Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 28
Счупеният бог

Ти си онова, което е дълбокото ти, силно желание. Каквото е желанието ти, такава е и волята ти. Каквато е волята ти, такива са и делата ти. Каквито са делата ти, такава е и съдбата ти.

Брихадараняка Упанишад

Данло никога нямаше да разбере колко дълго е спал, защото беше загубил всякаква представа за време. Когато се събуди, светлините в стаята му продължаваха да горят и навън бе тъмно. Бурята почти беше спряла и вятърът тихо шумолеше сред дърветата и по плъзгите — като дъх на болно дете. Без да поглежда към термометъра от външната страна на прозореца, той разбра, че е станало по-топло. Някои сигурно се надяваха, че сарсарата е отминала, но Данло знаеше, че това затишие е само период на почивка, през който вятърът си отдъхва за внезапното си и убийствено завръщане. Беше време за чакане, време за измръзвания, самозаблуди и подхранване на стари рани. Той се страхуваше да излиза в такова време, но трябваше да го направи, при това скоро, защото научи от един от приятелите си в общежитието, че е ранната вечер на деветдесет и деветия ден от дълбоката зима. Бардо сигурно вече бе обявил началото на великата церемония. Част от него настояваше да облече кожите си и да изтича до катедралата. Но се бавеше, също като мъж, който се готви за сватбата си. Тъй като брадата и косата му бяха покрити с прах от моржовата кост — и тъй като миришеше на пот и тюленова мас, — Данло дълго се ми и подсушава косата си под горещите въздушни струи в банята. Дори се вчеса — нещо, което бе съвсем необичайно за него. След като се увери, че перото на Ахира е здраво завързано и че виси на видно място между УХОТО и рамото му, той облече чиста камелайка и кожите си. Подостри кънките си. Обу студените си обувки и дълго крачи по хрущящите парченца кост на дървения под. После уви бога в красиво парче бяла кожа от нюъл, което някога беше сдъвкала приемната му майка, за да стане приятно и меко, и пъхна пакетчето във вътрешния джоб на кожите си. Наслаждаваше се на всяко свое движение сякаш гледаше пиеса, програмирана от майстор аниматор. Накрая отвори вратата и излезе навън в бурята.

Пътуването му до катедралата беше кратко, студено и странно. Това бе последната и най-святата вечер от фестивала на Счупените кукли. Преди четиринайсет нощи беше отишъл да види Тамара и улиците бяха прекрасно украсени с десетки хиляди сияещи ледени фенери. Сега те продължаваха да светят, само че не бяха толкова много, защото бе започнал ежегодният ритуал на унищожаването им. Скрили лицата си зад червени маски, по улиците обикаляха групи архитекти от ортодоксалните църкви и разбиваха с чукчета за хокий или пръчки всеки фенер, който успееха да открият. Данло се опитваше да ги избягва, но те бяха навсякъде — от по трима-четирима до четирийсет души. Целият Стар град ехтеше от викове, крясъци и хрущене на строшен лед. Навсякъде около него гаснеха светлини и правеха пързалянето опасно. Очевидно беше опустошена всяка трета сграда и прекрасните фенери бяха превърнати в купчини парчета. На една-две улици бе съвсем тъмно и миришеше на алкохол — не от онзи, който се пие, като скоч или бира, а чист метанол, който архитектите използваха, за да заливат робите на мъртвите. Тази вечер Данло не присъства на никакво насилие, но в други райони на Града архитектите на Безкрайния живот щяха да умрат, докато защитават фенерите си, и враговете им щяха да изгорят труповете им в сини алкохолни пламъци. За всеки архитект от всяка от многобройните архитектски секти това е най-ужасната съдба, защото когато мозъкът кипне и се превърне в червена пихтия, не е възможно да се запази умът във вечен компютър. Архитектите се страхуваха да умрат от такава безнадеждна смърт, но всяка година, на утрото след Края на годината по малки улички или странични плъзги откриват по шест-седем овъглени трупа. Макар че Данло имаше късмет и не попадна на такава религиозна битка, на различни пресечки от мрачните плъзги усещаше зловонието на изгоряла плът. Не можеше да каже откъде се носи тази смрад, защото вятърът беше променлив и силен, в един миг духаше от изток, после внезапно от юг или север. Ледени въздушни течения го изненадваха и го пронизваха като пиянски ножове от мрака. Именно този променлив вятър, спомни си той, бе поразил лицето на Тамара и едва не я беше убил. Вятърът го следваше по лъкатушещите улици и с всеки замах на кънките му ставаше все по-силен. Когато стигна до стъпалата на катедралата, той бе измръзнал до мозъка на костите си. Дойде му наум, че планът му да спаси Тамара (и Хануман) всъщност е безнадежден. Може би щеше да се върне в общежитието, но бурята го спря. Вятърът беше стена от лед, спомен и звук, която го тласкаше нагоре по стъпалата и през голямата западна порта на катедралата.

Незабавно го спряха двама кръщелници, красиви млади мъже, прекалено горди със златните роби, които носеха. Те вдигнаха ръце с длани към него и поискаха да видят поканата му. Когато призна, че няма, и им каза името си, сякаш изрече вълшебна дума, по-ниският огледа измръзналото му лице и каза:

— За нас е чест, пилоте. Бардо се надяваше да се върнеш. Съжаляваме, че пропусна церемонията, но Бардо още е вътре както и мнозина от приятелите ни. Ела, ние ще вземем кожите ти.

