Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Глава 7
Домът на опасностите

Универсален синтаксис — измислен от Омар Нараяма на Арцит двайсет години преди основаването на Никогея, развитието на универсалния синтаксис води до пълно разбиране на появата на холизма по време на Петата мисловкост. Навярно е историческа случайност, че докато откриването на науката се основава на математика, стара като цивилизациите на Вавилон и Ур, универсалният синтаксис е открит много след като холизмът започва да се разпространява и дори да измества науката. Спорно е как би се развило човешкото познание за вселената, ако се беше случило обратното, но без разработването на универсалния синтаксис със сигурност не би било възможно пълното разбиране на холизма.

Основни принципи на информацията — резюме: Омар Нараяма бил лингвист в Ороена на учените. По ирония на съдбата делото на неговия живот било да изрече смъртната присъда на този древен орден и завинаги да промени човешкия подход към науката. Подобно на другите учени от края на Епохата на симулацията, Нараяма постепенно осъзнал ограниченията на компютърното моделиране на явленията и законите на пространствовремето. Той се опитал да постигне универсализация на науката — това бил Светият Граал на неговото време. Един век по-рано фравашките лингвистични философии оказали сериозно въздействие върху интелектуалния климат на Цивилизованите светове. Нараяма бил ученик на фравашите и започнал кариерата си, като решил същностния проблем на формалистичното познание: какво виждаме, когато виждаме? Той развил хипотезата, че виждаме снопа залепени една за друга пръчки като стол; че виждаме решетката от въглеродни атоми, фиксирани в платина, като диамантен пръстен. Именно с формализирането на концепцията „като“ Нараяма поставил основите на универсалния синтаксис. Делото на неговия живот — а и на последователите му — било да използва структурите на езика, за да моделира онези аспекти на действителността, които са прекалено сложни, че да се представят чрез стриктно ориентирана към науката математика.

Вторични принципи на информацията, вж. също „Холизъм: Омар Нарояла, биография, история на науката; причинно-следствена връзка; причинно-следствено разпадане; обратна причинно-следствена връзка и Теория на провиаството; Арцит; история на Ордена на сетиците; Орден на новите учени; Орден на новите учени — схизма и война; Епоха на симулацията; Пета мисловност; фравашки песни; фравашка философия; фравашки теории за езика.“

Енциклопедия Британика, 754-то издание Десета ревизирана стандартна версия

През дните на възстановяването си Данло не видя Хануман ли Тош. Разпита неколцина от висшите послушници, с които се сприятели, и разбра, че са отнесли Хануман в главната болница в „Боря“, за да го излекуват — ако такава беше съдбата му — или за да започне пътуването си към другата страна на деня. За Данло този период на очакване на следващото изпитание бе изпълнен едновременно с удоволствие и несигурност. Безпокоеше се за Хануман и от време на време, когато отново се върнеше към навиците от детството си и забравеше, че е мъж (или почти мъж), се безпокоеше за самия себе си. Но всъщност не беше в характера му да се тревожи прекалено дълго. Животът се живееше в момента, както казваха алалоите, и Данло се наслаждаваше на простите и най-непосредствени житейски дейности: на горещия ментов чай, на спането и яденето, на сутрешното кафе, хляба и горещите вани. След изпитанието в снега най-голямото му удоволствие бе просто да е на топло. Като всеки друг от седемдесетте просители, той получи малка самостоятелна стая в общежитието на далечниците точно на запад от площад „Лави“. Прекарваше цели дни, седнал пред камината в стаята си. Докато дънерите пращяха върху решетката и пламъците танцуваха пред опушените камъни, Данло обръщаше лице към огъня, грееше се гол на червените вълни топлина и свиреше на своята шакухачи. В края на всеки ден се наслаждаваше на обилна вечеря от див ориз с бадеми, снежни ягоди в сметана, супа от яйцецвете, торта с орехи или други разкошни ястия и се разхождаше из общежитието, за да се види с другите просители. Понякога му идваха на гости и послушници — момчета и момичета, които не познаваше — за да задоволят любопитството си. Веднъж, на третия ден след първото изпитание, в стаята на Данло влезе един висок строг послушник и каза:

— Аз съм Кирил Буриян. Видях какво направи на площада. Как така успя да не замръзнеш? Къде е домът ти? Ако издържиш следващите изпитания, надявам се да те разпределят в моето общежитие — казва се „Исабел“. Ще бъдеш добре дошъл, даже да си аутсайдер.

Данло намираше славата и популярността си за странни. Всъщност изобщо не ги разбираше. Естествено, познаваше мъжеството, почитта и приятелството — това бяха добри алалойски концепции. Но послушниците, които търсеха компанията му, като че ли не го искаха за приятел, поне отначало, нито пък почитаха малкото мъдрост, придобита от него в опитите му да открие хала. Доколкото можеше да прецени, неговата популярност се дължеше на една-единствена приятелска постъпка към Хануман и на мъжеството на лотсара, което би трябвало да притежават всички истински мъже. А само как мразеше заразната природа на популярността! Намираше за глупаво и лошо това, че хората не идват при него заради особеностите на лицето му — тоест заради неговото самосъзнание, характер и ум — а просто защото разбират социалната полза да ги виждат с някой, който временно е в центъра на вниманието. Не му харесваше и начинът, по който тормозеха и презираха просителите. Просителите — само неколцина от тях — можеха да станат послушници, но изглежда, че щом не бяха посещавали елитните училища на Ордена, винаги щяха да ги смятат за аутсайдери. Данло дълбоко осъждаше тази елитарност и суетност на послушници като Педар. Но тъй като за него омразата бе най-долното от всички чувства, черна, кипяща океанска бездна, която всеки момент може да те погълне цял, той не си позволяваше да мрази. Вместо това се опита да се сприятели с колкото може повече послушници. У почти всеки, дори у Педар, Данло откриваше някаква страна на лицето, душата или анимата, която можеше да уважава. Много години по-късно Хануман ли Тош щеше да му каже: „Никога не съм познавал човек, който обича толкова много неща като теб“. По ирония на съдбата, безграничната любов на Данло към живота, където и да я откриеше, щеше да му донесе много приятели и още по-голяма популярност.

Рано сутринта на трийсет и първия ден най-после повикаха Данло, за да го подложат на следващото изпитание. За разлика от Изпитанието на търпението, следващите изпитания не бяха публични и той ги издържа сам. В студена каменна стая в кулата Акашик жизнерадостната майсторка акашик Хана ли Хуа постави на главата му хиюма и анализира физическите структури на мозъка му. Анализира и други неща, но отказа да му разкрие характера на тези тестове. Когато се сбогува с него, тя не му съобщи дали се е справил добре или зле, а просто рече:

— Надявам се да приемат молбата ти, Диви Данло. През следващите няколко дни Данло добре опозна Академията, защото се наложи много пъти да я кръстосва. С базалтовите си арки и тесни лъкатушещи пътеки „Уплиса“ беше най-големият колеж в Ордена. Там майсторката есхатолог Коленя Мор изпита познанията му върху холизма и универсалния синтаксис. Там се изправи и пред Томас Рейн и Октавия от Тъмнолуния, които — както го бе предупредил Стария отец — го изпитаха, за да видят дали е мъж на ших. Последното му изпитание беше проведено от един известен пилот, казваше се Сондървал. В „Реса“, пилотския колеж, Сондървал даде на Данло дванайсет математически теореми и го покани да ги докаже или отхвърли. Данло успя да докаже само пет и затова реши, че се е провалил на най-важния изпит. Когато попита Сондървал дали е така, пилотът отговори:

— След като бюрото се събере, за да обсъди молбата ти, майсторът на послушниците ще ти съобщи резултатите от изпитанията.

— Майсторът на послушниците — повтори Данло. — Този Бардо Справедливия — той е справедлив мъж, нали?

