Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Глава 29
Данло Миромъдрия

Преди си мъдър. После си мъдър. А по средата не си.

Фравашка поговорка (от „Сборник с поговорки“ на Ошо Глупака)

Първият ден от средзимната пролет на 2954-та година донесе снежна вихрушка и мрак, които сякаш нямаха край. Никой — освен провидците — не можеше да предвиди, че тази нова година ще е славно и съдбоносно време в историята, също толкова важно за развитието на Ордена, колкото и 908-а или Тъмната година, или пък 2326-а, когато Дарио Дръзкия откри мъртвите звезди на Вилда. Дори Данло не можеше да знае, че странните събития в Бардовата катедрала ще поставят началото на лавина от решения, които в крайна сметка накараха радикалните историци да прекръстят 2954-та на „Първата година“ и да преправят календарите си. Великите промени започнаха с наглед незначително събитие: по настояването на разтревожените академици от колегиите на майсторите и господарите, господарят Пал отлъчи Хануман ли Тош от Ордена. Със счупването на бога Хануман най-после беше оскърбил чувствата на прекалено много хора. Той бе нарушил няколко канона и беше изневерил на сетическата етика. Затова господарят Пал му забрани да използва библиотеките на Ордена и да се храни в ресторантите на Ордена. Забрани му изобщо да стъпва на територията на Академията. В душата си Хануман, разбира се, отдавна бе напуснал Ордена, така че това отлъчване не го накара да съжалява, нито пък го засрами. Дори сигурно тайно се беше зарадвал, че го освобождават от обета му — и че го освобождават да впечата замислите си в нова религия. Макар да се преструваше на разярен, двамата с господаря Пал продължаваха да играят скрита игра. Не бе възможно да се каже дали в този момент имат намерение да превърнат рингесизма в официална религия на Ордена, но със сигурност целяха да унищожат враговете си. На десетия ден — докато Бардо чертаеше витража, който щеше да замени счупения в нощта на Края на годината — Хануман отиде при него с прост, макар и фин план за реорганизиране на църквата им.

Хануман предлагаше да дадат официален статут на вътрешния кръг членове на Пътя. Всички рингесисти, които бяха записали своите възспоменувания на древните еди в един от компютрите му, отсега нататък щяха да се наричат „старейшини“. Макар че Бардо естествено не вярваше на нищо, излязло от устата или мозъка на Хануман, това предложение допадна на суетата му. Той щеше да е първосвещеник на универсална религия, дарител на титли и привилегии за онези, които са му най-предани. Изобщо не му се стори абсурдно, че съвсем скоро из Града ще се пързалят пъпчиви млади калфи, облечени в златни роби, които ще искат да бъдат наричани „старейшина Лаис“ или „старейшина Кику“, и че ще отправят тези си искания дори към по-възрастни майстори, живели няколко живота. И така, Бардо одобри предложението на Хануман и продължи да избира парчета стъкло за витража.

И се случи така, че започнаха да наричат господарката Мариам Ерендира Васкес, една от най-добрите господарки, служили някога на Ордена, „старейшина Мариам“. Тази титла щеше да я погуби. Въпреки че даваше право на избор на религиозни вярвания, четирийсет и четвъртият канон на Ордена забраняваше на всеки, положил обет, да заема официален пост в каквато и да било религия, култ или идеологическо движение. С безпощаден акт, който смая целия Орден, господарят Пал се позова на буквата на този канон и отлъчи господарката Васкес наред с Томас Рейн, Хуан ли Ууд и още неколцина други видни майстори. От първоначалните четирима членове на Тетрадата (Чанот Чен Цицерон тихо умря в леглото си малко след фестивала на Счупените кукли) сега единствено господарят Николос пречеше на Одрик Пал да стане господар на Ордена.