Данло извади от джоба си бога, после съблече връхните си дрехи и влезе в кораба, осветен от хиляди свещи. Макар че имаше много хора — навярно двеста мъже и жени в златни официални роби, — те изглеждаха дребни и незначителни под огромните цветни витражи. Бардо най-после беше изпълнил замисъла си да смени старите стъкла с нови. Дори прекрасните каменни ажури по стените бяха заменени с фигури на Бардо, Лиъполд Соли и Дама Мойра Рингес, на Балусилусталу и други агатанджиани, които според някои бяха също толкова божествени, колкото Малъри Рингес. Данло си помисли, че тези създадени от роботи скулптури са грозни, но пък той бе единственият човек в катедралата, който им обръщаше внимание. Всички други стояха на групи от по пет-десет души близо до олтара. Навсякъде имаше хартия — десет хиляди квадратни парчета златен станиол, небрежно захвърлени на голия каменен под. Те образуваха блестящ килим под краката му и Данло разбра, че е пропуснал не само церемонията, но и последвалата размяна на подаръци. Докато беше вчесвал косата си, рингесистите от целия Град бяха развили подаръците си и си бяха тръгнали. Сега оставаха само елитните членове на Пътя. Докато вървеше през кораба, той можеше да види лицата на онези, които познаваше много добре: Томас Рейн, братята Хър, Суря Сурата Лал, Коленя Мор, Нирвели и Мариам Ерендира Васкес. И Шерборн от Тъмнолуния, Лаис Мотега Мохамад, Делорес Лайтстоун и мнозина други. Някои не познаваше — например някакъв триянски търговец и извънземната куртизанка, която стоеше до Бардо. Всъщност имаше съвсем малко хора. Бе се надявал да подари бога на Хануман точно след церемонията, насред хаоса от размяна на подаръци, изпълващ катедралата. Беше искал да го изненада, навярно зад някоя от колоните на тъмната пътека, да поговори с него насаме и да види лицето му, когато, развие кожата от нюъл. Но сега Хануман стоеше насред кръг от почитатели и нямаше да е възможно да се промъкне незабелязано и да го отведе настрани. Затова Данло закрачи право напред — единствената фигура в катедралата, облечена в черно. Крачеше по купчини шумолящ станиол. И може би тъкмо хрущенето на златната хартия накара Мариам Ерендира Васкес да погледне към него. Внезапно още десет души проследиха погледа й и после още двеста се обърнаха като един, за да наблюдават приближаването му. Бяха странно смълчани, сякаш ги беше сварил да разговарят за него. Но това бе малко вероятно, защото очите им бяха влажни и щастливи от възспоменуването на Ханумановите древни еди. В ръцете си стискаха накити, кутии със семена от трия или други ценни неща. Всички носеха златни пръстени, които им беше подарил Бардо. Той бе раздал богати подаръци на всички рингесисти и изглеждаше доволен от щедростта си, опиянен от блясъка на мига. (И замаян от въздействието на електронната самади.) Облечен в златна роба, обсипана с черни диаманти, той се извисяваше над всички. Бардо се засмя, махна с ръка и извика:

— Данло уи Соли Рингес! Ти се върна при нас!

Данло си проби път сред хората, застанали под олтара. Можеше да е камък, паднал в морето, защото докато се придвижваше напред, от пътя му се отдръпваха мъже и жени и после на златни вълни се затваряха зад него.

— Каква вечер, за Бога! — Думата „Бог“ се издигна над него, отекна от прозорец на прозорец високо под купола. Изпълни катедралата и Данло се зачуди дали Бардо е избрал тази древна сграда, за да се наслаждава на величествения си глас. — Жалко, че пропусна церемонията — продължи Бардо. — Беше блестяща вечер — вечер на истинско възспоменуване.

От пътя на Данло се отдръпнаха последните хора — и Бардо го чакаше с широко разперени ръце, за да го приветства. Но Данло любезно се поклони и погледна към стълбите на олтара. На червения плюшен килим на второто стъпало стоеше Хануман. Беше облечен в нова златна роба и носеше диамантената шапка за директен интерфейс като втора кожа, сляла се с голата му глава. Той се поклони на Данло. Когато се изправи, заради допълнителната височина на стълбите, изглеждаше по-висок от Бардо.

— Здравей, Данло — каза Хануман.

Неврологиците в шапката светеха като милиони сияещи свредлови червеи и очертаваха лилав ореол около главата на Хануман. Лицето му също сияеше, но не от електронна самади или някакъв вид кибернетично блаженство. Той гледаше Данло с пълна съсредоточеност и бледолилавите му очи горяха с ужасно съзнание. Хануман мигновено разбра, че Данло е открил какво е сторил със спомените на Тамара. Гледаше го, знаеше и разбираше, че Данло може да види как това внезапно разбиране подивява в очите му.

— Здравей, Хануман — каза Данло и се поклони, без да извръща очи от очите му.

В черните му зеници видя страх, силен и мрачен като дупки в космоса. Вече не ги разделяха тайни — само истината за извършеното от Хануман. И после погледът на Хануман се обърна навътре и Данло не виждаше нищо друго освен омраза — но не знаеше към кого.

„Хану, Хану — помисли си той, — аз не трябва да те мразя.“

— Съжалявам за Тамара — каза Хануман. Гласът му беше топъл, сладък и мек. Мнозина хора се притиснаха по-близо, за да чуят думите му. — Всички споделяме мъката ти.

Един застанал до Данло механик му се усмихна, но не срещна погледа му. Така бе и с другите. Макар набързо да изразиха съчувствието си, те се отнасяха с подозрение към странното му нещастие и го гледаха така, сякаш е заразен със свещена болест. За миг Данло потъна в спомен за последния си разговор с Тамара, после се обърна към Хануман и каза:

— Говориш така, сякаш… е мъртва.

— Не, тъкмо обратното — отвърна Хануман. — Част от нея — дълбоката, загадъчна част — се е запазила. Тази вечер всички ние присъствахме на това чудо.

Данло бързо си пое дъх и попита:

— Какво… чудо?

— О — рече Бардо и пристъпи към него. Огромното му шкембе беше като оръжие, принуждаващо Данло да отстъпи на първото стъпало на олтара. — О, млади приятелю, непременно трябва да ти разкажем. Хануман е успял да запише част от спомените на Тамара преди да я сполети нещастието. Тя си е спомнила древните еди с прекрасна пламенност — тази вечер всички й се насладихме. Имаш късмет, че си познавал такава жена. Жалко.

Данло не искаше да гледа Бардо. Разтри челото си и се обърна към Хануман.

— Казваш, че е дошла при теб… и е записала спомените си, така ли?

— Да — отвърна Хануман и се усмихна. Лицето му беше като затворена врата. — Имаше красива душа — винаги й доставяше удоволствие да споделя с другите най-добрите части от себе си.

„Той се страхува — помисли си Данло. — Страхува се от нещо, но не изпитва страх, че ще го обвиня в престъпленията му тук и сега.“

— Зная колко я обичаше — тихо продължи Хануман. — Да я загубиш трябва да е като да загубиш целия свят. Като да загубиш живота си.

— Да — отвърна Данло и притисна с пръсти окото си — онова, което винаги го пареше преди да го заболи главата. — Ех, да беше присъствал на церемонията — каза Хануман. — Бил си наранен, зная. Съжалявам, Данло, но може би щеше да е добре да чуеш гласа на Тамара в себе си, да видиш едите с нейните очи. Трябва да знаеш, че част от душата й вече никога няма да умре.

