Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПАДНАЛИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Бард, София.Избрана световна фантастика, No.49. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Broken God / David ZINDELL]. Редактор: Иван ТОТОМАНОВ. Формат: 125×195 мм. Офс. изд. Страници: 640. Цена: 4500.00 лв. (4.50 лв.). ISBN: 574.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Корекции на грешки от dd
  4. — Добавяне на анотация (пратена от Б. Василев)
  5. — Добавяне
  6. — Корекции от Диан Жон

Част трета: пътят на Рингес

Глава 15
Завръщането на пилота

Цялата история е опитът на човек да открие правилната си връзка с Бога.

Хорти Хосто, „Реквием за Homo sapiens“

За младеж, макар и ученик в най-прочутата и мощна школа в Цивилизованите светове, времето, през което встъпва в зрялост, винаги изглежда нормално, независимо колко изключително и бурно е всъщност. Предстоящите промени и опасности действат на човешкия мозък като наркотик или по-скоро като обилна храна, подсилваща стремежа към повече живот. А само колко лесно се свиква с такава храна! Онези, които преживяват забележителните исторически събития — войни, епидемии, контакти с извънземни, уголемявания, възникване на нови видове и религиозни просветления — развиват вкус към еволюция и вълнения, в сравнение с които всички мигове на „нормално“ съществуване изглеждат тъпи, безинтересни и безсмислени. Всъщност, от божествена гледна точка, нищо в удивителното, продължило повече от два милиона години пътуване на човечеството от степите на Афарика до безбройните студени звезди на галактиката не може да се разглежда като нормално.

Макар че кариерата на Данло уи Соли Рингес наистина беше забележителна, наистина наситена с диви мигове, трагичност, исторически решения и действия, в същото време е вярно, че той рядко мислеше за себе си като за забележителен човек, нито пък смяташе вселената, в която бе роден, за враждебно или принципно трагично място. Беше трудно място, определено изпълнено със своенравно експлодиращи свръхнови, ужасни богове и нови екологии. Вселена на равновесие. Светът около него гъмжеше от пороци, неправди, лъжи, слелирани болести, всевъзможни проявления на човешкото зло. Всички светове около звездите бяха опетнени с шайда, навярно грешни до огнените си течни ядра. Може би злото във вселената не можеше да се победи, а може би той (заедно с цялото човечество) би могъл да открие начин да възстанови първичното равновесие на живота и да приведе всички неща в състояние на правилност и естествен порядък, което наричаше „хала“. Но дори хала-вселената, той го знаеше, не би могла да е в покой. Подобно на зимна буря, в нея винаги щяха да бушуват насилие, хаос и промяна. И тъкмо този изначален хаос на неговата епоха беше започнал да му харесва. Изобщо не му дойде наум — като на Хануман ли Тош, — че вселената може да се преобразява по фундаментални и ужасни нови начини.

Няма много за разказване за обучението на Данло в „Боря“ и първите му години като калфа в колежа на пилотите „Реса“. Той бе блестящ студент, макар и блестящ по естествен, непосредствен начин, който никога не предизвикваше завист или гняв у другите калфи. Математика, фуга, разклонителна навигация, халниране — дисциплините, които изучаваше, за да стане истински пилот, поглъщаха повечето му време, но не му оказваха силно въздействие, поне до края на този вълнуващ период. Естествено трябваше да усъвършенства интерфейса с корабния си компютър и той постепенно се увлече по различните състояния на кибернетично съзнание. Всички калфи пилоти трябва да изстрадат тази любов, тази пристрастеност към компютрите си. Данло бързо стана поклонник и майстор на великолепното състояние, известно като уголемяване самади. За разлика от първото и най-ниско състояние самади — това на савикалпа самади, — при уголемяването чрез компютъра няма осъзнаване на ума като отделен от мълниеносните числови потоци на компютъра. Себеусещането се разтваря сред електроните в микроскопичните влакна на компютърните неврологици. Следва усещане за единение, сливане с кибернетичното пространство на разклонеността. Времето почти спира. При навлизането в царството на чистата математика пилотът изпитва шеметното и радостно чувство, че мисли по-бързо, че прави връзки, че е по-огромен ум. За някои това мощно обезличаване и уголемяване на съществото е чудо, за други е кошмар — и е опасност за всички, които осъществяват дълбок интерфейс с компютрите си. Мнозина са пилотите, загубили се сред студа и ужасната красота на бурята от числа. Пилотите умират по хиляди начини и най-разпространеният от тях е смърт в компютъра. Макар че не беше проектирал компютъра, мозък и душа на светлинния кораб, Данло скоро се научи цялостно и удобно да слива ума си с него — но никога прекалено удобно.

Самият му кораб — красива източеност от изпреден диамант, който той нарече „Снежният бухал“ — обаче бе проектиран и построен от него с помощта на екип от работници архитекти, програмисти и роботи. Данло изведе кораба си в космоса до съседните планети Нинсън и Силваплана, а после и в онова блестящо, вечно математическо пространство което лежи отвъд и под пространството на видимата вселена. Дарбата и силата на Данло се състоеше не само в оцеляването му след първите колебливи навлизания в разклонеността, но и в извличането на познания, които би могъл да прилага и към собствените си, и към основните проблеми на огромната цивилизация, разпростряла се навсякъде около него, над ледените улици и блестящите кули на Никогея и сред звездите.