После господарят сетик нанесе последния си блестящ удар. На деветнайсетия ден той събра цялата колегия на господарите и поиска гласуване за окончателно планиране на мисията до Вилда. Фракцията на господарите, които му бяха верни, години наред бе възпрепятствала това планиране. Те — десетки стари страхливи господари, които не искаха да разделят Ордена и да го хвърлят в хаос — постоянно бяха гласували срещу осигуряването на многобройните светлинни и дълбочинни кораби, които щяха да са нужни за мисията. Но на осемнайсетата вечер, по време на тайно съвещание в кулата на сетиците, господарят Пал ги нагости с редки и силни чайове и успокои страховете им. Той се договори с тях, даде им обещания. Посочи им, че мисията до Вилда ще привлече недоволниците и независимите в Ордена, както и разрушителните личности, от които с радост щели да се избавят. Всъщност той поиска старите господари да му представят списъци с онези, които смятат за най-достойни за честта да рискуват живота си в опасното пътуване до Вилда. То щяло да пречисти Ордена, каза господарят Пал, а не да го отслаби. Също така, вечният им Орден щял да се засили, ако отново го управлявал един-единствен господар. И така, на следващия ден колегията на господарите се събра в студената си, ветровита сграда, за да реши съдбата на много милиарди звезди и на милиардите милиарди човешки същества, които живееха около тях. Сто и деветнайсетимата господари дадоха вота си с тайно гласуване и великата Втора мисия до Вилда най-после беше решена. Докато господарите седяха на масите си и разменяха кратки думи на радост и изненада, господарят Пал се изправи, за да се обърне към тях. За първи път от петдесет години той благоволи да говори с гласа си, а не с езика на знаците.

— Почитаеми господари — дрезгаво каза той, — бих желал да предложа за господар на мисията да бъде определен Николос Сар Петросян. Никой друг не е по-способен да я води от него.

За да оглави мисията, разбира се, господарят Николос трябваше да напусне Тетрадата. Както скоро и направи. Макар че сигурно се страхуваше да остави Ордена в ръцете на стар тираничен господар — нали в края на краищата преди двайсет години тъкмо той беше организирал схизмата срещу Арбитъра — господарят Николос винаги бе мечтал да открие втора Академия сред звездите на Вилда. Той довърши окончателните планове за мисията със същата бързина и решителност, с каквато беше успял да свали Арбитъра. В продължение на седемдесет дни небето над Града бе пълно с ракетен огън и гръм, докато фериботите превозваха фабрики, роботи, компютри, библиотеки, диамантени пробивачи и други инструменти — и милион други неща — до десетте дълбочинни кораба, които орбитираха около планетата. До тях, носейки се в мрачния космос над атмосферата, три гигантски блестящи семенни кораба очакваха пътници си. За дългото пътуване до Вилда господарят Николос избра есхатолози, механици, холисти, историци и дори сетици — хиляда майстори и специалисти от всички професии. По време на схизмата на Пилотската война много от тези мъже и жени вече веднъж бяха напускали Никогея. Мнозина други бяха предложени от господаря Пал, който състави дълъг списък с прочути с лошата си слава членове на Ордена, включително известни пилоти, някога последвали Малъри Рингес във войната: Хелена Чарбо, Ая, Ричардес, Аларк от Урадет и навярно най-великия жив пилот, Сондървал.

Първи в списъка на господаря Пал обаче беше един млад пилот, все още неизпитан в професията. Господарят Николос се удиви защо името на Данло уи Соли Рингес е поставено преди всички други и се поколеба дали да избере Данло за тази мисия, защото младежът бе само калфа и следователно прекалено неопитен да пилотира деликатен светлинен кораб из безумните и некартирани пространства на Вилда. Но в полза на Данло натежаха три неща. Първо, той беше почти истински пилот. Според прецедент, установен през Войната на лицата, по време на криза обещаващ калфа можеше да бъде повишен преждевременно. Освен това на господаря Николос му бе харесало, че Данло беше говорил толкова яростно и красноречиво срещу Пътя на Рингес. Господарят Николос имаше ум, безукорен и ясен като зимен въздух — спокойно можеше да се роди хиляди години по-рано, през епохата на Просвещението, толкова малко вяра имаше в интуитивната енергия на човека. По ирония на съдбата той смяташе Данло за радетел на рационалното и — също като самия него — за противник на всичко религиозно или загатващо за окултизъм. В основата си мисията до Вилда щеше да е война на разума против унищожителните за галактиката доктрини на архитектите на Старата кибернетична църква. Опитен във фравашката лингвистична философия, враг на всички вярвания или системи от вярвания, Данло беше човек, на когото господарят Николос смяташе, че може да се довери. Освен това господарят Николос предполагаше, че тъй като Данло е син и внук на велики пилоти, някой ден също ще стане такъв. И така, накрая той го одобри като член на мисията. По този начин — случайно, поради принципно погрешни предположения — Данло най-после се приготви да напусне Никогея.

