Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 2
Данло Дивия

Организмът е теория на своята среда.

Валтер Винер, еколог на века на Холокоста

За да се приготви за пътуването, му трябваха девет дни. Пет от тях прекара в снежната си колиба, докато се възстанови от обрязването. Наслаждаваше се на всяка минута, защото знаеше, че пътят с шейна през източните ледове ще е опасен и дълъг. Според разказите на Соли Вълшебният град се намираше поне на четирийсет дни разстояние — навярно и повече. Тъй като вече беше осемдесет и вторият ден от дълбоката зима, той не можеше да се надява, че ще стигне до Града до средата на сред зимната пролет. А средзимната пролет бе най-лошият сезон за път. Кой можеше да каже кога от север ще задуха яростна сарсара, Дъхът на змея, влачещ след себе си много дни виелица? Ако бурите го забавеха прекалено, можеше да се окаже захвърлен далеч насред Щандбергерзее, когато горещото слънце на лъжезимата се покажеше и стопеше морския лед. И тогава той и кучетата му щяха да умрат. Не, трябваше да намери града преди това.

И така, когато реши, че е оздравял, той излезе на лов за шагшаи. Спускането със ски из долините под Куейткел сега бе много болезнено, тъй като всяко оттласкване и плъзгане караше члена му да се трие в панталоните. Пикаенето се превръщаше в мъчение. Въздухът жилеше оголената червена главичка на члена му винаги, когато спреше да се облекчи. Въпреки това Данло усърдно и често ходеше на лов, защото му трябваше много месо. Риболовът през дупка в леда на потока щеше да е по-лесен източник на храна, но той откри, че тази година няма тлъсториба. Данло раздели месото и оскъдната мас на порции; запечата гъстата кръв в мехове; влезе в пещерата и изнесе зимните запаси от балдови орехи. Подреди на шейната внимателно премерени пакети с храна, каменната лампа, спалните кожи, торба с кремък и копие за мечки. И разбира се, дългия назъбен харпун за китове. Кучетата можеха да теглят само толкова тежест. Някъде на изток щяха да свършат храната и той щеше да използва харпуна, за да убие тюлени.

Сутринта на заминаването си се сблъска с първото от многото трудни решения: какво да прави с кучетата? За шейната щяха да му трябват само седем: Боди, Лую, Коно, Зигфрид, Ное, Атал и неговият най-добър приятел Джиро. Другите, кучетата на Уисент, Джейуи и останалите семейства от племето трябваше да пусне на свобода. Или да ги убие. След като натовари шейната, той поспря да погледне кучетата, завързани до снежните си бърлоги пред пещерата. Бяха петдесет и девет и го наблюдаваха със светлосините си очи, като въртяха опашки и скимтяха. Всъщност Данло знаеше, че е длъжен да ги убие, защото как щяха да живеят, без хората да им дават храна и да ги утешават, когато са болни или самотни? Кучетата щяха да избягат с лай в гората, да скитат на глутница и да се опитват да ловуват. Вълците обаче бяха по-добри ловци от тях — безшумно щяха да ги проследят и обкръжат, а после да ги убият едно по едно. Или щяха да умрат от глад, с гънки плът, провиснали по костите. Кучетата със сигурност щяха да загинат, но кой беше той, че да ги убива? Помисли си, че за тях ще е по-добре да познаят още един ден живот, даже този ден да е изпълнен с болка и ужас. Погледна над върхарите на дърветата към небето. Беше шарда, тъмно, тъмносиньо. Тъмното небе, зелено-белите хълмове, мирисът на живот — дори кучето можеше да обича света и да изпитва нещо като радост. „Радостта е дясната ръка на ужаса“ — каза си той и знаеше, че няма да открадне кучетата от живота. Решително кимна, после се усмихна и се затътри през рохкавия сняг, за да ги пусне на свобода.

Последното, което направи преди да тръгне, бе да притисне чело в голата скала до входа на пещерата. Направи го, защото на дванайсетата сутрин на света Мануи беше сторил тъкмо това преди да се отправи на път, за да посети островите от новото Божие творение.

— Куейткел, наруланда — каза Данло. — Сбогом.

Започна пътуването си като изсвири на кучетата, както правеха всички алалойски мъже, и бавно, предпазливо се заспуска през гората към замръзналото море. Там, отвъд брега на благословения му остров, започваха ледените полета. Блестящият бял лед се простираше в огромен кръг и Далече на хоризонта докосваше небето. Най-старото учение казваше да живееш единствено заради пътуването, да се наслаждаваш на всеки миг от леда и вятъра. Но тъй като той все още бе момче с диви мечти, не можеше да не си мисли за края на пътя, за Вълшебния град. Че ще стигне до него, Данло беше сигурен — макар че всъщност само много силен мъж би решил да се отправи сам на такова пътуване. Чувстваше се възбуден и оживен от това, че е преодолял всичко, което се бе случило. Не можеше да не се усмихва на изгрева, на блестящия червен огън над края на света. Тъй като гореше от вълнение, свали очилата за сняг и отметна качулката си. Вятърът развяваше косите му и едва не отнесе лъскавото бяло перо на Ахира. Кафеникавото му лице изпъкваше на фона на белия пух на качулката. Беше младежко лице, голобрадо и пълно с топлота и надежда, но в същото време силно, диво лице, изсечено от слънце, вятър и скръб. В него имаше твърдост, смекчавана единствено от очите — големи и синьо-черни като привечерно небе. Юйена ою, както казваха алалоите — очи, които виждат прекалено навътре и прекалено много.

Данло умело насочваше шейната през назъбените ледове. Двамата с Хайдар много пъти бяха идвали насам, макар че никога не се бяха отдалечавали много от сушата. Пред него се простираха хиляда километра замръзнало море, но той не знаеше нищо за разстояния, измервани по такъв начин. За него и задъханите му кучета всеки изминат участък от леда представляваше ден и всеки ден започваше и завършваше с ритъма на ядене, плъзгане и разрязване на блокове сняг, от които всяка вечер строеше колиба. И накрая, след като нахранеше кучетата и се наядеше самият той, се пъхаше в копринената топлина на кожите си и заспиваше. Обичаше да спи, въпреки че бе трудно да спи сам. Често сънуваше кошмари и плачеше насън, често се събуждаше, облян в пот, за да види, че пламъчето на каменната лампа е отслабнало и почти угасва. Винаги посрещаше утрото с радост. То винаги беше много студено, но въздухът винаги бе чист и небето на изток беше пълно със светлина, а благословената планина Куейткел зад него с всеки следващ ден ставаше все по-малка.

