Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Глава 14
Игра на хокий

Мъжът на знанието не само трябва да обича враговете си той също трябва да е способен да мрази приятелите си.

Фридрих Чука

Данло прекара по-голямата част от следващите няколко дни, като се скиташе из Академията, загубен в ледената мъгла на размислите си. Не се поддаде на желанието си да иде в библиотеката, да влезе в кибернетичните пространства в търсене на някаква определена информация, която би могла да му помогне по-ясно да мисли за съдбата на алалоите. Не посети и наставника си, нито пък се хранеше с приятелите си. Един ясен студен следобед обаче си спомни, че съквартирантите му ще играят хокий срещу първокурсниците от Каменния ред. И затова се върна в Дома на опасностите, облече камелайката си, закопча хокийните кънки на обувките си, грабна чука си и побърза към Ледения купол.

Всъщност денят не беше подходящ за хокий. Новината за напускането на Бардо бе смаяла много от другите момчета и те като че ли повече бяха склонни да обсъждат този скандал, отколкото да удрят твърдата дървена шайба по сто и петдесетте метра лед. Вече беше сигурно, че Бардо ще напусне Града, навярно за добро. Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — а и други — досаждаха на Данло с въпроси за плановете на майстора. И после, точно преди началото на играта в отсрещния край на огромното поле се появи Хануман ли Тош. Той мина между пустите писти за шейни и съвършените бели правоъгълници на петте ледени полета по средата на Купола и се приближи до Данло и Другарите си, които не беше виждал от много дни. Само преди половин час сетиците най-после му бяха позволили да напусне кулата им и той бе дошъл право в Ледения купол. Данло си спомняше, че Хануман обича да играе хокий, почти също колкото обичаше точните движения на смъртоносното си изкуство.

— Здравей, Мадава, здравей, Лоренцо, здравей, Ивар, здравей, Алесар — поздрави Хануман и момчетата се скупчиха около него, като се покланяха и го поздравяваха за чудодейното му спасение от смърт в библиотеката. После Хануман се измъкна от тях и се приближи до Данло, който стоеше сам в края на полето. Дълго го гледа и накрая каза:

— Здравей, Данло. Радвам се да видя, че си добре.

— А ти Хану — ти как си? Боли ли много?

Хануман тихо и странно се засмя, после отвърна:

— Не ми ли каза веднъж, че болката е осъзнаване на живота?

— Да, но това беше преди да видя… какво може да направи еканата.

— Е, болката винаги си е болка — каза Хануман. — Но има начини да я овладяваш.

— Чувал съм… че от еканата са умрели много хора.

— Но както виждаш, аз все още съм жив. Дължа ти живота си. Отново. — Той говореше ясно и студено, но после, видял болката, която причинява на Данло, се насили да се усмихне. — Ти винаги ме удивляваш. Изправи се пред поета по собствена воля — дори майка ми не би направила това.

Данло докосна белега над окото си и отвърна:

— Всички говорят за това така, като че ли съм имал друг избор.

— Но ти имаше. Можеше да избягаш.

— Ти знаеш… че не можех да избягам.

— О, да, зная — каза Хануман и се опита да се усмихне, но очевидно нещо го смущаваше. — Цяло чудо е, че си спомни стихотворението. В един момент си помислих, че няма да успееш, но ти си го спомни. Нали? Разбира се, че си го спомни. С тази твоя невероятна памет, която аз никога няма да проумея. И тъкмо затова поетът прониза окото си с ножа и все още сме живи.

Докато двайсетимата послушници от Каменния ред най-после пристигнат в Купола и заемат местата си в срещуположната част на полето, Хануман и Данло разговаряха за случилото се в библиотеката и в колегията на господарите. Разговаряха спокойно, но помежду им имаше дистанцираност като никога досега. Данло искаше да научи повече за лечебните изкуства на сетиците, но Хануман нямаше желание да разкрие какво се е случило в дните, които беше прекарал в тяхната студена уединена кула. Данло му задаваше и други въпроси, дребни въпроси за остротата на кънките му, за стратегията им в предстоящата игра. Заради тайното страдание и студенината на Хануман обаче, той избягваше по-сериозните въпроси. Всъщност искаше да му зададе един-единствен въпрос, но както често правят приятелите, Данло откри, че говори за всичко друго, освен за това.

После един от послушниците от Каменния ред обяви началото на играта. За огромно стъписване на Данло, Хануман използва възбудата от хокия — проблясващата стомана страхът и безумието на носещи се по леда млади тела — като щит срещу загрижеността му. Момчето ставаше все по-затворено, докато накрая съвсем престана да разговаря.

— Защо си… толкова затворен? — попита го Данло през последната почивка.

— Ти по-отворен ли си? — отвърна Хануман.

— Може би си прав… но нито един от двама ни не е създаден за самовглъбяване.