А какво научи през тези си години като калфа пилот? Научи се да не се плаши от новите истини за своя свят, а по-скоро да усъвършенства способността си да ги вижда. Това беше продължение на търсенето му на прозрение, започнало още в детството му, за да се засили по време на престоя му в дома на Стария отец и след влизането му в Ордена. Неговата цел бе „да види вселената такава, каквато е“. Да я види ясно, дълбоко и истински и да каже „да“ на всичко в нея. По ирония на съдбата обаче, колкото по-остро ставаше зрението му и колкото по-добре виждаше опустошената душа на човечеството, толкова повече се изкушаваше да каже „не“. Докато съзряваше, Данло ставаше все по-критичен към цивилизованите хора и техните странни вярвания, култури и институции. Той обличаше черната си спортна камелайка на калфа пилот и се пързаляше сам по забранените улици на Града, носеше се по сумрачните плъзги в Квартала на далечниците, сприятеляваше се с представители на всички класи и секти, където и да идеше. И почти винаги откриваше, че почти у всекиго нещо липсва. (Но тъй като бе състрадателен и продължаваше да почита фравашкия идеал, никога не си мислеше, нито напомняше на другите за тази липса. Дори в най-долните контрабандисти Данло винаги откриваше качества, които би могъл да харесва или даже да обича, и затова винаги получаваше в замяна обич.) Ходеше сред хариджаните, уличниците, автистите и архатите[1] и търсеше в припрените им очи светлината на съзнанието. Много често — особено при господарите на Ордена — светлината беше слаба и крехка, като трептящ на вятъра гол пламък на каменна лампа. Като наблюдаваше начина, по който хората се гледаха един друг, винаги с осъждане, желание или отвращение, винаги със страх от самите себе си, Данло откри основната грешка на ежедневното човешко съзнание: то бе откъснато от вселената. Всички човешки същества страдаха от болката и самотата на съществуването си като отделни същества, но през хилядолетията тази болка се беше задълбочила до расова агония. Докато човечеството се бе развивало от групи първобитни събирачи на плодове до високо образовани хора, живеещи в разпростряла се сред звездите цивилизация, пропастта между същността и другите елементи на творението беше станала огромна като безкрайната пустош между галактиките. Човешките същества се стремяха да преодолеят тази пропаст по различни начини. Някои ставаха природни мистици и се загубваха в екстаза си от земя, вятър и небе; някои използваха наркотици; някои сънуваха дълбоки и светли сънища; някои ставаха компютърни мистици: групата на невропевците сред сетиците, някои кибершамани: неговите другари пилоти от Ордена на мистичните математици и други. Мъжете и жените от няколко секти като звездителите не обръщаха внимание на по-сериозните проблеми на съществуванието. И го правеха като плодяха безброй деца. Понякога през едновековния си период на плодовитост една жена раждаше по веднъж на всяка година. Звездителите напълно се отдаваха на животинските дейности на живота: събиране на храна, вода, дрехи, пари, скъпоценности и често съновници и други устройства, с които да притъпят мозъка и душата. Други човешки същества отричаха порочността на съзнанието си. Мнозина — по време на Научната епоха — дори бяха възхвалявали откъсването на човек от природата, на субект от обект, на факт от значение, на съзнание от материя. Но най-универсалният човешки метод за прехвърляне на мост над Празнотата винаги беше създаването на религия. Съдбата на Данло бе да изучава религиите по същия начин, по който и математиката. През първата и втората си година в „Реса“ той прекара много време в опити да разбере основния стремеж, залегнал във всички религии: стремежът на същността да прегърне студената, тайнствена неизвестност на вселената.

Ако анимистичните тотемни системи, извънземните философии, холизмът, Веруюто на Случайността и вярванията на различни дисциплини като канторската математика и провидството се разглеждат като производни на този фундаментален стремеж, с основание може да се твърди, че когато навърши двайсет години, Данло бе изпитал четирийсет религии. Поне четирийсет. Вече се каза много за инициацията му в алалойското мечтано време на алтджиранга митджина, Старите и Песента на живота. От пристигането си в Никогея той беше усвоил значителна част от фравашката лингвистична философия, бе си играл с тайхизма и беше научил нещо за автистката сънна система на възстановяване на действителността. Бе си спечелил приятели сред провидците и ги беше прилъгал да му разкрият тайната доктрина на сарвам асти. Потапяше се в древната кабала и числовия мистицизъм. За да разбере омразата на Хануман към едеизма, потърси различните секти на Кибернетичната универсална църква, които все още изобилстваха в Никогея: Архитектите на универсалния бог, Църквата на Еде и Кибернетичните поклонници на разклонеността. Един-два пъти дори участва в техните ритуали, включващи екстатична интерфейсна церемония. Това негово екзотично и тайнствено преживяване — Хануман цинично го наричаше „религиозна лакомия“ — беше задължителен етап от живота му, за да постигне прозрение и да стане асаря. Проникването в страстите и вярванията на която и да е религия бе като да гледа действителността през кристална лупа. Подобно на детски калейдоскоп, лупата на ритуала и вярата винаги изкривяваше действителността и я обагряше по странни (и понякога красиви) начини. Но Данло се надяваше да открие във всяка религия, култ или вяра универсален център, безценна истина, чиста и ясна като диамант. Неговата задача и съдба, както я възприемаше той, беше да обхване всяка религия, която успееше да открие, да възприеме света чрез нейните вярвания и да разбие лупата с чука на волята си. Едва тогава можеше да разкрие диамантения център, едва тогава можеше ясно да види нещата. И някой ден може би щеше да погледне вселената само със собствените си очи, свободен дори от диамантена лупа, свободен да види безкрайните звездни огньове и изгарящата болка на човечеството със съзнанието на най-дълбоката си същност.

— Да търсиш свобода чрез религията — един ден му каза Хануман (вече бяха завършили „Боря“ и бяха станали калфи) — е все едно да се опитваш да разбереш скутарите, като им се предлагаш за вечеря.

Наистина, този път бе опасен, като пресичане на тесен леден мост. Трудно е да видиш пътя си в ледената мъгла на различни системи от вярвания. Онзи, който търси, лесно се загубва. Или пада. От всички религии, с които се сблъска, най-коварната и най-трудна за измъкване беше вездесъщият холизъм на Ордена. Разбира се, повечето майстори биха отрекли, че холизмът изобщо е религия. Те биха отбелязали, че за да станеш послушник в Ордена не е необходимо да имаш професия или вяра, да изповядваш определена теология, доктрина или представа за божествеността. И на пръв поглед това бе вярно. Затова за Данло беше още по-трудно да замахне с чука на проникновението си и да разбие тази фина, убягваща му лупа. Холизмът лежеше в самата душа на неговата цивилизация, хората приемаха холистичния мироглед за даденост и не оспорваха принципите му повече, отколкото мислеха за въздуха, който дишат. Малцина помнеха произхода му, малцина съзнаваха (или се интересуваха), че някога човечеството е възприемало вселената по съвсем различен начин.