Сондървал арогантно се усмихна на този невинен въпрос, после отвърна:

— Ако те приемат в Ордена, ще опознаеш Бардо Справедливия.

Бардо Справедливия беше събрал бюро от петима известни майстори. Както щеше да научи Данло, той бе избрал такъв прочут състав, за да окаже чест на просителите. Но за изпитанията всъщност не се изискваха уменията и мъдростта на прочути майстори. Бардо беше прилъгал приятелите си — Коленя Мор, Октавия и другите — да участват във Фестивала на нещастните просители от егоистични подбуди. Всъщност той ги бе помолил да му направят тази услуга, защото искаше да удостои с тази чест самия себе си. Преди няколко години го бяха пренебрегнали при избора на господар на пилотите. Вместо него на този пост бяха поставили Чанот Чен Цицерон — или поне така завистливият Бардо се жалваше на всеки от приятелите си, който беше готов да го слуша. А него, който се смяташе за най-добър и най-способен от пилотите, оцелели след позорната Пилотска война преди тринайсет години, бяха направили майстор на послушниците, унизителен пост с малко възможности и за власт, и за слава. И затова обичаше да се обгражда с най-знаменитите мъже и жени на Ордена, та да споделя техния блясък и през цялото време скрито да се ядосва на несправедливостта на живота.

Той беше суетен мъж, да, но в крайна сметка суетата му (и неговата сантименталност) щеше да е от полза за Данло. Когато издържа последното изпитание, повикаха Данло в светилището на послушниците, огромна зловеща сграда, извисяваща се над многобройните общежития в „Боря“. На входа го посрещна послушник, който го отведе в официалните покои на Бардо в западното крило. Когато Данло почука, майсторът го покани в стая с богата мебелировка и редки произведения на изкуството.

— О, това е дивото момче — каза Бардо. — Данло Дивия — значи в края на краищата наистина си безименно дете, така ли?

Бардо го отведе до един от прозорците, от който се виждаше цялата територия на „Боря“. В тъмния под под прозореца бяха вградени два правоъгълни камъка, абсолютно гладки, сиви и леко вдлъбнати, сякаш издълбани в средата с фино длето. Това бяха прочутите камъни за коленичене. Бардо каза на Данло да коленичи на един от тях с лице към прозореца. Самият той придърпа огромен стол с кожена тапицерия и го постави под прав ъгъл спрямо Данло, за да може да вижда лицето му отстрани. Докато момчето гледаше към кулата на Тайхо, майсторът изучаваше лицето му и после каза:

— Кой си ти, за Бога?

Макар че го беше предупредил да не обръща глава, Бардо не бе споменал нищо за очите му и коленичил на камъка, потънал в мисли, Данло въртеше поглед насам-натам, като се мъчеше да обхване стаята. Почти не можеше да вижда майстора, но по пищните гоблени на стената точно пред него играеше брадатият профил на Бардо и сянката на стола му.

— Можеш да говориш, когато ти задам въпрос. Данло докосна перото в косата си и се замисли как би отговорил на въпроса за самоличността си Стария отец. Тъй като знаеше, че не е подобаващо (и че е глупаво) да дразни по-възрастните, той се опита да се въздържи, но накрая все пак каза:

— А вие кой сте, сър? Кой е всеки?

— Кой съм аз ли?

Данло лукаво се усмихна и попита:

— Виждали ли сте ме някога преди?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че съм аз? Последва продължително мълчание, запълнено с хрипливото дишане на Бардо. Накрая майсторът избухна:

— Невъзпитано момче! За Бога, откъде да зная, че си ти? Това да не е фравашка игра на думи? Бил си ученик на фраваши, нали?

Данло кимна, като продължаваше да гледа през прозореца към облаците в небето.

— Е, слушай, мое странно момче: как смееш да играеш невъзпитаните си фравашки игри с мен? Не знаеш ли, че трябва да реша дали да те направя послушник, или не? Не знаеш ли, че… веднага престани! Престани да се смееш, иначе незабавно ще те изхвърля! — И после отново уморено измърмори сам на себе си: — О, Бардо, Бардо, какво си направил?

Данло не можеше да се въздържи да не се смее, защото Бардо беше смешен човек, едновременно страстен и изпълнен със самосъжаление, състрадателен и малко жесток. Накрая обаче той се овладя и каза:

— Извинете ме, сър. Просто смехът… е благословен, нали така?

Като подръпваше брадата си, Бардо се прокашля и рече:

— Истината е, че в теб наистина има нещо познато. Откъде си?

— Ако ви кажа откъде съм, може да не ми повярвате.

— Изпитай ме, моля те. Изпитай вярата ми и ми кажи кои са родителите ти? На кой свят си роден?

— Не съм сигурен… сър.

— А, искаш да го запазиш в тайна — каза Бардо. — Е, поне не си от Трия, нито пък си имал връзка с поетите-воини.

Данло зъзнеше в робата и сандалите си, макар че изобщо не бе толкова студено, колкото през денонощието на площад „Лави“. Голият под жулеше коленете му. Помисли си, че камъните трябва да са много стари, макар да не знаеше, че наред с всички други камъни от светилището те са докарани от Арцит при основаването на Ордена.

— Откъде знаете, че не съм от Трия?

— Оттам ли си?

— Не — усмихнат, призна Данло. — Никога не съм чувал за Трия. Какво е Трия?

— За Бога, защо постоянно отговаряш на въпроса с въпрос? Веднага трябва да научиш нещо, диво момче. Не е възпитано просителите — както и послушниците, и калфите — да задават въпроси на своите майстори. Освен ако първо не са поискали и получили разрешение за това. А сега, как така не си чувал за Трия? За пилотите-търговци? А не знаеш нищо и за поетите-воини, така ли?

Данло погледна на север през прозореца. Виждаше редици красиви стари сгради от гранит — общежитията на момчетата — и северната стена на Академията точно зад тях.

— Не, никога не съм чувал за поети-воини — призна той.

— Ахххх — каза Бардо.

— Мога ли да ви задам един въпрос, сър?

— Моля, питай.

— Откъде знаете, че не съм поет и воин?

— Искаш да кажеш, поет-воин. Поетите-воини са наемни убийци, които убиват хора за пари и поради религиозни причини. И разбира се, ти не си от тях. Прекалено си млад — всички те имат типичен външен вид. И със сигурност зная, че не си бил в контакт с тях. Каза ми го майстор Хуа.

Данло погледна на юг, към разположените в концентрични кръгове общежития на момичетата, малки бели куполи на искрящия бял фон на новия сняг. Бе се страхувал, че когато изследва мозъка му, майстор Хуа ще разбере всичко за него.

— Тя може да вижда ума ми, струва ми се.

— Е, определено може да разчита отделни части от паметта ти.

— Тогава трябва да ви е казала къде съм роден.

— Не е вярно. — Сянката на Бардо се размърда така, сякаш подръпваше брадата си. На стената пред себе си, върху гоблен с много голи танцуващи жени, Данло можеше да види сянката на ръка, повдигната към огромната сянка на лице. — Изобщо не е вярно, диво момче. Майстор Хуа е акашик. Влязла е в контакт с твоята памет. Трябва да уважава и пази тайните — изискват го каноните на нашия Орден. Аз й зададох определени въпроси за теб. Успях да определя откъде не си. И че не си слелен мим от поетитевоини, триянски шпионин, архитект от Старата кибернетична църква, нито пък от която и да е друга религия, орден или клика от предписания списък.

— От предписания списък ли?

— Това въпрос ли е, диво момче?

Данло притисна кокалчетата на пръстите си в пода, за да облекчи малко коленете си. Мразеше обичая да се коленичи, защото го смяташе за неестествен и неподобаващ за мъж.

— Искам да кажа, мога ли да ви задам въпрос, сър?

— Питай.

— Какъв е този предписан списък? Бардо се оригна и облиза устните си.