Хануман вдигна поглед и примижа срещу светлината, струяща през хилядите триъгълни прозорци на Купола.

— Откъде знаеш за какво съм създаден?

— Откакто Педар падна по стълбата — каза Данло, избягвайки въпроса му, — ти потъна в себе си. Защо? Ти го мразеше… почти също толкова, колкото и аз.

Все още впил поглед в купола, Хануман затвори очи и потръпна, сякаш от болка.

— Защото е мъртъв. Това не е ли достатъчно? Как си мислиш, че изглеждаш самият ти, след като си разбрал съдбата на алалойските племена?

— Но те са моят народ!

— Съжалявам, Данло. Навярно ще се открие лек за чумата. Навярно даже ще го откриеш ти. Но даже да го направиш, всички ние ще умрем, нали? Накрая. Всички хора изживяват живота си толкова бързо — и защо?

Хануман го погледна и цитира един от пасажите от древна книга с мистични писания, „Лъжебхагавадгита“:

— „Светът на живите изгаря плътта и всички създания се стремят към гибелта си като мушици към пламък“.

— Прекалено много мислиш за смъртта — отвърна Данло.

— Аз ли?

— За нея няма лек. Смъртта е болест… за която няма лек.

— Кибернетичните църкви — възрази Хануман — проповядват друго. Данло докосна перото на Ахира и каза:

— Даже да е възможно, аз няма да искам да каркирам душата си — моята пуруша — в компютър.

— Но има и други начини. Например пътя към божествеността, който е избрал баща ти. Бардо постоянно говореше за това. Веднъж каза, че всеки, който копнее да страда като Рингес, може да стане бог.

— Бардо… обичаше да разговаря с теб, нали? — Особено когато беше пиян. Интересуваше се от кариерата ми — винаги настояваше да стана пилот.

— Ти ще си най-благословеният от пилотите — каза Данло.

— Така ли смяташ? Не съм толкова сигурен. Вчера господарят сетик ме покани на чай в кулата. Предложи ми да постъпя в „Лара Сиг“ и да изуча изкуствата на сетиците.

— Господарят сетик!

— Струваш ми се изненадан.

— Но ти не трябва да ставаш сетик!

— И защо?

— Защото… сетиците са прекалено самовглъбени — поясни Данло.

— Пак се върнахме на същото място.

— Сетиците са… прекалено далеч от живота — прибави Данло. Брадичката леко го наболяваше от сблъсъка с нечий чук. Той изтри кръвта с ръкава на камелайката си и по чистата вълна остана дълга червена ивица. — Сетиците — продължи Данло — търсят истината за съзнанието, да, и разбирам, че това привлича много послушници. Самади, фуга, съсъществуване, всички състояния на компютърното съзнание. Но човек не може да научи… за истинското съзнание от компютър.

— Но изкуствата на сетиците не се състоят само във включване в компютър.

— Има и господство, нали? Господство над ума, господство над умовете на другите.

— Има опасности, зная — отвърна Хануман. — И тъкмо затова обетите на сетиците са най-строги в целия Орден. А също етиката на сетиците и прочее.

— Но сетиците са окултисти — каза Данло и повтори твърдение, широко известно в Академията: — Те са мистици, които пазят тайни… за господството над съзнанието.

— Но това е част от тяхната етика. Ако им покажат тайните на съзнанието им, повечето хора ще са като деца, които си играят с водородни бомби.

— Хану, Хану, тъкмо от това се страхувам.

— Страхуваш се от мен?

— Страхувам се за теб.

— Сериозно?

— Виждал ли си майсторите сетици? — попита Данло. — Вглеждал ли си се в лицата им? На старците? Аз се вгледах… преди три дни, в колегията на господарите. Господарят сетик. Господарят Пал. Той е като другите. Покварен и ужасен, прекалено съзнаващ… самия себе си. Той е луд, струва ми се, в него няма почти нищо човешко. Не ставай сетик, Хану.

— Повечето сетици живеят прекалено дълго — отвърна Хануман. — Навярно съдбата ми е да умра млад — но даже да не стане така, никога няма да остарея чак — толкова много.

Данло погледна най-добрия си приятел и тихо каза:

— Но има и други причини да не ставаш… Защо мислиш господарят Пал иска да постъпиш при сетиците?

— Ами, сетиците и пилотите винаги си съперничат за най-добрите послушници. Сигурен съм, че господарят се ще покани и теб на чай преди края на годината.

— Но аз никога не бих могъл да стана сетик! — отвърна Данло.

— Не?

— Не. — Данло започна да заточва кънките си. — Преди да вляза в Академията се свързах с… последователите на завръщането. И с автистите. Тези секти и религии — й сетиците. Това е опасна комбинация, не мислиш ли?

— И тъкмо затова на сетиците е забранена каквато и да било религиозност.

— Значи ти не се интересуваш от новите религии?