Положи обета си на втория ден от лъжезимата. Тъй като беше единственият калфа, повишен този ден, церемонията се проведе в малка стая без прозорци и мебели в Дома на древните пилоти. Освен стария килим, опънат като просешко легло, каменният под бе гол. Стените бяха студени и сиви и по тях висяха портретите на мъжете и жените, служили като господари пилоти. На северната стена между образите на Лиъполд Соли и Чанот Чен Цицерон беше този на Малъри Рингес. До благородното (и коварно) лице на господаря Цицерон имаше само гол гранит — някой ден пространството щеше да се запълни с портрета на новия господар пилот, Салмалин Благоразумния. Салмалин бе затворен, лаконичен човек, назначен за господар пилот само преди десет дни. Едно от първите му задължения беше да ръководи повишението на Данло. В присъствието само на още двама пилоти като свидетели, той бързо изпълни церемонията, сякаш бе гост на извънземен банкет, принуден да държи реч или да изяде отвратително ястие. Стоеше абсолютно неподвижен и намусен в черната си роба, докато Данло коленичи на килима и положи клетвата си. После господарят Салмалин му даде черен диамантен пръстен и каза:

— С този пръстен ти си пилот. — И нищо повече.

Нито го поздрави, нито го насърчи. Поклони си, рязко се обърна и остави Данло да си мисли, че най-после е постигнал мечтата си да стане истински пилот.

През следващите десет дни, докато бурите на средзимната пролет отстъпваха на по-топло и хубаво време, Данло обикаляше града, за да се сбогува. Трябваше да посети много хора: Мадава ли Шинг, Рихана Тал, Джонатан и Бенджамин Хър и много други приятели. През годините на религиозните си проучвания той се беше запознал с много автисти, паратанцьори, ронински поети-воини — жени и мъже от десетки секти. Откри повечето от тях в Квартала на далечниците и им каза, че скоро ще напусне Града за дълго, може би завинаги. Остана изненадан колко трудно се оказа това сбогуване. Докато търсеше старите си майстори като майстор Джонат, който нямаше да пътува до Вилда, Данло се пързаляше от хълм на хълм из Академията и се наслаждаваше на играта на слънчевите лъчи по купичките, на очертанията на всеки камък, на музиката на кънките на послушниците по леда. От свой приятел научи, че Томас Рейн ще се мести в един от апартаментите до Бардовата катедрала. Затова последното му пътуване беше до кулата на паметистите, където видя майстор Томас да подрежда различни наркотици, пръстени, игли и други вещи в обикновен дървен сандък. Последната му среща с него бе неловка и тъжна. Данло му показа пилотския си пръстен и майстор Томас рече:

— Честито, Данло. Но се надявам, че ще продължиш да усвояваш техниките, макар че аз няма да съм там, за да те уча. Знаеш ли, от теб щеше да излезе чудесен паметист.

После Данло се сбогува. Но не му каза, че след вечерта в Бардовата катедрала е загубил страстта си за възспоменуване. Всъщност през мрачните и безкрайни дни на голямата буря златната врата на Единствения спомен се беше затръшнала с невероятна сила и той си бе помислил, че никога вече няма да открие ключа за нея.

На дванайсетия ден от лъжезимата Данло се срещна с Бардо на Улицата с хилядата бара. Тъй като Бардо не искаше да го видят да разговаря с него, избра за място на срещата мрачен бар, който повече приличаше на животинска бърлога, отколкото на място за приятен разговор между двама приятели. Докато седяха на по чаша катранено черно, сладко кафе, Бардо се преструваше, че все още са приятели, макар че основаването на Пътя на Рингес беше накърнило дружбата им. Той не се извини на Данло. Намекна, че бил увлечен от събитията или по-скоро, че играел някаква космическа партия шах, прекалено важна за него, за да е в състояние просто да събори фигурите и да се откаже. Данло се съмняваше, че той изобщо може да се откаже, макар Бардо да си даваше вид, че се владее — качество, което никога не бе притежавал. Всъщност тази вечер думите му бяха изпълнени с неискреност, самоизмама и лъжи. За трудностите на църквата си обвиняваше Ханумановата високомерна амбиция, вместо да погледне в задименото огледало на стената зад бара (или в което и да е друго огледало), за да открие причината за бедите си. Само да можел да нашиба и дресира Хануман като впрегатно куче, каза Бардо, Пътят на Рингес щял да донесе истинско спасение за всички хора.