— Това е списъкът на нашите врагове. Орденът е оцелял в продължение на три хиляди години, понеже не е допускал врагове сред редиците си.

— Аз не съм враг на никого — отвърна Данло, сведе очи към пода и се замисли за онова, което му беше казал на площад „Леви“ Педар. Зачуди се дали фактът, че е спасил живота на Хануман, наистина може да превърне двама приятели във врагове. — Аз дори… не съм сигурен за какво говорите.

— Колко удивително… о, тоест изненадващо, че можеш да си толкова…

— Невеж, нали?

Бардо отново се оригна и смутено се закашля.

— Не исках да го кажа. И недей да ме прекъсваш, моля те. Е, ти наистина си невеж, нали? Различен си от другите просители. Пък и въпросът с косата ти. Черна и червена — като на Малъри Рингес. И лицето ти, твърдо като кремък — имаш и носа на Рингес. И проклетите ти очи. О, всъщност не искам да говоря за очите ти. Кажи ми, моля те, скулптирали са те, нали? Напоследък това се среща доста често. Малъри Рингес става проклет бог и затова е съвсем естествено хората да си скулптират лицата и да си боядисват косата като него.

Никой никога не бе споменавал за приликата на Данло с Малъри Рингес. Забележката на Бардо достави удоволствие на Данло и прибави ново доказателство на теорията му за истинските му родители, но той не искаше да я обяснява на майстора, затова отвърна:

— Така съм се родил. Косата ми си е истинска и лицето ми… мъжът трябва да расте в собственото си лице, нали така?

— Ах — рече Бардо, — можеш да си запазиш тайните, щом трябва, но аз пък трябва да ти съобщя, че това няма да е в полза на молбата ти.

Данло погледна през прозореца и не отговори.

— Добре тогава, навярно можеш да ми кажеш как ускори толкова дяволски рязко метаболизма си по време на изпитанието? Кожата ти изгаряше като дъх на уличница! Това е сетическо изкуство — учил си се при сетици, а?

— Не, сър. — Данло притисна пъпа си с върха на показалеца си и отвърна: — В корема има едно място… там е огънят на живота и ако успееш да си го представиш като пламък…

— Стига! — извика Бардо, плесна с ръце и с мъка се изправи, което изобщо не беше лесно, като се имаше предвид огромната му маса и ниският стол. Майсторът застана пред Данло. На лицето му се бе изписало смущение и почуда. — В теб има нещо странно. Кой си ти, за Бога? Онова, което току-що описа — прилича ми на алалойската практика лотсара!

Данло сякаш пропадна в морето през дупка в леда — внезапно се задъха и мускулите му се схванаха. Той удивено гледаше Бардо Справедливия и мускулите на корема му не преставаха да треперят. Откъде можеше този суетен грозен човек да знае за лотсара? Дали Хануман не го беше предал и не бе разказал за произхода и тайното му търсене на хала? Разбира се, ако знаеше повече за близката история на Ордена, Данло щеше да е чувал за пътуването на Бардо при алалоите. Но той никога не беше подозирал, че майсторът е придружил Малъри Рингес в неговото ужасно пътуване. И се страхуваше, че майсторката акашик е разчела най-дълбоките му спомени — или пък че Бардо някак си е успял да проникне в ума му. Нали мъжете и жените от Вълшебния град притежаваха толкова много необясними сили! Всъщност Данло не вярваше, че което и да е човешко същество е в състояние да чете чужди мисли без помощта на шайда компютър. (Независимо колко пъти му предстоеше да се включва в компютри — а те щяха да са много, ужасно много — независимо от богатия си опит, той винаги щеше да мисли за компютрите като за най-шайда от всички човешки изобретения.) Но ако Бардо наистина можеше да вижда мислите зад лицето му, по-добре бе да внимава какво мисли. И затова, като ловец в постоянното очакване аувания, той изпразни ума си от всичко друго освен от непосредствените си усещания: слънчевата светлина, която струеше през прозореца, сладникавия парфюм на Бардо с мирис на цветя, който се смесваше с киселата миризма на бира, и леко вдлъбнатия камък под коленете си. Синьо-черните му като здрач очи се съсредоточиха върху безкрайността, върху далечните пирамиди на Стария град, които искряха на запад. В очите му имаше неподвижност, дълбоко търпение и яснота.

— Данло!

— Да?

— Защо е цялата тази тайнственост? — обидено попита Бардо. Хвана се за корема и се наведе така, че лицето му да е на височината на това на Данло. — Виждал съм очи като твоите и преди — кажи ми, мое диво момче, защо мълчиш така? Какво има зад тези твои безупречни очи?

Данло дълго мълча и накрая призна страха си, че майсторът може да вижда мислите му.

— Това е глупаво! — възкликна Бардо. — Да ти чета мислите! За Бога, та аз едва мога да чета собствените си мисли. О, какво да правя с теб, диво момче?

— Не зная — съвсем искрено отговори Данло.

— Това не беше въпрос.

— Не беше ли? Но, сър, на мен ми прозвуча като въпрос.

— Беше реторичен въпрос, въпрос, който не е зададен, за да му се отговаря.

— Извинете ме — каза Данло.

Бардо се почеса по мустаците, оригна се и погледна надолу към Данло.

— Зная за лотсара, защото съм изучавал алалоите и техния език — мнозина в Града са го правили. Но ти откъде знаеш? Тоест как се е случило, че си упражнявал изкуството на горящата кръв? Кой те научи? Твоят фравашки поръчител ли? Не, не, това не е възможно — Старите отци на фравашите не се интересуват от телесните изкуства!

Късното слънце очертаваше профила на масивната глава на Бардо. Къдрите на черната му коса лъщяха в бронзово и златно. Данло вдигна длан на челото си, засенчи очи и каза:

— Сър, вие сте мъж… с рядка чувствителност. Бих ли спечелил доверието ви като предам доверието на друг?

Бардо подръпна дебелата си долна устна, усмихна се и отвърна:

— Е, в края на краищата не си толкова невъзпитан. Имаш обноски, странни обноски, но все пак обноски. Това ми харесва. Искам да ме наричаш „майстор Бардо“. Бардо — в това име има известно благозвучно, не мислиш ли?

— Не, майстор Бардо. — Всъщност Данло смяташе, че името е зле избрано, зловещо и малко абсурдно. Прекалено много му напомняше за барадо, алалойската дума за объркването, което изпитва душата след смъртта на човек.

— Не? Е, нямаше нужда да си толкова искрен — не се ли страхуваш, че ще ме обидиш? Данло се засмя.

— Не, майстор Бардо.

— Сега пък отново ми се смееш. Ха, в какво съм сгрешил, че един просител не се страхува да ми се смее?

— И този въпрос ли е реторичен?

— За Бога, не ти ли наредих да не ми отговаряш на въпроса с въпрос?

— Да, майстор Бардо. Аз… просто исках да кажа, че сте забавен човек, мил, състрадателен, забавен човек и че ме карате да се смея.

Лицето на Бардо почервеня, сякаш бе пил бира, и той потърка огромния си нос.

— Мил ли? Състрадателен? Е, навярно съм такъв — призна майсторът. — Имаш дарба за истината. Всички знаят, че Бардо има чувство за хумор, но то няма да е от полза за момчета, които му се смеят, разбираш ли? А сега, докато си още искрен, трябва да ти задам въпроса, за който те доведоха тук: защо искаш да влезеш в Ордена? Питам това всички просители. Отговорът ти може да определи дали ще станеш послушник — така че си помисли какво ще кажеш.

Данло се взря в пода. От друга част на сградата, някъде по дългия коридор навън, се разнасяше глъчка от гласове, скърцане на врати, чуваше се звън на камбани.

