Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 18
Кала

Пий! Не знаеш откъде си дошъл и защо. Пий! Не знаеш защо и пак накъде.

„Рубайят“, Омар Хаям

Данло последва групата почитатели на Бардо и излезе през северната врата. Реката от коприна и плът го повлече по ярко осветен коридор. Смътно съзнаваше, че повечето гости са останали в солариума. Чу много мърморене, стонове и кратки възражения, десетки гласове, протестиращи срещу ограничението, наложено от Бардо. Повечето смятаха, че трябва да им позволяват да участват във възспоменуване поне на всеки три дни. Неколцина безразсъдни — като например Джонатан Хър — се обявяваха за ежедневно или дори за постоянно възспоменуване на древните еди. Но Бардо очевидно владееше положението и беше господар на собствения си дом, затова позволи само на една десета от гостите си да го последват в северното крило. Освен Хануман, който вървеше до Бардо, групата се състоеше от трийсет и осем души, които вдигаха голяма глъчка. На Данло му се стори странен начинът, по който тя като че ли се стопяваше в блестящите стени и рязко изчезваше. Всичко в този коридор от органичен камък бе странно: странните ъгли или отсъствието на каквито и да било ъгли, сиянието на милиардите малки светлинни клетки в стените, внезапната тишина, която ги обгърна, докато вървяха към вътрешността на къщата. Данло изпитваше неспокойното усещане, че се спуска надолу, макар ясно да виждаше, че не е така. След като мина покрай гостните, пълни с редки мебели и цветя, Бардо си проби път назад през върволицата и прегърна Данло през рамо.

— В известен смисъл — каза той — е жалко, че тази къща изобщо е била продадена.

После му разказа част от историята на къщата. Обясни му, че Орденът я притежавал в продължение на две хиляди години, но след Войната на лицата, когато настъпил упадък и той едва не се разтурил, колегията на господарите внезапно се оказала във финансово затруднение. В резултат били продадени различни имоти из Града, включително къщата на Бардо. Оттогава била собственост на ексцентрици, хариджани, опитващи се да установят неофишиално посолство в Никогея, а после на богат род звездители, живели тук почти четиристотин години в очакване на нова планета, която да колонизират. Последният собственик бил търговец-принц, който обаче никога не бил живял в нея и с голяма радост я продал на Бардо.

— Жалко за Ордена — каза Бардо. — Но тяхната загуба е печалба за мен или по-точно късмет за онези, които желаят да изследват откритите от баща ти възможности. Ето защо Орденът постави пречки пред истинските търсачи като самия мен. Жалко.

— Навярно Орденът в крайна сметка ще подкрепи работата ти — отвърна Данло.

— Не, млади приятелю, няма такава вероятност. — Бардо наклони глава към него и сниши глас. Данло незабавно забеляза, че познатият дъх на бира в дъха му е изчезнал. — Да ти кажа ли нещо за паметистите? Тъжно е, но само малцина от тях успяха напълно да си спомнят едите. И всички те без изключение напуснаха Ордена, за да живеят с мен и да обучават наставници.

— Ами другите паметисти? — попита Данло.

— Те гласуваха и една трета от тях решиха, че древните еди не съществуват, че баща ти е лъжец. Че е искал да запали хората за вяра в незримото. Бил го направил само за да съживи Ордена, твърдят те. О, твоя Орден, разбира се. Друга една трета смятат едите за лъжеспомени, митове или универсални архетипи, заблуди за вечните истини, създадени от проклетите ни мозъци.

— Ами последната трета?

— Колебаят се — отвърна Бардо. — Орденът като цяло се колебае по отношение на тайните, които им разкри баща ти. Те са варвари, до един. О, добре де, повечето. Истината е, че повече се интересуват от мисията до Вилда. Направо са се вманиачили. Всеки, който има някаква дарба или далновидност, настоява да го включат във втория Орден, когато сегашният се разцепи, а това неизбежно ще се случи.

Бардо спря, стисна Данло за рамото и го стрелна с остър поглед. Стояха пред музикалния салон. Докато другите влизаха през кръглата врата един по един и заемаха местата си, Бардо каза:

— Разбирам защо трябва да отидеш във Вилда, млади приятелю. Ако бях млад, също щях да ида. Времената са ужасни, за Бога, но има предостатъчно други грижи освен експлодирането на звездите.

— Знаеш какви са моите грижи — отвърна Данло.

— Алалоите ли? Минаха пет години — значи не си забравил за техния, хм… проблем?

— Да съм забравил?!

— О, не, виждам, че не си! Е — надявам се, ако заминеш Вилда, да откриеш лек за чумния вирус. Данло докосна белега на челото си, натисна го, докато не опря до костта, и каза:

— А аз се надявам да откриеш едите.

— Е — отвърна Бардо, — Коленя Мор беше права — за повечето хора наистина е трудно да си спомнят древните еди. Жалко.

— Ти спомни ли си ги?

— Ох, ти винаги си задавал най-сложните въпроси! Данло се поклони и с усмивка попита:

— Нима?

— Всъщност наистина си спомних нещо — каза Бардо, почука с пръст по огромната си глава и погледна през вратата на музикалния салон. — Нещо прекрасно. Иначе защо щях да си правя целия този труд и да купувам тази проклета къща, ако не си бях спомнил нещо, което спокойно можем да наречем „древните еди“?

— Някои биха казали… мога ли да съм откровен, Бардо?

— А дали трябва? О, разбира се, че трябва — това е проклятието на твоя род.

— Някои биха казали, че се стремиш към власт. Или към слава. Или дори към… жени.

— Към жени ли? Хм, вярно е, мъжете като мен винаги са привличали жените. Като мушици към пламък. Е, аз обичам красивите жени, кой не ги обича? Но имам вкус и към други неща. Към свръхестественото, да си го кажа направо. Животът е сложен, нали? Ужасно сложен, както често казваше баща ти.

— И ти си сложен човек — отвърна Данло.

— Дълбок човек — съгласи се Бардо, — страстен човек.

— А хората на страстта… трябва да вършат страстни неща, нали?

— Колко добре ме разбираш!

Сякаш по даден сигнал и двамата се засмяха едновременно. Бардо отново го прегърна, шляпна го по гърба и каза:

— За Бога, радвам се да те видя отново!

— И аз се радвам, че се върна — рече Данло. Бардо продължи да се смее и избърса насълзените си очи. На един от пръстените му — платина, инкрустирана с розово-син опал — случайно капна сълза. Той я изтри с прист и каза:

— Винаги съм обичал скъпоценностите, макар да признавам, че не харесвах пилотските пръстени. Черното е ужасен цвят и всъщност изобщо не подхожда за диамант. А, исках да те питам за пръстена — още ли пазиш пръстена на баща си?

Данло извади от яката на камелайката си сребърната верижка, която Бардо му беше дал преди пет години. На нея висеше черен диамантен пръстен.

— Аха — рече Бардо, — ето го. — Бръкна в джоба на робата си и извади една от стоманените си покани. — Виждаш ли го, Данло?

Данло погледна пластината в ръката му. От стоманата изпъкваше холограма на два преплетени пръстена, златен и черен, които сякаш започнаха да се въртят, докато ги разглеждаше. Холограмата на черния пръстен очевидно бе образ на неговия диамантен пилотски пръстен.

— Хората имат нужда от символи, разбираш ли — каза Бардо.

Данло прочете в разплакалите му очи копнеж и тъга.

— Да ти върна ли пръстена? — попита той. — Ако предпочиташ ти да го пазиш… това е само обикновен пилотски пръстен, нали?

За миг Бардо се поколеба, после с въздишка отвърна:

— Не, не, ти го пази. Но го пази грижливо — не искам да се загуби.

Данло пъхна верижката под камелайката си, погледна към музикалния салон, видя, че всички са заели местата си, и каза:

— Чакат ни.

Бардо отново се засмя.

— И не само това ни чака там.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид древните еди — ако успееш да ги откриеш. Смут и сложност. Ужасна сложност, за Бога.