Пътува на изток без злополуки двайсет и девет дни. Цивилизованият човек, отправил се на такова пътуване, би се отегчил от еднообразието на леда и гладкостта на небето, но Данло не бе цивилизован. В душата си той беше истински алалой, в пълна хармония с елементите на света. И очите му виждаха много неща, не само небето и леда. Имаше сорееш, новият пухкав сняг, който падаше на всеки четири-пет дни. Когато вятърът духаше от запад, и навяваше снега така, че да е добър за пътуване с шейна, той ставаше сафел. Алалоите имаха стотици думи за сняг. Да имаш дума за предмет, идея или чувство означава да ги разграничиш от всички други, да позволиш на човек да възприеме особеностите. За алалоите, както и за всички народи, думите буквално създават нещата или по-скоро създават начина, по който умовете разделят и подреждат неделимата цялост на света на отделни неща. Твърде често думите определят какво виждаме и какво не.

Лед и небе, небе и лед — когато се събуди на трийсетата сутрин от началото на пътуването си, заобикалящият колибата му лед бе илка-со, замръзнал на прелестни, изваяни от вятъра вълни. Още по-нататък имаше пояси илка-радо, грамадни блокове аквамаринов лед, набръчкан от свиванията на замръзващото море. Самото небе не беше чисто синьо — на места високо горе се виждаше жълтеникав отблясък от отразяващата се в снежните полета светлина. А снежните полета не бяха винаги бели — понякога колонии водорасли и други организми проникваха през горните пластове сняг и го обагряха в лилаво и синьо. Наричаха ги ледени цветя, урашин, и Данло можеше да види бледолилавите ледени цветя в далечината, където светът се заобляше към небето. Птиците китикееша бяха бял облак над ледените багри. Китикееша бяха снегояди — по това време на годината те разравяха снега с жълтите си човки и ядяха снежните червеи, които на свой ред се хранеха с водорасли. (Косматите, пробиващи тунели хлъзгари, които можеха да се открият край всеки остров или парче земя, също ядяха сняг. Хлъзгарите ядяха всичко: водорасли, снежни червеи и дори техните изпражнения.) Данло обичаше да стои с ръка над очите и да наблюдава ледените цветя. И да търси Ахира. Понякога снежните бухали следваха ятата китикееша и ги нападаха. Ахира винаги се радваше да забие нокти в някое хубаво пухкаво пиле, но на трийсетото утро Данло напразно търсеше своя дофел. Знаеше, че Ахира е много мъдър и няма да се отправи в полет, когато наближава буря.

— Ахира, Ахира — извика той, но не получи отговор. Поне не пряк отговор — писък, бухане или плясък на криле. Ахира му отговори с тишина. Алалоите имат пет думи за тишина и нона, тишината, която вещае опасност, е също толкова многозначителна, колкото и цял порой думи. В нона Данло обърна лице към вятъра и се вслуша в неща, които никой цивилизован човек не би могъл да чуе.

Този ден не пътува. Вместо това наряза снежни блокове за колиба, по-голяма и яка от обичайния си нощен заслон. После прехвърли вътре пакетите с храна от шейната. Пусна в колибата и кучетата, като ги преведе през дългия тунел към жилищното помещение. Стопи сняг за питейна вода и приготви достатъчно мас за лампата. И зачака.

Бурята започна с полъх на северен вятър. Небето се покри с високи пухести облаци — отета. Това беше Дъхът на змея, сарсара, от която се страхува всеки пътник. Данло се вслушваше във вятъра. Бе студен вятър, убийствено студен, наречен така, защото беше убил мнозина от неговия народ. И носеше искрящи кристалчета. Скоро спалните му кожи се покриха със студен бял прах. Свитите на топки кучета бяха по-издръжливи от него и нямаха нищо против да спят под покривка от сняг. Но Данло трепереше от студ и затова положи всички усилия да открие и запуши всяка цепнатина с шепи малку — мокър лед, стопен от топлината на ръката му. След като малку замръзна — това стана само за миг, — той можеше да диша по-спокойно и да се отпусне, за да „чака с мъст“, както казваха алалоите.

Чака десет дни. Беше прекалено студено, за да вали много, но вятърът навяваше преспи.

— Снегът са замръзналите сълзи на Нашира, небето — каза Данло на Джиро. Бе повикал кучето по-близо до лампата и си играеха на дърпане — той държеше единия край на оплетен кожен ремък, а Джиро стискаше другия в зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава. Беше детинско да глези кучето с такава игра, но той се оправдаваше с мисълта, че за мъжа — или за полумъжа — е лошо да е сам. — Днес небето е тъжно, защото всички деваки преминаха оттатък. И утре също. Струва ми се, че ще е тъжно и вдругиден. Джиро, Джиро, защо всичко в света е толкова тъжно?

Кучето пусна ремъка, изскимтя, навря влажния си нос в лицето му и облиза солта от бузите му. Данло се засмя и го почеса зад ушите. Кучетата, помисли си той, почти никога не бяха тъжни. Задоволяваха се просто да похапват по малко месо всеки ден, да душат въздуха или да се надпреварват кое най-високо ще вдигне крак и най-силно ще опръска жълтата стена на колибата. Кучетата нямаха представа за шайда и никога не се тревожеха за нея като хората.

Бурята ставаше все по-силна и виеше като попаднала в примка росомаха. Данло прекарваше почти цялото време сгушен в спалните кожи. Мислеше. Търсеше източника на шайда. Повечето алалойски племена вярваха, че от шайда може да бъде докоснато само човешко същество или по-скоро, че само човешко същество е в състояние да донесе шайда на света. А самата шайда можеше да зарази само външната част на човек, лицето му, тоест алалойското понятие за личност, характер, културни традиции, емоции и мислещ ум. Дълбоката същност, човешката пуруша, беше чиста и ясна като ледник — не можеше нито да се промени, нито да й се навреди по какъвто и да било начин. Замислен над най-свещените учения на племето си, той си зададе един еретичен въпрос: ами ако Хайдар и другите мъртви бащи от племето му грешаха? Навярно хората наистина бяха като парчета чист лед с пукнатини, които минават през средата му. Навярно шайда бе докоснала най-големите глъбини у всеки човек и дете. И тъй като народът му (а неговата дума за „народ“ беше просто „деваките“) принадлежеше на света, на него щеше да му се наложи да пътува до самото сърце на света, за да открие истинския източник на шайда. „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си“ — помисли си той. Само че как изобщо можеше светът да загуби душата си? Ами ако Световният дух не бе загубен, а поначало заразен с шайда?