— Холизмът — веднъж каза на Данло майстор Джонат — определя Шестата мисловност на човека. Някои го наричат „Последната мисловност“ — как би могъл да съществува по-съвършен начин за моделиране на действителността, можеш ли да ми кажеш?

Исторически погледнато, холизмът е представлявал огромна крачка напред от редукционистичните методи на науката. Холщмът — някои го наричат „втората наука“ — е начин на възприемане на вселената като мрежа от взаимодействия и връзки. Целите системи — а вселената може да се разглежда като всеобхватна система на системите — притежават свойства, надхвърлящи онези на техните части. В известен смисъл всички неща са живи или елемент от жива система. Реалният свят на ум и материя, тяло и съзнание, не може да се разбере като се сведе до отделни части. „Материята е ум“ — това навярно е квинтесенцията на холистичните разбирания. Основните теории на холизма са се опитали да изяснят, че умът се появява от материалната вселена, че съзнанието на всички неща е взаимосвързано.

Първата наука, разбира се, напълно се е провалила в опита си да постигне това. Тя свеждала човешките същества до обективни наблюдатели на механична и безсмислена вселена. Мъртва вселена. Според детерминистите човешкият ум бил просто вторичен продукт на мозъчната химия. Химичните закони, начинът, по който се свързват и взаимодействат елементите, били формулирани като окончателни и неизменни истини. Самите елементи се възприемали като невидими късчета материя, лишени от съзнание, недокоснати и неповлияни от същите тези съзнания, които се опитвали да разберат как живи умове могат да се състоят от мъртва материя. Логичното заключение от тези предположения и концепции било, че хората са като химични роботи, които не притежават свободна воля. Не е странно, че по време на Века на Холокоста човешката раса изпаднала в безумие и отчаяние.

Холизмът представлява опит за повторно вдъхване на живот в таза вселена и за ново свързване на човешките същества с нея. За запълване на пропастта между аз-а и всичко друго. Но в крайна сметка през вековете той също се провали. През трите хилядолетия от основаването на Никогея специалистите и академиците от Ордена почти бяха забравили, че холизмът трябва да обединява теорията с личния опит. Те прекалено надълбоко потъваха в абстракцията и теорията. Новите теории, родили холизма — квантовата механика, Бейтсъновата епистемология, общата системна теория, кибернетиката и информационната теория — се бяха превърнали в сложни системи, представящи действителността с езика и символите на универсалния синтаксис. Още от самата поява на холизма някои разглеждаха тази действителност като кибернетична. Природата се възприемаше като мрежа от подлежащи на програмиране обменящи информация единици, а животът — като информационен поток, завършващ, когато бъде прекъснат потокът. Компютърът се превърна в образец за ума и метафора за вселената. Най-догматичните от кибернетичните холисти разглеждаха вселената като истински компютър, ума като програми, изпълнявани от него или от неговите компоненти. С помощта на универсалния синтаксис на Омар Нараяма холистите от Ордена изградиха формална система или наука, която приемаше индивидуалния ум за подпрограми на универсален алгоритъм. Това беше блестящ, но напълно отчуждаващ начин на възприемане на вселената. Отчуждаващ, защото реши проблема с разделянето на аз-а от всичко друго само външно.

Например холистите са канонизирали известната с лоша слава теорема на камбаната от древната квантова механика. Те превъзнасят върховните свойства на светлината и учат, че всеки фотон от двойка фотони мигновено „запомня“ полярността на другия, независимо на какво разстояние в пространствовремето се намират. Учат, че тялоумът на всеки човек е напълно свързан, електрон с електрон, с цялата тъкан на вселената. Всяко квантово явление, всеки от трилионите пъти, когато частиците на действителността си взаимодействат, е като тон, който отеква и кънти из огромната камбана на творението. И този звук се разпространява мигновено, едновременно навсякъде, свързвайки всички неща. Това е истината за нашата вселена. Мистична истина е, че на най-дълбокото си равнище действителността е едно цяло. Тя е формализирана, канонизирана и преподавана на рояците на човечеството, търсещи фундаментално единство. Само че човешките същества са я научили като теорема и доктрина, не като опит. Истинският холизъм трябва да обхваща не само теорията за живите системи, но и действителността на корема, вятъра, глада и снежните червеи, печащи се на огън в студена зимна вечер. За да е истински човек, мъжът или жената (или детето) винаги трябва да се диви на тайнството на живота. Всички ние трябва да сме в състояние да приемаме вселената и да поглъщаме потока от фотони, искрящ из светлинните разстояния, да слушаме звъна на най-далечните галактики, да усещаме електроните на всяка хемоглобинова молекула, въртяща се и вибрираща дълбоко в кръвта. Никой не трябва да се чувства откъснат от океана от ум и памет, вълнуващ се навсякъде около нас, никой не трябва да поглежда към ледените звезди и да се чувства изоставен или самотен. Холизмът отчасти е виновен за това, че цяла цивилизация е изстрадала изоставянето на най-фините си чувства десетки хиляди трилиони островчета на съзнание, родени в болка и обещание за обреченост, очакващи смъртта с изцъклени очи и шепнещи абстракции, винаги със страх от живота, винаги с копнеж за по-дълбоко и по-истинско изживяване.

И все пак винаги е имало такива, които не се интересуват от догмите на холизма (или на науката, или на който и да е „изъм“), които се обръщат към себе си, за да слушат изящните ритми на ума и кръвта. Някои казват, че холизмът е неуспял мистицизъм, мистицизъм без сърце и затова древното търсене на тао или начин на живот продължава. През цялата история, още от працивилизациите на Старата Земя и първобитните шамани из горите и пустините, търсачите на този път са пренесли непрекъсната тайна традиция, еволюционно пътуване навътре в живота. Тези забележителни мъже и жени са изворите на енергия, на която разчита всяко човешко общество, щом жизнеността му отслабне. Самият Орден винаги е зависел от търсачите на незримото и иманентното: тайните групи на кибершаманите, неколцината пилоти скитници, клонът на йогините[2] сред сетиците, разбира се, и най-добрите провидци и паметисти. И тук се крие ирония, дори трагичност. Защото това блестящо малцинство винаги се е стремяло да преобрази Ордена, докато той — в лицето на старите ортодоксални майстори и господари с техните студени сърца и каменни физиономии — е присвоявал най-добрите му открития, изсмуквал е живота от най-жизнените познания и е преработвал останките в теориите и формалните системи на холизма. Втвърдил се и закостенял като стар кокал, в много отношения Орденът е задълбочил основния порок на човешкото съзнание. Хората от Цивилизованите светове винаги са се обръщали към Ордена за истина и вместо това много често са получавали символите на универсалния синтаксис, изкуствен интелект, компютърни симулации на действителността, форма вместо същност, формализация на безкрайното вместо живот.