— Радвам се, че ме покани тази вечер — каза Данло. — Но се надявах да открия… други неща.

— Ще откриеш каквото ще откриеш. Но внимавай, млади приятелю. Най-често хората откриват онова, което искат да открият.

— Някога да не съм бил внимателен? — попита Данло.

— Не се шегувай — отвърна Бардо. — Пази се. Пази се и от Хануман. Не ми харесва онова, което направи току-що, този номер с четенето на лица, онова, което каза за теб. Начинът, по който го каза. За тези пет години е станал още по-жесток.

Влязоха в музикалния салон. Всички се бяха настанили върху матраци пред нисък дървен подиум. От време на време на сцената музиканти свиреха за гостите на Бардо, но сега подиумът се използваше за други цели. Върху него бяха наредени различни предмети, които можеха да привлекат вниманието или да възбудят сетивата. Някой беше покрил почти цялата сцена с вази с цветя. Имаше златни свещници с дълги свещи. По средата бе поставена висока маса със златна урна и лъскава синя купа на нея. А зад масата, полускрит сред снежни гергини и клюмнали цветове на ница, имаше уред или робот, какъвто Данло не беше виждал никога. Състоеше се от кварцови тръби, клапи, клокочещи химикали и неврологици. Когато седна на матрака, запазен му от Хануман, Данло кимна към това странно устройство и попита:

— Какво е това?

— Ароматен синтезатор — студено поясни Хануман. — Използват ги паметистите.

Двамата седяха на почетните места по средата на първия ред. Отляво на Данло бе Суря Сурата Лал, напрегната и тържествена. До нея беше Коленя Мор, а останалата част от първия ред и задните редове около сцената заемаха жени и мъже, които се въртяха и наместваха на матраците си в очакване на началото на възспоменуването. За Данло, който бе участвал в много ритуали в много църкви, в музикалната стая имаше нещо познато. И в същото време имаше нещо странно. Хората бяха прекалено много, за да се постигне атмосфера на уединеност, но и прекалено малко, за да подхранват взаимно плама си и да предизвикат истинска религиозна страст. Музикалният салон нямаше прозорци и вътре беше твърде мрачно, твърде пълно с лични надежди и очаквания. Отнякъде се разнасяше звук от капеща вода, носеше се мирис на влажен камък и мъх, силна миризма на прясно изкопана пръст. После влезе Бардо, последван от красив мъж с благородна външност, облечен в сребърната роба на паметист.

— Приятели и колеги, уважаеми търсачи — започна Бардо, — представям ви майстора паметист Томас Рейн. Двамата с него ще напътстваме тазвечерното възспоменуване.

Томас Рейн дълбоко се поклони. Имаше прекрасна черна коса, изсребряла по слепоочията. Беше горд мъж, малко арогантен, но очите му бяха ярки и тъжни от дълбокото му разбиране на човешките същества. Паметистът се качи на сцената и започна да пали свещите. Свещниците бяха три, с по единайсет свещи всеки, и Данло не можеше да не се сети, че когато според твърденията се е възкачил на небесата, баща му е бил на трийсет и три години.

Бардо седна на ръба на подиума, опря брадичка на пръстите си, отпусна лакти върху огромното си шкембе и се наведе към Хануман и Данло.

— Всички ме питат как Рингес е станал бог. „Наистина ли е станал бог?“ — питат те. Как е възможно човешко същество да стане бог, а?

— Навярно не е възможно — отвърна Данло и внезапно осъзна, че Суря и другите го гледат така, сякаш съжаляват, че е бил поканен да участва.

— О? — рече Бардо. — Моля те, поясни се.

— Кибернетичните църкви учат, че човешките същества не могат да стават богове — каза Данло. — Че не са способни. Освен Николос Дару Еде. Те твърдят, че Еде е каркирал същността си в компютър и е станал единственият истински бог, но че… никой не може да последва пътя му.

Бардо поглади брадата си, кимна и после извика:

— Има ли тук архитекти? Някой от вас приема ли принципните доктрини на едеизма? Не? О, това е добре, защото могат да ме убият заради онова, което ще кажа сега.

При тези думи Данло и Хануман размениха кратък многозначителен поглед. Бяха минали пет години от смъртта на Педар Сади Санат и на поета-воин, пратен, за да убие Хануман. През цялото това време нито един от двамата не бе споменавал за тази трагедия, но не беше минавал и ден, през който да не си я спомнят.

— Аз съм роден в Кибернетична църква — каза Хануман и грубо се засмя. — Ти вече каза достатъчно, че някой старейшина да заповяда да те убият.

— Е, тогава нека кажа още нещо — усмихна се Бардо и вдигна два пръста. — Архитектите грешат поне в две отношения. Човек не може да стане бог като каркира проклетата си душа в компютър. Но има начин, по който може да стане бог. И това е пътят на Рингес.

Някой зад Данло, скептичен стар хибакуша, живял прекалено дълго, попита:

— Как определяш концепцията за божественост?

— Не съм тук, за да определям — отвърна Бардо. — Не съм ви поканил, за да спорим за теология. Както за кой ли път вече казвам, отново и отново, докато устните ми изтръпнат, нашата задача не е да поправяме доктрините на едеизма, колкото и измамни и вредни да са те, нито пък да поставяме началото на нова религия. За Бога, на човечеството не му ли е дошло до гуша от религии? Не, ние сме се събрали, за да си спомним древните еди. Великата тайна. Тя е във всеки от нас, кодирана в проклетите ни хромозоми, тя е път към безсмъртието. Начин за развиване на нови сетива. Начин, чрез който тялото и умът могат да продължат да растат, да се уголемяват към безкрайността. Това е пътят на Малъри Рингес. Аз бях негов приятел и го зная. Някой ден — той ми го обеща — някой ден той ще се върне в Никогея и тогава ще видите какво е да си бог и да следваш пътя на Рингес.

Той погледна към Томас Рейн, чието лице сияеше от светлината на трийсет и трите мъждукащи свещи, и каза:

— Сега майстор Рейн ще ви представи няколко прости техники. И после ще започнем нашето възспоменуване.

Томас Рейн седна до Бардо и заговори. Гласът му беше студен и сериозен.

— Има шейсет и четири възспоменувателни техники — каза майсторът. — Макар че вие няма да сте в състояние да научите всички тази вечер, ще ви обясня по нещо за всяка от тях. Той задълбочено и увлекателно продължи да описва по-основните техники като асоциативна и имагинерна памет, редуване и логична памет. Тези методи се прилагаха в много професии и Рейн не искаше да отегчава публиката. Когато салонът се изпълни с шепнещите звуци на фравашки песенен наркотик, той заговори за мнемоника, митопоезия и гещалт. Обяснението продължи дълго. Бе очевидно, че изпитва дълбоко уважение към изкуството си. Данло си помисли, че е почтен човек, поне според повърхностното спокойствие на лицето му и студените му сиви очи.

— Ние смятаме, че древните еди са кодирани в нашите хромозоми — каза Рейн. — Възможно е да използваме техниката на повторение като врата към ДНК-паметта. За тази цел сме разработили опростен метод.

Коленя Мор, която се въртеше на матрака си, вдигна поглед към него и каза:

— Труден метод.

— За някои отначало е труден — отвърна Суря Сурата Лал.

— Труден е, признавам — съгласи се Томас Рейн. — Но спомените винаги остават. Всички спомени от човешкия живот. А и други. Паметта може да се помрачи, но никога да се унищожи. Ще запомниш ли това?

— Ще се помъча — кисело каза Коленя.

— Точно така — отвърна паметистът. — Тогава нека си спомняме надолу по спиралата на ДНК.

Той се изправи и отиде до Бардо на масата по средата на сцената.