— Дойдох в Никогея, за да стана пилот — започна той. — Пилот на светлинен кораб. Да пътувам към центъра на великия кръг от звезди. Трябва да намеря начин… да премина оттатък, без наистина да умирам, начин да погледна вселената като от другата страна. Или отвътре. Над времето, отвъд звездната нощ, аз… аз не го обяснявам добре, нали? Има една фравашка дума, прекрасна дума: асаря. Знаете я, нали? Трябва да видя къде вселената е в хармония и къде не, преди да кажа „да“. А трябва да кажа „да“, дори там, където е… студена и ужасна. Ако не успея, никога няма да стана истински мъж. Никога няма да съм истински жив.

Когато разказа на Бардо, че е видял знаци, предсказващи, че ще стане пилот, че това е съдбата му, той отново се отпусна на пети и премигна от острата, разкъсваща болка под капачките на коленете си.

— Аххх — беше всичко, което отвърна Бардо отначало.

После се обърна с гръб към прозореца и дълго гледа Данло.

— Ах, какъв отговор само! Забележителен отговор! Знаеш ли какво обикновено отговарят другите просители, когато ги попитам защо искат да влязат в Ордена?

— Не, майстор Бардо.

— Ами, казват например: „Искам да се посветя на изучаването и увеличаването на познанията на Ордена“. Или пък — и от това ми се приисква да ги зашлевя през лицето — ми казват: „Искам да служа на човечеството“. Лъжци! Дават ми такива отговори, каквито предполагат, че искам да чуя, и през цялото време си мислят, че ако ги приема в Ордена, кариерата им е сигурна. Всъщност те се стремят към живот, изпълнен с известност, власт и слава. Но ти, ти си различен, за Бога! Не се страхуваш да ми кажеш голата, фантастична, опасна истина. Искаш да станеш асаря! Това ми харесва! Ти ми харесваш. Е, Диви Данло, ще ти помогна с каквото мога.

Данло стисна коленете си с ръце и попита:

— Можете ли да ми кажете дали… успешно съм издържал тестовете? Бардо кимна.

— За малко обаче да не успееш. Странно, че универсалният синтаксис не ти се удава много добре, но за сметка на това имаш невероятен усет за ших. А математиката…

— Съжалявам, но успях да докажа само пет от теоремите.

— Е, това е с две теореми повече, отколкото успяха да докажат всички останали. Изглежда, имаш математическа дарба. Харесвам математиците.

— Винаги съм… обичал математиката — каза Данло.

— А, много добре, но ще бъдеш ли така любезен да наваксаш празнотите си в универсалния синтаксис? Иначе ще направиш Бардо да изглежда като глупак.

— Защо, сър?

— Защо ли? — усмихна му се майсторът и изтри с показалец капка пот от изпъкналото си чело. — Защото бюрото препоръча да бъдеш приет в Ордена и от мен зависи да взема окончателното решение. И аз реших да те направя послушник — нима току-що не ти казах, че ще ти помогна?

Без да мисли. Данло скочи и широко разпери ръце.

— Ахира, Ахира! — извика той. От очите му бликнаха сълзи, забравил за етикета, той се хвърли към Бардо, сякаш му беше племенен баща, притисна чело към гърдите му и се опита да обвие с ръце огромния му корем.

— Я по-спокойно! — каза Бардо, внимателно свали ръцете на момчето от себе си, отблъсна го и го задържа на една ръка разстояние. — О, успокой се де!

Данло се опита да си поеме дъх и промълви:

— О… благословени… Бардо!

— Не, не: майстор Бардо — поправи го Бардо. — Опитай се да си възвърнеш маниерите.

— Аз… извинете ме — отвърна Данло.

От искрена радост той танцуваше и подскачаше като дете, но внезапно се закова на място и погледна майстора. Бе висок за годините си, но челото му достигаше едва до гърдите на Бардо и трябваше да извие нагоре глава, за да го погледне в очите.

— Мога ли да ви задам въпрос, сър?

— Питай.

— Никой не ми каза нищо за Хануман ли Тош и не ми позволиха да изляза от общежитието, за да ида при него. Той… добре ли е?

Бардо приглади мустаци и постави тежката си ръка на рамото на Данло.

— А, да, твоят приятел — каза той. — Красиво момче — никога не съм виждал толкова красиво, даже мъжете от Кавери Луз. Жалко, жалко. Има белодробен рак. Положението е овладяно, но не съм сигурен дали някога наистина ще се оправи.

— Значи… не сте го изпитали?

— Е, нямаше нужда от повече изпитания. Приятелят ти почти е завършил елитно училище. Познавахме умствените му възможности. Оставаше да изпитаме само… хм… търпението му.

— Тогава и той ще бъде приет?

— Вече е приет. Сега е послушник — преди три дни положи обета си. Сигурен съм, че вече е разпределен в някое от послушническите общежития.

Данло се приближи до прозореца и притисна чело до студеното прозрачно стъкло. Радваше се за Хануман, но отново му бяха напомнили колко е трудно за аутсайдер като него да влезе в Ордена.

— Разбира се — продължи Бардо, — зададох на Хануман същия въпрос, който зададох и на теб. Защо иска да стане послушник. Знаеш ли какво ми отговори? Каза, че искал власт, известност и слава! Честно момче! Естествено, след това просто нямаше как да не го приема, нали? А, да, но в него има нещо, което ме безпокои. Външно той е искрен, но под повърхността се крият тайни. Прекалено е амбициозен, струва ми се. Слушай мен, аз мога да преценявам характери и го зная. Пази се от това момче. Не съм сигурен, че е подходящ за приятел.

— Но, майстор Бардо — каза Данло и се обърна, — аз вече нямам избор. Можем да избираме с кого да се сприятеляваме, да, но не можем… да променяме избора си, нали?

Бардо подръпна брадата си, сякаш потънал в спомени. После гласът му изкънтя:

— Да, това е вярно. Съвсем вярно. Е, щом трябва, бъди приятел с него. Даже, ако искаш, ще наредя на главния послушник да те разпредели в неговото общежитие.

— Благодаря ви, сър.

Бардо посочи към вратата.

— А сега ме остави, моля те. Днес имам да разговарям с още двайсет просители. Желая ти всичко добро, Диви Данло.

На следващия ден Данло започна да се подготвя за полагането на обета си. Старите му дрехи, якето и панталоните, които беше оставил в Ледения купол, бяха изгорени с тайна церемония. Дадоха му ново облекло: официална бяла роба, три неофициални роби, бельо, три камелайки, яке и парка от кожа на изкуствено култивиран шагшай. И разбира се, три чифта кънки за лед и чифт ски. Всичко бе в бяло, както и вълнената шапка, която винаги трябваше да носи. Но преди да си сложи „шапката на «Боря»“, както се наричаше, трябваше да си обръсне главата. Това представляваше проблем, тъй като Данло много ценеше дългата си коса. Всъщност, като алалойски мъж, той нямаше право да се подстригва — иначе нямаше как по подобаващ начин да показва бялото перо на Ахира.

— Всички послушници трябва да си бръснат главите — каза му Бардо. — Защо си толкова дяволски упорит? — След дълъг и объркан спор, по време на който Данло обясни за Ахира и значението на перото в косата си, майсторът реши, че е забележително суеверно момче, възприело някои от необяснимите, варварски религиозни вярвания на алалоите. И макар самият той да се пазеше от личен Бог или каквито и да било формални идеи за това как човек трябва да се отнася към божественото, като майстор на послушниците, Бардо трябваше да уважава всички човешки религии, даже най-странните. Спомни си, че преди двайсет години бяха дали разрешение на еврейски послушник да носи под вълнената шапка черна шапчица, наречена „ярмулке“. Наистина, мнозина почитаха юдаизма като най-старата религия — прарелигията на Старата Земя, чийто произход Датираше поне четири хилядолетия преди началото на Роенето. Други пък й се присмиваха. Но, каза Бардо, щом били направили изключение от обичая за архаичния евреин, той със сигурност бил в състояние да допусне компромис за дивото момче, което вярвало, че някаква си глупава бяла птица е половината от неговата душа. И така, накрая стигнаха до компромис: един от висшите послушници острига косата на Данло и насапуниса главата му с ухаещ на рози сапун за бръснене. После обръсна целия му череп освен кръг коса на темето. Така, подобно на китайските воини от Старата Земя, той носеше опашка от черна коса, увиснала на гърба му. Опашката бе дълга и гъста като на мускусен бик. Макар че някои от послушниците му се подиграваха, Данло много се гордееше с вплетеното в нея лъскаво перо на Ахира.