През по-голямата част от деня и нощта, като птица, кръжаща в търсене на плячка, мислите му се въртяха около тази ужасяваща мисъл. Ако, както го бяха учили, светът постоянно се сътворяваше и всеки миг с писък излизаше от кървавата утроба на Времето, това означаваше, че шайда също се сътворява. В такъв случай всеки миг изобилстваше на пороци, които постепенно можеха да растат, да се уголемяват и да разбият света и всичките му същества. Ако беше така, не можеше да има развитие към хармония, не можеше да съществува равновесие на живот и смърт, не можеше да има лек за болката. „Всичко, що не е хала, е шайда“ — спомни си той. Но ако всичко бе шайда, истинска хала не би могла да съществува.

Макар да беше млад, Данло усещаше, че такова логическо мислене само по себе си е порочно, тъй като водеше към отчаяние от живота, а колкото и да се опитваше, той не можеше да не изпитва вълнението от живота — горещ, нетърпелив и добър. Навярно предположенията му бяха погрешни, навярно не разбираше истинския характер на шайда и хала, навярно логиката не бе толкова могъщо оръдие, колкото го беше учил Соли. Ако Соли не бе умрял толкова неочаквано, Данло може би щеше да чуе цялата Песен на живота и да научи друг начин на потвърждение освен логиката.

Ядосан от мислите си, той си намери други занимания. Прекара почти цели три дни като оформи парче кост в очертанията на снежния бухал. Разказваше животински истории на кучетата, обясняваше как в дългата десета сутрин от началото на света Мануи се превръщал във вълк, снежен червей, хлъзгар и после в голямата бяла мечка, и във всички други животни. Мануи направил това магично нещо, за да разбере истински животните, които трябвало някой ден да ловува. И също, защото мъжът трябва да знае до мозъка на костите си, че истинската му душа е променлива като кост или глина. Данло обичаше да играе тези истории. Беше прекрасен имитатор. Заставаше на четири крака и виеше като вълк или внезапно се изправяше като приклещена в ъгъла мечка и ревеше и размахваше ръце във въздуха. Понякога това плашеше кучетата, защото не бе забавно само да се държи като снежен тигър, птица или мечка. Той трябваше да се превръща в тези животни с всяко движение и всяка поза на тялото си — и със страстта си към убийството и кръвта. Веднъж-дваж уплаши дори самия себе си и ако имаше огледало или вода, в които да погледне, нямаше да се изненада да види, че в челюстите му лъщят огромни кучешки зъби или че дивото му лице е покрито с гъста бяла козина.

Но най-любимото му развлечение беше математиката. Обожаваше изкуството на геометрията, защото бе пълно със стряскаща хармония и красота, които произлизаха от най-простите аксиоми. Вятърът виеше, а Данло лежеше и чертаеше фигури с дългия си нокът. Джиро обичаше да го наблюдава как остъргва участък от снега, да пъха черния си нос в купчинката изстърган сняг, да души, да лае и да издухва студения прах по целите гърди на Данло. (Като всички алалои, Данло спеше гол. За разлика от племенните си братя обаче той намираше снежните колиби прекалено студени, че да пълзи вътре без дрехи, така че винаги, щом можеше, се гушеше в спалните си кожи.) Кучето му даваше да разбере, когато беше гладно. Данло мразеше да храни кучетата не само защото това означаваше да се откъсне от топлото си легло, а и защото храната им постепенно намаляваше. Болеше го всеки път, щом отвореше нов замръзнал пакет месо. Искаше му се да бе имал повече късмет и да беше успял да налови тлъсториба за кучетата, защото тя засищаше повече, отколкото сухото месо от шагшай и като че ли издържаше по-дълго. Всъщност обаче той не обичаше да пуска кучетата в колибата, когато единствената им храна бе риба. Достатъчно неприятно беше, че колибата и без това смърди на разлагащо се месо, пикня и изпражнения. Наистина бе гадно да изгребва седемте купчини изпражнения, които всеки ден се събираха в тунела, но поне бяха изпражнения от кучета, яли месо, а не ужасно вонящите изпражнения от кучета, яли риба, които дори самите животни нямаха желание да душат. Нищо на света не бе тъй отвратително, както изпражненията на кучета, яли риба.

На осмата сутрин от началото на бурята Данло им даде последните порции месо. Неговата храна — балдови орехи, месо от копринокоремест глиган и кръвен чай — щеше да стигне за малко повече време, навярно за още десетина дни, разбира се, ако не я разделяше с кучетата. А щеше да му се наложи да я дели, иначе те нямаше да имат сила да теглят шейната. Естествено, можеше да пожертва едно от животните и да го нареже на парчета, за да нахрани другите, но истината беше, че винаги бе обичал кучетата повече, отколкото е присъщо на алалоите, и се ужасяваше от мисълта да ги убива. Свиреше с уста, за да примами слънцето да излезе от леглото си, и се молеше: „О, Сауел, апария-ла!“. Но навън имаше само сняг и вятър, острият, свистящ вятър, който поглъща дори слънцето.

Една нощ обаче настъпи тишина. Данло се събуди от уонуун, бялата тишина на нов свят, очакващ да поеме първия си дъх. Седна и се заслуша, после се облече. Нахлузи през глава леката, мека долна кожа, после облече кожите от шагшай, панталоните и парката. Погрижи се все още бодящият го член да е наместен както трябва наляво в торбичката, която приемната му майка беше зашила в панталона му. След това обу непромокаемите ботуши от тюленова кожа. Накрая пропълзя през тунела, в който спяха кучетата, отмести снежния блок на входа и излезе.