Хануман се усмихна на събралите се пред олтара и гласът му потече като мед:

— Какво друго е Пътят на Рингес, ако не пътят към изцеляването на човечеството от раните му? „Раната, която никога няма да зарасне.“ Данло се взря в очите на Хануман, търсейки тази рана, но видя само отражението на собственото си измъчено лице. Обеща си да се въздържа, да се освободи от гнева си, въпреки подигравките и извратеното състрадание на Хануман, и каза:

— Струва ми се, че части от Тамара вече ги няма.

— Но кои части, Данло?

Данло стисна бога в юмрук и се огледа. Имаше прекалено много хора. Съзнаваше приглушените им гласове, любопитните им очи, сладникавия им дъх. Приближи се към Хануман така, че да може да разговаря с него, без да го чуват, но Нирвели, Бардо и още петима го последваха по стъпалата.

— Части… от характера й — с усилие отвърна той. Стори му се, че думите му звучат голи и кухи. — Чувствата, идеалите й… начинът, по който се виждаше.

— Това не са ли тези части от същността, които ти някога наричаше „лице“?

— Да — потвърди Данло.

— И това не е ли просто илюзорното чувство за самоличност, към което ти винаги си се отнасял пренебрежително? — Хануман говореше заради публиката си — и през цялото време насочваше думите си като кама към сърцето на Данло. — Това не е ли просто „азът“, който умира заедно с тялото, докато по-дълбоката същност продължава да съществува?

— Да — каза Данло. — Никога не съм виждал лицето такова… каквото е в действителност.

— Но сега вече го виждаш, така ли?

Данло го погледна. Въпреки притиснатите около него тела му се струваше, че са единствените двама души в катедралата.

— Смъртта си е смърт и няма от какво да се страхуваме — каза той. — Наистина. Но тъй като и животът си е живот… лицето е безценно.

Едно стъпало под Хануман стоеше Суря Сурата Лал с малките си зачервени очи и грозната си уста. Тя с обожание му се усмихна и каза:

— Някой ден ще се предпазим от всички възможни нещастия. Тъкмо това трябва да правят боговете: да пазят.

— Както пазите спомените… в компютър ли? — попита Данло.

Хануман кимна на Суря, после на Бардо.

— Данло винаги се е съмнявал, че спомените могат да бъдат запазени по този начин.

— Съмнявал съм се… в много неща — призна Данло.

— Той се съмнява — каза Хануман на Нирвели и другите. — Той, с великото си възспоменувание, Данло уи Соли Рингес — дори той се съмнява. И все пак би искал да вярва. Но каква е истината за онова, което се запазва?

„Да, Хану, каква е истината?“

— Всичко се запазва — рече Нирвели. С тъмната си красота и прекрасен глас, тя винаги бе любимка на другите рингесисти и изглежда, говореше от името на всички, освен на Данло. — Това е Пътят на Рингес — да запазва.

Застанал с един крак на първото стъпало и вдигнал ръка към свода, Бардо викна:

— Някой ден Рингес ще се върне в Никогея. Ако се върне утре, той би възстановил паметта на Тамара. Той е бог, за Бога! Тя ще го погледне и Рингес ще се вгледа в проклетия й мозък, ще размести няколко неврона и тя мигом ще си спомни всичко.

— Това е Пътят на Рингес — прибави Суря. С махване на ръка Бардо разцепи въздуха, сякаш за да разпръсне всички съмнения, които самият той би могъл да има към изричаните от него догми.

— Пътят на Рингес е да облекчава човешките същества от страданието им. Пътят на Рингес е да станеш бог без порок или граници. Кой от нас не го видя в едите тази вечер? Някой ден, когато постигнем нашата божественост, няма да има повече страдание — ние ще изцелим цялата проклета вселена от злините и болките й.

Данло се огледа, за да види кой приема думите на Бардо. Томас Рейн, разбира се, беше студен, сдържан и невъзмутим. Дори сетик не би могъл да разбере какво си мисли. Братята Хър, със закачливите им физиономии и очи, блеснали от калата — нито те, нито трийсетте членове на братството им със сигурност не взимаха на сериозно словоизлиянията на Бардо. Всъщност едва сподавяха смеха си. Но Мариам Ерендира Васкес, Рафиъл Менделей и всички други, изглежда, очакваха Бардо или Хануман (или дори Данло) да говорят още. Те се скупчиха като ято риби около ярък камък или парче мида, хвърлено във водата.

— Не — внезапно каза Данло.

— Какво? — попита Бардо и нервно подръпна брадата си.

— Какво каза младият пилот? — попита Суря. Хануман се беше качил по стъпалата и сега стоеше на олтара. Около него имаше хиляди огнецветя, поставени в сини вази.

Той посочи Данло и каза:

— Предполагам, че Данло не възприема божествеността като нас. В края на краищата ние трябва да си спомним кой е баща му.

„Спомням ли си кой е баща ми?“

Данло си задаваше този въпрос, докато стоеше на последното стъпало и гледаше надолу към хората. Те неспокойно се споглеждаха и нервно си шушнеха. Изглеждаха неуверени, сякаш смятаха Данло за въплъщение на баща му или поне за негов пратеник. От олтара Хануман гледаше право към него с някаква свръхестествена напрегнатост. Данло усети, че бъдещето на рингесизма може би някак си се върти около този момент, затова с безкрайна предпазливост подбра следващите си думи.

— Наистина — каза той, — боговете страдат ужасно. Страданието ги влудява. Дори не можете да си представите болката им.

Хануман направи леко движение с палец, знак от сетическия език, с който задаваше един-единствен въпрос: „А ти можеш ли?“

Суря Лал сигурно забеляза това безмълвно общуване, защото устните й се извиха надолу и тя каза:

— Предполагам, че младият пилот ще ни обясни какво е да станеш бог?

Данло направи поредица от знаци с пръст, отпуснал ръка от дясната си страна така, че да не го вижда никой друг освен Хануман. После отвърна:

— За бога най-ужасното човешко страдание е само като докосване на снежинка по клепача. Капка вода в безкрайно море.

Хануман кимна, сякаш бе очаквал своя миг. Той застана над олтарната маса, на която като огледало блестеше златната урна. Вдигна поглед към другите рингесисти и се усмихна с усмивката на сетик, който се готви да сподели с тях велика тайна. С бързи, точни движения Хануман вдигна нагоре ръкава на робата си. После пъхна в урната голата си ръка. Когато я извади, от дланта му капеше вода. Той притисна пръст към отворената си уста и на езика му се търколи една-единствена капка. Хората, стълпили се около олтарните стъпала, нададоха възклицания и тревожни викове. Очевидно мнозина от тях бяха забравили, че в съда няма кала, а обикновена морска вода. Хануман вдигна урната, поднесе ръба й към устата си, отметна глава и дълбоко отпи. Тази постъпка естествено вбеси и изпълни със завист Бардо, който очевидно реши, че това е поредният блестящ символичен жест на Хануман (ако не и светотатство). Но преди да успее да се изкачи по стъпалата и да го укори, урната отново беше на масата и Хануман вече сочеше с пръст Данло.