— Нека си спомняме надолу по спиралата на ДНК — повтори с мелодичния си, глас Бардо и хората подеха думите му, сякаш бяха напев. Музикалният салон беше направен така, че да отразява и задълбочава звуците и в продължение на няколко секунди трийсетте и осем човешки гласа заглушиха тихия фравашки песенен наркотик. После Бардо плесна с ръце и стаята се изпълни с японска мелодична поема, която сякаш се понесе във въздуха като перлен наниз. Прекрасната тиха музика мигновено върна Данло към времето в дома на Стария отец, когато се бе научил да свири на шакухачи и беше навлязъл в мечтаното време на народа си. Той седеше на матрака и си спомняше други мелодии от детството си: покрития с кожа барабан на Хайдар, който отекваше на фона на воя на западния вятър, приспивните песни на приемната си майка на светлината на каменната лампа, свещената Песен на живота, която беше научил, макар и не докрай. Музиката го обгръщаше и туптеше в гърдите му. Той погледна покрай Хануман и потърси източника й. Стените представляваха пластове вибриращи органични кристали. Но музиката като че ли не идваше оттам, нито пък от друго място в пространството и времето. Тя звучеше навсякъде едновременно, сякаш всяка частица от въздуха носеше цели тонове. Той дълго се наслаждава на тази музика — и си спомняше. Не можеше да каже колко време е слушал, защото му се струваше, че цялата мелодична поема е затворена във всеки сребрист звук и всеки звук бе прекрасен, дълбок и вечен.

— Да си спомним — извика дълбок глас. Данло погледна към сцената и видя Бардо, който се беше навел над масата. Огромният мъж се пресегна напред и хвана дръжките на златната урна. Томас Рейн взе синята купа, вдигна я и зачака. Бардо наля в нея прозрачна течност, която приличаше на вода. Но не бе вода — това беше кала, наркотикът на паметистите. Пет хиляди години те го бяха усъвършенствали от най-различни съставки: свещени гъби от Старата Земя, извънземни растения и синтетични вещества, създадени по модела на информационните молекули в кибернетичните пространства. Да пиеш кала, казваха паметистите, е все едно да изчистиш прозорец от скреж, за да видиш друг свят, забравените области на познание, погребани под преспите на паметта.

— Хайде да застанем в кръг — каза Бардо. Томас Рейн му подаде купата с кала и той слезе от сцената. Данло се изправи, Хануман също. Последваха ги всички в стаята и застанаха в кръг около матраците. Паметистът и Бардо влязоха по средата на кръга. — Това е кала — поясни Бардо и показа купата, за да я видят всички. Той срещна погледа на Данло и се подсмихна. — Отпий една глътка и ще избягаш от Бог. Две глътки и ще видиш Бог. Три глътки и ще станеш Бог.

С тези думи Бардо вдигна купата към устата си и отпи от калата. После изтри устните си с опакото на дланта си.

— Моля, отпивайте по две глътки — предупреди той. — Не повече, не по-малко.

Бардо подаде купата на Томас Рейн, който бързо отпи две глътки и я предаде на Суря. Тя я пое така, сякаш бе направена от яйчена черупка и можеше да се счупи при най-лекото докосване. Малките й зачервени очи светеха като въгленчета. Принцесата поднесе синьото устие към тънките си устни. По този начин, като я предаваха от уста на уста и от ръка на ръка, купата обиколи кръга. Хануман случайно се оказа предпоследен. Той хвана купата, обърна се наляво и погледна Данло, който стоеше до него.

— Пий! — каза Бардо. — Това не е отрова, знаеш го. Пий и да свършваме.

Хануман плъзна пръсти по купата — направи го така, че само Данло да го види — трите пръста, покрити с оранжевата кожа на ръкавицата, притиснати до лъскавия син порцелан. Това бе сигнал, предизвикателство. Предизвикателство лъхаше от сковаността на тялото на приятеля му, от начина, по който отметна глава и отпи три големи глътки. Данло видя, че шията му се напряга три пъти, също толкова пъти подскочи и адамовата му ябълка, сякаш бе животно, което се опитва да избяга от капан. И през цялото време дяволските очи на Хануман нито за миг не се откъсваха от неговите. Той гледаше Данло с безмълвно предизвикателство, което говореше: „Ти си достатъчно дързък, когато играеш хокий и рискуваш с всякакви видове физическа смърт, но можеш ли да се изправиш пред дивотата на опасностите, която поглъща ума?“

С лукава усмивка Хануман подаде купата на Данло, който беше последен. Данло докосна с език калата и отпи дълга, дълбока глътка, после още една. Наркотикът бе студен и горчив. Тъй като беше в диво настроение, един от неговите пориви към дивота, той отпи и трета глътка. Всъщност това бе много повече от глътка — направи го три пъти и нямаше начин да се каже колко кала е изпил. Когато свърши, Данло погледна към Хануман, който стоеше до него, рамо до рамо, и го наблюдаваше напрегнато. „Как мрази този благословен наркотик — помисли си Данло. — Как мрази тази церемония.“

— А сега седнете — извика Бардо и се втурна сред матраците, сякаш калата беше ракетно гориво, заредило краката му. Почти танцуваше от енергията на нещо извън самия него. Бардо простена, засмя се и се облещи, после вдигна ръка към челото си, затвори очи и каза: — О, мммм, да, ето го. Виждате ли го? Седнете преди да паднете, спомените скоро ще започнат. Ние ще ви напътстваме през пластовете. Започнете с първия си спомен от детството. Можете да използвате имагинерна или обонятелна памет, ако желаете.

Всички насядаха. Данло усети как бамбуковата му флейта се врязва в бедрото му. Винаги я носеше в джоба на панталона си. Измъкна я и притисна мундщука към устните си. Откакто му я беше подарил Стария отец, той много пъти беше използвал напрегнатия й, пронизителен звук, за да се връща към спомените си. Но тази вечер не го направи, защото Хануман бе до него и го наблюдаваше, а той добре знаеше, че приятелят му мрази шепнещия плач на шакухачи. Всъщност нямаше нужда от такава музика, помисли си Данло, нито пък от загубената музика на Хендел, която Бардо беше донесъл от пътуванията си и която сега отекваше в стаята. Спомените вече започваха да изплуват в него, огромни вълни от памет, които кипяха в ума му и се разбиваха в лупата на въображението му. Той гледаше тези спомени, слушаше ги, чуваше звуците. Сърцето му бе като барабан, който думтеше и изтласкваше богата кървава музика до всичките клетки на тялото му. Кожата на лицето му гореше, в отворите на жълтата като кост флейта капеше пот от пръстите му. Данло се чувстваше едновременно див, предпазлив и изпълнен с почуда. Дори да искаше да спре прилива от спомени, не би могъл, нито пък разбираше защо изобщо някой би пожелал да го направи. Не можеше да разбере защо Бардо и Томас Рейн вървят тихо из салона, тук нашепват напътствени думи в ухото на жена, там докосват затворените клепачи на мъж, артериите на нечие гърло или допират ръка до издигащия се корем, за да помогнат при дишането и да успокоят страха на вътрешния свят, на загубения свят от преживяване и спомен. Навярно, помисли си Данло, човек получаваше имунитет към калата след като я беше опитвал много пъти. А може би Бардо и неговият майстор паметист просто се бяха престорили, че отпиват, и сега не си спомняха нищо.

— Вътрешно всички ние сме деца — каза Бардо. Гласът му звучеше някъде отдалеч, сякаш от скала сред морето. И в същото време думите бяха близо до Данло като горещ дъх в ухото му. — Сега всички сме деца, ставаме бебета, зародиши, ембриони и яйцеклетки, връщаме се обратно в проклетата си ДНК. Открийте начина, по който е навита спиралата ви, и ще откриете древните еди.