— Не, никак.

Данло погледна леда край пейката. В млечната му гладкост видя отражението на Хануман. Нещо в призрачния му образ, толкова изящен и блед, загатваше за скрита страст. Изкривявайки чистите очертания на лицето му, ледът сякаш играеше ролята на увеличително стъкло към някаква по-дълбока, истинска същност. В светлосините очи на приятеля му имаше напрегнатост и искреност — за първи път Данло виждаше, че в Хануман пламтят силни религиозни чувства. Въпреки презрението на момчето към Кибернетичната универсална църква, въпреки омразата и присмеха му към вярата на родителите му, въпреки че често беше наричал едеизма „робска религия“. Истинският проблем, изглежда, бе, че за човек като Хануман едеизмът и другите религии всъщност не бяха достатъчно религиозни.

— Знае се, че сетиците, поне някои от тях, упражняват почти непрекъснат интерфейс с компютрите си — каза Данло, вдигна поглед от леда към Хануман и продължи да говори с ясен, болезнен глас: — В нарушение на каноните… и закона на Цивилизацията. Чувал си за това, нали?

— Ако се вярва на слуховете, съществува група кибершамани, наречени невропевци, които злоупотребяват с компютрите си — мисля, че това е вярно.

— И те се стремят да осъществят интерфейс… с божественото пространство, нали?

— Навярно е така, Данло. Никой не знае към какво се стремят невропевците.

— А ти към какво се стремиш?

— Всъщност не зная.

Зърнал светлината, бликнала в очите на Хануман при тези думи, Данло разбра точно към какво се стреми приятелят му.

— Значи си решил да станеш сетик, така ли?

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Но ние трябва да станем пилоти заедно!

— Ти ще станеш пилот — за това си роден.

— Но за да пътувам към звездите…

— Съжалявам, но през последните дни загубих всякакво желание да гледам звездите.

— Но пък сетик? Не, това няма да е правилно… за теб.

— Откъде знаеш какво е правилно?

— Виждам го. Всеки го вижда.

— Щом можеш да го видиш — каза Хануман и започна да точи кънките си с диамантената пила, — значи си провидец.

— Защо толкова се гневиш? — попита Данло.

— Смяташ, че се гневя ли?

— Наистина си бесен, лицето ти…

— Защо винаги трябва да казваш истината? Да се опитваш да я виждаш? Не можеш ли поне веднъж да излъжеш мъничко?

— Не искам да виждам… как ставаш сетик.

— Навярно такава ми е съдбата — каза Хануман.

— Съдбата ти ли?

— Трябва да обичам съдбата си — нали ти така казваш?

— Но ти не можеш да знаеш съдбата си! — възрази Данло.

— Е, зная, че съм решил да стана сетик. Сега го реших — благодаря ти, че ми помогна.

— Не, не трябва да ставаш сетик.

— Обаче ще стана. Съжалявам.

— Но, Хану, защо?