— Защо си дошъл тук тази вечер? — извика той със звънливия си глас. — Искаш да ни обезкуражиш от съдбата ни само защото е мъчителна ли?

— Не — отвърна Данло. Той стоеше и слушаше вятъра, който ревеше из купичките на катедралата. Металната рамка на един от новите прозорци високо над него не бе монтирана добре и тракаше и се клатеше с всеки силен пристъп. — Не, исках само… да ти дам нещо.

С тези думи Данло стисна бога и се качи на олтара. През цялото време беше притискал фигурката от лявата си страна. Дори да бе забелязала какво държи в ръката си, Суря — или всеки друг — сигурно си беше помислила, че е надиплено парче плат или намаслена кожа за почистване на кънки. Изненадан изглеждаше дори Хануман, който не пропускаше почти никакви подробности от поведението или облеклото на човешките същества. Данло закрачи по олтара, обувките му потънаха в мекия червен килим. С всяка крачка той оставяше зад себе си мокри следи. Навсякъде около него — от двете страни на Хануман — огнецветята избухваха от вазите си в прекрасни алени и тъмнорозови багри. Ароматът им беше тежък, остър и сладък. Данло спря по средата на олтара и остана неподвижен. Ръката му бе протегната напред, богът лежеше в отворената му длан. Чудеше се какво ще направи Хануман.

— Той му е донесъл подарък! — чу се глас.

Хануман бавно и предпазливо се приближи към него. Вглеждаше се в очите на Данло и в кожата от нюъл в ръката му, очите му играеха. После, също като катеричка, грабнала балдов орех, взе фигурката и отстъпи няколко крачки към олтарната маса.

— Какво е това? — попита Бардо.

— Виж — каза му Хануман. Бардо стоеше в края на олтара и си подръпваше мустаците. — Данло ми е донесъл подарък.

За миг Хануман изглеждаше едновременно смутен и скрито зарадван от подаръка на Данло.

— Отвори го! — извика Бардо.

— Прекалено късно е — възрази Хануман. — Вече размених всичките си подаръци. Нямам какво да подаря на Данло.

— О, но ти вече ми подари най-скъпоценното нещо — каза Данло.

Макар да говореше без ирония, той съзнаваше, че гласът му звучи дълбоко, гневно и болезнено. — Подари ми приятелството си. Обичта си. Своето… състрадание.

„Раната, която никога няма да зарасне.“ Погледите им се срещнаха и помежду им премина дълбоко разбиране, сякаш мозъците им бяха свързани. В този момент Данло си помисли, че Хануман няма да е в състояние да скрие от него истината. Самият той не можеше да скрие нищо от него, поне цялата истина за целта на Ханумановото престъпление.

„Зная защо — каза си Данло. — Зная, че ти знаеш, че аз зная, че…“

Хануман стоеше и стискаше подаръка в ръка. Очевидно не можеше да реши дали трябва да го отвори. После пред погледите на двеста рингесисти, скупчили се около олтарните стъпала, внимателно разгърна кожата от нюъл. Скоро богът се разкри в съвършенството на кремавата си моржова кост и Хануман впи поглед в него.

„Ето от какво се страхуваш: че аз зная защо.“

— Какво е това? — попита някой.

— Прилича на шахматна фигура — отвърна Бардо. — Навярно е бог.

— Вдигни го така, че да го видим!

Хануман пусна кожата от нюъл, после хвана бога за огнения му пиедестал и го вдигна над главата си.

— Това е… заместител — каза Данло. — За липсващия бог от твоя шах.

Бардо се качи на олтара, за да разгледа бога по-добре. Винаги се беше интересувал от скъпи, фино изработени предмети.

— О, но откъде си го купил? Ярконски е, нали? Прекрасна изработка! Безценен е.

Много от хората около олтара започнаха да говорят за изключителните качества на фигурката, но повечето мълчаха и само гледаха красивото лице на бога.

— Аз… направих го — каза Данло. — Намерих парче моржова кост и го издялах. Девакските бащи ме научиха да дялам.

Хануман също гледаше бога. Въртеше го пред свещите, сияещи на златните си стойки. Огнени езици осветяваха студените, фини контури на костта, докато Хануман попиваше с очи танца на огнената светлина по ужасното лице на бога.

— О, Данло — каза той.

Данло не откъсваше очи от него. Дали Хануман разбираше, че това е и предложение за мир, и синтез на два начина за виждане на вселената? „Той трябва да знае“ — помисли си Данло. Трябваше да вижда, че между страстта за горене и търсенето на възспоменувание съществува връзка. В крайна сметка ужасният огън на живота и бистрите води на древните еди бяха от една и съща материя и поел бога в ръце, Хануман трябваше да приеме този окончателен парадокс на съществуванието.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Хануман. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, толкова силно стискаше фигурката. Би трябвало да се усмихне и да се поклони на Данло, но видът на бога поразяваше нещо дълбоко в него и лицето му излъчваше омраза и ярост, сякаш Данло бе пуснал в дланта му горещ въглен.

— Надявах се, че ще подхожда… на другите фигури от шаха ти.

— Можем ли да приемем това като знак, че се завръщаш в Пътя?

Данло преглътна, за да облекчи пресъхналото си гърло, и отвърна:

— Не, съжалявам. Това е просто подарък.

— Е, много е красив.

— Надявах се… че ще ти хареса.

— Всъщност е повече от красив. Това е вдъхновена творба.

Данло видя, че в очите на Хануман се връща старото безумие. Мускулите на корема му мигновено се стегнаха, сякаш очакваше удар.

— И малко прилича на баща ти — каза Хануман.

— На моя… баща?

— На Малъри Рингес. На Рингес, чието вдъхновение всички ние трябва да следваме.

На три метра от него Данло се взираше в бога и го виждаше от нов ъгъл. Гледаше дългия нос, хлътналите очи, чувствената уста, отворена едновременно и за жестокост, и за състрадание. И внезапно видя онова, което беше видял Хануман: фигурата напомняше за Малъри Рингес като млад мъж преди да го скулптират като алалой. Без да разбира какво прави, Данло бе издялал образа на баща си.