Небето бе обсипано със звезди — никога не беше виждал толкова много звезди. Гледката го натъжи, стана му студено и го изпълни тайнствен копнеж. Кой би могъл да гледа към огромните светлинни разстояния и да не изпитва преклонение? Кой би могъл да стои сам под звездната светлина и да не усети ужасната близост на безкрая? „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Знаеше по име много звезди, като Бехира, Алаула и Калинда. На север съзря съзвездията Мечка, Риба и Птица. На запад Самотният бял вълк оголваше блестящите си зъби. На изток сияеха две странни звезди, топки от бяла светлина, големи колкото луни, каквото и да бяха всъщност луните. (Соли му беше казал, че луните в нощта са други светове, ледени огледала, отразяващи светлината на слънцето, но възможно ли бе това?) Нонаблинка и Шураблинка наистина бяха странни, свръхнови, експлодирали преди години в един от спиралните ръкави на галактиката. Той ги наричаше просто „блинките“ — звезди, които от време на време се появяват от нищото, сияят ярко и после изчезват в чернотата, от която са дошли. На изток също имаше странна светлина. Не знаеше да има име, но си мислеше за нея като за Златното цвете, с пръстените й от кехлибарено-златист блясък точно отвъд тъмния край на света. Преди пет години цветето се беше родило като точица златиста светлина и оттогава бавно бе нараствало, разтваряйки се в космоса като огнецвете. Различните златисти нюанси се преливаха и променяха пред очите му — нагъваха се и изглеждаха като живи. И внезапно му хрумна поразителна мисъл, поразителна, защото случайно бе вярна: навярно Златното цвете наистина беше живо. Ако сред звездите наистина можеха да пътуват хора, вероятно биха могли да го правят и други живи същества, като цветя, птици или пеперуди. Някой ден, ако станеше пилот, трябваше да попита тези странни създания за имената им и да им каже своето. Трябваше да ги попита дали ги боли, когато задухат студени междузвездни ветрове, и дали копнеят да се присъединят към огромните океани от живот, които трябваше да текат към края на вселената, ако, разбира се, вселената изобщо имаше край.

„О, благословени Боже! — помоли се той. — Още колко остава до Вълшебния град?“ Ами ако го пропуснеше и се отклонеше прекалено на север или на юг? Хайдар го беше научил да се насочва по звездите и според разказите Вълшебният град лежеше на изток от Куейткел. Данло погледна на изток. Ледовете сияеха бледо. Беше много красиво, студено и тъжно — мимолетната красота на шона-лара, красотата, която загатва за смърт. Сега средзимните бури щяха да вилнеят една след друга и снегът щеше да покрие ледените цветя, които щяха да умрат. И снежните червеи щяха да гладуват, хлъзгарите — онези, които не бяха достатъчно бързи, за да избягат на островите — също щяха да гладуват. Птиците щяха да отлетят на Миурасалия и другите острови на север, защото съвсем скоро, след като свършеха бурите, щеше да се покаже жестокото слънце и вече нямаше да има сняг, лед или глад, тъй като нямаше да остане нищо, което да гладува.

По-късно същия ден, още при първи зори той излезе на лов за тюлени. Всеки качулат тюлен — а също опръстен или сив тюлен — поддържа отворени много дупки и ледът навсякъде е надупчен от тях. Но понякога дупките са пръснати надалеч и на неравни разстояния. Снегът винаги ги покрива и е трудно да ги откриеш. Данло водеше най-доброто си куче за лов на тюлени — Зигфрид, и двамата заедно кръстосваха насам-натам из перленосивия сняг. С острия си нос Зигфрид би трябвало да успее да надуши поне няколко тюленови дупки. Но нямаха късмет и този ден не откриха нито една. Нито на следващия, нито на по-следващия. На четирийсет и третото утро от началото на пътуването си Данло реши, че трябва да продължи напред, въпреки че му оставаха само балдови орехи, а кучетата нямаха никаква храна. Решението беше трудно. Можеше да остане и да се надява да открие тюлени като търси в леда на север. Но ако загубеше прекалено много дни и не откриеше тюлени, бурите щяха да дойдат и да го убият.

— Ахира, Ахира — високо каза той към небето, — къде ще намеря храна? — Този път обаче неговият дофел не му отговори, дори само с тишина. Знаеше, че макар снежният бухал да има най-острото зрение от всички животни, обонянието му е слабо. Ахира не можеше да му каже какво да прави.

И така, Данло и кучетата му започнаха да гладуват. Въпреки че през целия си живот се беше хранил добре, той бе чувал много истории за гладуване. И инстинктивно знаеше какво е да гладуваш — всички хора и животни знаят. Когато няма храна, самото тяло се превръща в такава. Плътта потъва навътре. Различните тъкани на тялото горят като тюленова мас в торба от отпусната кожа, горят единствено, за да поддържат свеж мозъка и сърцето — та да бие още известно време. Всички животни бягаха от глада и затова Данло продължи на изток в следващата буря, която не продължи колкото първата, но все пак вилня достатъчно. Боди беше първото куче, което умря, навярно от боя със Зигфрид за някакви окървавени, замръзнали кожи, които им беше дал да гризат. Данло наряза Боди и го опече на каменната лампа. Изненада се колко беше вкусно. В жилавото, сухо месо на едно мършаво куче няма много живот, но бе достатъчно, за да им позволи да продължат на изток в следващите бури. Снеговете на средзимната пролет станаха по-тежки и мокри — плътният малееш затрудняваше пътя им, защото замръзваше и полепваше по плазовете на шейната. Замръзваше и по кучешките лапи. Данло овърза напуканите кървящи лапи с кожени чорапи, но изгладнелите животни ги изгризаха и изядоха струпеите си. Лую, Ное и Атал умряха от загуба на кръв или по-скоро от черната гнилоч, която се появява, щом плътта стане прекалено слаба, за да се бори с инфекцията. Всъщност Данло им помогна, като прониза гърлата им с копието си, защото се гърчеха от болка и ужасно скимтяха. Месото им не беше толкова вкусно, колкото на Боди, а и бе по-малко. Коно и Зигфрид не пожелаха да ядат това заразено месо, навярно защото вече не ги беше грижа дали ще живеят, или ще умрат. А може би ги боляха коремите и вече не понасяха храна. Дни наред двете кучета лежаха в снежната колиба и апатично гледаха, докато не отслабнаха прекалено много дори само да държат очите си отворени. Така е с глада: след като се стопи прекалено много плът, останалата половина не копнее за нищо друго, освен да се върне в целостта от обратната страна на деня.