Данло затвори очи и незабавно усети мириса на мляко, гъсто майчино мляко, топло, лепкаво и сладко. Предполагаше, че миризмата идва от синтезатора, но не можеше да е сигурен. Въздухът на музикалния салон беше натежал от остри миризми без конкретна посока или по-скоро миризми, които се носеха в трийсет и осем лични, индивидуални посоки, право през ноздрите и дълбоко в обонятелния център на мозъка. И там, в Данло, както и във всички некаркирани човешки същества, обонятелните нервни влакна се свързваха синапс със синапс с хипокампуса и тонзилите, тези древни мозъчни структури, които предаваха неврохимичните бури на паметта. „Ние използваме миризмите, за да разбудим първите спомени“ — бе казал Томас Рейн. Данло си спомни тези думи, вдъхна аромата на мляко и спомените, които дойдоха с него, бяха толкова живи и реални, че сякаш отново беше бебе, сучеше и преглъщаше, и носът му се притискаше до набъбналата гръд на приемната му майка. Докато вдишваше въздух през носа и поглъщаше топлия мирис на тюленово масло на майка си, Данло знаеше, че е потънал дълбоко в повторението. Всъщност той изобщо не си спомняше, а по-скоро отново преживяваше тези мигове от живота си.

— Паметта има много равнища — чу да казва Томас Рейн, — и най-дълбокото от всички е повторението.

„Аз съм двегодишен“ — помисли си Данло и отвори очи.

При повечето хора най-ранните спомени са като парчета лед, плаващи в здрачно море: несвързани и сложни за възприемане. Трудно е да се свържат в единството на минали събития, но това възстановяване винаги трепти като морски мираж и не носи удовлетворение. Данло се бе родил с рядка „памет за картини“, образна памет, която запечатваше цвета и подробностите на видяното, а после при желание връщаше тези съвършени образи във въображението му. Винаги можеше да вижда нещата по-ясно от другите, да си спомня, но дори той никога не беше предполагал, че образите от повторението могат да са толкова наситено реални.

„Завинаги съм двегодишен.“

Всъщност образната памет е като ключ, отключващ вратата на повторението, прозорец към гледки и звуци, които не могат да се изличат. Данло се отвори за повторното преживяване на миговете от живота си и ги виждаше с всичките си сетива. После го обля светлина, меката жълта светлина на каменните лампи, изпълваща пещера. Светлината бе навсякъде и докосваше всичко. Заоблените каменни стени на пещерата, пълните му детски шепи и лицето на майка му, внезапно засияло от светлина. Беше се сгушил гол в майчиния си скут, увит в меки бели кожи и потънал в топлите аромати на майчиното си тяло. Край каменната лампа седяха други хора, неговите племенни братя и сестри Розалехе, Иоши, Ари и той ясно можеше да ги види, да види лицата им, блестящите им кафяви очи и всяко от хилядите косъмчета по загорялата им от слънцето кожа. Те произнасяха нежни, мелодични думи, които почти не разбираше, но които той, Данло уи Соли Рингес, ясно разпозна в безвремието на спомена си. „Али, пела Али, лоса ли пеласа и халласа Ейейе.“ Да, Бог наистина бе благословена и красива сребърна птица, но Данло виждаше, макар и с двегодишните си очи, че Бог е и нещо друго. Мигове преди това, в отсрещния край на пещерата неговият брат Чокло беше довършил рисунката на Бог и всички гледаха към нея. Нарисуваните пера на Бог хвърляха сребристи отблясъци на черния фон на камъка. Крилете на Бог бяха разперени и той стискаше в огромните си черни нокти месечина, една от шестте сребърни луни, които заобикаляха планетата. А очите на Бог бяха черни и яростни и Бог умираше да забие клюна си в месечината, да я разкъса на парчета и да я погълне. Впил поглед в тази блестяща рисунка, Данло се изпълни със страх. Страхът развълнува тялото му и проникна чак в скротума му. Той ясно усещаше какво ще е, когато огромният клюн на птицата разкъса корема му. Притисна длани към пъпа си и изкрещя. Собственият му глас се понесе силен и див като на хищна птица и това бе по-ужасно от всичко друго. Ужасяващ крясък. В скута на майка си Данло хълцаше от страх, от омраза, от болка. Уплашената му майка се наведе над него и го докосна. Докосваше ръцете му, корема му, кожата над пулсиращото сърце, докосваше сълзите по лицето му. Данло видя и изживя този образ с всички клетки на тялото си. Зачуди се на начина, по който образът се свързваше с чувствата, с обичта му към майчиния му глас и ръце. Отдавна бе забравил тази обич, топлото й, течно удоволствие дълбоко в кръвта му. Но сега отново изживяваше детето в себе си и тази наслада беше чиста и вечна. Той свързваше не спомен със събитие, а радост с радост, устни с устни, свързваше се направо с пространствовремето на конкретен миг, в който майка му целуваше устата му, челото му, пламтящите му очи. Това беше чудото на повторението, помисли си Данло, начинът, по който наситеното изживяване на самия себе си го свързваше с източника на неговия живот и същество. И насред дълбоката му същност имаше само чист смях. Той винаги го беше знаел, но сега усети корема си да се отваря за вълни от смях. Братята и сестрите му се приближиха, наведоха се над него и започнаха да го гъделичкат с миришещите си на риба пръсти, за да го извадят от ужаса. „Смехът е най-святото състояние и доближава човек до Бог“ — спомни си поговорката Данло, докато се гърчеше от кикот и подритваше в скута на майка си. Лежеше по гръб на матрака в музикалния салон, гърчеше се и вълните на обич и смях го поглъщаха.

„Винаги ще съм двегодишен.“ Чу гласа, който му нашепна тези думи, и ги прие като истина. Изпитваше ясното и предизвикателно усещане, че всички събития от живота му (и навярно от вселената) са вечни и увити във всеки настоящ миг от времето. Почти можеше да види спиралата. Вслуша се в смеха си и го последва назад в себе си, във всичките същности, които някога е бил. Това беше класическа паметистка техника. Пътуването бе нещо като змия, захапала опашката си, или като дете, опитващо се да пропълзи обратно в кървавата утроба на времето. И в дълбочината на изживяването и живота винаги имаше ужас. Всеки търсач на възспоменуване винаги достига миг на върховен ужас. Подобно на дървен кол, забит в снежен капан, този миг можеше да е във всеки пластовете памет, но винаги го имаше. Докато преживяваше смеха на бебето в себе си, Данло си мислеше, че е избегнал най-страшния ужас, но не беше така. Само се приближаваше стъпка по стъпка към него. Неочаквано го усети под себе си, скрит от тънките ледени кори на паметта. Бяха му казали, че е важно да преживее мига на раждането си, но той внезапно разбра, че това не е възможно.

— Не! — чу се да извиква. Свил юмруци, с вцепенени мускули, Данло лежеше и се гърчеше от ужас на матрака. — Не… не мога!

Почти незабавно до него коленичи Томас Рейн и започна да масажира вдървените му крайници. Данло усещаше натиска на дългите му умели ръце и чуваше гласа му, но не можеше да го види, защото бе стиснал очи и не искаше, не можеше да ги отвори.

— Данло уи Соли Рингес — каза Томас Рейн, — ти бягаш от самия себе си.

— „Отпий една глътка и ще избягаш от Бог“ — промълви Данло. — Но аз отпих… повече от една глътка.

— Много добре, но наркотикът не може да те отнесе там, където не искаш да идеш.

— Би трябвало да е лесно — отвърна Данло. — Казват, че съм се родил в смях. Смехът би трябвало да ме върне назад към първия миг, нали?

— Винаги е трудно да си спомниш раждането си.

— Толкова е близо. Почти го виждам. Почти е… там, благословеният миг.

— Трябва да си го наложиш, млади пилоте.

— Не, не мога. Ако наистина съм се родил в смях, най-святото съзнание… Щом се върна там, никога повече няма да мога да си тръгна, не разбираш ли?

Томас Рейн докосна клепачите на Данло и с усилие отвори очите му. Той обърна глава. До него, на синия си матрак Хануман все още лежеше като труп. Навсякъде в музикалния салон лежаха изпънати жени и мъже.

— Какво има? — попита Бардо и също коленичи до матрака на Данло. Очите му бяха бездънни кафяви кладенци.

— Достигнал е до етапа на бягството — отвърна Томас Рейн. Лицето му бе сериозно и безстрастно, сякаш си мислеше, че майсторът паметист винаги трябва да има такова изражение.