— Аз… не знаех — отвърна той. После погледна пръстите си, зачервени и покрити с пришки. Странно, но през всички тези дни на работа ръцете му може би бяха разпознали онова, което умът му не беше успял.

— Ти си бил вдъхновен — каза Хануман. — Но вдъхновението ти е измамно.

— Но, Хану…

— Като човек — прекъсна го Хануман, — Малъри Рингес е бил най-страстният от всички хора. Когато е обичал, е обичал. Когато е плакал, сълзите му биха попарили очите на по-низшите същества. Всички ние го знаем. Но Рингес е далеч над такава емоция. Той е оставил цялото страдание зад себе си. Не можеш ли да го видиш, Данло? Ти си ни дал човека, не бога.

— Не, не, Хану, ти не…

— Не аз, ти не разбираш — отново го прекъсна Хануман. — И никога не си го разбирал.

Двамата вече си викаха в опит да се чуят над вятъра, който връхлиташе катедралата като океан. Вятърът ревеше, разтърсваше и шибаше прозорците. Витражите като че ли всеки момент можеха да се разбият в рамките си и да се посипят вътре. Но Данло съвсем далечно съзнаваше тази опасност. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху Хануман. Тъй като думите му се губеха сред бурята, той спря да вика. Гласът му се превърна в шепот. Хануман нямаше да е в състояние да го чува, но можеше да чете по устните му и щеше да разбере какво казва.

— Ако боговете наистина притежават способностите, за които говориш, помогни на Тамара.

— Аз бог ли съм, Данло? — Хануман прошепна този въпрос така, че никой друг освен Данло да не може да прочете думите му.

— Но тя страда — опитва се да си спомни себе си и не може.

— Зная.

— Помогни ми — каза Данло. — Моля те.

Страните на Хануман внезапно пламнаха, сякаш Данло го бе зашлевил по лицето.

— Преди трийсет дни аз те помолих за помощта ти — отвърна той. — Но ти не поиска да ми помогнеш.

— Аз… не можех.

— И аз не мога.

— Можеш да позволиш на впечатник да копира спомените на Тамара. От твоя компютър. И после да й ги впечата.

— Не — промълви Хануман. — Това не е възможно. Вече.

— Но защо?

— Защото всичките й спомени са унищожени. Изобщо не съм ги запазил. Знаеш защо.

Хануман насочи главата на бога към него и я разтърси, сякаш за да го обвини в престъпление, по-ужасно от слелянето на спомени. И изведнъж Данло разбра, че всичките му надежди са били напразни, просто друг начин да погледне вселената с мечти, вместо да приеме действителността на настоящето. Сега имаше само вятър, който блъскаше крехките прозорци, и студен въздух. Сега той мразеше човек. Данло гледаше Хануман и Хануман гледаше него, и помежду им се лееше нещо мрачно и първично.

„Аз не трябва да го мразя — помисли си Данло. — Аз не трябва да мразя.“

Но мразеше — омразата беше в него, неунищожима, прииждаща към мозъка му с всяко поемане на дъх. Бе смятал, че е издигнал стена около тази омраза, но сега тя се освобождаваше като рана, от която е бликнала отровена кръв. Той поклати глава, впил нокти дълбоко в дланта си. Бардо, който стоеше до тях, го изгледа странно. Данло го чу да изревава:

— Какво казваш? За Бога, какво става тук?

С периферното си зрение Данло зърна развяваща се златна коприна, но продължи да гледа право напред. Макар да съзнаваше, че Бардо се приближава към него, не можеше да откъсне поглед от очите на Хануман.

— Какво направи? — прошепна Хануман.

Стоеше, гледаше Данло и стискаше бога в двете си ръце. Държеше го така, сякаш се готвеше да го счупи на две.

— Не! — извика Данло.

Гласът му се разнесе и се загуби из кухините на катедралата. За миг почувства, че пропада в пропаст, огромна и черна като подземна пещера. Единственото, което чуваше, беше убийственият вятър, промъкващ се през цепнатините и виещ из купола. Макар че бе ужасно студено, Данло гореше като дете, болно от треска. Дланите му бяха горещи и зачервени, коремът и главата му също, очите му пареха от вглеждане в лъскавото парче моржова кост, което Хануман стискаше в малките си ръце.

„Не, не, не, не!“

Хануман като че ли се напрягаше да счупи бога. Ръцете му бяха свити в юмруци. В очите му имаше сълзи, обич и лудост, сякаш не можеше да гледа Данло — но не можеше и да се извърне. През целия си живот се бе опитвал да създаде около себе си съвършена сфера от воля и почти беше успял. Бе останала само една-единствена връзка с външната вселена.

— Какво правиш? — извика Бардо от милиони километри разстояние.

„Хану, Хану, не!“

Помежду им се лееше безкраен порой от обич и тази свръхобич беше единственото, което Хануман не можеше да понесе. За миг изпепеляващият му поглед се впи в очите на Данло и той видя вселената така, както я виждаше приятелят му, и си наложи да счупи бога. Волята му бе много силна. Ако имаше подръка пречистваща хиюма, може би щеше да я използва, за да унищожи собствените си спомени за Данло. Но имаше само проста фигура за шах, издялана от моржова кост, и я стискаше, и юмруците му се свиваха и трепереха.

— Няма да я счупи, нали? — извика някой.

Данло гледаше как Хануман се бори с яката моржова кост. На Бардо и другите рингесисти сигурно им се струваше, че няма достатъчна опора, за да я счупи. Но ръцете на Хануман бяха твърди и силни от многогодишно упражняване на смъртоносното му изкуство, а и по средата на бога имаше цепнатина. Данло се беше опитал да я скрие, но знаеше, че е там.

— Вижте!