И така, след трихилядолетно съществуване, огромната звездна цивилизация от времето на Данло беше изхабена и крехка като старо стъкло. Навсякъде около него в Никогея и в милион други по-малки градове имаше мъже и жени, които живееха прекалено дълго и ставаха непознати за телата си, които се страхуваха от органичното, които потъваха прекалено дълго в сънища, в мъчителните сюрреалности на компютрите си или в студените каменни библиотеки. И все пак навсякъде по прекрасните улици и кафенета той виждаше хора, които копнееха за нещо повече, дори да не го съзнаваха. Дълбоко в себе си всички човешки същества се стремят да усетят как огънят на живота се разгаря в кръвта им и да се разбудят за този древен и свят пламък. Цивилизованите човешки същества, мислеше си Данло в по-циничните си моменти, бяха като трилиони купчини мъртва материя, очакващи да ги възпламени силна светлина. Някой изключителен мъж (или жена) неизбежно се връщаше от мрачния космос със звездна светлина в ръка и с огън в очите и пламъкът започваше да прескача от уста на уста и от чело на чело, и човешките същества се съживяваха за възможностите си. После настъпваше хаос. После човечеството се възпламеняваше и изригваше сред звездите или в истинско разбуждане, или в нещо друго, навярно в някакъв ужасен механизъм за унищожение, чиято форма Данло можеше само да зърне. Той изобщо не се изненадваше, че е роден в такива времена и че може да доживее да види това изригване. Но и изобщо не предполагаше, че първоначалният взрив ще се дължи на удивителен източник толкова близо до него или че ще попадне в пламъците му почти от самото начало.

На дванайсетия ден от лъжезимата на 2953-та година от основаването на Никогея в космоса над Града се спусна дълбочинен кораб. Казваше се „Пръстенът на славата“ и принадлежеше на пилота отстъпник от Ордена Пешевал Сароджин Вишну-Шива Лал, когото всички познаваха като Бардо. В продължение на три денонощия из атмосферата циркулираха фериботи. Техният гръм и огън цепеше въздуха над Дълбоките поля и изнасяше невероятно представление за неизбежните тълпи, покрили пистите в очакване на пристигането на дълбочинния кораб. Фериботите един по един се спуснаха на земята и докараха съдържанието на трюмовете му. Бардо беше донесъл със себе си много, много богатства от стотици светове: гошарпи и масло сиху, мебели, растения бонзай, свещени накити от Вечерница, почернящо масло, кръгли релефи, картини и драгински скулптури, много видове сетивни кутии, като съновници и други екзотични играчки, ярконски диаманти, тъмнолунийски рубини, смарагди, опали, пирит и перли от дъното на океаните на Нова Земя, фравашки килими, разбира се, и наркотици като джук, джамбул, тоалач, бира и скоч. Целият Град се питаше как ли се е сдобил с това огромно имане само за пет години. Едни твърдяха, че още като послушник нарушил обета си за бедност, че наследил част от Родовите си имения (той беше роден като принц на Летосвят) и че пазил парите си в тайна. Някои от старите му приятели казваха, че превърнал малкото си състояние в огромно. Други не бяха толкова добронамерени. Враговете му сред господарите и майсторите го обвиняваха в трафик на жени или на забранена техника. Неколцина — един от тях бе господарят пилот Чанот Чен Цицерон — намекваха, че е предал Ордена. „Пилотите винаги са се изкушавали да продават уменията си на търговците-пилоти от Трия — били го чули да казва. — Или да преподават учението на нашите математици, което винаги трябва да пазим в тайна.“

В тези слухове отчасти имаше истина, но само отчасти. Всъщност Бардо беше продал тайни за пари, но не тайните на Ордена. Години преди това, по време на злополучното си пътуване до Ксандария, той бе проникнал в забранените банки на голямата библиотека и незаконно беше копирал много информация. Тази информация — топологически карти на изчезнали светове, незаконна техника, исторически факти, които можеха да се използват за опровергаване на доктрините на основните религии, и антична музика, литература и мелодична поезия с несметна стойност — Бардо бе записал в огнен камък, който винаги носеше със себе си, обикновено на сребърна верижка на шията си. Освен него той нямаше почти нищо, защото отдавна бе прахосал останките от родовото си богатство. След като се отказа от обета си и му отнеха светлинния кораб, Бардо продаде всичко, което имаше, за осем хиляди градски диска и с тях си купи пропуск за молитвен кораб, пътуващ за Вечерница, Ларондисмънт и Трия. Отначало на Трия го взеха за поредния контрабандист и го третираха като такъв. Но когато откриха, че е Бардо, бивш майстор пилот от Ордена, търговците-принцове и търговците-пилоти започнаха да го почитат. Те му осигуриха къща, жени, най-фини наркотици, музика и храни. Предложиха му имение и титлата търговец-цар, ако се присъедини към тях и ги научи на тайнственото изкуство на математиката. Няма да е вярно, ако кажем, че това предложение не изкуши Бардо. Изкуши го, при това много. Нямаше да е първият пилот, дезертирал на Трия, но щеше да е най-великият пилот, единственият майстор пилот, предал Ордена. Накрая той отказа да стане търговец-цар, не защото обичаше Ордена, а защото притежаваше много по-голяма далновидност и цел. И така, Бардо продаде на триянците своя огнен камък и цялата съдържаща се в него информация. Купи си огромен сребрист дълбочинен кораб. После напусна Трия без съжаление и навлезе в изкривеното пространство на разклонеността, което лежи под звездите, и накрая стигна в сърцето на Цивилизованите светове.