— И от какво бяга?

— От раждането си. Казвали са му — и той го вярва, — че се е родил в смях.

— Ах — рече Бардо. — Ах!

— Трябва да му помогнем да мине през него.

— Трябва ли?

— Каза ни достатъчно — отвърна Томас Рейн. — Навярно вече ще можем да използваме думите ключове.

— Думите ли?

— За да го върнем обратно в образната буря.

— Но дали е разумно? За Бога, я го погледни! Той се върна по-бързо от всички други.

— Който си спомня по-бързо, си спомня и по-назад — каза Томас Рейн.

— Е, тогава да върви право назад, докъдето стигне. Може да си спомни раждането си някой друг път.

Данло се вгледа право в очите на Бардо и видя, че той също дълбоко е потънал във възспоменуване. Макар да си мислеше, че не е възможно Бардо да е присъствал на раждането му, Данло чувстваше, че огромният мъж преживява образите му, докато тъжно му се усмихва и го гледа в очите. Приятели, които заедно пиеха кала, понякога твърдяха, че споделят почти телепатично възспоменуване. Данло се загуби в дълбоките му очи и се зачуди дали Бардо не би могъл да изсмуква загубени образи от ума му.

— Върни се назад, ако можеш, млади приятелю — каза Бардо.

— Ако заобиколим правилното редуване — възрази Томас Рейн, — той може да не си спомни едите изцяло.

— Е, за Бога, някой друг освен Малъри Рингес спомнял ли си ги е изцяло?

Паметистът се усмихна и извади от джоба на робата си синя стъкленица.

— Още кала ли трябва да изпия? — попита Данло.

— Не — отвърна Томас Рейн, — това не е кала. Това е вода. Просто обикновена морска вода. Моля те, отвори си устата.

Данло лежеше по гръб с отворена уста. Томас Рейн отвори стъкленицата и с помощта на капкомера й изля няколко капки върху езика му. Чистата сол мигновено избухна в устата му.

— По-солена е от морето — промълви Данло. — Почти като кръв.

— Мирис и вкус са почти едно и също нещо — каза Томас Рейн. — Вкуси океана в себе си — така е било преди да се родиш.

— Умирам, за да живея — прошепна Данло.

— Не, недей да говориш. Вкуси онова, което е в устата ти, океана. Ти изобщо не си се раждал. Нероден, безкраен като океана — как можеш да умреш?

„Изобщо не съм се раждал — помисли си Данло. — Аз не съм аз.“

Той затвори очи и се отпусна по гръб, скръстил ръце на гърдите си. После се претърколи настрани и вдигна колене към корема си. И задълго заспа. Беше на двеста дни, спеше и често сънуваше: мрачни, ритмични, спокойни сънища. Когато най-после се събуди, устата му бе пълна с топла солена вода, вечният вкус на морето. Плуваше в абсолютно тъмно море в майчината си утроба. Всъщност идеята за пълен мрак нямаше смисъл, защото никога не беше виждал светлина, нито пък можеше да си представи, че някой ден ще има зрение. Имаше само мрак, неразчленен мрак, черен и плътен като дълбокия космос. Поглъщаше го толкова цялостно, че той не го съзнаваше. Но можеше да чува звуци: газът, къркорещ в червата на майка му, перисталтичните вълни на мускулите, екотът на майчиното му сърце, който бе навсякъде във водата. Собственото му сърце биеше по-бързо и той го чуваше, също както можеше да усети хранителния поток, проникващ в него през корема му. По хлъзгава увита тръба в него се вливаше кръв и го съживяваше. Не съзнаваше почти нищо, но дори сега, неродена мъжка рожба, плуваща в огромен океан, изпитваше изгарящото усещане на собствения си живот. И колкото да беше парадоксално, в същото време нямаше собствен живот, защото бе изцяло свързан с най-дълбоките тъкани на майчиното си тяло. През пластовете плацента край себе си усещаше пулсиращите артерии на утробата. Това беше нещо вълшебно, тази древна кръвна връзка. Тя го всмукваше и го теглеше, също както той всмукваше хранителните вещества от тялото на майка си. „Аз не съм аз“ — спомни си той. Беше вода, мазнини и настойчиви клетки, организиращи се в нещо ново. Бе мускули, памет и кожа и в същото време не можеше да каже къде свършва неговата плът и започва дългият, мрачен рев на майчината му утроба. Поглъщаше околоплодна вода, вдишваше я в дробовете си и усещаше, че няма граници. Като капка вода, сливаща се с морето, докато кръвта му обменяше въглероден двуокис и кислород с кръвта на майка му, той чувстваше, че става все по-голям, по-пълен и се стреми навън към безкрайни възможности.

„Аз съм безкрайна памет.“

Дълбоко потъна в повторението и преживя всички свои състояния от мига, в който беше — заченат. Всяка клетка от тялото му бе изтъкана от спомен за произхода си и всичките му клетки — на кръвта, стомаха и мозъка — си спомняха възникването си в него. Той беше възел от настойчиви възможности, не по-голям от балдов орех; той бе потръпваща топка от клетки, делящи се отново и отново, яростно организиращи се в черен дроб, стомах и сърце; той беше една-единствена оплодена яйцеклетка, сливане на полови клетки, образувани в майка му и баща му. Винаги щеше да е тази клетка и внезапно разбра, че е завършеност, сливане в екстаз, чудо от трилиони по трилиони химични явления, свързващи го с мига на сътворението на живота. „Всички живи неща са съзнателни“ — спомни си той. Не беше нищо ДРУГО освен съзнание, съзнанието на една-единствена клетка. В него цареше хаос от метаболизъм, митохондрии, откъсващи водородни атоми от глюкозни молекули, ензими, избухващи в плазма, но в него също цареше покой, по-съвършен от всичко, което познаваше. „Аз съм онова, което съм.“ Беше глад, прост и чист, поразително желание да яде и расте. И в същия миг живееше в тихата радост да плува по безкрайна тръба, да плува, да докосва и да вкусва захарите, които подслаждаха водите навсякъде около него. За първи и навярно последен път в живота си той бе съвършена хармония от съществуване и превръщане. Да улавя свободно носещите се молекули аланин, тритофан и други аминокиселини, да усеща разтварянето им през мембраните си — това беше хала и нещо повече: чувството как в него се разбужда съвършено и ужасно желание за живот. Щяха да минат много дни преди да се развият гърлото, устата и устните му, но ако можеше да изрази всичко, което знаеше, единствените му думи щяха да са: „Да, аз ще“. Такова бе съзнанието на зиготата, такова щеше да е винаги.

„Всички неща са съзнание — паметта на всички неща е във всички неща.“

Може би задълго щеше да е доволен да остане като тази единствена клетка. Но докато поглъщаше захари и богати молекули мазнини, той усети, че набъбва, расте и че е готов да се раздели на две. Страхуваше се от това деление и в същото време копнееше за него, защото никога не би могъл да преживее всички красоти на човешкия живот като тази единствена набъбнала клетка. Беше прекалено изпълнен със самия себе си и това бе вид болка, разкъсваща най-дълбоките му мембрани. Там, по средата на същността му, в ядрото му имаше съзнание за болка и спомен за живот. Чувстваше я да се извива и развива, тази дълга, вечна молекула памет. Неговата ДНК беше най-живата му и свята част. Тя бе винаги в движение, огъваше се, гърчеше се и вибрираше милиард пъти в секунда. Кънтеше в него като камбана, възвестяваща чудото на творението. И сега кънтенето беше силно и категорично и се носеше навън на вълни през цитоплазмата. И сега почти безкрайно дългата нишка ДНК се развиваше, разделяше се като цип по средата, възпроизвеждаше се и създаваше нов живот. В безкрайния наниз от кодони на ДНК беше тайната на живота.