Богът изпращя. Фигурката се сцепи по дългата пукнатина, минаваща през корема й. Тогава се пречупи и нещо в Данло. Той погледна малките парченца кост, отхвръкнали от средата на бога, и закрачи към Хануман, за да го убие. В ушите му кънтеше рев, по-силен от този на вятъра. Нещо му викаше да обвие ръце около гърлото на Хануман и да стиска, докато той не умре. Споменът за Тамара му нашепваше ужасни неща. И после чу гласа на баща си и на бащата на баща си — на всичките си предци, мъже и жени, чак до първите бактерии, спечелили мрачните си и отчаяни битки в океаните на Старата Земя. В него се разнасяха милиони гласове, пищяха, плачеха и се смееха из тъканите на сърцето и мозъка му. И всички тези гласове заедно бяха просто звукът и споменът за живота. За любовта към смъртта. Всяка клетка от тялото му изгаряше от желание за унищожение и смърт. Той усещаше как тази ужасна воля се стича в дланите му като стопен камък, съзнаваше я зад очите си като блясък на светкавица. За миг бе почти сляп. Подозрението му се стесни така, че можеше да вижда единствено Хануман, който скърцаше със зъби и с всички сили стискаше бога. И отчаяно гледаше Данло. Лицето му сияеше от удивление, омраза, триумф и срам. И после други гласове започнаха да зоват Данло: писъкът на малкия му син, тихото хленчене на дъщеричката му, смехът и плачът на милиарди милиарди правнучки, очакващи да се родят. Този спомен също се криеше в него. Това беше споменът от бъдещето, което единствено той можеше да сътвори. Данло видя пръстите си да се стягат около гърлото на Хануман, за да спрат притока на въздух и кръв. Видя Хануман да се гърчи като риба в ръцете му, пръскайки слюнки и мятайки се в предсмъртна агония. И Хануман мъртъв с пречупен врат, и Хануман, проснат на олтара с глава, разбита от златната урна, която Данло държеше в ръце. Понечи да пристъпи към Хануман и Хануман хиляди пъти умря с широко отворени очи, вперил поглед в него с обич и страх. Нямаше как да избяга от тези смърти, нито пък от която и да било смърт, защото тя бе навсякъде около него, замръзнала в един-единствен миг от времето. Докато трептяха и се изпълваха с живот, всички неща всъщност бяха мъртви. Племената на алалоите бяха мъртви — можеше да види сгърчените им тела, изоставени в снежните колиби, или окървавени в ярко осветени пещери, или проснати по зимния лед на света, хиляди, безброй хиляди мъртви. Надалеч в космоса към Вилда, където звездите пламтяха толкова ярко, че загиваха от светлина, във всяка секунда от времето милион човешки същества викаха и умираха. Скоро всички звезди щяха да изгорят и да умрат и всеки мъж и жена из галактиката щеше да изгори и да умре. Нищо не можеше да ги избави, нито лекарства, нито медитация, нито вяра в спасителните техники на боговете. Такава бе вселената. И винаги щеше да е такава. А сега едно малко късче от тази вселена на име Хануман ли Тош стоеше пред него и го гледаше с ярост и омраза. Хануман изви ръце — внезапно, завинаги — и едно малко парче моржова кост се строши надве. И затова сега Данло щеше да го убие. С животинска ярост щеше да изтръгне гръкляна му или да му пръсне мозъка. От чиста омраза и воля за унищожение той щеше да скъси пътя на Хануман към неизбежната му смърт. И това щеше да е правилно. И вятърът му викаше да убие Хануман, и звездите, и всеки атом във всяко живо същество из вселената.

„НЕ!“

Данло направи крачка напред и осъзна себе си като носител на смърт. И внезапно се зачуди как е способен да мрази толкова дълбоко и цялостно и в същото време толкова ясно да вижда омразата си.

„Аз не съм аз. Аз съм онзи, който ме вижда, който вижда, че вижда.“

С тази мисъл полезрението му се разшири, сякаш беше птица, пронизала облаците и полетяла свободно към небето. Видя Хануман с всички сили да се мъчи да строши бога, видя Хануман да съзира дивотата в Данло, докато го гледа с обичта си към омразата, видя Хануман да се напряга, за да го убие в мига, в който богът се счупи и Данло се втурне към него. Видя много неща едновременно. Бардо въздъхна и се запъти към тях. Сланините по шкембето му се развълнуваха като океан. В най-близката до Хануман ваза едно от венчелистчетата се отдели от стъблото и полетя като алено петно във въздуха. Навсякъде имаше светлина, фотони от хиляди свещи, струящи към каменни колони, отразяващи се в тъмни ъгли, изливащи се като златни потоци нагоре към прозорците на катедралата. Неочаквано Данло ясно осъзна тези прозорци. Бяха осемдесет и два, разположени на равни разстояния около кораба, но един от тях привлече вниманието му. На него бе изобразен Малъри Рингес, сбогуващ се с Бардо преди да напусне Никогея и да се възнесе в небесата. Ръката му беше поставена върху разплаканото лице на Бардо и направените му от сиво-синьо стъкло очи окъпваха огромния мъж в безмълвен благослов от светлина. Тялото на Рингес бе от парчета стъкло с всевъзможни цветове. Стъклото се напрягаше при всеки пристъп на вятъра и целият прозорец се огъваше навътре.

„Не!“

Накрая богът в ръцете на Хануман изпращя. В същия миг вятърът връхлетя огромния прозорец и окончателно изби рамката от каменната стена. Отначало никой освен Данло не забеляза това. Високо над олтара той видя парчета лилаво, синьо и златно да избухват в дъжд от стъкло. Много от тези парчета все още бяха слепени заедно и падаха на блестящи късове. Все още задържаща цели части от сцената, разиграваща се между Бардо и Малъри Рингес, тежката стоманена рамка се носеше като гигантски чук право към олтара. Данло гледаше как вятърът унищожава прозореца. Всичко стана само за миг. Но щеше да мине още една десета от секундата преди звукът от счупено стъкло и ревът на бурята да достигнат до ушите на хората, а после още време, докато нервите им реагират и ги накарат да вдигнат лица.

— Не! — извика Данло.

И пристъпи към Хануман. Видя прозореца да се пръсва и чака цяла вечност, за да чуе звука. Видя се да стои на олтара, загубил се в омразата си, беснеещ като хищна птица. Сякаш неговата виждаща част вече не се намираше зад очите или в корема му, а в каменните орнаменти на стените или по ребрата на свода. Или пък кръжеше из студеното пространство на самия кораб. Отгоре се сипеха десетки хиляди късчета стъкло и описваха прекрасни сапфирени и розови криви. Рамката падаше в съвършена парабола към олтара. Данло нямаше нужда от математика, за да знае, че този правоъгълник от тежък метал точно ще разполови пространството, заемано от главата на Хануман. След двайсет и седем десети от секундата той щеше да превърне мозъка му в пихтия и Хануман щеше да умре. „Хану, Хану, ти трябва да умреш.“ След част от секундата звукът на смъртта избухна в катедралата и двеста чифта очи рязко се вдигнаха към падащия прозорец. От всички рингесисти единствено Хануман не погледна нагоре. Държеше счупения бог в ръце и не откъсваше очи от Данло.