— Ми Коно ет ми Зигфрид — помоли се за душите на кучетата Данло, — алашария-ла хузиги анима. — После извади тюленовия си нож и наряза мъртвите животни. Този път двамата с Джиро изядоха много парчета печено куче, защото бяха много гладни, а алалоите имат обичай да се тъпчат винаги, когато разполагат с прясно месо. След като се нахраниха, Данло наряза останалото на порции и го прибра.

— Джиро, Джиро — каза той и повика последното куче при себе си. Бяха останали само двамата и малката снежна колиба изглеждаше прекалено голяма.

Джиро се дотътри при него — коремът му се бе издул — отпусна глава в краката му и го остави да го почеше зад ушите.

— Приятелю мой, изминахме четирийсет и шест дни в път и двайсет и два дни в буря. Кога ще открием Вълшебния град?

Кучето започна да ближе кървящите си лапи, ближеше и скимтеше. Данло се закашля и се наведе над каменната лампа, за да загребе малко гореща кучешка мас, стопена в чайника. Бе му трудно да си движи ръцете, защото беше много уморен, много слаб. Разтри гърдите си с маста. Не му бе приятно да докосва гръдта си, да усеща костите на ребрата си и отпуснатите си мускули, но нали горещата мас е полезна за кашлица. И за измръзване също, затова Данло разтри с мас и лицето си, онези парещи места, от които се бе излющила мъртвата, бяла кожа. Това беше друг резултат от глада: тялото изгаряше прекалено малко храна, за да не позволява на тъканите да измръзват.

— Навярно Вълшебният град е просто една от мечтите на Соли. Навярно Вълшебният град не съществува.

На следващия ден той помагаше на Джиро да тегли шейната. Макар и олекнала, само с дванайсет пакета храна до триона за лед, спалните кожи, стъргалката за кожи и каменната лампа, тя пак бе прекалено тежка. Той пухтя, поти се и се напряга още няколко километра преди да реши да изхвърли стъргалката, резервното дърво и слонова кост за резбоване и рибарските принадлежности. Сега нямаше да има време за риболов и ако стигнеше до Вълшебния град, щеше да си направи нови риболовни такъми и другите инструменти, които щяха да му трябват, за да живее. Данло с всички сили затегли олекналата шейна и Джиро се присъедини към него, изплезил розовия си език и опънал с гърди кожените ремъци, но и двамата не бяха достатъчно силни, за да стигнат далеч. Едно момче-мъж и едно изгладняло куче не можеха да се мерят с пълна група впрегатни кучета. Изтощителният път цял ден в студа ги убиваше. Джиро раздразнено скимтеше, на Данло му се плачеше. Но не можеше да заплаче, защото сълзите щяха да замръзнат, а и на мъжете (както и на жените) не им е позволено да плачат от трудности. Не, това не беше прието, освен, разбира се, ако някой от племето не умреше и не преминеше оттатък — тогава мъжът можеше да изплаче цял океан от сълзи, тогава истинският мъж просто трябваше да заплаче.

Скоро, помисли си Данло, и той щеше да умре. Настъпването на смъртта му беше също тъй сигурно, колкото и следващата буря — безпокоеше се само, че не е останал никой, който да плаче за него, да го погребе и да се моли за душата му. Макар че известно време Джиро може би щеше да скимти и вие преди да изяде месото от изтощените му кости. Въпреки че алалоите не позволяват на животните да оскверняват телата им, след всичко, което се бе случило, Данло не би отказал на кучето да вкуси малко човешка плът.

— Вълшебният град — повтаряше ли повтаряше той и гледаше към ослепителните източни снежни полета, — нереален, нереален.

Но Световният дух нямаше намерение Джиро да го изяде. Тегленето ставаше все по-тежко с всеки изтекъл ден и накрая съвсем невъзможно. Беше краят на сезона. През деня слънцето бе жарило безмилостно. Снегът се превърна във фарееш — кръгли, зърнести частички сняг, топящи се и отново замръзващи всеки ден и нощ. На осемдесет и петия ден от пътуването, след жестока сутрин на теглене в тази замръзнала киша, Джиро падна мъртъв. Данло го отвърза, взе го в скута си и му даде последна глътка вода, като стопи малко сняг в устата си и я изля в отворената муцуна на кучето. После си позволи да поплаче, защото душата на кучето всъщност е почти същата като на човека.

— Джиро, Джиро — каза той. — Сбогом.

Притисна ръка към очите си и премигна, за да ги проясни. И в същия момент случайно погледна на изток. Трудно се виждаше — слънцето светеше ярко и ослепително над леда. Но през сълзите и мъглявия блясък в далечината се изправяше планина. Очертанията й бяха неясни и трепереха като вода. Навярно в края на краищата не бе планина — навярно беше само митрал-ландия, предизвикана от снега халюцинация. Данло премигна и отново погледна, после пак премигна. Не, това определено бе планина, неравен бял зъб от лед, пронизващ небето. Знаеше, че това трябва да е островът на сянкохората, защото в тази посока нямаше друга суша. На пет-шест дни пътуване на изток се намираше Вълшебният град.

Той погледна кучето, което неподвижно лежеше на снега. Погали острите му сиви уши й бавно вдиша. Като че ли всичко миришеше на слънчеви лъчи и влажна рунтава кучешка козина.

— Защо трябваше да умреш толкова рано? — попита Данло. Знаеше, че ще трябва да изяде кучето, но не искаше да го яде. Джиро му беше приятел — как можеше да изяде приятел?

Той притисна юмрук до корема си, който вече бе само хлътнала торба от киселина и болка. Тогава задуха вятърът и му се стори, че чува Ахира да го зове от острова, да го зове към ужасната нужда от живот.

— Данло, Данло — чу да казва второто му аз, — ако сега преминеш оттатък, никога няма да познаеш хала.