„Тайната на живота е още живот.“

ДНК бе предназначена да се възпроизвежда и да подрежда аминокиселините в протеини, в самата материя на живота. Всички клетки, които той можеше да стане след раждането и детството си чак до дълбоката си старост, щяха да носят знака на тази ДНК. Щяха да носят и още нещо. Част от неговите хромозоми, в които ДНК беше древна и обикновено пасивна, кодирана за събирането на уникални и редки протеини.

„Паметта е химия, химията е памет.“

Той бе на двайсет и една години и винаги щеше да е на толкова, и молекулите на паметта прииждаха в най-дълбоките части на мозъка му. Опита се да си ги представи, протеините, невероятно сложно нагънати и увити. Наистина ли паметта можеше да е кодирана във вериги от валин, цистеин и аспартична киселина? Нима мозъкът просто четеше спомените, кодирани там? Или тези молекули бяха само химични ключове, подхождащи на невроните му и отключващи великите спомени, които винаги щяха да съществуват в него?

„Паметта е памет е памет е…“

Всъщност никой не беше успял да разбере загадката на паметта. В продължение на пет хиляди години паметистите бяха развили теорията, че паметта е като вода, затворена в лед, като информация, кодирана в компютър, или като холограма. Твърдеше се, че много отдавна раса от богове — йелдра — са променили човешкия геном и са каркирали всичките си познания в най-древната ДНК на човека. Всичките си спомени: говореше се, че древните еди не са нищо друго освен чиста памет, но никой не знаеше какво всъщност са или как човек може да си ги спомни.

Паметта е.

Черна дупка, поглъщаща въртящи се звезди и звезди и звезди в чернота в чернота кадифена утроба скъпоценни камъни от светлина и звезди и планети блестяща синьо-бяла светлина пространствовремеви изкривявания и гравитация светлина заключена в материя светлина светлина светлина светлина светлина.

И тогава великият спомен се върна. Данло продължи да лежи и го остави да го изпълва. Древните еди бликаха в него като извор на чисто съзнание или по-скоро като един-единствен огромен, вечен спомен, чист като океана. И в същото време, също като бурен океан, едите бяха мрачни и сложни, огромни вълни от памет, които се издигаха, разбиваха се и отново се образуваха за миг, само за да избухнат в пръски и да паднат обратно в дивите океански води. Древните еди бяха като капки вода, безкрайно много блестящи късчета познание, забранени технологии и безчет нови логики, философии, математики, езици и теории за вселената. Древните еди бяха спомени за религиозни движения, за възникването на звездите, за странни извънземни копнежи и за обичта и страха, които целият живот изпитва към друг живот. Тук бяха описани мечтите и страданията на древни цивилизации и спомените на боговете. Той преживя смъртта на галактика отвъд Облака от галактики на Голямата мечка и видя как се раждат звездите от мъглявината Росет. Да си спомня едите беше като да върви из непознати земи, светове от жълто-червено-лилав прах, въртящи се под светлината на червени гигантски звезди. А също светове от огън, светове от лед, светове, построени в божествени компютри, съвършени кристални светове, изградени от безброй пластове чиста информация. Голяма част от древните еди представляваше споменът за пътуването на една раса към божествеността. Този спомен — дълбок и мрачен като подводна пещера — съдържаше тайната на безсмъртието. Друга част беше план за нови сетива, за разширяване на естетичните и философските сетива, известни на Данло като пластовост, фуга и ших. Без тях нямаше да е възможно да разбира вселената в цялата й странна и безкрайна красота. Богът трябваше да притежава висш усет за красотата и затова в едите бяха кодирани хиляди концепции за красота, разнообразни и живи като палитра на художник. Дълбоко потънал в най-дълбоките паметни бури, Данло се опита да си представи какви чудеса може да разкрие вселената, но не можеше да ги види с божествените сетива, все още не. И затова не можеше напълно да ги разбере. Не разбираше божествената математика на континуума, парадоксалността на време и невреме, по-странна, отколкото би могъл да си представи. Не проумяваше и математиката на системите, теоремите на свързаността, начина, по който целият живот и всички екологични системи бяха свързани помежду си. Всъщност древните еди бяха ужасно сложни — кипящ хаос от спомени — и той разбираше само част от тях. Той бе човек, умиращ от жажда като ловец на тюлени, попаднал на плаващ лед, който се задоволява с няколко глътки стопен сняг, докато огромният океан на истината реве навсякъде около него.

В центъра на галактиката имаше черна дупка, въртяща се…

Той потъваше в мекотата на матрака и се опитваше да разбере спомените си. Древните еди идваха в ума му под формата на гласове, мелодии, образи и блестящи драми. Част от него автоматично кодираше много от тази памет в думи, в символите на универсалния синтаксис или дори в математика. Това беше изключително формализиран и абстрактен начин за обхващане на необятното. Но постепенно, докато потъваше по-дълбоко в спомените, той откри друг начин. Нововъзникналият му усет за образност — способността да вижда уравнения, теореми, информация или идеи като живи образи — постепенно се развиваше. Много добре си спомняше, че в центъра на галактиката се върти огромна черна дупка и че там звездите са гъсто разположени и блестящи като диаманти по пръстен. Почти съвършено си спомняше математиката на черните дупки. Спомняше си толкова наситено и живо, че започна да разбира гравитацията не чрез символи или изящни математически идеи, кодирани като символи, а по-скоро като някакво сериозно и мрачно „лице“, което му бе напълно познато. Това преобразяване на идеята в образ беше зловещо и страшно. Той се дивеше на начина, по който Шварцшилдовите геодезични линии се сливат в бузи, спинорите се превръщат във вежди, а флексорните полета се разгъват и се оформят в челото на това сияйно лице. Той виждаше голите черни дупки като блестящи черни очи, които го гледаха и поглъщаха цели галактики от светлина. Но най-предизвикателен беше начинът, по който кривата на Лави се сля с устата на лицето, усмихващата се уста, благословената и ужасна уста, чиито устни бяха извити нагоре в загадъчен смях. Образът на това лице бе толкова реален, колкото споменът за пещерата, в която се беше родил. Можеше да види чернотата й да се отваря в чернотата на нощта, усещаше с клетките си силното й притегляне и чуваше окотите на вселената в нея. Спомените които се връщаха в него, се състояха от милиард такива лица, изразяващи всевъзможни познания. Трябваше да се напряга, за да види някои от тях. Други повече приличаха на архетипи или на сънища на предците му, отколкото на лица, и той ги познаваше толкова дълбоко, колкото собственото си лице, което гледаше към него винаги, щом се видеше в огледалото. Но повечето от образните лица му бяха съвършено чужди и се редуваха в него с невероятна скорост. Това редуване ги караше да се сливат така, че изглеждаха като едно-единствено динамично лице, което плачеше, пееше, танцуваше и постоянно се развиваше в някаква непозната форма. Това, помисли си той, беше недовършеното лице на вселената, с ясни очи, яростно и сияещо с ужасна красота.

„Какъв е цветът на нощта? Какво е било лицето ти преди да се родиш?“

Веднъж като млад послушник той се опита да разпознае снимка на семейството си сред наглед хаотичните цветове и форми на обикновена снимка. И успя само с чистата сила на волята си. Но сега трябваше да проумее безкраен низ от мисловни пейзажи, идейни комплекси и извънземни усещания, да види и разбере тези спомени със сетиво, което все още не притежаваше напълно. Това извисено зрение и ново съзнание почти го погълна. Всъщност да проумее древните еди беше безкрайно по-сложно, отколкото да различи лицата на снимката.

В центъра на галактиката имаше огромна черна дупка, въртяща се безспир около точка с безкрайна плътност. Черната дупка бе като търбух — или като утроба — от безкрайна чернота. Силната й гравитация беше привлякла много звезди към центъра си и ги бе унищожила, разкъсвайки ги на лептони и фотони. И колкото да беше парадоксално, всяка от звездите бе съвършено запазена в невероятните времеви изкривявания на черната дупка, десет хиляди блестящи скъпоценни камъка, пръснати върху събитиен хоризонт от черно кадифе. Всяка звезда представляваше експлодираща маса от два милиарда трилиона трилиона грама материя, в която бяха заключени енергия и светлина. Черната дупка беше орган за сътворението на безкрайни потоци светлина. Някой ден в неподвижната точка по средата на черната дупка, в която всичко бе вечност и тишина, напред във времето щеше да избухне цяла вселена от светлина. Това беше истинската тайна на боговете, начинът, по който светлината сътворяваше все повече и повече ярка светлина.