„Данло, Данло.“

Това беше една от истините на вселената — Хануман трябваше да умре. Данло знаеше, че собствената му воля за омраза е истина, също както бе истина (или поне някой ден щеше да е истина), че галактиките отвъд Канес Венатици[1] и много други трябва да умрат. Виждаше всички тези истини за първи път и знаеше, че е много близо до утвърждаването, към което се беше стремил от толкова време. Но после неочаквано проблесна друга истина, която не искаше да признае. Тя бе изписана на лицето на Хануман, в очите му, които вече виждаха смъртта си, в погледа му, който не се откъсваше от неговия. „Аз го създадох“ — помисли си Данло. С всяка дума, която някога му беше казвал, с всяка постъпка, идеал и израз на вяра, той бе създал в Хануман стремежа да стане нещо повече. С обич и дивота — дори със звука на бамбуковата си флейта, който Хануман никога не беше понасял — Данло го бе тласкал към мрачната вътрешна врата, която се отваря към вселената. Самият Данло беше отворил тази врата, сякаш е дете, което нехае за най-дивите и страшни бури. И от страх да не замръзне до смърт.

Хануман бе принуден да я затръшне. Данло гледаше как Хануман чака зад тази затворена врата, чака Данло да се приближи и отново да я отвори и се запита как може да убие този съсипан човек, когото самият той е създал с толкова много обич и болка.

— Не, няма — промълви Данло. — Не.

При тази единствена дума вселената се преобрази. Омразата напусна Данло или за миг се превърна в по-дълбоко чувство. Той направи крачка към Хануман, после още десет по-ослепително бързи крачки. Всъщност полетя към Хануман в стремежа си да спаси живота му. Оставаха само десети от секундата преди рамката на прозореца да се стовари и върху двамата, но това време беше достатъчно, за да промени бъдещето завинаги. Данло се блъсна в Хануман и го отхвърли назад, докато Хануман се опитваше да се вкопчи в него. После прозорецът се стовари върху олтара точно зад Данло, разпръсна шрапнели от стъкло, отвори зейнала рана в червения килим и превърна в прах камъка под него. Цялата катедрала се разтърси, сякаш бе избухнала бомба. Навсякъде се сипеше дъжд от стъкълца, докато Данло падаше върху Хануман, за да го предпази. Сред писъка на разбита стомана, под дивия устрем на Данло, Хануман с усилие се задържа на крака, отскочи и замахна — с колене, с очи, с парчетата от счупения бог, които продължаваше да стиска.

— За Бога, ще го убиеш!

Данло падаше към Хануман и видя назъбената моржова кост, която се насочваше към лицето му. Можеше да спре юмрука на Хануман с ръка или поне да извърне главата си, но все още се опитваше да го хване и вече беше загубил равновесие. Но удар не последва.

— Хайде, успокой се!

Бардо застана зад Хануман, обгърна го с огромните си ръце и го закова на място. Макар че риташе и го блъскаше по брадичката с глава, Хануман не успя да го накара да го пусне. Извиваше се, гърчеше се и удряше с парчетата от бога по робата на Бардо, разкъсвайки в нея огромни дупки, Данло падна отгоре му и притисна гърба му към корема на Бардо. За миг тримата се сляха в едно. Данло сграбчи китките на Хануман и ги притисна към гърдите му. Хануман вече не можеше да помръдне. Лицето му бе точно до това на Данло, дъхът му го пареше на горещи вълни. Данло дълго чака лудостта да напусне очите му. После го остави и се отдръпна, за да види какво ще направи.

— Какво ти става? — изтътна гласът на Бардо.

Той пусна Хануман и погледна към развалините на олтара. Навсякъде бяха пръснати строшени вази и смачкани цветя, всичко беше в стъкло. Върху килима по средата на олтара лежеше смачканата златна урна. Много хора бяха пострадали от летящите парчета стъкло. Те стояха наоколо, стенеха, крещяха и объркано гледаха Данло, Хануман и Бардо на олтара.

— О, клетият ми витраж — каза Бардо. — Толкова жалко. — После си спомни за хората и извика: — Има ли ранени! За Бога, всички ли сте добре?

По някакво чудо никой не бе пострадал тежко. Но заради падналия витраж всички незабавно бяха започнали да треперят. Бурята ревеше през отвора в стената на катедралата. Северният вятър беше силен, смъртоносно студен й навяваше облаци сняг над скупчилите се до олтара рингесисти.

— О, колко е студено! — възкликна Бардо. — Трябва да идем в кулата и да си вземем нещо освежаващо.

Но никой не бе в настроение за ядене или пиене. Великата церемония беше завършила със счупването на бога. Неколцина започнаха да се отдалечават към вратите, останалите разговаряха с тихи, нервни гласове.

— Данло уи Соли Рингес! — изрече Хануман, който бе възвърнал самообладанието си. Приближи се до Данло и разтвори шепи така, че всички да видят двете половини от фигурата. — Не мога да приема подаръка ти. Ти вече не си рингесист и това нещо, което си направил, не е израз на Пътя на Рингес.

И хвърли двете парчета на олтара. Те отскочиха и изтракаха в парчета стъкло, после започнаха да се търкалят и накрая спряха. Бардо, който беше ужасен от отношението му към такова съкровище, се хвърли към олтара, наведе се и взе парчетата.

После се обърна към Хануман.

— Но Данло ти спаси живота!

Данло остана неподвижен, без да обръща внимание на сипещия се отгоре му сняг. Макар да не откъсваше поглед от Хануман, той съзнаваше, че Суря Лал и други разговарят помежду си, опитвайки се да си обяснят онова, на което бяха присъствали.

— … е положил обет за ахимса… да, но какво съвпадение, че Хануман счупи бога точно когато прозорецът падна… аз не вярвам в безсмислени съвпадения.

Всъщност рингесистите по Цивилизованите светове щяха да видят в счупването на прозореца Божията ръка, сякаш Малъри Рингес някак си беше останал недоволен от изображението си и бе поискал неговото унищожаване. Хората щяха да приказват за чудотворното съвпадение на счупения бог още много години. Но сега Хануман се обръщаше към Данло и Бардо и те насочиха вниманието си към по-непосредствените събития.

— Данло ми спаси живота — каза Хануман и погледна към него, макар да мразеше онова, което той беше направил. — Никога няма да забравя това — не мога да забравя, че ми е бил приятел.

— Той ти спаси живота! — повтори Бардо. После пъхна парчетата от счупения бог в ръката му. — Можеше да загине вместо теб!