Седяха и се гледаха, както в деня на срещата си на площад „Лави“. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. После Мадава ли Шинг извика, че почивката е свършила и Данло и Хануман — заедно с осемнайсетте други момчета от Дома на опасностите — излязоха на полето. С много разговори, тракане на кънки и хрущене на отчупени парчета лед, те заеха местата си зад головата линия. Точно по средата на полето някой беше поставил шайбата в малък лилав кръг. Сега всички лица бяха обърнати към нея — лицето на Данло, на съотборниците му и напрегнатите лица на послушниците от Каменния ред в отсрещния край на полето. Момчетата замълчаха, ръцете им стиснаха дръжките на чуковете. От други части на Купола, от пистите за шейни и полетата за фигурно пързаляне се разнасяше тихото свистене на стомана, цепеща лед. Но когато Мадава даде сигнал за почване, тези тихи звуци потънаха сред мигновената глъчка — удряне на чукове по леда, викове и тракане на кънки. Двата отбора се втурнаха един срещу друг към шайбата по средата на полето. Данло и Хануман, които бяха най-бързи от послушниците в Дома на опасностите, първи стигнаха до нея. Почти незабавно обаче на пътя им се изпречиха трима играчи от Каменния ред и когато отборите се смесиха, настъпи вихрушка от чукове, святкащи кънки, крясъци и болезнени викове. Данло успя да удари шайбата и я подаде на Хануман. Стратегията на послушниците от Дома на опасностите изискваше да играе ролята на десен, а Хануман на ляв нападател. Тъй като обаче не можеха да координират атаката си, през по-голямата част от играта Мадава (който отчаяно се носеше на десетина метра зад Данло), Алесар Рот и другите бяха поели острието на нападението. Но сега се случи нещо странно. Вляво пред Данло Хануман се опитваше да се измъкне от рояка играчи от Каменния ред. Данло го съзнаваше не само с очи, но и с по-фин, по-истински сетивен орган, сякаш усетът му за живот претърсваше леда, за да открие тайния огън на приятеля му. Хануман, който гореше ярко като звезда, също го търсеше. Данло го усещаше в пламтящите му очи, в наклона на шията му, в яростното му размахване на чука и в ритъма на собственото си сърце. Нещо — навярно гневът, който изпитваха един към друг (и обичта), или страхът от съдбата — беше подновило взаимната им свързаност. Те се пързаляха заедно по леда и невидимата връзка помежду им ставаше все по-здрава, като божествена тъкан, свързваща тяло с тяло и ум с ум. В блясъка на тази връзка имаше взаимно очакване за действие и движение, загатване за бъдещето, разкриващо се миг след миг. Ледът течеше под Данло като лъскав сатен и той усещаше по него летящите кънки на Хануман. Екотът на стоманата се отличаваше от всички останали звуци наоколо: от сблъсъка на чукове, стоновете, задъханото дишане и далечния, монотонен глас на Мадава, който викаше напътствия към съотборниците си. И изведнъж Хануман откри процеп в защитата. Данло го забеляза в същия миг, още преди чукът на приятеля му да замахне и да вкара шайбата през него. Самата шайба, кръг от червено кехлибарено дърво, цялата издраскана и изцапана, се понесе право към Данло, който я посрещна с чука си. Двама послушници с цветето на Каменния ред на камелайките си незабавно се хвърлиха към него. Данло рязко зави наляво, докато Хануман се отдалечаваше от струпалите се около него играчи. Данло му върна шайбата. Докато се носеше по леда, внезапен вятър вледени лицето му, преряза очите му и пред погледа му се появи червеникавото петно на шайбата, която приятелят му отново му беше подал. Двамата летяха напред към вратата на Каменния ред, подаваха си шайбата като кръвна клетка, носеща се по кръвоносен съд, и се промушваха между играчите от противниковия отбор със свръхестествен усет за пространство и време. „Хану, Хану!“ — мислено извика Данло, докато подаваше шайбата. Хануман протегна чука си, улови я и после с мълниеносен удар я изстреля през петнайсетината метра лед във вратата.

— Късмет! — извика един от послушниците от Каменния ред, докато ядосано удряше с чука си по леда. Беше хубаво момче с червеникавочерна кожа и гордо лице. — Просто имахте късмет.

Един от съотборниците му показа среден пръст на Хануман и напомни:

— Все още водим с един гол.

Шерборн от Тъмнолуния, който се бе опрял на чука си му отговори със същия жест.

— Само още един гол и ще се изравним. — После пак разклати пръст във въздуха към момчетата от другия отбор, който се тълпяха наоколо. — А после още един и губите играта.

Послушниците се върнаха на головите си линии. Гордото момче от Каменния ред — казваше се Лаис Мотега Мохамад — даде сигнал и всички отново се втурнаха към шайбата като лешояди към мърша. Последва бясно меле. Навсякъде около Данло се размахваха чукове, обувки и лакти. Той не се грижеше за себе си. Беше най-бърз и силен от всички момчета, най-див. През последния сезон тази дивота многократно го бе карала да наранява другите. И Данло много пъти се беше канил изобщо да се откаже от хокия. Веднъж, когато случайно удари с чука си в лицето момче от общежитието „Лави“, строши му челюстта и му изкърти четири зъба, той се отчая, че изобщо е в състояние да спази обета си за ахимса. Но както му бе обяснил доктрината Стария отец, ахимса изискваше никога да не наранява съзнателно. Всъщност Данло не обичаше да наранява хората и никога не го правеше, ако можеше да го избегне. Единствено безразсъдството и любовта му към бързото движение караше послушниците (дори онези от собственото му общежитие) малко да се страхуват от него.

Що се отнасяше до самия него обаче, той не изпитваше страх. Често го нараняваха и в първите секунди от мелето Лаис Мохамад одраска окото му с ръба на чука си. Болката го опари като огън и окото му мигновено се замъгли от сълзи. Но Данло бе свикнал с болката и не й обръщаше внимание. „Болката е осъзнаване на живота“ — тази поговорка му беше толкова близка, колкото туптенето на собственото му сърце, което усещаше да пулсира зад окото си. Той се потапяше в болката си, оставяше я да го изпълня като парене на ледена вода. Полуослепен от болка, насред море от проблясващи чукове и кънки, Данло откри шайбата и я подкара напред. Отвсякъде го притискаха жилави тела, скърцаше лед и се разнасяха яростни викове. Той проникна в този мощен поток от хаос и се остави на течението му. В това се криеха геният и силата му — да стане част от хаоса, вместо да му се съпротивлява или да се опитва да го овладее. Той, който беше прекарал детството си сред лед и вятър, разчиташе на животинските си сетива, за да намери пътя си по полето, и се пързаляше с рядка грация.

Внезапно чу Хануман да вика:

— Данло! — В плетеницата от крайници край него се отвори процеп. Той вкара шайбата през него и Хануман я пое. После процепът се затвори като море над камък. Потокът на мелето се отдръпна от Данло и погълна Хануман. Данло го видя да се пързаля сред десетина-дванайсет момчета, опитвайки се да се измъкне.

— Подай! — извика Мадава. — Подай веднага!

— Хану, Хану! — каза Данло, като се оттласна напред и се промуши между две момчета от Каменния ред. Усети, че тайната връзка между него и Хануман се опъва, че го тегли обратно в мелето. И в същия миг видя, че приятелят му има възможност да му подаде шайбата. — Хану, Хану — промълви Данло, но Хануман съсредоточено пазеше шайбата от размахващите се чукове на послушниците от Каменния ред. Той отлично владееше защитата. Докато някои се страхуваха от Данло заради дивотата му, послушниците от общежитията в „Боря“ се ужасяваха от Хануман, защото се пързаляше с ярост и готовност да нарани другите. Това бе логиката на живота му, неговата трагедия и съдба. Със своята злост и чук (или с юмруци и смъртоносна аура) Хануман винаги се стремеше да поддържа пространство около себе си, непроницаема сфера от насилие, чийто център беше самият той. Така пазеше себе си — и шайбата — от другите, но по този начин се откъсваше от потока на играта, който течеше край него.

От двайсетина метра разстояние Данло го видя да подава шайбата на Мадава и после изкусно да врязва чука си в коляното на послушник от Каменния ред, който се бе приближил повече от допустимото. Момчето падна на леда, хвана се за коляното и закрещя от болка. А на лицето на Хануман се беше изписало ужасно изражение, онази маска на страх, която Данло бе зърнал при първата им среща. Навярно Данло беше единственият, който я виждаше. Докато неколцина послушници се приближаваха към крещящото момче, той погледна лицето на Хануман. С очите си и с по-дълбокото си зрение, за което все още нямаше име, Данло осъзна принципния парадокс на Ханумановото съществувание: приятелят му наистина се страхуваше от другите, от твърдата ледена изолираност на всички неща извън собствената му личност и същност. Този страх го караше да се откъсва от живота, за да се защити, и в същото време самият този акт го караше да се чувства уязвим и самотен. И затова се страхуваше, затова мразеше, мразеше и нараняваше всеки, който го заплашва.

Когато Лаис Мохамад се изправи и посочи с чука си към него, обвинявайки го в жестокост и страхливост, Хануман незабавно използва собствения си чук, за да го отблъсне. Силата на удара запрати чука в бузата на един от съотборниците на Лаис Мохамад, дребно момче с очи на ужасена кошута. То изврещя от болка, размаха чука си и удари Шерборн от Тъмнолуния по челюстта. Внезапно, като надигнала се от морето приливна вълна, насилието погълна момчетата от Дома на опасностите и Каменния ред и те се хвърлиха едни срещу други с чукове, ритници и плюнки като викаха, проклинаха и крещяха. Данло се приближи и си проби път сред тълпата. Отбиваше ударите с ръце, но внимаваше да не пореже някое от падналите момчета с кънките си или сам да удари някого, въпреки че това щеше да е най-лесният начин да се предпази. Сега връзката между него и Хануман бе толкова обтегната, че можеше да усети туптенето на сърцето на приятеля си в собствените си гърди. Той се приближи до Хануман, почти достатъчно, за да го докосне. В този момент някой го удари по ухото, а някакво намръщено момче, чието име не знаеше, заби чука си в слънчевия му сплит. Докато предпазваше корема си с лакти и се мъчеше да си поеме дъх, Данло видя, че Хануман удря момчето в слепоочието. То се стовари на леда, сякаш краката му бяха подкосени. Навярно беше мъртво — такъв удар би могъл да убие всекиго. А Хануман бе достатъчно разярен, за да убива, Данло можеше да го види в студените му, безумни очи, в начина, по който избираше жертвите си и ги атакуваше с чук, кънки и унищожителна воля. Никой не би се изпречил на пътя му по свой собствен избор, но тълпата беше прекалено гъста, за да може някой да се измъкне от нея. В този момент, със свръхестествения си усет за пространство, Хануман разбра, че Лаис Мохамад си пробива път зад него, завъртя се и вдигна чука. Двата чука се сблъскаха. Лаис Мохамад замахна към носа на Хануман — несъмнено искаше да му счупи костите, да обезобрази прекрасното му лице. Той размахваше чука си, а Хануман отбиваше ударите и светлите му очи бяха пълни със смърт.