— Тъкмо Хануман развали всичко — каза той. Въпреки че пиеше само кафе, Бардо изглеждаше полупиян. — О, но какво мога да направя аз? Да го заплаша с отлъчване ли? Да, да, разбира се, точно това трябва да се направи — само че аз вече го направих. Заплаших го. И в отговор на тази заплаха той заплаши мен. Не, не се безпокой, няма нужда. Надявам се. Искам да кажа, че ме заплаши да напусне Пътя. Да основе своя собствена проклета църква и да отведе със себе си половината ми рингесисти. Половината ли? Три четвърти. Девет десети — има ли значение? Заплаши да унищожи всичко, което съм създал. И затова трябва да намеря начин да го контролирам. Но той е гений — проклет религиозен гений! Знаеш ли, че куртизанките най-после се съгласиха да последват Пътя? Цялото проклето Дружество! Заради него. Какво да правя без него? О, Бардо, Бардо! Може би се чудиш какво е сторил Бардо? Слушаш ли ме, млади приятелю? Спомням си, че някога те предупредих да не се сприятеляваш с него. Трябваше да се вслушам в собствения си съвет. Жалко. В Хануман нещо не е наред. В него има нещо обречено, дори зловещо. Знаеш ли, че са го видели с Тамара вечерта преди предполагаемото й заразяване с проклетия вирус? Преди предполагаемият вирус да изтрие спомените й? Предполагаем — какъв смисъл влагам в тази дума? Разбираш ли? А? О, разбираш. Вече и аз разбирам. Ясно е какво се е случило в катедралата. Ти можеше да го убиеш. И все пак го спаси. Защо? Заради обета си ли? Или защото не си имал доказателство за това мръсно престъпление? Доказателство няма. Но някъде трябва да има доказателство. Смяташ ли, че няма да го открия? И после. И после. О, и после не те интересува, нали?

— Не е така — отвърна Данло.

Той отпиваше от кафето си, подритваше с крак стоманената стойка на бара и я слушаше как звънти. Фактът, че Бардо е тършувал, за да открие доказателства за престъплението на Хануман, почти не го изненадваше.

— Не искаш ли отмъщение?

— Не — каза Данло.

— Жалко. Жалко и за онова, което се случи с Тамара.

— Виждал ли си я, Бардо?

Последва продължително мълчание. Бардо подръпваше мустака си. После въздъхна и каза:

— Слушай, нося ти тежка новина. Чух от куртизанките, че е напуснала Града. Изоставила е Дружеството, отказала се от призванието си. Изчезнала е, никой не знае къде е. Някъде сред звездите. Съжалявам — сигурно си искал да я видиш преди да заминеш.

Данло поклати глава и погледна към Бардо.

— Не… ние вече се сбогувахме.

— Е, навярно някой ден тя ще се върне.

— Навярно.

— О, бедната Тамара! Бедният Данло! — Лицето на Бардо бе тъжно и замечтано, изпълнено със самосъжаление. — Бедният Бардо! Какво ще правим? Мислиш ли, че няма значение? Не, има значение. Всичко. Аз, ти, Хануман ли Тош — Пътят. Някога съмнявал си се, че наистина има начин да станем богове? Има начин. Виждал съм го в древните еди. Малъри Рингес. Неговият гений. Неговият живот. Неговият път. Някога разбирал ли съм защо направи онова, което направи? Не. Той каза ли ми да основа тази проклета религия? Ех да беше останал в Никогея! Но някой ден той ще се върне. Трябва да вярвам в това, нали?

Данло му се усмихна в мъглата от дим и пара от кафе и каза:

— О, Бардо… ще ми липсваш.

— Е, това е адски жалко — отвърна Бардо, тресна чашата си на бара и после прегърна Данло и го потупа по гърба. — Млади приятелю, млади приятелю!

— Довиждане — каза Данло.

— Желая ти всичко добро — рече Бардо, стисна ръката му и погледна черния пръстен на кутрето му. — Лети надалеч и добре, пилоте.