Хануман се обърна към Бардо и посочи останките от прозореца по олтара.

— Ако този витраж беше монтиран както трябва — отвърна той, — нямаше да се налага Данло да проявява такава жертвоготовност. Такава вярност към своя обет за ахимса. Но не, ти искаше витражът да е готов за церемонията, макар мнозина от нас да смятаха, че това изображение на Рингес е грозно.

Лицето на Бардо стана лилаво-черно, но той не каза нищо. Само сведе очи към олтара и измърмори:

— О, жалко. Жалко.

Хануман го беше посрамил само с няколко думи, изречени пред двестате зашеметени присъстващи. И бе намекнал за връзка, макар и невярна, между фигурката на Данло и невероятната безочливост на Бардо да монтира витраж, издигащ го на висотата на Малъри Рингес. Това беше геният на Хануман — да прави такива връзки, да изгражда в умовете на почитателите си действителност, в каквото той иска да вярват.

„Аз го създадох — помисли си Данло. — Това е бъдещето, което сътворих аз.“

Затвори очи и се замисли за най-жестоката истина: че времето е като река, течаща само в една посока, и че веднъж настъпило, бъдещето никога не може да се промени.

Хануман кимна на Данло и каза:

— Докато бързах да се дръпна от витража, едва не те ударих. Извинявай.

Повечето рингесисти, осъзна Данло, бяха прекалено уплашени от падналия витраж, за да забележат какво се е случило между тях двамата. Но неколцина все пак трябва да бяха разбрали. И в момента Хануман започваше да коригира спомена им за онова, което бяха видели.

— Извинявай, Данло — повтори той и вдигна парчетата от бога така, че всички да могат да ги видят.

После ги притисна едно до друго като късове от детска мозайка. Макар да стоеше близо до него, Данло не можеше да различи цепнатината, която разделяше фигурата.

„Хану, Хану.“

— Разстоянието между обичта на двама приятели е толкова малко, колкото между двете половини на тази шахматна фигура — извика Хануман.

И внезапно, сякаш изпълняваше някое от движенията на смъртоносното си изкуство, рязко раздалечи ръце. Високо над главата му двете половини от лъскавия бог бяха разделени от цял метър въздух.

— Но разстоянието между онзи, който следва Пътя на Рингес, и онзи, който върви по друг път, е като светлинните години между звездите.

„Аз му позволих да живее — помисли си Данло. — Не мога да съжалявам за това.“

— Данло — каза Хануман, пристъпи напред и постави парчетата от бога в ръцете му. — Съжалявам, но не мога да приема подаръка ти.

— И аз съжалявам — отвърна Данло.

Дъхът му избухна в облак пара в мига, в който докосна студения въздух. Пред очите му се носеха малки снежинки, лицето му пареше от студ. Всяка клетка от тялото му беше студена и в същото време гореше от тайния подарък на Хануман, който никога нямаше да забрави.

— Трябва да тръгваш — каза Хануман. — Бурята се върна, а толкова късно ще е трудно да повикаме шейна.

— Какво искаш да кажеш? — внезапно попита Бардо и се намръщи. — Ти ли си онзи, който трябва да го помоли да си тръгне?

Хануман посочи Суря Лал и Мариам Ерендира Васкес и се поклони на всички рингесисти. После отговори:

— Мислиш ли, че е подходящо те да споделят тази вечер с човек, който не следва нашия Път?

Сега всички гледаха към Бардо. Хануман съсредоточаваше цялото си съзнание върху меките му очи и го гледаше така, както котката гледа мишка.

— Прав си — каза Бардо. — Не би било подходящо.

— Тогава значи би трябвало да помолим Данло да си върви.

Бардо се колебаеше и поглаждаше брадата си. После рече:

— Защо ти не го помолиш? — И криво се усмихна на Данло, сякаш за да му каже, че съжалява, и Данло се зачуди каква магия му е направил Хануман.

— Добре — отвърна Хануман и се обърна към Данло. Очите му бяха пълни със светлина, със самия него. — Върви си, моля те.

Данло се поклони.

— Щом искаш.

— И никога не се връщай тук. Няма да е правилно, ако го направиш.

— Вие също трябва да си вървите — каза Данло и погледна към Лаис Мотега Мохамад, Томас Рейн и Рохана Чан. Беше привлякъл вниманието на всички, затова изрече истината за най-ужасния си страх. — Всички вие. Пътят на Рингес… е като треска, очакваща да обхване вселената. Тя ще ви унищожи. Би трябвало да си тръгнете преди да е станало прекалено късно.

Спусна се по стъпалата на олтара. Под обувките му зазвънтяха стъкла. Както и преди, хората се отдръпваха от пътя му и му позволяваха да мине. Гледаха го с нещо като благоговение, но във възхищението им към него имаше и вина, и гняв, сякаш чувстваха, че би трябвало да му обърнат гръб и да не срещат погледа му. Мнозина гледаха към Хануман и се чудеха какво да правят. Точно преди да излезе от катедралата, Данло се обърна и хвърли поглед назад. Хануман стоеше сам на олтара. Около него се вихреше сняг и пречупваше лъчите на свещите така, че той изглеждаше обгърнат от златна сияеща сфера. Лицето му беше твърдо, неумолимо и викаше: „Никога вече не се връщай тук, никога!“ Данло се вгледа още по-дълбоко в сумрака и прогледна през времето и пространството. Цялата катедрала бе изпълнена с хиляди хора, всички обърнати с лице към олтара, всички олюляващи се, пеещи и викащи в екстаз. Навсякъде имаше светлина, която не идваше от запалените свещи, а струеше през прозорците в прекрасни успоредни смарагдови и сини лъчи. Той се видя да стои на олтара до Хануман, окъпан в тази красива светлина. Видя се облечен в черна пилотска роба, висок, мощен и горящ от състрадание — и в същото време не беше той, а някой друг, който имаше съвсем далечна прилика с човека, известен като Данло Дивия. Но докато излизаше от този миг на провиждане — сред счупено стъкло и вятър, — той си помисли, че никога вече няма да стъпи в катедралата. За последен път се поклони на Хануман. Но Хануман не го видя. Диамантената шапка на главата му светеше като сияещ череп. Сега и завинаги той щеше да остане в затвора на собствения си череп — беше като ярка звезда, започнала последното си свиване в себе си, в онази смазваща еднаквост на съзнание, от което няма завръщане.

„Аз го създадох“ — помисли си Данло.

Бележки

[1] Canes Venatici (лат.) — Ловджийски кучета. — Б.пр.