Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

25.

Болката мяташе Скарлет в хищните си обятия. Малкото момиченце ту чезнеше в мъглата на страданието, ту беше обливано от лъчите светлина на временния покой.

Нова гореща като ада вълна подхвана детето и го метна в шеметен водовъртеж, в който болката струеше отвсякъде. То се сгърчи и изплака. Скоростта, с която се въртеше, се увеличаваше с безмилостно темпо. Тънките, нежни ръце и крака се стегнаха в неистово страдание. Нечовешко. Скарлет стисна зъби, бутна силно езика си зад тях. Крясъкът й се задави, превърнат сякаш от зла магия в задъхан, глух вой, изплакван на неравни тласъци. Гигантската спирала на страданието лудо затътна. Детето се носеше в нея с такава бързина, че успяваше да види себе си на отсрещната й страна. Там където е била преди секунда. Там, където болеше. От тук, където болеше. Навсякъде в този свят я преследваше болка и сякаш този кошмар никога нямаше да свърши.

Внезапно мощното течение я метна нагоре. Увисна във въздуха в центъра над водовъртежа на болката си. Светлина. Злата вещица бе останала някъде долу.

За кратко. Вихър я връхлетя и понесе. Тласъкът му я изненада. Тя отвори уста и викът и изпълни целия свят. Всички светове. Всички вселени. Скарлет крещеше и болката сякаш отлиташе с дъха й, и се връщаше с нови, пресни сили в пипалата на адския вятър, който я носеше из пространството.

Нов тласък. Нов неистов крясък.

— Мамоооооооооооо…

— Хайде, Лети, ела… — момчешко лице се усмихна меко и отлетя напред в мъглата. Розовата мъгла.

— Питъъъъъъъър! — детското лице се изкриви грозно.

Нов порив на всичко, от което я болеше.

Далеч в обгръщащата я пелена Скарлет видя друго лице. Видя черните дълбоки очи.

Детето зави жално — нещо хапеше безмилостно, дращеше всяка частица в него с отровни, остри нокти.

Скарлет плачеше.

Протегна ръце към образа на вълшебника. Стопи се миг преди да го докосне.

Беше сама.

Болеше.

Жестоко.

Защо?

Детето нямаше време да зададе този въпрос. Нямаше и на кого.

Скарлет усети леко убождане в тъничката си ръчичка.

Вихърът, който я носеше, вряза тялото й отново във водовъртежа.

— Ела с мен Скарлет… — далечен, познат глас, далечен шепот.

— Мамо, мамо…

— Ела… — разтопи се в бученето около нея гласът на майка й.

— Мамомамооооооооооооооооооооооооооооо!

Водовъртежът леко забавяше своя ход. Плавно.

Постепенно водата се проточи в бавен, ленив поток.

Не.

Не беше вода. Беше по-гъсто, по-меко, по плътно. Беше като сълзи. Бяха сълзи. Милиони сълзи, обгръщащи я и галещи болното й тяло. Плавно. Спокойно. Сега поне не болеше.