И така, след надлежните грижи и размисли, той извади ножа си и направи онова, което трябваше да направи. Кучето беше само кожа, кости и малко жилести мускули. Той го изяде, изяде повечето от него още същия ден и останалото през следващите няколко дни. Черния дроб остави, остави и носа и лапите. Кучешкият черен дроб беше отровен, а що се отнасяше до другите части, всеки знаеше, че да ги изядеш носи лош късмет. Погълна всичко останало, дори езика. (Много алалои, повечето от далечните западни племена, при никакви обстоятелства не ядяха езика, защото се страхуваха, че ще почнат да лаят като кучета.) Данло завърза спалните си кожи на бохча и избра от шейната само онези предмети, които бяха жизненоважни за оцеляването му: лампата, триона за лед, торбата с кремъци и копието за мечки. После се отправи на изток, като без колебание изостави шейната си. Във Вълшебния град, на острова на сянкохората, винаги можеше да намери кост от кит и да отреже дърво, за да направи нова шейна.

През по-късните си години съвсем бледо щеше да си спомня следващите няколко дни, през които се плъзгаше на ски по леда. Паметта е най-тайнственото от всички явления. За да си спомня добре, момчето трябва да преживява света с всичките си сетива, а това Данло не можеше да стори, защото беше прекалено слаб.

Всяка сутрин плъзгаше едната ска пред другата и с хрущене тръгваше по заледената киша. Всяка нощ строеше колиба и спеше сам. Следваше сияйната планина на изток, докато тя израсна от зъб в огромен, покрит със сняг рог, издигащ се от морето. Уааскел, така го наричаха сянкохората. Когато се приближи, видя, че до Уааскел се извисяват още два върха, чиито имена Соли бе забравил да му каже — в сравнение с този полупръстен от планини островът изглеждаше нищожно малък. Данло не можеше да види много от него, тъй като горите и по-ниските склонове на планините бяха скрити в сиви облаци.

В края на деветдесетия ден от пътуването му облаците започнаха да се разчистват и той за първи път зърна Града. Току-що беше построил нощната си колиба (жалко, че трябваше да го прави, след като островът бе толкова наблизо, на не повече от половин ден път), когато видя светлина в далечината. Здрачът бързо замръзваше и звездите започваха да изгряват, но нещо в тях не бе наред. От време на време, в мъждукащите мигове, в които облаците се раздвижваха, под тъмните силуети на планините засияваха звезди. Вгледа се по-внимателно. Вляво се издигаше призрачно сивият рог на Уааскел. Вдясно, оттатък замръзналия сребрист език от вода, които, изглежда, беше пролив или залив, имаше нещо странно.

И тогава вятърът се надигна и издуха последните облаци. Там, на тесен полуостров в океана се разкриваше Вълшебният град. Всъщност той изобщо не бе нереален. Имаше милиони светлини и хиляди извисяващи се обелиски от камък и светлините горяха в каменните обелиски, горяха като жълти пламъчета в каменна лампа, но излъчваха светлината си навън, така че всеки обелиск попадаше под лъчите на всички други и целият Град сияеше от светлина.

— О, благословени Боже! — промълви Данло. Това беше най-красивото нещо, което бе виждал, този Град на светлина, толкова поразителен и прекрасен на фона на нощното небе. Беше красиво, да, но тази красота не бе хала, защото нещо в безкрайния низ от каменни сгради загатваше за гордост, раздор и ужасен копнеж, напълно противен на хала.

— Лосас шона — каза той. Шона — красотата на светлината, красотата, която радва окото.

Данло съзерцаваше града и се дивеше на разнообразието и големината на сградите, които смяташе за огромни каменни колиби, увиснали във въздуха с изящество и изкуство, надхвърлящи неговото разбиране. Имаше мраморни кули, ярки като млечен лед, черни стъклени обелиски и пирамиди от сложно резбован гранит, базалт и други тъмни скали. В края на Пролива, където морето се докосваше до замръзналия град, съзря блестящата заобленост на огромен кристален купол, сто пъти по-голям от най-голямата снежна колиба. „Кой е могъл да построи такива невъзможни неща? — зачуди се Данло. — Кой е могъл да изсече милионите каменни блокове и да ги намести един върху друг?“

Изпълнен с благоговение, той дълго се опитваше да преброи светлините. Вятърът започна да се усилва и той разтърка очи и отлющи парче мъртва кожа от носа си. Вятърът шибаше лицето му, съскаше в ушите му и смразяваше гърлото му. Виеше откъм север и навяваше тъмни преспи и отчаяние. Данло покри очи със заледената си ръкавица, наведе глава и със страх се заслуша в усилващата се виелица. Беше сарсара, навярно началото на десетдневна буря. Той си бе мислил, че вече е прекалено късно за сарсара, но нямаше как да не познае остротата на ледения вятър, от който се беше научил да се страхува. Трябваше да вдигне колиба. Трябваше да запали лампата, да се храни, да се моли и да чака вятърът да утихне. Но не му бе останала храна, дори изгнилите балдови орехи бяха свършили. Ако изчакаше, колибата му щеше да се превърне в ледена гробница.

И затова пое напред в бурята. Това беше акт на отчаяние и наложителността да върви в мрака свиваше гърлото му на топка. Вятърът се превърна в стена от хапещ лед и чернота, която скриваше всякаква светлина. Не можеше да види дори краката си, не можеше да получи представа за неравния сняг, по който се плъзгаше. Вятърът шибаше очите му и щеше да го ослепи, затова той примижа и наведе глава. Опитваше се да се движи право напред, като призоваваше чувството си за смъртна преценка (наречено така, защото ако не преценяваше правилно, щеше да е мъртъв). Плъзгаше се към залива, който разделяше планината Уааскел от Града. Ако намерението на Световния дух бе такова, щеше да намери острова. Можеше да си построи колиба под някое дърво ю, да убие няколко хлъзгари, да открадне запасите им от балдови орехи и може би да оцелее.