— Цялата история е опитът на човек да увеличи богатството си — веднъж каза Бардо и следващите няколко години от живота му бяха доказателство за правотата на думите му. Безсмислено ще е да описваме точната последователност на пътуванията му от звезда на звезда и трупането му на богатство. Той посещаваше много светове, купуваше и продаваше много неща. Беше опитен човек с дарба за търговия и огънят на целта му бе изпарил присъщата му леност. Бардо се замогна. Макар и с променливо темпо, богатството му постоянно се увеличаваше. Голяма част от него спечели като въртеше търговия между световете Симум, Яркона и Катава. Системата беше следната: на Симум товареше в трюмовете на кораба си хиляди семейства на звездители. Всички те бяха архитекти от един или друг вид. До това време симумската теокрация преследваше всички кибернетични църкви и всички архитекти, които можеха да си позволят пропуск, бягаха на Яркона и другите свободни светове. Най-богатите плащаха на Бардо баснословни суми. Правеха го, защото бе майстор на пилотското изкуство и неговият „Пръстен на славата“ можеше да вземе разстоянието между Симум и Яркона с по-малко скокове и по-бързо, отколкото който и да е дълбочинен кораб на триянските търговци. С пристигането на всяко семейство, отчаяно копнеещо да се установи, цената на недвижимите имоти на Яркона се покачваше. Оттук и паническото желание на архитектите да стигнат на тази богата планета преди следващата вълна от бежанци още повече да вдигне цените. Освен това архитектите изобщо не можеха да са сигурни кога Яркона ще затвори градовете си за тях и ще останат изолирани на Симум, навярно за да бъдат подложени на погроми и геноцид. На Яркона Бардо се освобождаваше от човешкия си товар. Забавляваше се в най-луксозните публични домове, хранеше се с пикантни люти ястия и потъваше в копринените обятия на ярконските жени, докато чакаше ежегодното откриване на ярконската борса на скъпоценни камъни. В първия час на тази борса той използваше парите на архитектите, за да изкупи най-качествените синьозвездни диаманти и огнени камъни. Винаги даваше повече от конкурентите си. После натоварваше камъните на „Пръстена на славата“, събираше няколко хиляди поклонници и поемаше на дългото пътуване до Катава. Тъй като беше бивш пилот от Ордена, един от най-добрите в историята му, той отново изминаваше това разстояние само с няколко скока. И всяка година пристигаше пръв от всички останали търговци на скъпоценности. Катава, разбира се, е седалището на Кибернетичните реформистки църкви. Това е единствената планета от Цивилизованите светове, на която се произвеждат безценните едически лампички, украсяващи олтара на всяка кибернетична черква в галактиката. А според ревизираната версия на „Принципи на кибернетичната архитектура“ на Николос Дару Еде, едическите лампички винаги трябва да се изработват от истински ярконски огнени камъни. Катавските архитекти никога не можеха да си осигурят достатъчно качествен материал и затова Бардо винаги продаваше тези скъпоценни живи компютри с невероятна печалба. След това натоварваше кораба си с интерфейсни, пречистващи и уголемителни компютри. Както се казва, „Катава произвежда най-святите компютри“.

После завършваше третия етап от пътуването си. На Симум продаваше свещените компютри на многобройните кибернетични църкви. Производството на компютри на този суров свят естествено винаги е било незаконно, но архитектите се нуждаят от тях за церемониите си. И затова Бардо даваше огромни подкупи на симумските си агенти и контрабандисти, които прекарваха стоката му. Той изпразваше трюмовете си, увеличаваше богатството си и отново продаваше пропуски на бежанци за Яркона. Бардо извърши това тройно пътуване пет пъти. Когато се върна в Никогея, той навярно беше най-богатият човек в Града. Удиви всички като си купи чудесна къща в Стария град и обяви, че ще прекара остатъка от дните си (и че ще изхарчи състоянието си) като води по-мащабен начин на живот.

На шейсет и деветия ден от лъжезимата, след като реконструира къщата си и подреди в нея много красиви неща, Бардо отвори вратите си за артистичния елит, търсачите, аутсайдерите и най-яростните бунтари в Града. Всяка вечер по здрач той започваше веселието — празник на живота, събуждане на всички сетива, които би трябвало да носят спомен за тайната на живота. „Малъри Рингес се жертва в търсене на древните еди — обичаше да казва на всички Бардо, докато им поднасяше редки храни, вино и лули с тоалач. — Древните еди, тайните на боговете — те са във всеки от нас, навити като трилиони змии в самите ни клетки, кодирани в проклетите ни хромозоми. Да се опитваме да си спомним тайната на живота — това е пътят на Рингес.“

Веселбите на Бардо бързо станаха много популярни. Той събра около себе си кръг от заклинатели, куртизанки, невропевци и стари приятели. А и други: повечето нощи стаите му бяха пълни с ронински поети-воини, контрабандисти, хибакуши и много неканени гости. Тези търсачи на земните наслади в дома му скоро се превърнаха в досада и Бардо трябваше да започне да праща покани за приемите си. През входната врата можеха да влязат само онези, които носят стоманена карта с гравирана холограма на два преплетени пръстена — черен диамантен и златен. Картата за дома му стана много желано нещо в Града. Към края на лъжезимата дори мнозина специалисти и академици от Ордена започнаха да любопитстват за странните и вълнуващи веселби на Бардо и търсеха начин да си осигурят покана, често досаждайки на самия него или на някой от близките му. Но не всеки имаше късмет — мнозина отчаяни се унижаваха да си купуват карта от контрабандистите на пазара пред „Хофгартен“ или подкупваха други майстори да им дадат своите. Затова, когато на осемдесет и осмия ден от лъжезимата в едно от общежитията в „Реса“ пристигна пратеник, носещ лъскава стоманена карта за Данло уи Соли Рингес, неговите другари калфи и майсторите пилоти наистина му завидяха.

Същата сутрин Хануман ли Тош също беше получил покана. Когато разбра това по време на обеда (двамата бяха останали приятели и често се хранеха заедно), Данло се уговори с него да отидат заедно. По залез слънце те се срещнаха пред западния портал на Академията, чиито стоманени врати винаги бяха отворени към светлината на Града. Хануман го чакаше под гранитните блокове на Ранената стена и както винаги го поздрави с усмивка и поклон.