Няколко дни след това той най-после положи обета си. Тази година в „Боря“ бяха приети само двайсет и осем просители. Седемнайсет момичета и девет момчета, всички от затънтени планети, чиито имена не му говореха нищо, положиха обет заедно с него и бяха разпределени в различни общежития. Данло се радваше, че са го настанили заедно с Хануман в дома „Пенхалегон“, едно от трийсет и трите момчешки общежития в най-североизточния край на „Боря“. То беше сред най-старите сгради в Академията и носеше прякора „Домът на опасностите“, при това основателно. През хилядолетията сред гранитните му скали бе загинало не едно нещастно момче. Вътрешността му беше строга и аскетична: четири етажа от дялан камък, свързани със спирално открито стълбище. Самите стълби представляваха тънки, разгърнати като ветрило базалтови плочи, докарани от Арцит заедно с другите камъни от сградата. Стъпалата бяха очукани и изтъркани, неравни и на много места изкривени под странен ъгъл, така че човек лесно можеше да се подхлъзне. Много момчета се бяха наранили, като се бяха изтърколили по стълбището или в няколко случая бяха паднали от трийсет метра височина през вътрешния край на спиралата и бяха намерили смъртта си. Постоянно се разгаряше скандал, че не поставят парапет или стена, за да предотвратят такива инциденти. Но основателят на Ордена, омразният Хорти Хосто, беше искал да научи послушниците на предпазливост. И така, тъй като Орденът почиташе традициите си, независимо колко архаични или глупави бяха те, в продължение на три хиляди години послушниците внимателно се бяха изкачвали и спускали по тези ужасни стълби. Истинско чудо бе, че за цялото това време живота си бяха загубили само двайсет-трийсет момчета.

Всъщност четвъртият етаж беше по-внушителен от всички останали, но и достигането му бе по-уморително и опасно. Така че новаците бяха принудени да се тътрят до него, второкурсниците заемаха третия етаж и така нататък до първия, където живееха висшите послушници. Подобно на всички новаци в Дома на опасностите, Данло получи легло на ужасния четвърти етаж. На сутринта, докато другите момчета имаха уроци по пързаляне навън, той се изкачи по спиралното стълбище и попадна на открито пространство с високи арки и много прозорци в дебелите каменни стени. Под двата дълги реда прозорци в централното помещение имаше двайсет спални платформи. Само една от тях бе свободна и Данло прибра всичките си дрехи и кънки в големия дървен сандък, който намери до нея. Там остави и своята шакухачи, грижливо завита в една от неофициалните му роби. Според правилника на послушниците не се позволяваха други лични вещи освен дрехите, но почти всички криеха в сандъците си по един-два ценни предмета. След като си оправи леглото, Данло легна върху белите одеяла и се огледа. Двайсетте арки му напомняха за скелет на кит — дебели ребра от споен с хоросан камък, равномерно разположени по дължината на стаята. Арките поддържаха гредите от каменно дърво на покрива — много от тях бяха напукани. Данло веднага хареса атмосферата в помещението, особено миризмата на старо дърво и слънчева светлина. Хареса му начинът, по който звуците падаха от тавана до пода, когато импулсивно извади флейтата и засвири; навярно заради възрастта й, огромната стая сякаш отекваше от спомени и живот, контрастиращи със студения й аскетизъм.

По-късно Данло видя Хануман ли Тош за първи път след изпитанието им на площад „Лави“. Той влезе в помещението заедно с още осемнайсет бъбрещи, пресипнали, тропащи с обувки момчета. По случайност леглото му бе до това на Данло. Той се приближи и мило му се усмихна.

— Не съм ти благодарил за това, че ми спаси живота — каза Хануман. — Страхувах се, че никога вече няма да те видя.

Той стоеше до леглото на Данло и пристъпваше от крак на крак. Пръстите на ръцете му се движеха като крачета на паяк; изглеждаше някак неспокоен, сякаш не бе сигурен какво изисква от него новото му приятелство. Данло си помисли, че е болен, макар очевидно никой друг да не забелязваше това. Хануман наистина изглеждаше силно променен. Нямаше я убийствената кашлица, треската му, мъртвешката бледност на човек, който скоро ще умре. Нямаше я и косата му — обръснатият му череп беше бял като мида алая. Също като другите послушници, той носеше неофициална роба, но — е някакво небрежно изящество, сякаш бе роден за дрехите на Ордена. Голяма част от деликатността на красивото му лице като че ли беше изчезнала поради бръснатата глава, но така скулите му изпъкваха по-силно, а очите му изглеждаха още по-живи и пронизващи.

Шайда очи, за хиляден път си помисли Данло. И после си спомни, че Хануман му е приятел, прегърна го и извика:

— Хану, Хану, радвам се, че си жив!

Този искрен, несдържан изблик на радост очевидно зарадва Хануман, но от сковаността на тялото му Данло незабавно разбра, че не обича да го докосват. Така беше с повечето цивилизовани хора и Данло отлично го знаеше, затова когато го пусна и се отдръпна, не обърна внимание на тревожното изражение на лицето му.

Другите послушници се събраха около тях. Те бяха присъствали на подвига на Данло на площада и горяха от нетърпение да се запознаят с него.

И Хануман с гордост се зае да ги представи.

— Данло — каза той, — приятно ми е да ти представя Шерборн от Тъмнолуния. — След това в гласа му се прокрадна предпазливост, когато представи дребно момче с бадемовидни очи и живо, присмехулно лице. — И Мадава ли Шинг. Чичото на Мадава е бил майстор акашик, както и прачичо му.

Докато Хануман представяше поред послушниците, Данло подобаващо се покланяше с глава. Момчетата също му се покланяха, като точно спазваха етикета. Всички бяха новаци тук, но подобно на Хануман, бяха учили в елитните училища на Ордена. Момчетата изключително се гордееха с тази си елитарност. По задължение или по навик нито едно от тях не проявяваше открита нелюбезност към Данло. Но като група, те едновременно го презираха като обикновен просител и му завиждаха за лесно добитата слава. Държаха се на разстояние — физическо разстояние на голия каменен под и психическо разстояние на подозрителни погледи, страхопочитание и крехко, измамно превъзходство. Никой не искаше да размени усмивка с него или да го поздрави очи в очи. Той беше популярен, наистина, но с популярността на странен извънземен, затворен поради страх и невежество в зоопарк. Единствено Хануман приемаше приятелството му. Той стоеше до Данло и не се страхуваше да покаже на другите, че презира тяхното поведение. Сърцето на Данло се разкъсваше от начина, по който Хануман стоеше настрани от връстниците си и ги гледаше със светлите си, ледени очи.