Вървя цяла нощ. Отначало се страхуваше от големите бели мечки, които излизаха на лов по морския лед след като светът потънеше в мрак. Но дори и най-старите беззъби мечки едва ли бяха толкова отчаяни или гладни, че да дебнат човешко същество в такава буря. Вървеше и скоро вече не мислеше нито за мечките, нито за страха си, не мислеше за нищо освен че трябва да продължава напред през безкрайния сняг. Бурята постепенно прерасна в истинска виелица. Кристалчета лед се набиваха в носа и устата му. С всяко вдишване, откраднато от свирепия вятър, Данло ставаше все по-слаб, все по-безпаметен. Чуваше вика на Ахира в бурята. Някъде напред, в морето от чернота, Ахира го зовеше към земята на новия му дом. „Ахира, Ахира!“ — опита се да му отговори той, но не можеше да раздвижи устните си. Виелицата дивееше със сняг и смърт — тази дивота го смразяваше отвътре и Данло изпитваше ужасно желание да продължава да върви, въпреки че всяко движение му причиняваше истинско мъчение. Ръцете и краката му му се струваха безкрайно тежки, костите му — плътни и студени като камък. „Само костта помни болката“ — казваше Хайдар. Много добре, ако останеше жив, костите му щяха да имат какво да си спомнят. Боляха го очите и всеки път, когато вдишваше ледения въздух, носът, зъбите и челюстите му сякаш се разкъсваха. Опитваше се да призове цялата си бързина и сила, да избяга от ужасния студ, но студът се усилваше и втвърдяваше навсякъде около и в него, докато дори кръвта му натежа и се сгъсти. От главата до петите го обзе вцепененост, едва усещаше краката си. На два пъти пръстите му измръзваха и трябваше да спира, да сяда на снега, да се събува и да пъха заледените пръсти в устата си. Нямаше как иначе да ги стопли. Но щом подновяваше пътя си, те замръзваха пак. Знаеше, че скоро ще замръзнат целите му ходила чак до глезените, ще замръзнат и ще станат твърди като лед. Нямаше какво да направи. Най-вероятно няколко дни след като се разтопяха, краката му щяха да започнат да загниват. И тогава той — или някой от сянкохората в Града — трябваше да ги отреже.

И така, постоянно с лявата страна към вятъра, той продължаваше да върви. Пред него, там, където свършваше брегът, би трябвало да има зелено-бяла гора. Ако извадеше късмет, щеше да открие дървета ю с годни за ядене червени плодове. А също снежни борове, костни дървета, птици, хлъзгари и балдови орехи. Ахира го зовеше някъде отвъд облака от заслепяващ сняг. Стори му се, че чува да го зове и баща му, истинският му баща. Накрая падна в снега и извика:

— О, татко, аз съм у дома!

Дълго остана да лежи. Всъщност нямаше сили да продължи, но трябваше да се изправи, иначе никога повече нямаше да се движи.

— Данло, Данло. Ахира продължаваше да го зове — чуваше ниското му, жалеещо бухане.

Той бавно се изправи и продължи нагоре по брега към гласа на Ахира. Колкото повече се приближаваше, толкова по-протяжен ставаше звукът и го пронизваше до костите. Сетивата му внезапно се проясниха. Данло разбра, че това изобщо не е гласът на снежния бухал. Бе нещо друго, нещо, което звучеше като музика. Най-прекрасната музика. Искаше му се да продължава безкрай, но тя неочаквано стихна.

И изведнъж през талазите сняг зърна на брега фантастична гледка: шестима мъже стояха в полукръг около странно животно. „Неведоми са пътищата на Вълшебния град“ — напомни си той. Животното беше по-високо от мъжете, по-високо дори от Трипръстия Соли, най-високия мъж, когото бе виждал. Животното — Данло разбра, че е мъжко по половите органи, които висяха от корема му — се беше изправило на задните си крака като мечка. Защо ли обаче мъжете стояха толкова близо? Не разбираха ли, че животното всеки момент може да ги нападне? И къде бяха копията им? Той погледна към празните им ръце. Нямаха копия! И въпреки че бяха облечени почти като него в бели кожени парки — не носеха ски. Как можеха тези сянкохора да ходят на лов за животни в снега без копия и ски?

Данло се приближи колкото можеше по-тихо — а когато се налагаше, можеше да е много тих. Нито един от мъжете не погледна в неговата посока и това беше странно. В лицата и позите на тези хора имаше нещо, което не бе съвсем нормално. Не бяха нащрек, не долавяха звуците и вибрациите на света. Животното го забеляза първо. Беше стройно, по-стройно и от видра. Козината му беше бяла и гъста като на мъжки шагшай. Стойката му бе прекалено отпусната. Никое животно не би трябвало да може да стои така на два крака. Държеше в лапата си някаква пръчка, макар той да не можеше да проумее за какво му е, освен ако не беше строило гнездо в момента, в който го бяха изненадали. Гледаше Данло, наблюдаваше го някак странно и разбиращо. Имаше красиви очи, одухотворени, кръгли и златисти като слънцето. Дори очите на Ахира не бяха толкова големи. Никога не бе виждал животно с такива очи.

Той се приближи още повече и вдигна копието си. Не можеше да повярва на късмета си. Да намери голямо животно толкова скоро след стъпването си на сушата наистина беше голям късмет. Бе много гладен — молеше се да има сили, за да хвърли копието и да улучи точно.

— Данло, Данло.

Начинът, по който животното стоеше и го наблюдаваше, беше странен, странно бе, че не бягаше и не викаше. Нещо обаче беше извикало. Навярно Ахира му напомняше, че мислено трябва да каже молитва за душата на животното преди да го убие. Но не знаеше името му — как тогава да се моли за него? Сигурно в Песента на живота бяха изброени имената на странните животни от Вълшебния град. За хиляден път съжали, че не е чул цялата Песен.

В този момент един от мъжете се обърна, видя какво гледа животното и извика:

— О, не!

Другите също се обърнаха и го погледнаха как замахва с копието. Очите им се разшириха от удивление.

За миг Данло се стъписа. Значи Соли му бе казал истината! Лицата на сянкохората много повече приличаха на неговото слабо голобрадо лице, отколкото грубите алалойски лица на племенните му бащи. И изведнъж му хрумна мисъл, която го засрами: ами ако животното беше имакла? Ами ако тези голобради мъже знаеха, че животното е имакла и при никакви обстоятелства не може да се убива? Нима мъжете от Града нямаше да знаят кое от странните им животни е вълшебно и кое не?

— Не! — извика един от мъжете. — Не, не, не!

Данло беше гладен, изтощен и объркан. Вятърът и снегът му пречеха да вижда. Той стоеше с вдигнато над главата си копие. После върхът на копието се отпусна надолу.

Изведнъж се случиха много неща. Животното бавно отвори големите си устни и започна да издава звуци. Мъжът, който бе извикал „О, не!“ отново извика и се хвърли към животното или по-скоро се опита да го прикрие с тялото си. Трима от другите се затичаха към Данло, като крещяха и размахваха ръце, сграбчиха го и му взеха копието. После го хванаха здраво. Силата им изобщо не можеше да се мери с тази на алалойските мъже, но все пак бяха достатъчно силни, за да задържат едно изгладняло уплашено момче.

