Георги Връбчев
Странни магистрали (29) (Пътьом)

29.

Единственият външен признак на съществуване, проявяван откъм мотела беше нелепата му реклама, просветваща още по нелепо в нощната тъмнина. От тези отблясъци паркингът и всичко по него се обливаше в колеблива светлина, която на всеки песимист би се сторила призрачна и зловеща. Такива обаче вън на неголемия плац пред мотела нямаше.

Помощниците на Колдуел, без следа от одевешната еуфория, почти се бяха изнесли към вътрешността на големия хеликоптер. Самият Колдуел наблюдаваше без особен интерес момчето, което продължаваше бавните си обиколки из паркинга. Определено тези хора бяха отегчени, но в никакъв случай не бяха песимисти. Напротив, всеки чакаше края на мисията, за да обърне внимание на себе си. Само Колдуел обаче знаеше кога ще свърши тя.

За Питър всичко наоколо бе изчезнало. Той беше единственото същество може би на стотици километри в околовръст, което беше истински щастливо. Единственият истински оптимист, ако не на цялото земно кълбо, то поне на северната му получаст. Очите му светеха в неописуем възторг. От време на време издаваше кратки, високи викове, неспособни да изразят безумната радост и неконтролираното опиянение, в което бе потънало съзнанието му. Точно в този момент никаква сянка не можеше да падне върху неговата ликуваща душа. Управляван от тънките като пръчици ръце на младежа, моторът с кротко, дълбоко пърпорене се клатушкаше насам-натам. На няколко пъти се наложи Макинс да се намесва, за да не рухне машината върху новия й собственик, но той като че ли вече беше по-стабилен. Периодичното прекомерно форсиране показваше, че малкият не смята да спира, напротив — това за него беше само началото.

И наистина беше така. Питър се опияняваше от могъщата вибрация, която усещаше с цялото си тяло. Усещаше в себе си сила, чувстваше се безсмъртен, непобедим. Така и беше.

Не беше ли той причината да спре Скарлет да страда? Не беше ли той нейният Спасител? Не беше ли той този, който мина през ада и излезе жив от там? Жив и победител! Напук на целия му скапан живот, на пук на цялото отчаяние, на пук на болката и безсилието, негови редовни спътници. Негова съдба. До сега.

Питър усещаше в себе си непреодолимото желание да включи на по-горната предавка, да навие ръчката на газта с всичките си сили и да се понесе напред. Да надбяга вятъра, да надбяга всичко и всички на този проклет свят, да прелети над него завинаги свободен. Лек ветрец близна перчема му, сякаш го подканяше, примамваше го на това състезание, неспечелено до сега от никой смъртен.

Момчето се озърна. Срещна единствено беглия поглед на русата репортерка, която хлътна под големия жълт надпис „ФБС“. „Тези шибани пенсионери в шибания си хеликоптер можеха да вървят на шибаната си майна, ако не предпочитаха да му дишат прахта.“ Грозно стъргане обяви покачването на предавката. Моторът изрева.

Щеше да отиде до ръба на шибания свят и да пикае от него. Питър се ухили. Първо обаче щеше Скарлет да спре да страда. Определено по пътя към края на света щеше да мине през „Свети Джордж“, за да……

Светкавица блесна и стовари заострения си връх точно между очите му.

„СВЕТИ ПАТРИК!!!!!!!!!“

С отровен дим жълтият надпис от екрана на монитора прогори своя жиг в мозъка на младото момче, което завинаги щеше да остане такова. Съзнанието му не получи време да се срине — то експлодира заедно със своя хазяин. Оглушителен взрив възвести безславния край на питъровия отчаян поход. Великолепната машина се пръсна на стотици парчета. Всяко от тях, като че отнесе своята частица от малкия храбрец, чиято душа се залута в непрогледния плащ на нощта.

След десетина секунди предната гума с чудовищно изкривен калник, които се стовариха на няколко метра от мотелските стаи, бяха единственото доказателство, че огромният мотор бе съществувал. За Питър такова нямаше.