— Здравей, Данло — каза той.

— Хану, Хану, готов ли си? — попита Данло. — Каква прекрасна вечер.

Въздухът наистина бе изпълнен с птичи песни и сладки аромати — една от онези неспокойни вечери, които изкарват гражданите на Никогея по улиците в търсене на наслаждения. Хиляди пеперуди с типичните за сезона лилави и сини криле пърхаха сред снежните гергини и другите цветя покрай Ранената стена. Плъзгите на Стария град блестяха от стопена вода, тук-там събрала се на малки локви. Щяха да минат часове докато въздухът започне да замръзва и улиците се заледят. Въпреки топлината обаче Хануман беше облечен в официална роба на сетик с дебела кожена стола, наметната на раменете му. Дрехите му бяха в оранжево-червените багри на сетиците, ужасен цвят за облекло на човешко същество. Всъщност със светлите си очи и светлоруса коса Хануман имаше призрачен вид. Млечнобялата му кожа имаше болнав оттенък, като на хартиен абажур, покриващ вътрешния огън, който поддържаше живота му. Той стоеше и кашляше заради рака в дробовете си, от който не можеше да се излекува. Макар да бе напълно израснал — двамата с Данло вече бяха на по двайсет и една — Хануман все още беше нисък и прекалено слаб.

— Хайде да се пързаляме по „Серпентината“ — предложи Данло. — По това време най-красивите жени се разхождат там.

Контрастът между Данло и Хануман бе поразителен. Данло също беше слаб, но като диво животно, което обича вятъра, небето и движението, което не взима от света нищо повече от необходимото му за живот. През последните пет години той бе станал още по-силен и доста висок. Носеше брада като истински алалойски мъж и черната му коса, дълга и буйна като плевели в тундра, се спускаше по шията и раменете му. Все още носеше перото на Ахира. Нямаше я бялата шапка на „Боря“, нямаше го и покорството му към правилата и очакванията на другите. Носеше черна спортна камелайка, тясно опъната по тялото и крайниците му. Тази дреха беше подходяща за игра на хокий или блъсканица на лед, но не и за събиране, на което щяха да присъстват най-видните граждани на Никогея. Когато Хануман го упрекна за това, той се усмихна и не отговори. Понесе се по улиците в Стария град, движейки се леко като морска птица, зареяла се по студените въздушни течения.

Двамата си пробиваха път сред тълпите по „Серпентината“ тази най-дълга плъзга, която криволичи из целия Град, от Елфовите градини до Западния бряг. Един-два пъти спираха, за да се любуват на красавиците. Това бяха предимно млади звездителки, чиито семейства ги караха да се разхождат по кожени рокли или кимона с надеждата някой от богатите звездители, събиращи се всяка вечер в горните части на „Серпентината“, да им предложи брачен договор.

— Всички са… толкова прекрасни — каза Данло. Той привлече погледа на жена от отсрещната страна на плъзгата. Тя беше облечена в японско зелено кимоно и вървеше под ръка с други две жени, които навярно й бяха сестри. Макар че звездителите отбягват хората извън сектата си, особено пилотите от Ордена, защото обетът им забранява да се женят за тях, когато Данло й се усмихна, тя свенливо се поклони и отвърна на усмивката му.

— Любовта на жените ще е твоята смърт — каза Хануман.

— Но, Хану, ти казваше същото и за други неща, а ето, че все още съм жив.

— И винаги ще си жив — докато престанеш да си. Данло поглъщаше усещанията на улицата: тихите гласове, шумоленето на скъпи тъкани, блясъка на лъснати обувки и на кънки, мириса на влажен лед, редки парфюми и пот.

— Винаги съм признавал, че Бардо е опасен човек — каза Данло. — Опасен… поне за мен. Не трябва ли да се пазим от тези опасности?

— Защо? Нали обичаш всякакви опасности? Данло поглади синкавия белег над окото си и се усмихна.

— Мисля, че Бардо опитва нещо ново. Наистина. Да се опитваш да си спомниш древните еди — това е благородно, нали? Орденът би трябвало пръв да се стреми да възвърне и опише това познание. И паметистите. Вместо това се говори за налагане на забрана за посещаване на веселбите на Бардо.

— Да не би да очакваш Орденът да насърчава появата на нов култ?

— Култ ли? — попита Данло и отметна косата от челото си. — Но Бардо отрича да има каквито и да било религиозни убеждения.

— И колкото по-шумно го отрича — отвърна Хануман, — толкова по-сигурно се обрича.

— Понякога ми се струва, че цивилизованите хора… имат нужда от нова религия. Толкова са нещастни. Толкова мъртви вътрешно, толкова загубени.

— Никога няма да разбера страстта ти към религиите.

— Защото единственият ти религиозен опит е с едеизма.

— И това ми е достатъчно.

— А я ме виж мен — каза Данло и тихо се засмя. — Аз съм и тайхист, и холист, и архитект, и суфи, и дзенбудист, и поклонник на фравашите, и навярно дори… неуспял алалойски шаман. Понякога сигурно те ядосвам.

— Ядосваш ме — отвърна Хануман. — И тъкмо затова си ми приятел.

— Ако Бардо наистина е открил начин да си спомни древните еди — рече Данло, — това не е религия.

— Няма съмнение, че Бардо и неговият кръг са си спомнили нещо. Но древните еди? Наистина ли вярваш, че извънземна раса — или богове — е кодирала тайните си в човешките хромозоми?

— Защо не? — усмихна се Данло.

— Мислех си, че не вярваш в нищо. Твоите фраваши не учат ли, че „вярванията са клепачите на ума“? Че човек трябва да се откаже от всички вярвания?

— Да — все още усмихнат потвърди Данло, — включително от вярването, че човек трябва да се откаже от всички вярвания.

— Ти ме удивляваш. — Хануман се закашля и поклати глава. — Удивляваш ме. Мога ли да заключа, че следователно ще приемеш това преживяване на пръстенността, което Бардо твърди, че предлага на всекиго?

Сега Данло открито се смееше и постави ръка на рамото на приятеля си. Черната му кожена ръкавица потъна в оранжевата кожа на Ханумановата стола.