След три дни Данло направи кратко пътуване из Града. Последното му сбогуване беше с учителя, който първи го бе посрещнал при пристигането му в Никогея — почитаемия фраваши, наречен Стария отец. Този мъдър стар извънземен — винаги готов да се наслаждава на иронията — предложи да се срещнат на същия бряг, на който Данло една не го беше пронизал с копието си преди години. В един облачен ден от лъжезимата Данло се спусна до Даргинските пясъци и зачака Стария отец до океана. Застана на твърд пясъчен участък, покрит с парчета лед, и дълго гледа тъмните води на Залива. После в далечината зад него се разнесе слабо свистене на въздух през клапи. Той се обърна и видя малка бяла фигура, тътреща се по дюните. Беше Стария отец, разбира се, облечен само в естествената си копринена бяла кожа. Когато се приближи, Данло видя, че артритът му се е влошил, защото изяществото почти изцяло бе напуснало дългите му извънземни крайници и той предпазливо се движеше по черно-белите пясъци. Макар че очевидно изпитваше болки, устата му беше широко усмихната, а прекрасните му златни очи сияеха като двойни слънца.

— О хо — каза Стария отец, — това е Данло Дивия, вече не толкова див, струва ми се. Променил си се — сега си мъж. Така е, да.

Наскоро видът на Данло наистина се бе променил. Беше се обръснал гладко като балдов орех. Бе оформил дългите си нокти. После, след като развърза перото на Ахира и го прибра в сандъка си при счупената шахматна фигура, диамантената сфера на майка си и други спомени, отряза косите си. Въпреки тези обезобразявания обаче, въпреки всичко, което му се бе случило след смъртта на деваките, Данло не можеше да мисли за себе си като за истински мъж.

— Радвам се да ви видя, учителю — каза той на Стария отец. — Изглеждате… съвсем същият.

— Аххх — рече Стария отец, — оххх… същия, само че още повече.

— Навярно трябваше да се срещнем по-близо до дома ви. Сигурно ви е било трудно… да вървите чак дотук.

— О хо, наистина е трудно — призна Стария отец. С черните си нокти той почеса двойния член, увиснал между краката му, после докосна хълбоците си. — Когато бях по-млад, се опитвах да избегна болката, като седях и не вършех нищо. Но това само ме караше още повече да я осъзнавам. Затова хайде да се поразходим край водата и да ми разкажеш за своите болки, така че да забравя за моите. Днес е прекрасен ден за разходки, не смяташ ли?

Ръка за ръка те се затътриха като два рака, които са преплели щипките си. Откъм морето духаше свеж вятър. Въздухът тежеше от сол и смрад на гнило дърво. И от други миризми: на птичи курешки, смачкани миди и стара влажна кожа. Данло разказа на Стария отец за всичко, което се бе случило между него и Хануман ли Тош. Имаше много за разказване. Въпреки че вървяха съвсем бавно, изминаха дълъг път, почти до края на Даргинските пясъци, където дюните отстъпват пред насечения Далечен северен бряг. Беше облачен и ветровит следобед. Снегът се сипеше на внезапни пристъпи, последвани само мигове по-късно от силни струи слънчева светлина. Изящни малки снежинки — които Данло някога бе наричал шишей — бавно падаха към земята, за да се изпарят още преди да са я докоснали. Заради това променливо време Данло не можеше да реши дали му е горещо, или студено. Но Стария отец изглеждаше в стихията си. Не го смущаваха нито морските пръски, нито снегът. Той забиваше косматите си крака в твърдия сняг и оставяше отпечатъци, по-големи от тези на мечка. Докато Данло му разказваше как Хануман е счупил бога, Стария отец си играеше с пясъка и малкият му черен нос доволно потръпваше.

— Ах, ох, бил си прав да спазиш обета си за ахимса — каза той.

Данло се заслуша в прибоя и отвърна:

— Всеки миг, откакто дадох бога на Хануман… съм се чудил дали е така.

— Аха, никога не наранявай другиго, дори в мислите си.

— Но аз го нараних — възрази Данло. — Видях го… мъртъв.

— О?

— Исках да го убия.

— Аххх, но вместо това си му спасил живота. Така е, да.

— Да — каза Данло, — така е.