Но и най-блестящите човешки същества не можеха да разберат тази тайна изцяло, а повечето хора изобщо. В продължение на много дълги и мъчителни мигове, като ловец, опитващ се да се измъкне от заслепяващите снегове на сарсара, Данло се приближаваше към прага на нов начин на виждане. В това пътуване най-вече го водеха неговата дивота и волята му. Той притежаваше силна воля да вижда, воля за нови изживявания и светогледи. Беше напълно готов да се откаже от всичко онова, което познава, включително от самия себе си, за да разбере древните еди. И затова правеше сложни асоциации и поразителни връзки между невъзможни идеи и явления и си спомняше неща, които малко други човешки същества си бяха спомняли. Почти проумя връзката на материята с паметта, почти можеше да я види, да види начина, по който паметта е заключена в ужасната симетрия на материята. Почти можеше да види зашеметяващото, неразчленено единство на вселената, докато тя вечно се разчленяваше, потъваше във времето, искайки, ставайки и еволюирайки. И така почти проумя най-важното нещо за боговете: че постоянно трябва да творят, иначе умират. Че трябва да творят самите себе си. Всички богове, включително йелдра, смятаха творението за върховно произведение на изкуството. И затова във всеки миг се сътворяваха от материята на вселената и сътворяваха вселената в прекрасните си, вечни спомени. „О, Боже, о, Боже, о, Боже…“

„Бог е памет“ — помисли си Данло и разбра една от истините за йелдра, онази раса от богове, които бяха каркирали спомените си в човешките същества и бяха каркирали съзнанията си в черната дупка в центъра на галактиката. Усещаше с езика си соления вкус на древните еди и в него се надигаше огромната вълна на шума на вселената. За миг разбра всичко, което имаше за разбиране. После спомените се сляха в див бял рев, извисиха се и го запратиха под безкрайната тежест на възспоменуването. Не можеше нито да вижда, нито да чува, нито да усеща, нито да диша, нито дори да мисли. Съзнаваше се като съставен от милиарди милиарди спомени, които искряха като капки светлина и се разтваряха в океан от спомен, студеният, ясен спомен, лежащ дълбоко във всички неща. Би умрял за този спомен и би прекарал цяла вечност, потънал в него. Но после си спомни, че съществува място, където спомените постоянно се създават от глад, страст и болка, цяла вселена от живот, и внезапно осъзна, че трябва да се върне там, да разкаже на Бардо и Хануман за спомена на боговете.

— О, Господи, о, Господи, о, Господи! — чу да вика някой.

На етапи, като костенурка, която пълзи по океанските плитчини, той се върна в музикалния салон. Отвори очи, седна и докосна перото в косата си, белега над окото си, острия мундщук на флейтата. Макар че беше много късно и трийсетте и три свещи почти бяха изгорели, всичко като че ли блестеше от светлина. И всичко — плочките от каменно дърво на пода, цветята, златната урна с кала — всички материални предмети, които виждаше, предизвикваха спомени. Спомен бе изписан във всички неща и той не можеше да не вижда връзките — във влакнестия строеж на своята шакухачи, в очертанията на бледите устни на Хануман и в собствените си дълги ръце, които бяха твърди, загрубели и изгорели от силното слънце на лъжезимата. Навярно отново щеше да потъне във възспоменуване, но Бардо бе коленичил до него и го стисна в основата на тила. В очите му танцуваха състрадателни точици.

— О, млади приятелю — каза Бардо. — Не бързай и известно време недей да говориш.

Но Данло трябваше да му каже какво си е спомнил, същността на едите и задъхано рече:

— Бардо, Бардо… они тло юстох!

— Какво? Звучи ми като брътвежите, на които учат фравашите.

Данло разпозна думите, изплъзнали се от устните му, като древна мокша и се зачуди защо (и как) е превел древните еди на такъв език. В края на краищата Стария отец никога не го беше учил на древна мокша. После се замисли за миг и прошепна:

— Слушай, Бардо, важно е: нищо не се губи.

— О, навярно. Но какво искаш да кажеш?

— Споменът за всички неща… е във всички неща. Математиката на спомена, безкрайностите и парадоксите са просто…

Бардо кимна и малко преждевременно каза:

— Имал си ясен спомен за едите, а? Рядко се случва някой да има ясен спомен.

Червенолик мъж, който седеше до тях, чу тези реплики и ги повтори на хариджанска жена. Данло го чу да казва:

„Той е имал ясен спомен“ — и после започнаха да говорят други, предавайки си информацията. Почти всички се бяха върнали в нормално състояние. Из стаята седяха мъже и жени, гледаха към кристалните стени, слушаха прекрасната плавна музика на Дебюси или разговаряха за спомените си. Всички сетива на Данло пламтяха и той едновременно проследи десет различни разговора. Преживяването на възспоменуването беше ужасило и объркало много хора, но дори те бяха обхванати от всеобща възбуда. Цареше възторжена атмосфера, която проливаше въздуха като опияняващ наркотик. Мнозина вярваха, че са създатели на нова насока в еволюцията на човечеството. Мнозина усещаха в себе си възможностите на вида и не можеше да се каже дали това е самозаблуда, или откровение. Данло слушаше хората в музикалния салон и ето какво чу:

— … неизбежността е единственият начин да се опише…

— … чувството на пълен покой трябва да е цялото…

— … за мен беше като огън, който изгаряше мозъка ми и…

— … как може някой да опише информация, кодирана в светлина…

— … не мисля, че разбрах нещо, преживяването ми беше…

— … сън, древните еди са сън, а не действителност…

— … можем да стане богове, разбира се, и Малъри Рингес…

— … ако едите са инструкции как да станем богове, тогава…

— … след това станах топка от светлина, пулсираща навън от…

— … енергийните плътности са почти безкрайни…

— … и разрастващ се, иначе просто ще се срути в…

— … черна дупка в центъра на галактиката, в която паднах…

— … зародишният етап беше толкова напрегнат, че трябваше да се върна, но…

— … щом започне транскрибирането на ДНК, никой не може да си спомни…

— … йелдра са кодирали всичко това в ДНК, спомените на…

— … безпределни възможности, но само бог би могъл…

— … прекалено дълъг спомен и е като да си пиян от огън…

— … в лудост, ако останеш прекалено дълго в паметното пространство…

— … вижте, дори синът на Рингес се върна, а той е…

— … Данло уи Соли Рингес, така се казва…

— … диви, и двамата, но само сетикът остава, а той е също толкова…

— … бог, слушайте, ако призовава Бог, той е загубен в…

— … великите спомени, редки като мълния, ударила два пъти…

— … същото място, което всички се мъчим да открием, но те са видели…

— … Боже, о, Боже, о, Боже…

Данло погледна към Хануман, който се въртеше на матрака си, отпускаше се по гръб и после пак се претъркулваше, като мърдаше тънките си устни. Именно Хануман, разбра той, бе извикал във възспоменуването си, призовавайки Бог. Очите му бяха стиснати, по страните му се стичаха капки пот и оставяха следи по бялата му кожа. Данло се наведе над него и постави ръка върху устата на приятеля си. Устните му бяха твърди и горещи.

— Шт, ми мокашу ла, шантих, шантих — каза Данло. — Събуди се сега, братко мой, и се успокой.

Но Хануман беше заключен в спомнянето и Бардо също се приближи и се пресегна да свали ръката на Данло от устата му.

— Внимавай да не го задушиш — каза огромният мъж. — С думи няма да го върнеш обратно, жалко.