— Да, ще го приема. Но само за известно време. Навярно само за тази вечер.

Хануман се усмихна за миг, но после лицето му се напрегна и стана потайно.

— Страхувам се, че Бардо ще иска да те използва — каза той.

— О, Бардо използва всички. Иначе нямаше да е Бардо.

— Но ти си синът на Малъри Рингес. Самото ти присъствие утвърждава веселбите му, трябва да ти е ясно.

— Вярно е — съгласи се Данло. — И аз го приемам. Но можеш ли да приемеш, че Бардо… може да използва теб?

— Като сетик ли? Защото съм станал сетик?

— Да.

— Ами — отвърна Хануман, — ние сетиците си имаме нашите умения и не сме толкова податливи на поквара, колкото може би си мислиш. Навярно малко сетическа неврологика може да попречи на Бардо да мами последователите си. Може да запази разума им.

— Не мога да забравя… че Бардо изобщо не искаше да ставаш сетик.

Хануман рязко се закашля и се озърна дали някой не ги чува.

— Вярно е, не искаше, но няма нужда да го разгласяваш на целия свят.

— Извинявай — каза Данло.

— Трябва да го изправя пред сериозна дилема — рече Хануман. — Той си умира да ме използва и в същото време се страхува. Като с бирата, Данло. За него аз трябва да съм толкова опасен, колкото ужасната му бира.

— Но той със сигурност познава и други сетици.

— Трябва да знаеш — сниши глас Хануман, — че господарят Пал издаде забрана, но само за сетиците. Ние нямаме право да посещаваме веселбите на Бардо.

— Значи ти нарушаваш заповедите на господаря си, така ли?

— Да и не — каза Хануман. Погледът му помрачня като старо, тъмно стъкло и Данло си спомни, че винаги беше мразил дяволските очи на приятеля си. — Господарят Пал трябва да е образец за нашата етика — продължи Хануман, — и затова очевидно е трябвало да ни забрани да контактуваме със сектата на Бардо. Но тайно — и не трябва да казваш на никого за това — тайно иска информация какво прави Бардо.

— Защо? Да не е станал търсач на древните еди? Господарят Пал?

— Господарят Пал — отвърна Хануман — е сложен човек.

— Говори се, че иска да разпусне Тетрадата. Че иска да стане господар на Ордена.

— Навярно.

— Значи си шпионин?

— Данло!

— Извинявай. Дано езикът ми замръзне между зъбите — не исках да те обидя.

— Простено ти е — каза Хануман.

— Мисля — каза Данло, — че самият ти си търсач… на древните еди. Така ли е?

Хануман го погледна. Очите му бяха като стар син лед. Лицето му беше като замръзнало и безизразно море. Всички чувства, спомни си Данло, се криеха в мускулните влакна на тялото, всички мисли бяха кодирани в реакцията на нервите, в електрохимичните сигнали, с които нервите докосваха мускулите. Немигащите очи на Хануман издаваха дълбоко презрение към много неща и в същото време говореха за стремеж да овладее себе си и любовта си към съдбата.

— Вярно е — продължи Данло. — Но не е… съвсем вярно, не мисля. Тъй като не вярваш в благословените еди, трябва да си се заел да ги търсиш. Търсене заради самото търсене, нали така?

Хануман тихо се засмя.

— Мога ли да запазя някаква тайна от теб? Знаеш ли, изобщо не трябваше да те уча на фигуриране и четене. Така наруших етиката си.

— Но тогава никога нямаше да зная… какво си мислиш. През последните години си толкова затворен.

— Мълчалив като сетик — цитира старата поговорка Хануман.

— Мълчалив, да — каза Данло. — И някак неземно загрижен.

— Е, позволи ми да дойда за малко в твоя свят — отвърна Хануман, изкашля се в оранжевата си ръкавица и със свирепа сила замахна, запращайки храчката към оранжевия лед. — Определено ми се иска да науча метода, с помощта на който Бардо си спомня едите. Методите на паметистите. Говори се, че Бардо е привлякъл майстор паметист, който е издал професионалните си тайни като безумец, който хвърли бисери на свиня.

Данло открито го погледна в очите и попита:

— И ти искаш да събереш няколко от тези бисери и да ги отнесеш в кулата си, така ли?

— Ами, щом се налага да съм шпионин на господаря сетик, би трябвало да получа някакво възнаграждение, не мислиш ли?

Докато улиците се изпълваха с все повече хора и от кафенетата се разнасяше миризма на печено кафе, курмаш, чесън и сладкиши, двамата поговориха за древното съперничество между сетиците и паметистите. Хануман, който беше изучавал повече история от Данло, му разказа, че преди пет хиляди години на Симум сетиците имали свой собствен орден. И паметистите били негов клон, посветен на разбирането на тайните на съзнанието, също като неврологистите, кибершаманите или йогините. Но когато сетиците се обединили с холистите на Арцит и се родил Орденът на мистичните математици, паметистите настояли да се организират като отделна професия — както направили и провидците. Много преди преместването в Никогея паметистите пазели тайните на изкуството си от сетиците, които смятали или за затъпели от древните ортодоксални мисловни изкуства, или за покварени от използването на компютрите. А сетиците пък пазели своите тайни от всички. Дори от най-добрите си приятели.

— Винаги съм се чудил какво правите в кулата си — каза Данло. — Всички се чудят за кулата на сетиците. Говори се, че използвате акашишки компютри… за да възстановявате загубени спомени, вярно ли е?

Хануман позволи на изящните си устни да се разтеглят в усмивка и сега лицето му наистина мълчеше, наистина не можеше да се прочете. Данло рядко обсъждаше с него изкуствата на съответните им дисциплини. Той знаеше, разбира се, че Хануман е избран за кибершаман и че сигурно е усъвършенствал електронната телепатия, гещалта, разклонителната навигация и другите състояния на компютърно съзнание. Очите му винаги гледаха с кухия, натрапчив поглед на човек, който е преживял прекалено много компютърен интерфейс, който е пътувал дълбоко в шиховото пространство, мисловното пространство, паметното пространство или метапространството, навярно дори в митичното божествено пространство, към което се твърдеше, че почти с религиозна набожност се стремят кибершаманите. Всъщност Данло се страхуваше, че същностната религиозност на Хануман е прераснала в обич към компютрите. Навярно, мислеше си той, скоро щяха го посветят в тайните степени на кибершаманите, навярно майсторите щяха да имплантират в мозъка му биочипове и той щеше да влезе в постоянен интерфейс с компютрите си, и така да се превърне в невропевец, поставен извън закона.