Стария отец се усмихна и едното му око се затвори наполовина. Той подсвирна и рече:

— Не трябва да се осъждаш, о, не! Ти си му спасил живота. В областта на действието ти си бил мъж на ахимса и аз те уважавам за това.

Настояването на Стария отец, че е спасил живота на Хануман, не успокои съмненията на Данло. Всъщност думите му бяха като сол в отворената рана, която го разцепваше на две. Той разтри костта над окото си с палец — вече почти постоянно имаше главоболие.

— Струва ми се, че все още обичате да причинявате святата болка — каза Данло.

— О хо, ангсланът! — потвърди Стария отец. — Нима вече не съм фраваши?

— Повече отвсякога, учителю.

— И ти все още си човек, както виждам. Онази твоя нова религия не е направила нищо, за да те промени. — Лицето на Стария отец сияеше от слънчева светлина и сега двете му очи бяха широко отворени. — Ние фравашите имаме традиция да даваме подаръци на човешки същества. Някога, на същия този бряг, аз ти дадох подарък. Спомняш ли си?

Данло кимна и бръкна в джоба си, за да извади бамбуковата флейта. Вдигна я и тя заблестя на слънцето.

— Аха! — каза Стария отец. — И сега искам да ти дам още един подарък.

Освен лъскавата си козина той беше съвсем гол и не държеше нищо в дългите си красиви ръце. Подаръкът му нямаше да е музикален инструмент, нито пък друго нещо от дърво, кост или камък.

— Има една титла — продължи Стария отец, — с която са известни някои от фравашките Отци. Ето, давам ти я, от моите устни в твоите уши: аз ще те наричам Данло Миромъдрия. О хо, ти си мъдър в мира и името ще ти подхожда.

— Благодаря — отвърна Данло. — Но не се чувствам много мъдър.

— Аххх.

— Нито пък душата ми е в мир.

— Оххх.

— Поне не мога да се примиря… с онова, което сторих.

— Искаш да кажеш с тази религия, която всички наричат Пътя на Рингес ли?

Данло не бе искал да каже точно това, но отвърна:

— Нали знаете, аз говорих срещу Пътя.

— Предполагам. Мнозина от Миромъдрите са велики оратори.

— Но се страхувам, че онова, което казах, нанесе… огромна вреда.

— Никога не наранявай никого — това е ахимса — рече Стария отец. — О хо, но да освободиш други от вярванията им — това е свещена задача.

— Това вярване в пътя, по който баща ми е станал бог — щях да го унищожа, ако можех. Всички вярвания. Всички… религии. Всички богове са паднали, нали?

Стария отец мълчеше, почти затворил двете си очи. Като че ли гледаше към планините отвъд Залива, чиито бели върхове се криеха в пластове пухкави бели облаци.

— О, пилоте, трябва да внимаваш — накрая каза той. — Съществува единство на противоположностите: колкото по-силна е волята ти да унищожиш нещо, толкова по-сляп ще ставаш за него.

— Но нали вие ме научихте — възрази Данло. — Да се противопоставям на всички вярвания, нали така?

— Ха, ха, струва ми се, че съм те научил прекалено добре.

Данло отправи поглед към прииждащите и отстъпващи вълни. Започваше отливът и морето се отдръпваше. След малко небето се заоблачи и стана сиво: водите на Залива бяха мрачни и бурни като старо вино. Докато се вслушваше в далечния лай на тюлени и в писъците на чайките, които кръжаха над вълните, той осъзна, че завършва цял период от живота му. Вече не можеше да учи извънземни философии или възспоменувателни методи. Тук, на този студен бряг, Данло най-после щеше да се опита да застане пред вселената с ум, оголен от всякакви вярвания. Щеше да си наложи да го направи, даже Стария отец да смяташе, че такъв начин на живот не е възможен за никой човек.

— Данло, Данло. Той се обърна. Стария отец стоеше до него, докоснал неговата шакухачи. Почтеният фраваши му се усмихна, сякаш е прочел мислите му.

— Не можеш да се откажеш от всичко — каза той. — Ами верността ти към ахимса?

— Но такава вярност няма — възрази Данло. — Аз не вярвам в ахимса. Ахимса е… това, което съм аз.

Стария отец тъжно подсвирна.