Един от мъжете — странно, кожата му беше черна като овъглено дърво — каза нещо на животното. Викаше още някой и Данло не разбираше какво казва. Звучеше като безсмислен брътвеж. И после, още по-странно, животното започна да изговаря думи. Данло не можеше да ги разбере. Всъщност никога не си бе мислил, че може да има други езици освен неговия, но някак си знаеше, че животното и мъжете разговарят на чужд език. В това животно имаше огромно и в същото време фино съзнание, пуруша, сияеща с чистотата и яркостта на диамант. Данло го погледна по-внимателно, взря се в златистите очи и особено в лапите, които приличаха повече на ръце, отколкото на лапи. Дали бе животно с човешка душа или човек с изродено тяло? „Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“ О, благословени Боже, едва не беше убил онова, което не можеше да се убива.

— Ло ни юйенса! — каза той. — Аз не знаех! Животното се приближи до него и го докосна по челото. После заговори с думи, които не можеха да се разберат.

Миришеше на нещо познато, остър мирис, почти като смачкани борови иглички.

— Данло лос ми набра — официално се представи той на животното и мъжете. Негов дълг беше при първа възможност да размени имената и родовете си с тях. Посочи с показалец към гърдите си. — Аз съм Данло, син на Хайдар.

Черният мъж, който го държеше, усърдно закима. Момчето посочи гърдите му и кимна пак.

— Данло — рече мъжът. — Така ли те наричат? На какъв език говориш? Откъде идваш, че не знаеш езика на Цивилизованите светове? Данло Дивия. Диво момче отникъде, което носи копие.

Данло, разбира се, не разбра от думите на мъжа нищо друго освен собственото си име. Не знаеше, че е престъпление да размахваш оръжие в Града. Не можеше и да предполага, че с обветреното си лице и дивите си очи е уплашил мъжете от Никогея. Всъщност уплашеният бе той — мъжете го държаха толкова здраво, че едва можеше да диша.

Но животното изобщо не изглеждаше уплашено. Почти не беше обезпокоено и го гледаше любезно и усмихнато. Голямата му уста се разтегна в нещо като усмивка.

— Данло — повтори то и докосна клепачите му. Ноктите на пръстите му бяха черни и приличаха на животински, но дългите му длани изглеждаха почти човешки. — Данло.

Той едва не беше убил онова, което не може да се убива.

— Данло, ако това е името ти, мъжете от Града ме наричат Стария отец. — Животното-човек постави ръка на гърдите си и повтори: — Стария отец.

Още думи. Каква полза от думите, когато умът не може да ги разбира? Данло поклати глава и се опита да се освободи. Искаше да избяга от това странно място, където нищо не изглеждаше нормално. Лицата на сянкохората бяха като неговото, животното-човек изговаряше странни, неразбираеми думи, той едва не беше убил онова, което не може да се убива, и следователно едва не бе загубил душата си.

„Шайда е плачът на света, когато загуби душата си“ — спомни си Данло.

Мъжът-животно продължаваше да му говори, макар да беше ясно, че Данло не разбира думите. Стария отец обясни, че е фраваши, от една от извънземните раси, които живеят в Никогея. Направи го само за да успокои Данло, защото фравашите са такива — с мелодичните си гласове и златисти очи те успокояват и отразяват онова, което е най-свято в човешките същества. Всъщност фравашите имат и други причини да обитават човешките градове. (От всички извънземни фравашите приличат най-много на хора и лесно живеят в човешки домове и странноприемници, стига да не са отоплявани. Толкова приличат на хора и по тяло, и по ум, че според мнозина те са една от загубените раси на човека.) Всъщност мъжете около Стария отец изобщо не бяха ловци, а ученици. Когато Данло ги изненада, Стария отец ги учеше на изкуството на мисленето. По ирония на съдбата тази сутрин в заслепяващия вятър той им показваше остранението, изкуството да правиш познатото да изглежда чуждо, за да разкриеш същността му, да разкриеш скритите връзки и най-вече истината. И Данло, разбира се, не разбра нищо. Даже да знаеше езика на Цивилизованите светове, щяха да му убегнат културните му тънкости. Знаеше само, че Стария отец трябва да е много добър и много мъдър. Внезапно дълбоко в болезнено свитото си гърло разбра, разбра го пряко и интуитивно, че Стария отец ще повика буди. Както Данло щеше да научи през идните дни, Стария отец извънредно високо ценеше буди.

— Ло лос сибару — каза Данло и неволно простена от болка. Краката му бяха замръзнали като лед чак до слабините. — Толкова съм гладен — имате ли някаква храна? — Той въздъхна и се отпусна в ръцете на мъжете, които продължаваха да го държат. Речта беше безполезна. — „Стария отец“ — каквото и да означаваха тези неясни срички — не разбираше и най-простия въпрос.

Данло залитна от глад и изтощение и в същия миг Стария отец поднесе пръчката, която държеше, към косматата си уста и отвори устните си. Всъщност това не бе пръчка, а дълга бамбукова флейта, казваше се шакухачи. И над брега се разнесе прекрасна музика. Същата, която Данло беше чул и преди — пронизителна, тайнствена музика, едновременно безкрайно тъжна и все пак изпълнена с безгранични възможности. Музиката го погълна. И тогава всичко — музиката, чуждите нови думи на непознатите, болката в замръзналите му крака — стана непоносимо. Той припадна. След известно време започна да се издига през студените, заснежени пластове от съзнание, в които всички сетива са неясни и непълни като ледена мъгла. Беше прекалено гладен, за да разбира, но едно нещо щеше да запомни завинаги: удивително, с безкрайна нежност, Стария отец протегна ръка, отвори свития му юмрук и притисна дългата, студена шакухачи в дланта му. Подаряваше му я.

Защо, зачуди се Данло. Защо едва не беше убил онова, което не можеше да се убива?

Цяла вечност се чудеше за всички неща, които знаеше, чудеше се за шайда и абсолютната непознатост на света. После стисна шакухачи в ръката си, затвори очи и студената, тъмна вълна на незнаенето го погълна.