Дойдоха Томас Рейн, Суря Сурата Лал и други. Застанаха в кръг около Данло и Хануман, гледаха надолу към тях и очите им бяха пълни със светлината на свещите и благоговение.

— Който си спомня най-дълбоко, си спомня най-дълго — каза Коленя Мор.

— Е, Данло имаше ясен и дълбок спомен — отвърна Бардо.

— Ясно е, че калфите, и двамата, са си спомняли прекалено дълбоко — рече Суря. — Трябва да овладеем тези преживявания преди някой от тях да умре.

— Тишина — нареди Томас Рейн. Лицето му бе спокойно, сребристите нишки на робата му лъщяха. — Никой не е умирал от спомняне.

— Струва ми се, че младият сетик е изпил прекалено много кала — каза Суря. — Е, той беше предупреден.

— Отпий три глътки кала и ще станеш Бог — рече някой.

— Трябва да упражняваме контрол — натърти Суря. — Казвала съм го и преди.

— Никога не съм виждала някой да си спомня толкова дълбоко — рече Коленя Мор. В гласа й се долавяше удивление.

Томас Рейн коленичи и започна да масажира лицевите мускули на Хануман. Но това не помогна, защото Хануман продължаваше да вика и думите му ставаха още по-болезнени и зловещи.

— Всичко е Бог, аз съм Бог, Боже мой, Боже мой…

— Разбира се, не е само заради калата, разяждат го собствените му спомени — каза Суря и стрелна Данло с кратък, кисел поглед, сякаш го питаше защо приятелят му преживява такива дълбоки спомени.

Хануман беше притиснал ръце към пъпа си и Данло ги покри с дланта си. Той вдигна очи към кръга загрижени лица и истината на древните еди се върна в ума му. „Всички ние сме храна за Бог — спомни си Данло. — Всички ние сме…“

— Значи сега младият сетик е Бог — обади се Суря. — Е, всички сме се изкушавали да си го мислим, нали?

— Никой не трябва да тълкува чуждите преживявания — рече Бардо.

— Но Малъри Рингес не е станал бог като си е спомнил древните еди — възрази братовчедка му. — Поне не само като си ги е спомнил.

Данло премери пулса на китката на Хануман. Беше учестен като на птиче, надигащ се на неравномерни вълни до кожата на пръстите му. Приятелят му продължаваше да е потънал в спомен. Той затвори очи и се остави да го изпълнят собствените му спомени.

„Вселената е утроба за възникването на богове.“

— Трябва да се опитаме да повикаме Рингес в сърцата си — каза Суря. — Трябва да се оставим да ни води неговото състрадание. Без състраданието не е възможно да разберем великото познание. Малъри Рингес цял живот се е борил да открие състрадание и ние трябва да намерим начин да го обичаме и почитаме за това, иначе никога няма да последваме пътя му.

„Надеро девам аркайер — спомни си Данло. — Бог не може да се почита от никой друг…“

Данло отвори очи, усмихна се на Суря Лал, дълбоко си пое дъх и каза:

— Бог не може да се почита от никой друг освен от бог.

— Никой не говори за такова почитане.

— Но ти говориш за баща ми… и от всяка твоя дума лъха обожание. Той е бил просто човек. Твърди се, че сега е бог. Ние можем да станем богове, наистина, но най-големият грях за мъжа или жената е да боготворят нещо — каквото и да е.

— Грях ли е да следваш пътя, който Рингес посочи на човечеството?

— Но пътищата са много — възрази Данло. — Толкова много, колкото са човешките същества.

— Ние знаем само един път, по който можем да стигнем до божествеността, млади пилоте.

— Но дали предпочиташ да станеш бог… или Бог?

Суря хвърли поглед към Бардо и отвърна:

— Братовчед ми постоянно подчертава, че не сме тук, за да поставяме началото на религия. Аз не зная нищо за Бог. Зная само за безсмъртието на един човек. За придобиването на огромни сили, развитие без край. Рингес често е говорил за това, за възможностите на човечеството.

„Безпределни възможности.“ Данло продължаваше да държи ръката си върху дланите на Хануман и усещаше как коремът на приятеля му се надига и хлътва с всеки дъх. Ритъмът го върна обратно в спомена и докато гледаше кървавите петънца по устните на Хануман, той се замисли за безпределните възможности. После с усилие заговори:

— Възможно е да придобиеш… нов начин на виждане. Възможно е за всекиго, човек или бог. По-рано не го знаех, но сега вече го зная. Разбира се, винаги съм го знаел, но тази вечер, в едите… това ново сетиво. Може да се нарече „юген“, по-подходяща дума не зная. Юген е… начинът на виждане зад повърхностите, боровите иглички, ледът или думите, дори крехкостта на вселената. Всичко е толкова крехко — очите ни, дъхът ни, нашата математика, нашите звезди. И в същото време е здраво като диамант, вечно. Парадоксите. Не можеш да видиш нещо, освен ако не го видиш не като нещо. Юген е виждането на свързаността на всички неща. Нагъването във времето, минало в настояще, тогава в сега. Материята е памет, ДНК, живот и всичко е нагънато във всекиго, спомените от бъдещето. За да ги видиш, очаквайки десет милиарда години да се родиш, възможностите на еволюцията — не можеш дори да започнеш да си представяш възможностите.

Известно време Данло седя и говори за древните еди или по-скоро разказваше на Суря и другите за начина, по който той ги бе преживял. Беше му трудно да опише неописуемото, но доста хора в стаята също си бяха спомнили едите, макар и плитко, и като че ли разбираха много от думите му. Накрая Бардо се изправи и постави ръка на главата на Данло, погледна към Хануман и после се обърна към събралите се. На лицата на всички се четеше възбуда и очакване.

— Данло уи Соли Рингес е преживял огромно спомняне — каза Бардо. — Това е ясно, нали? Навярно и неговият приятел. Малцина от нас са си спомняли толкова дълбоко, колкото младия сетик.

В този момент Хануман отново започна да говори. Думите му бяха като студени ножове, разкъсващи булото на времето. За миг Данло видя бъдещето да се разкрива в порой от образи и това видение го прониза с ужас и отчаяние.

— Аз съм Бог — мълвеше Хануман, — аз съм Бог, Боже мой, аз съм, аз съм Онзи, Боже мой, Боже мой. — И после, след кратко мълчание, извика: — Не, не, не, не!

Данло се отдръпна от приятеля си, изправи се и прошепна в ухото на Бардо:

— Какво ще правим?

— О, млади приятелю, всичко ще бъде наред — тихо отвърна Бардо. И после, така че другите да могат да го чуят, каза с най-успокояващия си глас: — Младият сетик не е първият, загубил се в спомените. Самият аз, Томас Рейн и другите наставници — всички сме пътували надълбоко. Но винаги има начини за връщане, техники, които паметистите могат да използват при необходимост. Сега ще отведем младия сетик до Извора. Докато го върнем, моля, останете тук и си помислете за спомените си. Това беше нощ на велико спомняне, за Бога!

С тези думи той се наведе и вдигна Хануман. Бе изключително силен и го носеше с лекота. На Данло му се стори, че приятелят му изглежда мъничък като момче в ръцете му — малък, крехък и измъчен от спомени.

— Томас Рейн! — извика Бардо. — Би ли дошъл да ни придружиш, моля те?

Паметистът и Бардо се поклониха към урната с кала на сцената, после на хората, все още застанали около Данло. После отнесоха Хануман в Извора — стая с тъмни резервоари и лечебни води в най-вътрешната част на къщата. Всички се върнаха на матраците си. Бе съвсем тихо. Данло вдигна флейтата към устните си и започна да свири протяжната мелодия, на която го беше научил Стария отец, и спомените го погълнаха.

„Всички ние сме храна за Бог.“

Знаеше че това е част от истински спомен, но все още не можеше да каже дали е велик. Вдигна поглед към сцената, към лъщящата златна урна на фона на черната лакирана маса. И си обеща, че следващия път, когато го поканят на спомняне, отново ще отпие три глътки кала.