— Хану, Хану! — извика Данло и се хвърли към него. Хануман нападаше Лаис Мохамад с мълниеносни удари, високи и ниски, упражнявайки смъртоносното си изкуство. Но Данло виждаше, че въпреки омразата, лицето на приятеля му всъщност е вцепенено от страх. В страха си Хануман безспирно удряше чука си в чука на Лаис Мохамад толкова отчаяно, сякаш искаше да отсече дърво — дървото внезапно се пропука и чукът му се заби в гърдите на врага му. И с всеки удар Хануман потръпваше сякаш от болка, сякаш това насилие обезобразяваше най-дълбоката му същност и му причиняваше страдание. И той се страхуваше тъкмо от това страдание. Най-много от всичко се страхуваше от волята да надмогне себе си, въпреки че я обичаше и я наричаше своя съдба. Данло се вмъкна между Хануман и Лаис Мохамад, усети страха в центъра на корема на приятеля си, предаден по връзката помежду им, и изтръгна чука от ръцете му. Лаис Мохамад също хвърли на леда счупения си чук, грабна друг от другарите си и обсипа с удари гърба на Данло, като проклинаше и се мъчеше да се добере до Хануман. Данло се блъсна в приятеля си, двамата паднаха на твърдия лед и той покри Хануман с тялото си. Чукът на Лаис Мохамад изпращя в гърба му и внезапната болка му напомни за раната в душата на Хануман. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло. В един-единствен, безкраен миг на болка той осъзна най-изначалното нещо в живота на Хануман: неговият най-добър приятел по природа беше състрадателно и нежно момче. Но бе обезобразил собствената си природа. Или по-скоро се беше опитал да разкъса и унищожи тази нежност, както човек може да убие нежелано бебе, като го хвърли в поток лава. Бе го направил с воля, защото волята му беше дръзка и яростна, воля да превъзмогне себе си и да стане нещо повече. И тъкмо Данло бе запалил в него волята за власт, беше я разбудил и я бе направил по-силна. Затова го обичаше Хануман. Обичаше дивотата на Данло, неговата жизненост, грация и над всичко неговото безстрашие. И мразеше същите тези качества, защото самият той не ги притежаваше.

Данло разбра всичко това само за миг, докато лежеше върху Хануман и го предпазваше от чука на Лаис Мохамад. Хануман през цялото време риташе под него, опитваше се да го отблъсне, мразеше го. „Омразата е лявата ръка на обичта“ — спомни си Данло и с тази мисъл в него премина целият ход на бъдещето им като вълна от внезапна неизбежност, макар че щяха да минат години преди да може да си обясни това видение или да го съзре по-ясно.

— Пусни ме, Данло! — изкрещя Хануман.

Един от послушниците от Каменния ред дърпаше Лаис Мохамед. Данло бавно се изправи, застана пред Лаис Мохамад и каза:

— Съжалявам.

— Махай се! — извика му Лаис Мохамад, като се мъчеше да се отскубне от момчето, което го държеше. Хануман също скочи, но Данло го погледна и каза:

— Хану, не!

За миг Хануман замръзна, вперил очи в приятеля си.

— Хану, Хану — промълви Данло. Лаис Мохамад също го погледна и отпусна юмруци. Послушниците на леденото поле постепенно се успокоиха. Верността на Данло към ахимса — и очевидната му обич към приятеля му (дори към човек като Хануман, от когото толкова се страхуваха) — засрами и смекчи момчетата от Каменния ред и Дома на опасностите. Отвсякъде вече прииждаха послушници, калфи, дори четирима майстори акашици. Една от тях, Палома Старата, старица с младежко лице и тяло на жена на средна възраст, сгълча момчетата с нервния си старчески глас:

— В насилието няма начало и край и всички вие сте виновни. — Майсторката нареди да се погрижат за пострадалите, да разтрият наранените им мускули с бързо абсорбиращи се ензими и да залепят раните им. Неколцина от момчетата бяха със счупени кости или зъби. Палома ги прати при резач за опериране и имплантиране. Момчето, което Хануман беше ударил по главата не бе мъртво, а имаше само мозъчно сътресение, и храбро поиска играта да продължи. Момчетата се върнаха на пейките, за да си починат преди да довършат играта.

— Зле ли си наранен? — попита Хануман. Яростта му се беше стопила. — Имаш ли нужда от лед? Дай да ти видя гърба, съблечи си камелайката.

Когато Данло се съблече, по гърба му запламтя огън. Сякаш някой отделяше плътта от мускулите му с нажежен нож. Той присви рамене и опря лакти на коленете си. Поне един от прешлените по средата на гърба го болеше с пронизваща болка всеки път, щом си поемеше дъх. Навсякъде имаше разкъсана кожа, синкави петна и драскотини. Данло не можеше да ги види, но ги усещаше от кръста до тила си.

— Наистина имаш нужда от лед — въздъхна Хануман. Другите момчета си подаваха стоманена кофа, в която потракваха и плискаха ледени шушулки. Хануман взе една от тях — цилиндър от вода, замръзнала около дървена пръчка — и разтри гърба на Данло. — О, Данло — каза той, — някой ден обетът ти за ахимса ще те убие.

— Но аз трябваше да ви спра — отвърна Данло и изскърца със зъби, когато приятелят му започна да го разтрива със зловонно масло. — Той можеше да те убие, а можеше… да го убиеш и ти.

— Наистина ли мислиш, че съм чак толкова смел? — попита Хануман.

— Хану — каза Данло. — Трябва да те попитам нещо.

Хануман не каза нищо.

— В библиотеката, точно преди да се самоубие, поетът-воин ми каза нещо за Педар.

— И какво ти каза?

— Не си ли спомняш?

Приятелят му се поколеба за миг, после отвърна:

— Не, не мога да си спомня.

— Каза, че ти… си убил Педар.

— Че съм го убил? Наистина ли смяташ, че съм го убил?

— Аз… не искам да си мисля, че си го направил.

— Но как бих могъл да го убия?

— Не зная.

Хануман изведнъж хвана ръката му и я стисна с всичка сила, толкова мощно и настоятелно, че остра, почти разкъсваща болка прониза костите му. После приближи устни до ухото му и прошепна:

— Поетът-воин е сбъркал. Или те е излъгал. Никой не е убил Педар.

— Наистина ли?

— Честна дума, Данло.

— Мисля, че сетиците не са те излекували, поне не… докрай — каза Данло. — Не е само еканата, нали? Трябва да има и нещо… друго.

— Ти си прекалено правдив — вече ти го казах. Прекалено си сериозен, прекалено любопитен, прекалено… прекалено много неща. Не те е грижа за теб, нали? За самия теб. Аз не притежавам този вид смелост — та кой го притежава? Дивотата, Данло. Когато се запознахме и я видях в теб, и в двама ни, си помислих, че имам смелост за нея. Но не е така. Тя ще ме убие, ако аз пръв не я унищожа. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Данло. Болеше го, внезапно му стана студено. Той затвори очи и си спомни момента, в който бе започнал да обича опасността и дивотата на живота си — през студената нощ, когато двамата със Соли бяха погребали деваките. После, след миг на молитва и спомен, Данло прошепна: — Не, не искам да разбирам.

— Аз нямам твоята грация — тихо каза приятелят му. — Начина, по който приемаш всичко, даже собствената си дивота.

— Но аз не приемам… всичко. Това е проблемът на човешките същества с живота. Нашият проблем, Хану, не виждаш ли? Да кажеш „да“. Това ще е истинска смелост. Но аз не мога, не още, да съм асаря. Накъдето и да погледна, към Бардо, към благословения народ, даже към теб — всичко, което виждам, крещи „не“.

— Но все още си решен да станеш пилот, нали?

— Бардо смята, че така има най-голяма надежда да спася народа си.

— Алалоите ли?

— Да, благословения народ.

— Но това не е единствената причина, поради която искаш да станеш пилот, нали?

— Не.

— Веднъж ми каза, че искаш да откриеш центъра на вселената.

Данло погледна към дълбините на Ледения купол. Навсякъде около него се разнасяха звуци от шейни, стрелкащи се по пистите си, и водна пара, обгръщаща леда като влажна сива кожа. Той скръсти ръце на гърдите си и отвърна:

— Преди мислех за света, за вселената… като за огромен кръг. Огромният кръг на хала. Понякога все още вярвам, че мога да стигна до центъра на този кръг.

— За да видиш вселената такава, каквато е?

— Да — потвърди Данло. — Светът, както го виждат повечето хора, начинът, по който живеят… е измама, заблуда, лъжа.

— Е, тъкмо затова аз ще стана сетик — каза Хануман. — Трябва да открия центъра за себе си. Да видя дали е лъжа.

— И после?

— И после война — отвърна Хануман. — Аз водя война срещу самия себе си и трябва да разбера дали съм способен на този вид убийство.

И това бе всичко, което каза на Данло. Можеше да му признае повече, много повече, но имаше опит с пазенето на тайни, понякога дори от самия себе си. Навярно искаше да каже на Данло истината за решението си да стане сетик. Но истината, както учат фравашите, е многопластова и сложна, да я откриеш е като да намериш най-съвършеното зрънце от милиардите песъчинки, които блестят на плажа. Всъщност Хануман изобщо не разбираше това прекрасно качество, което наричаше дивота. Дивотата е онзи копнеж, склонност, чувство и част от волята, който разпознава дълбоката човешка същност във всички елементи на творението и усеща огнения подпис на вселената, отпечатан дълбоко в човека. Истинската дивота убива. Тя притегля човек в съзнанието на всички неща, по-дълбоко в живота и следователно в смъртта, защото смъртта е лявата ръка на живота и винаги е толкова близо, колкото следващия удар на сърцето. Има бърза смърт, която постига катерачите, паднали от висините, или загубилите се пилоти, търсещи невъзможното, когато светлинните им кораби падат в средата на сини гигантски звезди; има бавна смърт, която постига алкохолиците, болния живот и смърт на развратника, тъжната смърт от сънища на автиста и безумната смърт на невропевците, които не могат да се изключат от кибернетичния рай на компютрите си. Има вечна, повтаряща се смърт, постигаща алалойския ловец далеч сред огромната самота на замръзналото море, когато слуша Песента на живота и влиза в онази тайнствена земя, наречена алтджиранга митджина. А ето и най-тежката от всички смърти. Да усещаш в себе си огъня за безкрайното и да го оставяш да гори, да умираш всеки миг и всеки миг да се раждаш от пепелта на свещения вътрешен огън, да се сътворяваш наново в образа на най-дълбоките си страсти и цели — това е смъртта и животът на човек, който ще стане бог.