— При първата ни среща ти ми каза, че искаш да пътуваш до центъра на вселената. Благородна идея, не смяташ ли?

Данло поклати глава.

— Не, това е… детинска мечта. Вселената продължава безкрай. Тя няма център.

— Но ще заминеш за Вилда, нали?

— Да.

— О хо, за да намериш лек за чумата, която е убила деваките ли?

С нетипична за него припряност Стария отец затананика странна кратка мелодия, която Данло не беше чувал никога преди. Дясното око на извънземния бе съвсем затворено, а лявото наблюдаваше лицето на Данло и блестеше със силата на лунна светлина.

— Преди вярвах, че бавното зло може да се излекува — призна Данло. — Вярвах, че алалоите могат да бъдат спасени.

— Преди ти също искаше да станеш асаря.

— Това е ваша дума — каза Данло. — Утвърждаването на всичко… е фравашки идеал.

— Ах, ох, значи вече не е и твой идеал? Данло направи няколко крачки към водата. Вълните облизаха обувките му.

— Проблемът — каза той — е да утвърдиш нещо — каквото и да е.

— Така е, да.

— Виждате ли? — попита Данло и посочи скалите, които се забиваха в небето като гранитни игли. Пухест мъх ги обвиваше в зелено. По тях бяха накацали снежни чайки. — Всичко е толкова красиво. Но и толкова опетнено. С шайда. Планините, самият аз. Дори вие, учителю — всички ние. Няма как да избягаме от това. Мисля, че Хануман разбира това по-ясно от всички.

— И ти не можеш да му го простиш, нали?

— Не… не мога да простя на себе си.

— Аххх.

— Преди се надявах, че във възспоменуването има път. Път към… невинност.

— Значи изобщо не си открил отговора в древните еди, така ли?

— Преди си мислех, че съм го открил — каза Данло. — Бях толкова близо. Но… не.

— Шайда е плачът на света — каза Стария отец, цитирайки стих от Песента на живота, на която някога го бе научил Данло. — Аха, но не ти си създал света.

С привично движение Данло вдигна ръка, за да докосне перото в косата си, но перото го нямаше. Той се поклони на Стария отец и отвърна:

— Шайда е пътят на човек, що убива други хора. Имаше човек, който Хануман можеше да стане. Наистина прекрасен човек. И аз… го убих.

— И си открил, че не е възможно да приемеш това убийство.

— Съжалявам, учителю. Трябва… да ви разочаровам.

Стария отец се усмихна загадъчно и каза:

— Не. Точно обратното.

Стояха на влажния пясък, гледаха се и се усмихваха. Късният следобед отминаваше. На запад, където океанът беше дълбок, облаците се бяха отдръпнали и на хоризонта се виждаше пламтящото слънце. Небето гореше и водите кипяха в тъмночервено и златно. Тъй като скоро щеше да е тъмно, а фравашите не обичат да замръкват навън, Стария отец се приготви за тръгване. Той за последен път докосна флейтата на Данло и изсвири кратък благослов. (А може и да бе цинична ария — с фравашите човек никога не е сигурен.) И после изцяло отвори двете си очи и му каза:

— Но как ще живееш сега, пилоте? О хо, какво ще правиш?

Данло посочи на изток към първите звезди на нощта, които блещукаха между облаците.

— Там има богове — каза той. — Навярно баща ми все още е жив… някъде. Ако мога, ще го открия. Ще открия който и да е бог. Веднъж Хануман ми зададе въпрос — сега това е моят въпрос: ще запитам боговете дали вселената е можела да бъде създадена различна. Хала, а не шайда. Боговете знаят. Боговете творят безкрайно, така че трябва да знаят.

Скоро, каза Данло, щял да излезе във вселената, не за да открие центъра й, нито за да намери лек за болест, за която няма лек, а просто защото бил пилот от Ордена и имал Цел и задача. Звездите умирали и даже да нямало спасение от злото, поне можело да се предотврати унищожаването на цялата галактика.

Реакцията на Стария Отец беше странна. Очите му бяха отворени, но лишени от светлина, сякаш съзнанието му бе отлетяло към небето. Макар че стоеше само на метър от него на потъващия в мрак бряг, той като че ли гледаше надолу към Данло и в същото време напрегнато се вглеждаше в самия себе си. От него лъхаше ужасен студ. Сякаш искаше да му каже нещо. Но за първи път — при това само за миг — този Стар отец от фравашката раса не можеше да говори.

