отзад, без да се впуска в повече подробности.

— Сигурно става въпрос за маса мангизи — каза високият с прозявка и потъна в дрямката си отново.

При тази забележка дори безмълвният до момента шофьор се оживи.

— Нека, нека има, к’во друго ни интересува — лаконично, но изразително, вметна той.

Макинс не ги слушаше. Той бе наясно с факта, кой е поръчал мисията, въпреки, че крайната й цел му бе непонятна. И то не толкова, защото Колдуел бе сметнал, че не е негова работа — това беше така — не беше негова работа. Просто като цяло изпитваше дълбоки съмнения, че както вървят нещата — имат за цел нещо смислено. Или поне смислено в нормалния смисъл на тази дума. При този поръчител можеше да имат за цел и всичко, и нищо. И то едновременно. Макинс също като колегите си негодуваше, че това лудо копеле ги размотаваше насам — натам с неясно каква идея, но в крайна сметка вярваше на Колдуел. Единствен той имаше представа кой е Фарщайн и за него последния бе именно „лудо копеле“, като постепенно започна да влага в тези думи изключително буквален смисъл. Обикновено използваше израза, за да изрази възхищението си от някоя луда глава, но в случая, предпочиташе съвсем прякото значение на „лудо“ и „копеле“ — заедно и поотделно. Беше абсолютно сигурен, че ако разполагаше с толкова средства — почти неограничени — нямаше да го интересуват дреболии като шляещи се по света пикльовци, тероризъм или глобални затопляния. Последните дори му се струваше, че са добре дошли, защото бе готов да се закълне, че ако разполагаше със средства точно в този момент щеше да е на изключително глобално затоплен, собствен, тропически остров, заобиколен не като Хю Хефнър от седем, а от седемстотин седемдесет и седем знойни парчета, готови да откликнат на всяко негово желание. Затова смяташе, че да пръскаш пари по специална група, следяща някакъв недоносен хлапак, беше пълна лудост, направо неприлична. А, че беше копеле — това бе ясно. Щом заради него тъпееше тук, докато приятелката му най-вероятно /Макинс въпреки мечтите за острова беше реалист/ размяташе похотливата си женственост някъде, кой знае къде / и с кого не пропусна да допълни вътрешният му глас/.

Макинс усети, че мислите му вземат неправилна посока. Дори бидейки реалист, той не бе безчувствен, затова се насочи към настоящето.

— Ще е добре да кажем на Дебора да ни задминат — не сме наясно дали няма някакви дребни изненади отпред — каза той като се извърна, хората отзад го погледнаха сякаш им бе казал, че Библията е свещена книга на мюсюлманите и той допълни неловко — нали трябва нещо да правим — картата показва, че не сме много далеч от отбивката назад към Топека, смятам, че там ще продължат на юг, но до нея не знаем дали няма нещо…

Човекът наречен Сам безучастно повдигна рамене, което бе единствената реакция на думите му. Макинс бе доволен от това, защото едва ли би намерил по задълбочени мотиви. Взе трапецовидна плочка от една ниша в таблото на колата, изглежда натисна нещо по нея, защото заговори:

— Деб, чувате ли ме? Къде сте?

— На около пет километра — прозвучаха едновременно гласовете на Дебора — някъде там назад по магистралата и на червендалестия мъж, загледан в монитора — някъде там назад в купето на микробуса.

Макинс се извърна изненадано, но продължи в предавателя:

— Трябва да… чакай, задръж за момент! Дани, намали! — подвикна на шофьора — Дебора, сега не става да продължа, карайте без да бързате, трябва да говоря с Колдуел, настъпи промяна — край за сега. Сам, направи връзката!

Червендалестия мъж щракна няколко копчета по клавиатурата пред себе си. Архаичната графика на архаичната електронна игра изчезна от екрана и след нови комбинации по клавиатурата статично изображение на Колдуел зае нейното място. Секунди по-късно се появи ново, по-актуално и доста по жизнено от снимката изображение. Човекът наречен Сам, завъртя с припряно движение монитора към извърналия си назад Макинс, сякаш не искаше да среща погледа на шефа си точно в този момент.

— Какво има, Макинс?

— Мистър Колдуел, изглежда, че камионът отпред аварира, отбиха в дясното платно клатушкайки се.

— Къде сте?

— Амиии точнооо — Сами! — възкликна въпросително Макинс към червендалестия.

— Не ме интересуват координати в цифри — горе-долу.

— Спряха малко след невзрачен крайпътен мотел — недалеч от разклонението за Топека, всъщност не първото, а това от което можеш да се върнеш към града — южното — примерно 10 — 15 мили от него. В момента ги задминахме — допълни той.

Колдуел помълча за момент.

— Продължавайте напред още няколко километра и спрете — там може да започнете за слагате надписите, за всеки случай — каза той — Това е засега — образът на Колдуел изчезна, сякаш се стопи в чернотата на екрана.

Макинс обходи колегите си с поглед, след което се обърна напред и се загледа безучастно в магистралата пред себе си. Така беше обучаван.

— Дебора — говореше в същия момент шефът му на жената във следващия ги микробус — момчето е спряло малко след някакъв мотел пред вас по магистралата — като забележите камиона — спрете! — не говореше рязко, но тонът му не търпеше възражения.

— Да, мистър Колдуел, вече го виждам. Да отбием ли?

— Да, наблюдавайте и чакайте там.

— Изглежда е гръмнала гума на камиона, има и трети човек с тях — проститутка — допълни жената след кратка пауза — какво да правим?

— Не се намесвайте — наблюдавайте — повтори той — следвайте ги предпазливо, ако потеглят, дръж ме в течение.

Образът на жената изчезна от монитора на лаптопа пред него и Колдуел завъртя голямото кресло, в което бе седнал пред бюрото си. Сложи лакти на облегалките и събра връхчетата на пръстите си замислено. Нещата бяха нарушили монотонния си ритъм — или щяха да се объркат, или щяха да приближат края — при всички положения развръзката бе близо. Усещаше го. И слава Богу! Беше му дотегнало. От всичко. От самото начало — от първия разговор с Фарщайн за тази задача — вършеше всичко с необяснимо и за него самия нежелание, съобразявайки се сякаш с някакво невидимо, неназовано суеверие, което за нищо на света не би нарекъл предчувствие. И то не защото не беше! Просто острието на възпитания в него хладен реализъм съсичаше всяка отсянка на предчувствия и предположения, които знаеше, че биха го довели единствено до грешка и рано или късно до гибел. Така или иначе, както и да го наречеше или да не го наречеше — това настроение бе пропъдило желанието да довърши задачата, да я изпипа, да бъде перфектна. Усещаше го като вкус на угниваща тиня под небцето си. Дали започваше да остарява — никога преди не би допуснал подобни мисли дори в предверието на съзнанието си. Угниващата тиня загорча. Колдуел тръсна глава. Чувстваше се, сякаш бе задрямал и му се бе присънил лош сън — след тази задача щеше да си вземе почивка. Трябваше!

Независимо от това, с какво бе решил да се занимава мозъка му, следващият етап от задачата чукаше на прага и трябваше да действа. Колдуел пи вода, запали пура, се да проведе няколко разговора, давайки съответните наставления.