— Хайде някой друг път да говорим за компютри — каза Хануман. — Ако скоро не тръгнем за веселието, ще стигнем последни.

Двамата се отбиха от „Серпентината“ и се запързаляха по тесни плъзги, затворени за движение с шейни. Пресякоха район на кафенета, дюкяни на впечатници, библиотеки и прекрасни стари жилищни блокове от черен и розов гранит. В тях живееха предимно богати изгнаници и специалисти от Ордена и във всеки от апартаментите имаше частни тоалетни и камини. Въздухът бе сладък от мириса на дървесен дим и цветя. Накъдето и да погледнеха, имаше цветя: снежни гергини, сапфирени цветове и огнецветя, тъмночервени или златисти. По первазите имаше саксии и взривът от багри привлече погледа на Данло към небето.

„Благословеният Пръстен расте“ — помисли си той. Небето над Никогея беше изпъстрено на места с бледозлатист огън, нарастващ облак от газове и нов живот, през който проникваше само светлината на най-ярките звезди. Данло бе пътувал пет пъти до звездите, които не можеше да види. И никога не беше обсъждал тези пътувания с Хануман. Никога не бе разговарял за торисоновите пространства, които се извиваха като черни червеи из разклонеността, нито за прекрасната математика на Великата теорема, нито за ужаса си, че може да се загуби в безкрайна извивка, нито за радостта си след преминаване през числова буря и навлизането си в мечтаното време. (В компютърно генерираното мечтано време на пилотите, разбира се.) Никога не бе казвал на Хануман тайната, която бяха открили пилотите: докато растеше и се разпространяваше в близкото пространство над планетата им, Златният пръстен някак си изкривяваше същото това пространство. Някакъв вид живот в Пръстена, навярно някакъв огромен и чудесен бог, развил се от някой от безбройните видове новосъздадени организми, изкривяваше свръхсветлинната тъкан, от която беше изтъкана разклонеността. Правеше я по-възлеста, по-сложна. И разкъсваше отвори в разклонеността, създаваше нови прозорци, през които пилотите прекарваха корабите си, скачайки от звезда на звезда или от точка на точка в близост до звезда. Някой ден навярно дори плътнопространството край жълтото слънце на Никогея можеше да се навие около самото себе си. Плътнопространството — безкрайна плътност от източници на радиация, където се сливат пътищата от всички звезди — можеше да се загуби в ужасна сложност от възли, през които пилотите нямаше да могат да минават. И тогава Никогея вече нямаше да е центърът на галактиката. Градът на светлината щеше да се откъсне от звездите и това беше тайна, която Данло не трябваше да казва на никого, дори на най-добрия си приятел.

— Виж — извика Хануман. Двамата с Данло току-що бяха пресекли главната плъзга на Стария град и бяха завили по лилава улица, обточена с дървета ю и величествени стари къщи. Хануман протегна ръка и посочи. — Къщата на Бардо. Ужасна е, нали?

— Ужасна е — съгласи се Данло. — Но и прекрасна. Къщата се намираше откъм източната страна на плъзгата и бе най-голямата в района. Преди три хиляди години Орденът беше построил основната й част с класически линии от изсечен с лазер гранит, дълги прозорци и красиво влакнесто дърво: греди от кехлибарено дърво, японска череша и каменно дърво, пропити с ароматичен восък. Както и в съседните сгради, тук бяха живели различни посланици преди Орденът да премести всички далечници на Улицата на посолствата. И после, по време на управлението на Рикардо Лави, бяха прибавени северното и южното крило, за да има стаи за калфите, неуспели да си намерят място в общежитията на Академията. Това бе станало в началото на Златния век на Ордена, когато жените и мъжете от Цивилизованите светове бяха прииждали в Никогея на тълпи. Време на ентусиазъм, непостоянство и безразсъдни технологии. Всъщност крилата на къщата на Бардо бяха нараствали органично. Малки роботи с големината на бактерии бяха сглобявали елементите им атом по атом, парче по парче, безупречен диамант, бродерия и органичен камък. Гледана от улицата, къщата приличаше на огромно фантастично насекомо: централната част от естествен камък, сива и солидна, и крилата от органичен камък, прошарени с цветни частички, нишки и жилки — яркочервени, розови и лилави. Двете крила се развиваха нагоре и навън, на север и на юг петдесетина метра по улицата и изглеждаха дантелени и изящни като снежинки, невероятно изящни, сякаш острите кули и арките можеха да се огънат под внезапен вятър. Първоначално 256 прозореца от изпреден диамант бяха украсявали стаите на двете крила. Сега обаче бяха останали само няколко — през вековете останалите бяха разпродадени или откраднати. Докато стоеше и се любуваше на прекрасните осмоъгълни прозорци, на привечерната светлина, която падаше по диамантите и се разпръскваше в дъжд от цветове, Данло откри, че му се иска Орденът да не е унищожил тази строителна техника. Само няколко къщи в Стария град — построени между 620-а и 694-та година — представяха този вид градеж и това бе жалко.

— Мислех си, че Бардо изобщо няма да се върне — каза Хануман.

— Винаги… съм се надявал да се върне.

— Носиш ли си поканата?

— Да, ето я. — Данло протегна стоманената плочка в дланта си и я подаде на Хануман.

— Моля те, обещай ми, че внимателно ще си помислиш преди да приемеш веселбите на Бардовия дом.

— Само ако ми обещаеш тази вечер да забравиш, че си сетик, и да се забавляваш.

— О, добре — отвърна Хануман. — Обещавам.

— Тогава и аз обещавам.

— Ами да влизаме тогава.

Бележки

[1] Будист, постигнал нирвана. — Б.пр.

[2] Йогин — човек, който практикува или се стреми към йога. — Б.пр.