Тъй като това беше началото на учебната година в Академията, още никой от послушниците нямаше наставници, занятия и задължения. Данло прекара остатъка от следобеда в неспокоен разговор с Мадава ли Шинг и другите, като отклоняваше въпросите им за произхода си. След неловката вечеря в трапезарията на първия етаж (всички послушници, висши и нисши, се хранеха заедно) Данло и Хануман изтичаха нагоре по стълбите на четвъртия етаж и поиграха на шах. Хануман имаше прекрасен стар шах, направен на Яркона. Черните фигури бяха от каменно дърво, а белите от слонова кост. Хануман бе получил шаха от дядо си на осемгодишна възраст и винаги го беше ценил — това бе едно от малкото неща, които носеше със себе си. Когато момчето подреди фигурите за първата игра, Данло видя, че белият бог липсва. На негово място Хануман бе поставил солница, която вършеше същата работа. Но Данло се натъжи, че е нарушена хармонията на шаха, и се огорчи, когато научи, че богът всъщност не е загубен или счупен. Както му обясни Хануман — като се давеше от гняв — баща му изобщо не одобрявал подаръка. Да изваеш фигура като бог, твърдял той, символизирало ереста, че хакрите (или хората) могат да станат истински богове. Това било престъпление, истинско богохулство спрямо Еде Бога и в нощта на единайсетия рожден ден на Хануман баща му му отнел белия бог като урок по благочестие.

— Дядо ми беше знатен архитект, макар и не четец — каза Хануман. — Не виждаше нищо лошо в това да ми подари шаха. Но баща ми винаги е имал свое собствено тълкувание на доктрината. Винаги беше толкова стриктен. — След като Хануман спечели три игри подред, Данло се върна на леглото си и засвири на шакухачи. Веднъж, точно след като бе изсвирил особено тъжно парче, Хануман му хвърли бърз поглед. Той продължи само миг, този остър, дълбок поглед, но Данло незабавно почувства дълбокото разбиране помежду им, сякаш бяха единствените в стаята, трогнати от музиката.

По-късно същата вечер, в банята до централното помещение се случи инцидент, който още повече щеше да задълбочи връзката между Данло и Хануман. Момчетата взимаха вечерния си душ и си бръснеха главите един на друг. Миришеше на плесен, пот и ароматни сапуни за бръснене. Поради постоянните струи гореща вода, идващи от гейзерите под Града, въздухът беше пълен с пара. Малките сводести прозорци бяха запотени и по плочките на стените се стичаха капки вода. Данло седеше на ръба на горещия басейн. До него Мадава ли Шинг прокарваше бръснач с диамантено острие по черепа на Хануман. Внезапно Мадава поряза Хануман и от главата на момчето шурна кръв. Раната бе съвсем малка, но Хануман я притисна с ръка и се задъха, а очите му се впиха в черно-белите плочки на пода, сякаш виждаше там нещо, което другите не забелязваха.

— Извинявай — каза Мадава, отиде до една от мивките и изми окървавения бръснач под струята гореща вода.

— Ти не си виновен — отвърна накрая Хануман. — Още никой от нас не се е научил да бръсне както трябва.

Мадава се скова и каза:

— Съжалявам. Ще ида да донеса лепило.

— О, не — възрази Хануман. — Аз съжалявам. Съжалявам, че дадох израз на лошото си настроение. Моля те няма ли да ме дообръснеш?

После обясни, че мразел ежедневното бръснене на главата, защото му напомняло за един от ритуалите на собствената му църква. Всички знатни архитекти от Кибернетичните реформистки църкви трябвало да си бръснат главата, практика, наречена „малкото жертвоприношение“. По ирония на съдбата той избягал от религията на родителите си в „нормалния“ Орден, само за да открие, че ежедневно трябва да жертва косата си не за Еде Бога, а заради някаква тиранична традиция, чийто произход никой не помнел.

Точно когато, Мадава поднови работата си и Хануман стисна зъби под стържещия черепа му бръснач, в банята влязоха Педар Сади Санат и още трима висши послушници. Бяха по-едри от новаците и носеха камелайки, като че ли току-що идваха отвън. Четиримата се приближиха до горещия басейн и заплашително се изправиха пред Хануман и Данло. И без това лошото настроение на Хануман незабавно се развали още повече и той бързо размени поглед с приятеля си. Педар, разбира се, го забеляза и това като че ли го разяри.

— Я ставайте! — извика той. — Хануман ли Тош и Данло Дивия — ние дойдохме да ви поздравим, така че поне бихте могли да се изправите и да ни посрещнете подобаващо.

Сякаш мускулите им бяха свързани с общ нерв, двете момчета едновременно се изправиха на ръба на басейна. Данло бе по-висок от Хануман и изглеждаше много по-силен. Всъщност Хануман още имаше да расте и тялото му беше дребно и недооформено, по-скоро момчешко, отколкото мъжко. И двамата бяха голи и съзнаваха голотата си.

— Добре дошли в Дома на опасностите! — каза Педар. — Очаквахме ви.

Педар се извини, че са пропуснали вечерята, и обясни отсъствието им с подвизите им с четири уличници. После закрачи напред-назад пред двете момчета и започна да изучава телата им. Педар беше по-голям от четиримата високи послушници — всъщност от всички момчета в общежитието — и по лицето му имаше най-много пъпки. Докато ги чоплеше, малките му очи бяха впити в Данло. В тях гореше откровена жестокост и ярост. Данло си спомняше подигравките му по време на изпитанието на площада, спомняше си как Педар риташе в лицето му лед и как майстор Бардо го бе зашлевил. И изведнъж разбра, че Хануман (и самият той) едва ли случайно са били разпределени в общежитието на Педар.

— Е, това е леденото момче — каза Педар. — Добре дошъл, добре дошъл! Главният послушник не искаше да те разпредели тук, но ние го убедихме, че твоето пресветло присъствие ще е голяма чест за нас.

Хануман отново погледна към него и абсолютно безизразното му лице уплаши Данло.

Педар удари с крак по мокрите плочки, щракна с пръсти към Данло и каза:

— Не можеш ли да ме погледнеш, диво момче? Съвсем скоро ще е Денят на покорството и тогава ще трябва да ме гледаш, когато ти говоря.

Данло се обърна да го погледне и Хануман го последва. Горещият басейн зад тях клокочеше и вдигаше пара и Данло усети, че по краката му пръскат капки вода.

— Вървете си, моля ви — внезапно каза Хануман. Обикновено ясният му глас звучеше глухо. — Когато дойде Денят на покорството, ще бъдем покорни. Но сега ви моля да ни оставите на мира.

При тези думи Педар наведе глава настрани и започна да се тупа по ухото, сякаш му беше влязла вода. После се обърна към приятелите си.

— Не чувам добре. Стори ми се, че един от тези червеи ме помоли да си тръгна.

— Да, моля те, иди си — рече Данло. Виждаше, че много от момчетата са нагазили в съседния студен басейн. Шерборн от Тъмнолуния, Леандър Морвен и други бяха замръзнали като снежни зайци, наблюдаваха и слушаха.

— Я се виж! — извика Педар, като посочи слабините на Данло и привлече вниманието на всички. Данло също не успя да се сдържи и погледна надолу към дългия белег на бедрото си, където някога го бе промушил копринокореместият глиган. Белият твърд белег лъщеше и приличаше на ледено копие, сочещо към члена му. Сега всички гледаха натам, към оголената главичка и кръглите червеникавокафяви и тъмносини белези. — Какво си направил със себе си, диво момче? Или някоя уличница ти е отхапала кожичката и те е татуирала?

Хануман очевидно не можеше да понесе, че обиждат така Данло, защото стисна юмруци и зае първата стойка на смъртоносното си изкуство.

Но Педар просто му се изсмя и щракна с пръсти по посока на члена му.

— Виж се и ти бе! Ти си просто малко момченце. Това там макаронче ли е, или червей? Чудя се какво ли правят малките момченца с малките си червейчета.

Сега цялото тяло на Хануман трепереше, твърдите мускули по ръцете и бедрата му подскачаха. Зъбите му бяха стиснати, коремът му ту хлътваше навътре, ту се издуваше, докато той с мъка си поемаше дъх. Мадава ли Шинг, който благоразумно се беше отдалечил от горещия басейн и миеше бръснача си на три метра от тях, го погледна и извика:

— Внимавай, Хануман. Ако удариш висш послушник, те очаква незабавно изключване.

Застанал рамо до рамо с приятеля си, Данло почти физически усещаше яростта му. Той вдигна ръка пред устата си и прошепна:

— Недей, Хану, недей.

Тези думи като че ли охладиха момчето, защото то отпусна ръце и бавно се обърна с гръб към Педар.

— Ако някога ме удариш, ще последва нещо повече от изключване — каза му Педар. — Гледай ме, когато ти говоря!

Но Хануман продължаваше да се взира в горещия басейн.

— Проклет да си! — изкрещя Педар и преди Данло да осъзнае какво става, светкавично замахна и зашлеви Хануман по ухото. Ударът едва не го събори. Раната му се отвори, по слепоочието му рукна кръв и закапа по ухото му.

— Не! — каза Данло. Едва за втори път в живота си виждаше човек да удари друг. Страхуваше се, че Педар отново може да удари приятеля му, затова застана между двамата и повтори: — Не.

Педар обаче сигурно бе разбрал, че е прекалил. Зачопли пъпчивото си лице, сякаш съжаляваше, че е загубил самообладание, ако наистина не се срамуваше от постъпката си. После погледна Данло и рече:

— Когато дойде Денят на покорството, ще имам голям избор: дивото момче или червея. Чудя се кой от вас ще ми се покори. През следващите три декади можете да си помислите по въпроса.

После кимна на приятелите си и ги изведе от банята. Хануман продължаваше да гледа към горещия басейн. Стоеше съвършено неподвижен и очите му бяха като огледала, обърнати навътре към душата му.

— Хану, главата ти… тече ти кръв — каза Данло. Докато стояха сред парата, по ухото на Хануман се стичаха капки кръв и капеха по рамото и бледите му гърди.

— Хану, Хану, ако се страхуваш от…

— Върви си — внезапно каза Хануман. — Моля те, върви си.

— Но главата ти кърви — повтори Данло. Като дете го бяха научили, че раните бързо трябва да се лекуват, затова протегна ръка към слепоочието на приятеля си. Но в мига, в който пръстите му докоснаха окървавената кожа, Хануман подскочи, сякаш го е ударила мълния.

— Не! — каза той, отдръпна глава и се обърна с лице към Данло. — Остави ме на мира!

Данло отново протегна ръка към него, този път за да докосне челото му, да изтрие гнева, който неволно бе предизвикал. Това беше типичен алалойски жест, акт на помирение и любезност. Внезапно, със забележителна за толкова слаб човек сила, Хануман го удари по ръката с ръба на дланта си и го отблъсна. Остра болка прониза предмишницата и лакътя на Данло. Той почти не можеше да ги движи, толкова силно бяха засегнати нервите му. Нещо се беше случило с Хануман. Ударът сякаш бе отключил вратата на стая, които изобщо не е трябвало да бъде отваряна. Той отново започна да удря Данло с крака, колене и юмруци. Данло се приближи към него, за да се предпази или за да го хване за китките, да го разтърси и усмири. Докато се бореше с Хануман, той едновременно осъзна много неща: шуртенето на водата, събралите се около тях момчета, които жестикулираха и викаха под плътното було от пара, хлъзгавите от сапуна плочки под краката му и най-ужасното — безумието в светлите очи на Хануман. Това безумие като че ли извираше отникъде, като лава, изригваща от пукнатина в земята. Отначало Данло си мислеше, че Хануман е изпаднал в сляпа ярост, като бясно куче с олигавена муцуна, което ръмжи и се нахвърля на всичко, което му се изпречи на пътя. Навярно го беше объркал с Педар или от действителността на настоящия момент се бе върнал в миналото. После двамата сблъскаха чела, погледите им се впиха един в друг и той разбра, че не е така. Всъщност някак си беше насилил личността на Хануман по начин, невъзможен за Педар. Нямаше представа какво е сторил, за да отприщи такава ярост. Но друга част от него знаеше, знаеше го дълбоко и дори в лудостта си Хануман също го знаеше. Той удряше ли удряше Данло, съзнателно, разбиращо, сякаш свободно приемаше онази своя същност, която бе чиста енергия и унищожение. Много по-късно, когато Данло можеше точно да си спомни събитията, лицето на Хануман — с ясен поглед, лице на човек в пълно съзнание — го преследваше. Но сега имаше само ярост, лакти, и юмруци и капки кръв в изпълнения с пара въздух. Лицето на Хануман беше ужасно и съсредоточено, докато го риташе и изпълняваше движенията на смъртоносното си изкуство. Той силно удари Данло в корема и заби коляно в слабините му. Последва болка — светкавична, ослепяваща агония, която се плъзна по гръбначния му стълб и го остави без въздух. Той се преви и падна, без да изпуска шията на Хануман. Претърколиха се и силно се удариха в ръба на басейна. Нещо — плочка или може би юмрукът на Хануман — удари брадичката на Данло. Зъбите му изтракаха и прехапаха езика му. Той усети вкуса на кръв и внезапно се оказа във водата, плътно притиснал главата на Хануман до гърдите си. Водата изгори кожата му и нахлу в устата му, докато той мъчително се опитваше да си поеме дъх. Данло се задави и може би щеше да потъне, стиснал слабините и корема си като ранено животно. Макар че басейнът бе плитък и водата не стигаше по-високо от пъпа му, той наистина можеше да се удави. „Смъртта е лявата ръка на живота“, сякаш викаше тялото му и в лицето на смъртта, докато се давеше и гърчеше в кипящата вода, той изпита мощно като океан желание за живот. Това беше анимата му дълбоко в клетките на мозъка и кръвта, чиста воля за живот, по-силна от болката в слабините му, по-силна от омразата и смайването. В известен смисъл борбата за живот сливаше в едно и ужас, и радост. Неочаквано Данло възстанови равновесие, отвори уста, за да си поеме дъх, и от нея шурна кръв. Продължаваше да държи Хануман за шията. И Хануман продължаваше яростно да се бие, вкопчил се в гърлото му, като се опитваше да забие пръсти в очите му. Като по-малък, в пещерата на предците си Данло много пъти се бе борил с други момчета, но никога така, никога толкова диво и безмилостно. Сега беше див като морско животно и усещаше силата на живота си да тече по ръцете му. Бе по-силен от Хануман. Той повдигна ръка, завъртя се зад него, хвана главата му и притисна лицето му над врящата вода.

„Животът е дясната ръка на смъртта.“ Стори му се, че някой друг казва тези думи, но после осъзна, че на ръба на басейна е застанал Мадава или някое от другите момчета и вика:

— Пусни го, ще го убиеш!

Той стегна хватката си. Черепът на Хануман беше хлъзгав от горещата вода и кръвта и Данло усещаше фините косъмчета, които Мадава бе пропуснал да обръсне. Ръката му случайно напипа раната. Под пръстите му имаше кръв, кост и отдолу мозък и под всичко — сковаващия крехкото тяло на Хануман като пластове лед — страх. Тялото му беше вцепенено от страх. Той също се бореше за живот и Данло не можеше да натисне лицето му под водата. Знаеше, че трябва да убие Хануман на място, в този момент, с цялата страст за убийство, която необуздано кипеше в него. Той бе алалойски мъж (или половин мъж) и убиването бе ужасна необходимост на живота. Но не можеше да го убие. Кръвта от прехапания му език се разтваряше в стотици копринени нишки във водата и се сливаше с нишките от кръвта на Хануман. Виждаше дълбокото общуване помежду им. В кипящите вълни, които се разбиваха в гърдите му, в горещата вода усещаше свързаност с Хануман, която никога не можеше да се разруши. „Тат твам аси — помисли си той, — това ти си.“ Всички неща бяха свързани с всички неща, сърце със сърце и атом с атом и във всяка част от Хануман — в болката на гърчещото му се тяло и в отчаяните му очи.

— Данло виждаше себе си. Не можеше да го убие, без да убие себе си. „По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“ тогава си спомни как Стария отец го учеше на ахимса и разбра, че не може да го убие. Вече не можеше да убие нищо.

— Хану, Хану — задъхано промълви той, — успокой се.

— Не! Пусни ме!

Данло стоеше зад Хануман, стиснал главата му в дългите си ръце. Езикът го болеше и му бе трудно да говори ясно.

— Хану, Хану, ти алашарет ла шантих. Успокой се! Аз съм твой приятел, не враг!

— Махай се.

Данло отново се помоли:

— Ти алашарет ла шантих. — И притисна с длан устата на приятеля си. Скоро безумието напусна Хануман и той се успокои. Данло здраво го стискаше, притиснал гърди в костите на слабия му гръб. Усещаше тази неподвижност като неочаквано отпускане, преминало от плътта на Хануман в собственото му тяло. Макар че Данло нямаше как да го знае, момчето за първи път в живота си се отпускаше в присъствието на друг. И тогава нещо премина между тях, дълбока увереност, че нито един от двама им никога вече няма да нарани другия.

— Защо ме удари? — прошепна Данло. — Аз съм ти приятел, не враг.

Хануман понечи да отговори и Данло пусна ръката си от лицето му в кипящата вода. Горещи вълни обливаха пръстите му. През парата някъде отгоре се разнесе шляпане на крака по мокри плочки и едно от момчетата извика:

— Натисни му лицето под водата, докато се удави!

— Тихо! — каза Мадава ли Шинг. — Тихо, иначе висшите послушници ще ни чуят и ще хвърлят нас в басейна.

Но повечето от момчетата не викаха, за да искат още насилие. Всъщност те изглеждаха замръзнали от страхопочитание пред сцената, на която току-що бяха присъствали. Гледаха Данло и Хануман, сякаш се страхуваха двете диви момчета да не излязат от басейна.

Данло не им обърна внимание и прошепна в ухото на Хануман:

— Какво има?

— О, не — започна момчето и гласът му се загуби в кипежа на водата около тях. — Извинявай — нараних ли те?

Данло го пусна. Докато Мадава ли Шинг ги викаше да излязат навън, те се гледаха един друг във водата.

— Струва ми се… прехапах си езика — отвърна Данло.

— Извинявай. — Хануман изми окървавения си череп, после каза: — Но си помислих, че искаш да ме убиеш.

— Да те убия!?

— Трябва да ти обясня — рече Хануман и за миг извърна очи към горещата вода. — Трябва да ти обясня, но съжалявам, не мога да говоря тук пред всички. Можеш ли да почакаш, докато всички си легнат?

Данло вдигна ръка и издърпа опашката си така, че да падне върху гърдите му. Перото на Ахира беше малко скъсано и раздърпано — бе го спасил само восъкът, който втриваше в него всеки ден още от прехода си към мъжественост.

— Да — отвърна той и стисна перото с пръсти. — Мога да почакам.

По-късно, след като Мадава залепи раната на Хануман с колаген, дълго след като биха вечерните камбани на „Боря“, студените огнени глобуси угаснаха и всички заспаха, много по-късно, Данло и Хануман се измъкнаха от леглата си и се насочиха към средата на спалното помещение. Стълбището се отвори пред тях като черна дупка в космоса. Те се спуснаха няколко стъпала надолу, не чак толкова, че да слязат на третия етаж, където спяха второкурсниците, но достатъчно, че дебелият каменен под да приглуши гласовете им.

— Извинявай, че те ударих — прошепна в мрака Хануман. — Не исках. Просто бях толкова бесен, толкова уплашен. В теб има нещо. Силата ти, миналото ти, смелостта ти и — прости ми — твоята странност. Искаше да ме докоснеш по лицето, нали? По главата. Глупаво е от моя страна да съм толкова обвързан с миналото си, но на Катава никой никога не докосва никого, ако това може да се избегне. Сигурно ти се струва отвратително. На мен също, когато се замисля. Зная, че трябва да го преодолея. Искам да го преодолея и ще успея. О, толкова е трудно. Струва ми се неприлично да приказвам така за себе си. Толкова самохвално. Във всеки случай, прекалено много мисля за себе си. Но трябва да повярвам, че притежаваме пълна власт над самите себе си. Ако много внимаваме. И в мен има нещо, зная. И въпреки че го зная, не мога да го овладея. Никога вече няма да те ударя. Моля те. Предпочитам да умра, отколкото да те нараня.

Данло слушаше думите на Хануман да се леят като течно сребро от мрака. Чуваше истината в тях, а също и ужасна тъга, усещаше, че приятелят му се страхува да остане сам със себе си. Още по-лошо, той като че ли винаги се наблюдаваше, сякаш стоеше на стража и пазеше през прозореца да не се промъкне убиец. Ако беше благоразумен, Данло можеше да приеме извинението на Хануман — само за да избяга в онази вцепененост на душата, присъща на хората, които искат да скъсат опасно приятелство. Но той не можеше да го направи. Заради опита си с мечтателите — или навярно заради ужасните си спомени от времето, когато болестта бе погубила ума на хората от племето му — Данло се отнасяше към лудостта с безкрайно търпение. Затова се усмихваше сам на себе си, докато Хануман говореше, седеше на студените каменни стъпала и слушаше приятелят му да разказва неща, които не знаеше никой друг.

— Извинявай, че те ударих по лицето — накрая каза Хануман. — И в слабините — добре ли си?

— Да — отвърна Данло и бръкна между краката си под робата, сякаш за да се успокои, че все още е цял. — Сега тестисите ми също изтърпяха болка, за да не останат по-назад от члена ми.

— Извинявай — аз те нараних.

На Данло малко му се гадеше от болката в слабините и от ментовия мирис на колагена, с който беше залепена раната на Хануман. На тъмните стълби, където седяха, миризмите и звуците изглеждаха съвсем близо около тях.

— Раните заздравяват — отвърна той. Хануман дълго мълча, после прошепна:

— Обичам оногова, чиято душа е дълбока, дори когато е ранен и който може да загине от недостатъчно опит: така той с радост обикаля света.

— Пак цитираш своята благословена книга, нали?

— Някои неща не могат да се изразят иначе.

— На приятел можеш да кажеш всичко — отвърна Данло.

— Ще бъдем ли приятели?

— О, благословени Хану! Та ние сме приятели още от първия ден. Приятелството е хала, като кръга на света. И не може да се разруши.

В тишината на стълбището, където шепотът им заглъхваше в открития мрак, в приятелството, те опряха чела едно в друго. Дълго останаха така и разговаряха за живота и съдбата си. Тъй като вярваше в способността на Хануман да пази тайна, Данло му разказа за стремежа си да казва „да“ на живота, където и да го открие.

— Животът — сподели той, — е толкова странен, толкова прекрасен, толкова рядък. Да го виждаш как се ражда, животът. Така учи моят фравашки Стар отец: никога не убивай никаква жива твар, даже в мислите си. Да утвърдиш живота по този начин, напълно, с цялата си душа — това трябва да е начинът да станеш асаря, нали?

После се върнаха в спалното помещение и Данло остана буден, заслушан във вятъра навън и в дишането на деветнайсетте спящи момчета. Късно през нощта на леглото до него Хануман започна да се мята и да бълнува. Отново сънуваше кошмарите си.

— Не, не, татко! — извика той. — Не, не, не! Данло отритна завивките си и се приближи до него. Каменният под леденееше под босите му крака. Той коленичи до леглото на приятеля си. Звездна светлина посребряваше прозорците над тях и се процеждаше на бледи ивици в стаята. Светлото, деликатно лице на Хануман се беше вцепенило от мъка. „От живот“ — помисли си Данло и по алалойски обичай нежно притисна устата на момчето с длан.

— Не трябва да будиш другите? — прошепна той. — Шшт, ми алашария ла, шантих, шантих. Заспивай, братко мой, заспивай.