Целият инстинкт на Хануман го теглеше към тази съдба. Само че му липсваше смелост — той се страхуваше от собствената си същностна дивота. И затова се вкопчваше толкова яростно в чувството за самия себе си, в идентичността си, в идеалите, емоциите и съзнанието си, във всички части на съществото си, които Данло би нарекъл просто „лице“, но които Хануман почиташе като скъпоценни и неизменни и на които не би причинил злина. Тъй като се смяташе за обречен да извърви най-тежките пътища, той с готовност — и трагично — унищожи тъкмо онези страсти, които наистина щяха да го направят велик. Той, роден като чувствителна и нежна мъжка рожба, се беше опитал да се направи най-твърдия от мъжете. Той, благословеният с рядка воля за живот и състрадание към другите, бе извратил обичта си към Данло в омраза към неговия мъчител и затова се беше принудил да убие послушника Педар Сади Санат. В крайна сметка поетът-воин не бе излъгал. Хануман наистина беше извършил това убийство. Бе го извършил не във въображението си, а със собствените си ръце, с волята си и с изпълненото си с омраза сърце.

И така, вечерта след като Данло поряза челото си в шиховата горичка, след като Хануман залепи тази ужасна рана, той отиде на Улицата на контрабандистите в Квартала на далечниците и с последните си пари купи съновник. Съновник: лъскаво черно устройство, голямо колкото детско сърце. Поредица от неврологици и чипове от гравирани диаманти, програмирани да произвеждат определено образно поле. Съновниците бяха играчки за възрастни, уморени от ежедневния свят. Те бяха също педагогично средство за сетиците, които ги използваха, за да изпитват способността на учениците си да различават симулираното от действителното. Хануман употреби своя съновник за друго. Докато останалите момчета спяха, той скри съновника под завивките си. После остана да лежи и да чака Педар да дойде на нощното си посещение. И точно когато Педар се изкачи по стълбите, когато вече можеше да го види, Хануман внимателно насочи съновника. Директно във визуалната кора на Педар в задната част на главата му бяха предизвикани определени образи. Образи на скутарски майки, изяждащи първородните си деца. Тъмни, гърчещи се, кървави извънземни, които Хануман създаде, за да уплаши Педар и да го накара да падне. Да го убие — Хануман не искаше да се залъгва за основната си цел. Той уби, за да спаси Данло от повече мъчения и срам. И уби, защото винаги бе мразил самия акт на убийството. Уби го най-вече, защото трябваше да унищожи скритата слабост на душата си. Това беше истинската причина да стане сетик. Щеше да използва възвишените и мощни сетически изкуства, за да продължи огненото си дело — собственото си преобразяваме. Насред душата му, където болката бе най-настоятелна, можеше да открие източника на страданието си и окончателно да го изпепели. Той копнееше да каже всичко това на Данло, но се страхуваше, че той няма да го разбере.

А после Мадава ли Шинг изведе останалите им съотборници на леда и моментът отлетя.

— Идваш ли, Данло?

Данло стоеше в края на полето и гледаше как Хануман бърза към другарите си, които се плъзгаха заедно по леда. „О, Хану, Хану! — помисли си той. — Какво си направил?“ Светлината, струяща през купола, падаше по Хануман така че по лицето му играеха бели и златисти отблясъци. Данло не можеше да издържа на тази гледка и сведе очи. Той се извърна от истината, както човек може да се извърне от красива, но обречена звезда от страх, че може да експлодира. Съзнаваше биенето на сърцето си, силно и бързо, тласкайки го миг след миг към бъдеще, което никога нямаше да знае точно. И после, дълбоко в него, се разнесе шепот като вятър в гора от каменни дървета. Той се чу да отговаря на ужасния въпрос, който беше задал, но този единствен път в живота си не поиска да слуша.

— Идваш ли, Данло? — отново извика Хануман.

— Да — отвърна Данло. И се запързаля по леда, за да довърши играта.