— Учителю… става късно — каза Данло. Накрая огромната вълна на съзнанието се върна в очите на Стария отец и той тихо подсвирна.

— Оххх, наистина става късно — трябва да се сбогуваме. Може да мине много време преди да се върнеш.

Данло сведе глава и погледна към малките черно-бели зрънца пясък под обувките си.

— Струва ми се… че никога няма да се върна — промълви той.

— Тогава трябва да те помоля да ми дадеш подарък преди да се разделим — каза Стария отец.

— Но какво мога да ви дам?

Стария отец погледна флейтата му.

— Защо не песен?

— Каква… песен?

— Нещо, което си съчинил сам. Нещо странно и диво, и все пак носещо мир. О хо, ти си Данло Миромъдрия, нали?

Данло се усмихна и сви рамене. После вдигна флейтата към устните си и засвири. Поток от бавни, ниски звуци се понесе над брега. Трябваше да свири силно и с много дъх, иначе мелодията щеше да се загуби във вятъра. Беше проста песен, песен, която постоянно се повтаряше с леки изменения. Можеше да я свири вечно и да не стигне до край или кулминация и в същото време се долавяше бавно напредване към завършеност на звука, което загатваше за безпределни възможности. Стария отец слушаше песента неподвижно, с почти съвсем затворени очи, в позата на фраваши, който иска съвършено да си спомни някаква мелодия. Очевидно музиката му харесваше. Накрая, разбрал, че Данло няма намерение да спре, по време на една пауза между звуците той го докосна по челото. И каза:

— О хо, вече трябва да си вървя, но ти трябва да свириш. Ха, ха, о хо, роден си да свириш.

По този начин Стария отец каза сбогом на любимия си ученик. Подсвирна, усмихна се и се засмя, и после се обърна, за да поеме дългия път към дома си. Звукът на смеха му — богат и състрадателен — дълго кънтеше над брега. И странно, изобщо не пречеше на музиката.

През цялото време, докато се смрачаваше, Данло стоя сам край водата и свири на своята шакухачи. Скоро стана тъмно и студено. Вятърът отвя облаците надалеч и небето постепенно стана черно като пилотска роба. Звездите блестяха в огромен кръг. Той вдигна поглед към тези студени, ярки светлини и звукът на песента, която свиреше, се загуби сред огромните разстояния. Съзвездията, които познаваше още от детството си, бяха невероятно далечни и все пак изглеждаха много близо, като блесналите вълни, прииждащи към краката му. Той свиреше ли свиреше и в него отекваше последният въпрос на Стария отец: какво щеше да прави? Вслушваше се в протяжния, мрачен рев на океана и очакваше да открие отговора. Можеше да чака вечно, защото това беше чудото и тайнството на океана, начинът, по който искреше на звездната светлина, винаги в очакване, винаги еднакъв и все пак винаги в движение, винаги зовящ, винаги удивителен с нови звуци и творения. Макар че вече бе съвсем тъмно, Данло се вслушваше в крясъците на гмурците, чайките и другите морски птици, които обичаха да летят нощем. Вслушваше се, за да чуе и рядката песен на снежния бухал. Накрая, в небитието на този единствен звук за който копнееше най-силно, в тътнещата тишина на морето той откри отговора си. Щеше да продължи да свири собствената си песен и никоя друга. Щеше ясно да погледне всичко, което е направил. Беше създал Хануман — това бе истина на вселената, прекалено ужасна, за да я отрече. И Хануман го беше създал. Проблемът сега, както щеше да е и винаги, бе да каже „да“ на такива пречупени, омразни създания. Но ако беше достатъчно силен, ако бе достатъчно мъдър, можеше да направи нещо съвсем просто. Можеше да утвърди акта на самото създаване. Това чудо на обикновения живот. Животът, помнеше той, беше всичко. Може би някой ден отново щеше да се смее или да открие завършеност в любовта, но сега трябваше да му е достатъчно просто да живее, да живее безкрай.

И така, в една прекрасна вечер той стоеше сам край морето, вдигнал лице към звездите, и свиреше. И свиреше ли, свиреше ли, свиреше.

Край
Читателите на „Падналите богове“ са прочели и: