Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 3
Глейвирането

Тъмният бог се страхувал, че един ден фравашите могат да видят вселената такава, каквато наистина е, и да се изправят срещу него. Затова поставил във всеки от тях орган, наречен „глейв“, който изопачавал възприятията им и ги карал да бъркат илюзията с реалност. „Колко силно е въздействието на глейва?“ — пита Недоволния отец. „Иди да погледнеш в огледалото — отвръща Първия най-малък отец — и ще видиш силата на въздействието му.“

Фравашка притча

В известен смисъл Данло имаше невероятен късмет, че първо срещна Стария отец и неговите ученици, а не други. Вълшебния град — истинското му име е Никогея — може да е студен, суров и негостоприемен за странниците, дошли тук да търсят съдбата си. Никогея е разделен на четири квартала и Зоопарка, където Данло излезе на сушата, е най-негостоприемният от тях, поне за човешките същества. Районите Даргини, Файоли, Елиди — в кое от извънземните светилища или странно миришещи бърлоги на Зоопарка Данло би могъл да се надява на помощ? Макар да не е вярно, че скутарите например убиват мъже за месото им, тези червеевидни канибали не са известни и с доброжелателността си към окаяните. Ако от Даргинските пясъци беше попаднал в района на скутарите, Данло щеше да открие лабиринт от групови килии. И във всяка от тях, през прозрачните восъчни стени с човешки ръст, щеше да види многобройните очакващи очи на скутарско люпило, зяпащо всичко, минаващо наблизо. И никога нямаше да успее да се измъкне от объркващата плетеница от улици — със сигурност щеше да умре там от пренебрежение или студ, или пък ако гладът замъглеше ума му и той посмееше да отвори някоя групова килия с копието си, щеше да се задуши в облак от въглероден окис. И тогава скутарите вече щяха да го изядат, даже ноктите на краката и костите му.

Тези извънземни смятат, че месото никога не трябва да се хвърля на вятъра и нещо повече, те признават, че техен свещен дълг е да изяждат всяко месо, което им предложи съдбата.

Стария отец отведе Данло в дома си в района на фравашите. Или по-скоро помоли учениците си да го отнесат. Отците на фравашите — Най-малките отци, Недоволните и Старите отци — не обичат физически труд от какъвто и да било вид. Смятат, че е под достойнството им. А в много отношения Стария отец бе типичен фраваши. Обичаше да размишлява и да учи другите, а най-много обичаше да учи човешки същества как да мислят. Това беше неговото основание да живее, поне през тази последна, дълбока зимна фаза от живота му. Подобно на всеки Стар баща, той живееше заедно с учениците си в една от многобройните просторни кръгли къщи в сърцето на Квартала на далечниците. (Районът на фравашите е единственият извънземен район извън Зоопарка. Той е уникален във всяко отношение. Единствено там човешки същества и извънземни живеят едни до други. Всъщност човешките същества са заели почти целия район и далеч надвишават по численост фравашите.) Стария отец имаше къща точно до Градската пустош, която е най-големият от всички естествени паркове и гори в Никогея. Къщата беше едноетажна и каменна: кръгли, свързани помежду си стаи, построени около кръгъл апартамент, който Стария отец наричаше свои покои за мислене. В град от гъсто застроени пирамиди и кули, в който пространството се цени високо, такива къщи са — и бяха — проява на екстравагантност. Но са необходима екстравагантност. Фравашите не могат да влизат в сгради, в които над главите им ходят други. Някои твърдят, че това е единственото суеверие на фравашите, други отбелязват, че всички фравашки сгради са покрити с прозрачен купол и че за ясното им мислене е жизненоважно да виждат небето и денем, и нощем.

Почти никой не се съмнява, че самите фраваши са изиграли важна роля за жизнеността на Никогея и следователно за жизнеността на Ордена. Преди три хиляди години пилотите от ордена на Мистичните математици и други търсачи на Неизразимия пламък пристигнали в яркия ръкав на галактиката Стрелец и основали Никогея. Двеста години по-късно в Града на светлината дошли първите фраваши и започнали да преподават своите извънземни мисловни изкуства — халн, ших и остранение. И Орденът процъфтял. Да се учиш, да се просветляваш, да започваш — това е неговият девиз. Само че дали пилотите — сетиците, еколозите и другите — изобщо щяха да се научат толкова добре, ако не бяха дошли фравашите? Затова никой не се съмнява, че фравашите са дали на Ордена най-фините мисловни оръдия, но мнозина смятат, че техните учения са остарели и сухи като изстискан кръвноплод. Епохата на фравашите е мъртва от две хилядолетия, заявяват отрицателите. С всичките си ниски каменни къщи фравашкият район е анахронизъм, казват те, и трябва да се сравни със земята. За щастие — и за фравашите, и за целия народ на Никогея (и за момчето, което всички наричаха Данло Дивия) — господарите на Ордена, които управляват Града, ценяха анахронизмите.

Данло получи стая точно до покоите за мислене на Стария отец. Подобно на стаите на всички ученици, тя беше аскетична, почти без никакви мебели и украса. Нито килим, нито кожа покриваше полирания дървен под; стените представляваха изсечени с абсолютна точност шестоъгълни гранитни блокове, наредени без хоросан. Под прозрачния купол в единия край на кръглата стая имаше ниска спална платформа. Докато се възстановяваше от пътуването си, Данло лежа на това легло много дни. Още докато момчето беше в безсъзнание, Стария отец покани в дома си криолог и резач. Тези специалисти стоплиха краката на Данло и пласт по пласт изцериха увредената тъкан. Когато кристализира в лед, телесната вода се разширява и пръска клетките, особено фината мрежа от капиляри, която е жизненоважна за кръвоснабдяването. Гангрената става неизбежна. Не откриха гангрена, защото краката на Данло не бяха имали време да загният. Резачът, строг дребен мъж от един от изкуствените светове на Камила Луз, каза на Стария отец:

— Момчето е гладувало — не зная защо. Твърдиш, че говори език, който никой не разбира. Е, очевидно е новодошъл в Града. Навярно родителите му са умрели и той не знае, че храната тук е безплатна. А може и да е автист: няма да е първият, скитал се наоколо и умрял от глад. Ще подсиля кръвта му с хранителни вещества. Скоро ще се свести и тогава ще трябва да се храни — отначало със сокове, после с плодове, с богати на скорбяла храни и каквото друго поиска. Бързо ще се възстанови, но…

Стария отец стоеше до леглото на Данло и внимателно слушаше, както винаги слушат фравашите. Изчака резача да продължи, и тъй като мъжът мълчеше, каза:

— Някакъв проблем ли има?

— Трябва да видиш нещо — отвърна резачът, посочи Данло, който спеше по гръб, дръпна завивките и показа на стария отец обрязания член и ярко оцветените белези по него. — Това обезобразяване е извършено съвсем скоро, най-много преди половин година. Навярно момчето е психически болно и само се е обезобразило. А може би… е, това е град на култове и странни секти, нали? Никога досега не съм виждал такова нещо, но това не означава нищо. Чух, че момчето се опитало да те убие с архаично оръжие. Как го наричаш — копие ли? Вярно ли е? Не, не ми казвай, не искам да ми се налага да повтарям нещо, което може да е само слух. Но внимавай, почитаеми. Не съм сетик, но всеки може да види дивотата по лицето на това момче. Как го наричат, Данло Дивия ли?

По-късно същия следобед Данло се свести и прекара повечето от следващите десет дни в леглото, като ядеше и спеше. Другите ученици му носеха храна, гъсти месни супи в паници, плодове и хляб, натрупани в мозаичните чинии, които Стария отец бе донесъл от родния си свят. Макар че не можеше да разговаря с учениците, Данло им отваряше много работа. Навярно никой друг не е в състояние да яде толкова много, колкото гладният алалой. А въпреки че не беше алалой по рождение, момчето се бе научило да „яде за цял сезон“, както казваха в племето му. Поглъщаше плодове от ю, печени снежни ябълки и кръвноплодове. Преживя първата си несръчна среща с пшеничните нудълси и стотиците други непознати храни на Цивилизованите светове. Харесваше му всичко, даже жълтокожият, болезнено сладък плод, наречен банан. Той обичаше да яде и да се чуди на всичко, което се беше случило, пак да яде и с пълен корем да потъва в прекрасната топлина на леглото. Всъщност от всички чудеса на цивилизацията Данло смяташе за най-чудно леглото. Дюшекът бе мек и в същото време еластичен, а и миришеше приятно. Покриваха го възхитително меки долни кожи. Не бяха като онези, с които беше свикнал, а много по-фини — милиони отделни косъмчета коприна на шагшай, оплетени на нишки и втъкани заедно в нещо, което един от учениците на Стария отец наричаше „чаршаф“. Данло не можеше да си представи, която и да било жена да може да изтъче такъв чаршаф. Колко време щеше да й отнеме това? Кафяво-белите одеяла също бяха изтъкани от вълна на шагшай. Не бяха толкова меки, колкото чаршафите, но все пак достатъчно меки, за да притиска лице в тях и да оставя топлината им да го приспива.

Постепенно обаче доволството му отстъпваше пред стотици съмнения и тревоги. Мислите му се проясниха и абсолютната неестественост на новия му живот го правеше неспокоен. Поведението на учениците, които идваха и си отиваха, беше необяснимо. Как готвеха храната, която му носеха? От какво беше месото, което ядеше? Как се казваха животните — трябваше да знае имената на убитите животни, които му даваха живот, за да може да се моли за душите им. Нима тези хора не разбираха най-простото нещо? И колко души живееха в тази чудовищна каменна колиба? Бе преброил шестима други ученици освен онези, които беше срещнал на брега — и четири от тях бяха жени. Чудеше се дали всички те са племенни братя и сестри. Как бе възможно това? Лицата на някои бяха бели като на тлъсториба. Неколцина като черния мъж на брега трябва да бяха изгорили кожата си с огън. Всички те като че ли бяха на възрастта на приемните му родители Хайдар и Чандра, макар че странните им слаби лица го затрудняваха да определи годините им. Къде бяха старците на това странно племе? Къде бяха децата им? Защо не чуваше бебешки плач в по-дълбоките части на колибата?

Стария отец на три пъти дойде да го види. Данло отново се замая от неспособността си да реши дали това същество е човек, или животно. Никой човек не можеше да диша през такъв малък черен нос. Никой човек нямаше такива дълги и изящни крайници и толкова деликатна уста и лице. Но пък и никое животно нямаше очи като слънцето, целите златни и горящи със съзнание. И нито животните, нито мъжете можеха да се похвалят с такива невероятно големи полови органи, каквито висяха между краката на Стария отец. Тестисите му не се виждаха (дългата бяла козина на корема му навярно ги скриваше), но членът му беше огромен и безподобен. Всъщност членът му не бе единичен орган — всички мъжки фраваши притежават хемипениси, две големи, свързани помежду си тръби от плът, разположени една върху друга. Стария отец не се опитваше да се покрие или да застане така, че един от краката му да препречи тази забележителна гледка. Беше облечен само в лъскавата си козина и в презрението си към човешкото чувство на срам.

— Данло — каза той и гласът му прозвуча като музика. — Диви Данло, хайде да посвирим на шакухачи.

И без повече думи даде знак на Данло да извади бамбуковата флейта изпод възглавницата. Показа му как да поставя пръстите си върху дупките, показа му как да духа в мундщука от слонова кост. Данло незабавно взе инструмента. Скоро той вече свиреше и Стария отец излезе от стаята, за да види какво ще открие сам. (Фравашите не обичат да преподават разни неща. Цялото им изкуство се е развило в търсене на начин на преподаване, а не на неща, които да преподават. Всъщност непреводимата фравашка дума за учене означава нещо като „Начинът“.) Чистите тонове и кратки мелодии, които Данло изтръгваше от шакухачи, бяха прости, но трудни за разбиране за всичко, което имаше власт над него. Музиката беше едновременно натрапчива и успокоителна. По-късно, след много дълги вечери, прекарани във взиране в звездите през прозрачния купол и в свирене, Данло заключи, че звукът на шакухачи го успокоява, тъкмо защото е натрапчив. Подобно на самотния вик на Ахира, той зовеше към дивотата в него и го изпълваше с радост, че е жив. Само в това възвисено състояние можеше да забрави ежедневните си очаквания и безпокойства и да слуша как свещената музика на живота пее в кръвта му. Песента на живота — той свиреше на шакухачи и нейните чисти тонове му напомняха за алтджиранга митджина, мечтаното време. Той често оставяше музиката да го отнесе там. Като ранена птица, търсеща убежище на планинска скала, Данло оставаше в мечтаното време, докато отново възвърна целостта си. Това бе опасно, защото как щеше да се върне в ежедневния свят на сняг, замръзнала киша и болка, ако придобиеше вкус към безкрайността? Винаги трябваше да има време просто за живеене. Някъде в края на звука на шакухачи, там, където той прииждаше като порой от течна светлина, трябваше да има равновесие и хармония — винаги трябваше да има хала. Да, беше опасно да свири на шакухачи и също толкова опасно да търси хала, но всъщност обичаше тази опасност.

Малцина стигаха до такова самопознание в толкова ранна възраст. Данло го използва и започна да се наслаждава не само на музиката, но и на смущаващите преживявания в този нов за него свят. Една от жените — тя имаше златна коса и Данло смяташе, че се казва Фейет — му показа как да използва прибори, наречени „клечки за хранене“. Неговата непохватност и неумение с дървените клечки не го засрамваха. Пред погледите на любопитните студенти, които често идваха да го наблюдават, той оставяше клечките настрани, тъпчеше в устата си шепи нудълси и когато свършеше, изтриваше мазните си ръце в лицето си. Мислеше си, че на цивилизованите хора нещо трябва да не им е наред, щом не искат да докосват храната си, сякаш се нуждаеха от разделяне от живота или нещата, които някога са били живи. И бяха невежи за най-основните познания. До неговата стая имаше помещение, което повече приличаше на килер. Всяка сутрин Данло влизаше вътре, клякаше и изхвърляше изпражненията си през дупка в пода, любопитно наглед устройство, наречено „мултрум“. В него също пикаеше и тъкмо тук бе нещото, което го дразнеше: дупката на мултрума почти се изравняваше със северната стена на килера — трудно можеше да застане с гръб към стената, без да падне в дупката. Но трябваше да стои в тази неудобна поза, за да пикае на юг. Нима цивилизованите строители на този килер не знаеха, че мъжът винаги трябва да пикае на юг? Очевидно не. А що се отнасяше за самите изпражнения, какво ставаше, щом паднеха в дупката? Как се връщаха в света? Дали в мултрума живееха торни бръмбари или други животни, които щяха да изядат изпражненията му? Не знаеше.

Въпреки стотици подобни неизвестности, Данло бързо натрупа мускули и плът. Скоро отново можеше спокойно да ходи и това го удивляваше, защото продължаваше да очаква пръстите на краката му да почернеят от загниване. Дадоха му да разбере, че не трябва да напуска стаята си, затова започна да се разхожда вътре и после, тъй като в много отношения все още бе момче, да тича назад-напред, за да изгаря огромните количества храна, които изяждаше. Някой му даде чифт кожени чехли и той откри, че след като набере скорост с малко тичане, може да се плъзне по полирания под почти като по влажен лед. По този начин се забавляваше — когато не свиреше на шакухачи, — докато самотата и любопитството му не станаха непоносими. Нямаше да е редно да пренебрегне желанията на по-възрастните от него и да напусне стаята, но още по-нередно беше, помисли си Данло, Стария отец и неговото семейство да оставят госта си сам.

Една нощ, след като другите си легнаха (или поне така предполагаше той), Данло излезе навън, за да проучи къщата. Наметна одеялото на раменете си и си обу чехлите, иначе бе гол. Разбира се, бяха взели мръсните му кожи, за да ги изгорят, и не му дадоха нови. Хрумна му, че другите навярно смятат, че срамът от голотата му ще е достатъчен, за да го задържи в стаята му. Фравашите не смятат, че жилищните пространства трябва да се затварят с врати, така че Данло без никакво затруднение излезе в тесния коридор. От единия му край се разнасяше кънтящ ритмичен звук, сякаш някой напяваше, а от другия — тишина и мирис на смачкани борови иглички. Той тръгна към тишината, тръгна към боровия аромат, който се усилваше с всяка следваща крачка. Шестоъгълни каменни блокове обточваха двете страни на коридора — бяха ледени на пипане и поглъщаха тихото шушнене от триенето на мъхнатите му чехли в пода. Студени огнени глобуси, разположени на всеки пет метра, хвърлеха пъстра светлина. Данло се дивеше на последователните сини и червени багри и можеше да се самоубие, като пъхнеше ръка в някой от глобусите, но те бяха високо над главата му и нямаше как да ги достигне, дори с края на шакухачи. Той следваше огнените глобуси в тишината и вървеше по коридора, който спираловидно завиваше към средата на къщата.

И неизбежно попадна в покоите за мислене на Стария отец. Стария отец седеше на фравашки килим в абсолютния център на стаята, но отначало Данло не го забеляза, защото беше прекалено зает да зяпа всичките необикновени неща. Никога не си бе представял толкова много предмети на едно място: до кръглата стена имаше дървени ракли, гошарпи, древни книги, хиюми от различни компютри, решетки сълки и витрини със скулптурното изкуство на петдесет различни раси; по лавиците бяха подредени сто и шест различни музикални инструмента, повечето от които извънземни. По пода нямаше голи места — килими покриваха стаята, като често се застъпваха и сложните тъкани мотиви се сблъскваха един с друг. Навсякъде имаше огромни глинени саксии с растения от други светове. Данло зяпаше това изобилие от предмети, толкова противоречащо на останалата част от къщата. (Или от малкото, което беше видял от нея.) Мнозина смятат, че фравашите би трябвало да живеят в същия аскетизъм, който изискват от учениците си, но всъщност не е така. Те са типични вещомани: събират неща не за статус или по принуда, а за да стимулират мисленето си.

— Данло — разнесе се мелодичен глас от глъбините на стаята. — Ни лируя ла, ни лурия мансе ви алалой, Данло Дивия, син на Хайдар.

Данло рязко завъртя глава и изненадано погледна Стария отец. Стария отец като че ли изобщо не се изненадваше да го види. А дори да беше изненадан, фравашите се стремят винаги да поддържат заншин, състояние на спокойна умствена бдителност дори пред лицето на опасност или изненада.

— Шантих — рече Данло, автоматично отвръщайки на традиционния поздрав на народа си. Той поклати глава и се зачуди как мъжът-животно е научил този поздрав. — Шантих, господарю. Мир отвъд мира. Но си мислех, че не знаеш думите на човешкия език.

Стария отец даде знак на Данло да седне срещу него на килима. Момчето се намести с кръстосани крака и прокара пръсти през гъстата козина на килима. Мозайката от бели и черни птици — или животни, които приличаха на птици — го очарова.

— А хо, докато през последните десет дни ти се лекуваше, аз научих езика ти.

Самият Данло не беше успял да научи много от езика на цивилизованите хора; не бе в състояние да проумее как някой би могъл да разбере всичките чужди думи на друг и да ги подреди както трябва.

— Възможно ли е? — попита той.

— За човешко същество не е възможно, поне без впечатване. Но Отците на фравашите са много добри в ученето на езици и в боравенето със звуци. В архивите на лингвистите в Академията има записи на много архаични и мъртви езици.

Данло поглади стомаха си и премигна. Въпреки че говореше на човешкия език, единственият език, способен да постигне истинската човечност, изразена в Песента на живота, Стария отец използваше думите по странен, труден за разбиране начин. Изведнъж на Данло му се пригади, сякаш нищо на света никога повече нямаше да има смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това „впечатване“? Какво е това „академия“? И къде са другите? Черният мъж, който ме държеше на брега? Жената със златната коса? Къде са ми дрехите? Копието ми? Във всички колиби във Вълшебния град ли има баня? Как става така, че по тръбата тече гореща вода и се излива в леген? Откъде идва? Как се загрява? И какво е „фраваши“? Ти човек ли си, или животно? И къде…

Стария отец тихо подсвирна, за да го прекъсне. Фравашите са най-търпеливи от всички създания, но обичат да разговарят за нещата едно по едно.

— Аххх, ти ще имаш много въпроси — каза той. — Както и аз. Хайде да задаваме най-важните един по един и да не се отклоняваме прекалено с по-незначителните въпроси, които ще възникнат. Човешките същества, отклоняващи се начини на мислене — о, не, това не е силата им. А сега, като начало, аз съм фраваши от клана на Верния игромислител от света Фравашинг, както го наричат човешките същества. Всъщност аз съм животно, както и ти. Разбира се, почти универсално явление за човешките езици е да отделят човека от останалото животинско царство.

Данло кимна, макар да не вярваше, че Стария отец наистина разбира единствения човешки език, който имаше значение. Човекът определено принадлежеше към животинското царство — същността на Песента на живота беше свързаността на човека с всички неща от света. Но човекът бе онова, което не можеше да се ловува, и единствено той би могъл да разбере великото пътуване до другата страна на деня. Хората се молеха за душите на животните, които убиваха; животните не се молеха за хората.

— Ти си фраваши, така ли? От друг свят? От друга звезда? Тогава е истина, че светлините в небето горят с живот! Сред звездите живее живот, така ли?

— Така е, да. На много планети има живот — поправи го Стария отец. — Защо не беше сигурен в това?

Данло притисна кокалчетата на пръстите си в меката вълна на килима. Лицето му гореше от срам и изведнъж се почувства ужасно, че като че ли знае толкова малко, а всички останали толкова много.

— Откъде идваш, Данло?

С тих глас, който често пресекваше от напрежението да си спомня болезнени неща, Данло разказа за пътуването си през леда. Не спомена за бавното зло и за смъртта на народа си, защото се страхуваше Стария отец да не разбере, че деваките са били докоснати от шайда.

Известно време Стария отец слушаше със затворени очи. После ги отвори и погледна нагоре през прозрачния купол. На Данло му се стори, че в съзнанието му има нещо странно. То сякаш литваше като ято китикееша, за да се раздели и пренареди без предупреждение, и да променя посоката си, като че ли го преследва снежен бухал.

— Аххх, това е забележителна история — накрая каза Стария отец.

— Съжалявам, че вдигнах копието си срещу теб, господарю. Можех да те убия и това щеше да е много лошо, защото изглеждаш разумен и съзнаващ като човек.

— Благодаря ти — отвърна Стария отец. — О хо, да притежавам съзнанието на човек — това наистина е рядък комплимент, благодаря ти!

— Моля — съвсем сериозно каза Данло. Още не беше усвоил изкуството да чува фравашкия сарказъм и наивно прие думите на Стария отец, без да търси скрития им смисъл. — Ти изглеждаш съзнаващ като човек — повтори той, — и все пак на брега не направи нищо, за да се защитиш. Нито изглеждаше уплашен.

— Наистина ли щеше да ме убиеш?

— Бях много гладен.

— О хо! — рече Стария отец, — има един стар-прастар закон: въпреки че ти би ме убил, аз не мога да те убия. Законът на ахимса[1]. По-добре да умреш, отколкото да убиеш. Та така: никога не убивай, никога. Никога не убивай и не наранявай другиго, дори в мислите си.

— Но животните са създадени за ловуване. Когато си гладен, да убиеш е добро — даже животните го знаят.

— Наистина ли?

Данло уверено кимна.

— Ако нямаше убиване, светът щеше да е прекалено препълнен с животни и скоро нямаше да остане нито едно, защото всички щяха да умрат от глад.

Стария отец затвори очи и бързо ги отвори. После погледна към една от лавиците с музикални инструменти в отсрещния край на стаята. Докато сякаш разглеждаше колекцията си от дървени флейти, подобни на шакухачито на Данло, той каза:

— Данло Дивия — ако наистина си живял сред алалоите, името ти е избрано правилно.

— Роден съм в племето на деваките.

— Чувал съм за тях. Те са алалои като другите племена още по на запад, нали?

— Защо да те лъжа?

Стария отец го погледна и се усмихна.

— Знайно е, че когато пристигнали на този свят, предците на алалоите се каркирали, каркирали плътта си. Да, каркирали всяка част от тялото си във формата на много древни, първобитни човешки същества, наречени неандерталци.

— Неандерталци ли?

— Алалоите имат космати тела като неандерталци, мускули и кости, дебели като дървета ю, лица като гранитни планини, а хо! Ще ми простиш, ако отбележа, че не приличаш много на неандерталец.

Данло се зачуди на начина, по който Стария отец използваше думата „каркиран“. Данло разбираше „каркирането“ като коренно преобразуване на личността или истинската същност, но как бе възможно някой да промени формата на тялото си? И деваките не бяха ли от този свят? Не се ли бяха появили от Великата утроба на Времето на първата сутрин от съществуването на света? Не можеше да отрече обаче, че деваките изглеждаха така, както казваше Стария отец.

— Баща ми и майка ми — отвърна Данло — били от Вълшебния град. Дошли на Куейткел, където съм се родил аз. Те умрели и Хайдар и Чандра ме осиновили.

Стария отец се усмихна и любезно кимна. За фравашите усмихването е лесно като дишането, макар че с огромна трудност са усвоили несръчния обичай на кимането с глава.

— Колко си годишен, Данло?

Той понечи да отвърна на Стария отец, че е на тринайсет, но после се сети, че четиринайсетият му рожден ден трябва да е преминал в края на дълбоката зима, някъде сред леда.

— Живял съм четиринайсет години.

— Четиринайсетгодишните девакски момчета напускат ли родителите си?

Лицето на Данло отново пламна от срам. Не искаше да обяснява, че родителите му са умрели. Той отдръпна одеялото, което скриваше слабините му, и посочи члена си.

— Обрязаха ме, нали така? Можеш да видиш, че съм мъж. Мъжът може да пътува докъдето трябва.

— А ха, мъж! — повтори Стария отец. — Как е да си мъж на толкова ранна възраст?

— Само мъжът може да разбере — закачливо отвърна Данло. И после, след миг на размисъл, прибави: — Трудно е — много трудно.

Той се усмихна на Стария отец и получи безмълвен, разбиращ отговор. Стария отец имаше най-милата усмивка, която Данло можеше да си представи. Да седи заедно с него му носеше спокойствие, почти също толкова пълно, колкото да седи пред мъждукащата каменна лампа в студена нощ. И все пак в Стария отец имаше нещо, което не можеше точно да определи, нещо, което изобщо не беше успокояващо. От време на време вниманието му към Данло се съсредоточаваше почти със силата на адски измамното зимно слънце. После се разсейваше или по-скоро възприемаше момчето само като един от многобройните предмети в стаята и интелектът му изглеждаше студен като ледник.

— О хо, Диви Данло, трябва да ти кажа нещо. — Стария отец преплете дългите си пръсти и отпусна брадичка върху ръцете си. — Повечето хора ще се усъмнят в твоя разказ. Може би трябва да внимаваш какво говориш.

— Защо? Защо да внимавам? Мислиш, че съм излъгал? Не, не съм. Истината си е истина. Да не съм сатинка, че да лъжа другите просто за удоволствие? Не, не съм лъжец и сега е моментът да ти благодаря за гостоприемството и да продължа пътуването си.

Той се опита да се изправи, но Стария отец постави длан на рамото му и рече:

— Поседи още малко. Хо, хо! Аз мога да чуя истината в думите ти, но други не притежават тази способност. И разбира се, да чуваш истината не е същото като да я знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

Стария отец бавно подсвирна, после отвърна:

— Ще ти е трудно да го разбереш. Но ето: възможно е човешкото същество да изхвърли истинските спомени и да придобие нови. Лъжливи.

— Но споменът си е спомен — как е възможно да изхвърлиш спомена?

— Има как, Данло.

— И как могат да се придобият спомени? Кой би искал да си спомня нещо недействително?

— О хо, има много хора, които копнеят за лъжливи спомени, за нова действителност, разбираш ли? Те търсят възбудата от новото. Искат да каркират ума също както каркират тялото. Някои хора извайват телата си, за да приличат на извънземни или според модата. Някои биха искали да са извънземни, да познаят съвсем различни изживявания. Повечето хора ще решат, че ти, Диви Данло, просто трябва да си си внушил алалойската действителност.

— Но защо?

— За да си такъв, какъвто искаш: не е ли такава същността на човешкото?

— Не зная — искрено призна Данло.

Стария отец се усмихна и любезно сведе глава от уважение към сериозността на усилието, с което Данло приемаше думите си. После болезнено и с безкрайна предпазливост стана да направи чай.

— Аххх! — изсумтя той. — Оххх! — Хълбоците му пропукаха от артрита. Би могъл да иде при който и да е резач в Квартала на далечниците и да си поръча нови хълбоци, но презираше всички телесни подмладявания. Стария отец пресече стаята, отвори един от дървените шкафове и от лъскав, син чайник наля чай в две чаши. Данло не видя огън или светлина на каменна лампа и не можеше да се досети как е подгрят чаят. Стария отец се върна и му подаде една от чашите. — Помислих си, че може би ще ти е приятно да пийнеш ментов чай. Трябва да ти е студено в тази стая.

И наистина, Данло едва не трепереше. Останалата част от къщата — поне неговата стая и коридорът — се затопляше с горещ въздух, който тайнствено излизаше от отвори в пода, но в покоите за мислене на Стария отец беше почти също толкова студено, колкото и в снежна колиба. Данло седна със свити към гърдите си колене и плътно придърпа одеялото около себе си. После отпи от чая. Бе прекрасен, едновременно студен и горещ, лют и сладък. Той седеше и отпиваше от чая, като си мислеше за всичко, което му беше казал Стария отец. От коридора се разнасяха далечни гласове, които отекваха по виещата се спирала от камък. Стария отец му обясни, че учениците пеят в стаите си и повтарят нощните си мантри, словесните лекове, които щяха да успокоят умовете им. Данло отпиваше от чая, слушаше музиката на словесните лекове и след известно време започна да изравя от ноздрите си парченца от онова, което алалоите наричат „лед от носа“. Според единствените обичаи, които познаваше, той сърбаше чая си и ядеше съдържанието на носа си. Алалоите не обичат да хвърлят храна и изяждат почти всичко, което може да мели коремът им.

Стария отец усмихнато го наблюдаваше и рече:

— Трябва да научиш нещо за мъжете и жените в Града, ако вече не го знаеш, а хо, а ха!

— Да?

— Всяка общност — дори извънземните — определя кое поведение е позволено и кое не. Разбираш ли?

Данло достатъчно добре знаеше какво подобава да прави мъжът — или поне така си мислеше. Беше ли възможно, запита се той, Песента на живота да разказва за друго поведение на алалойските мъже, когато не са край жените и децата? Поведение, за което той да не знае? А може би мъжете от Града имаха своя собствена Песен? Очевидно не различаваха доброто от злото, как иначе щяха да му дадат храна, без да му кажат имената на изядените животни?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна той, смачка между пръстите си малко лед от носа и хвърли зелената топчица в устата си.

Стария отец замълча за миг, после с ъгълчето на устата засвири особено, ниско тирале. Едното му око бе затворено, другото отворено, огромно златно слънце, което блестеше към Данло. Музиката беше странна, предизвикателна и непреодолима. Той продължи да свири с ъгълчето на устата си, докато забележително подвижните му устни започнаха да изговарят думи от другата страна.

— Трябва да разбереш — накрая каза Стария отец, — че сред Цивилизованите светове като цяло съществува йерархия на отвращение към отворите. Така е, да. — Той продължаваше да свири, като си акомпанираше и подчертаваше думите си с извънземна мелодия. — Пред погледа на други или дори сам, не е толкова отвратително да сложиш пръст в устата си, отколкото в ухото си. Ха, ха, но е по-приемливо да човъркаш носа си, отколкото пикочния канал или ануса си. Ноктите, отрязаните коси, мазолите и прочее никога не се ядат.

— Цивилизованите хора не ядат лед от носа, така ли? — попита Данло. Изведнъж осъзна, че градските хора трябва да са безумни като стадо мамути, натъпкали се с ферментирали снежни ябълки. Безумно беше да си внушаваш лъжливи спомени, ако това наистина бе възможно. И да ядеш животни, без да кажеш молитва за душите им — безумие. Безумните хора не познаваха хала; те навярно дори не знаеха за съществуването й. Той кимна, сякаш всички абсурди, които беше видял през последните няколко дни, имаха някакъв смисъл.

— Ами женската йони? — попита Данло и отпи от чая си. — Какво равнище заема този отвор в йерархията на отвращението?

Стария отец отвори окото си и затвори другото, усмихна се и отвърна:

— Аххх, това е по-трудно. Сред някои групи хора йони никога не може да се докосва с пръсти, дори насаме от самата жена. Особено насаме. Други култури упражняват изкуството на оргията и изискват публично докосване от мнозина. Дори позволяват върху йони да се отваря друг отвор като например устата.

Данло направи кисела гримаса. Още от единайсетгодишна възраст той се бе наслаждавал на любовната игра с момичетата и младите жени от племето си. Някои практики не бяха разпространени дори сред разпътните деваки. Някои мъже обичаха да ближат женските процепи. Те бяха презирани и ги наричаха „рибоядци“, макар че на никого не би му хрумнало да им каже какво трябва и какво не трябва да ядат. Разбира се, никой не би близал жена, докато кърви или след като е родила, нито пък биха я докосвали в такива моменти. Всъщност мъжът изобщо не можеше да гледа жена в очите, когато тя отделяше кръв или каквато и да е тъкан — възможно ли бе хората от Цивилизованите светове да са безумни и да не знаят това?

— Добре ли си, Данло? — попита Стария отец. — Изглеждаш болен.

Данло не беше болен, но не бе и съвсем добре. Внезапно се уплаши, че Фейет и другите жени в дома на Стария отец не знаят, че трябва да извръщат очи по време на периодичното си кървене. Ами ако погледите им докоснеха неговия и кръвта от мензиса им оцветеше зрението му със силата на женските тайнства? И после още по-отчайваща мисъл: как нормалният човек изобщо би могъл да се надява да живее в такъв безумен свят?

— Ти, изглежда, разбираш тези… хора — каза Данло на Стария отец, поглади корема си и погледна корема на Стария отец или по-скоро погледна под него към косматия му двоен член. И неочаквано попита: — Фравашките жени с две йони ли са? Фравашите също ли имат йерархия на отвращение към отворите?

— Не — отвърна Стария отец, довърши чая си и остави чашата на килима. — Отговорът и на двата ти въпроса е „не“.

— Защо тогава ти имаш два члена?

— А ха, толкова нетърпелив! Разбираш ли, горният член… — той протегна ръка между краката си, повдигна члена си в шепа и дръпна краекожието назад, за да разкрие влажната, червена главичка — … се използва само за секс. Долният е за пикаене.

— Аха.

Стария отец продължи да свири и каза:

— Няма йерархия на отвращението. Но, о хо, по-младите фраваши, поне някои от тях се отвращават, че човешките мъже използват една и съща тръба и за пикаене, и за секс, както всички се отвращават, че скутарите използват един и същ край на тръбата и за ядене, и за отделяне.

Данло погледна члена на Стария отец и се зачуди как можеше да твърди, че е мъж — или по-точно старейшина на племето си, — щом членът му не беше обрязан? Дълго слуша красивата, смущаваща мелодия на Стария отец преди да го попита за това.

— Аххх, различни народи — отвърна Стария отец, спря да свири и изцяло отвори и двете си очи. — Различни мозъци, различни самоопределения, различен живот! Мъжът е мъж е мъж — фраваши: така е, да, разбираш ли го, Данло, мислиш си, че знаеш така, както огледалото отразява всичко, нали така мислиш? Огледалото: то те обвързва в глейвиране.

— Не разбирам.

— Още ли не си се запитал защо цивилизованият живот е толкова различен от живота на твоите алалои?

В този момент Данло си задаваше точно този въпрос. Той затаи дъх за миг, защото се страхуваше, че това безкрайно странно извънземно животно може да бръкне в ума му и една по една да изтегли мислите му. Накрая събра смелост и погледна Стария отец право в слънчевите очи.

— Можеш ли да влезеш в главата ми така, както човек влиза в пещера? Можеш ли да виждаш мислите ми?

— Аххх, разбира се, че не. Но мога да виждам сенките на мислите ти.

— Сенките на мислите ми ли?

Стария отец взе чашата си от килима и я вдигна срещу светлината на глобуса.

— Както истинските предмети хвърлят сенки, по които може да се определи формата им, така е и с мислите. Така е, да: сенките на мислите. Сенките на твоите мисли са ясни като сянката на тази чаша. Мислиш си, че народът на Града — и фравашите! — трябва да е безумен.

— Ти наистина виждаш мислите ми!

— А ти глейвираш! — усмихна се Стария отец. — Глейвираш, а човешките същества са майстори на глейвирането. Глейвиране: да си измамно мил към самия себе си, безсмислено да ласкаеш светогледа си. О, Данло, ти приемаш, че възгледите ти за света са истински единствено на основата на собствената си реакция. Каква реакция, какъв опит, какво необичайно изкуство на живеене? Погледни разрезите по члена си. Дърветата и скалите в гората са живи — казваш ти. Целият живот е свещен! Майка ти ти е казвала много думи, нали? Откъде знаеш онова, което знаеш? Откъде го е знаела майка ти и нейната майка преди нея? Алалоите имат двеста думи за лед, научих аз. Какво щеше да виждаш, ако имаше само една дума? Какво можеш да видиш? Народът на Никогея: той има много думи за онова, което ти познаваш само като „мисъл“. Би ли искал да научиш тези думи? Разбираш ли! Когато гледаш към ледено поле, ти си слагаш очилата, за да не те ослепи. И така, когато гледаш към света, ти си слагаш очилата на обичая, навика и племенните мъдрости, за да не те подлуди истината. Аххх, истината — кой не би искал да види света точно такъв, какъвто е? Но вместо това ти го виждаш отразен в собствения си образ; виждаш себе си отразен в образа на света. Винаги. Огледалото — то е винаги там. Глейвиране, глейвиране, глейвиране. Ето какво прави глейвирането: то задържа умовете ни на определено място, в традиционно познание или начин на мислене, в ограничена представа за самите нас. И така ни обвързва със самите нас. А щом сме себеобвързани, как изобщо можем да виждаме истините отвъд? Как изобщо можем да виждаме истински?

— Песента на живота разказва за виждането — рече Данло. — На втората сутрин от началото на света, когато Ахира отворил очи и видял свещената планина, наречена Куейткел, дълбоките води на океана, непроменливи и вечни, и истината за света.

— А ха — каза Стария отец. — Дарих ти любимата си флейта и сега ще ти дам още един дар, една обикновена дума: „епистан“. Това е зависимостта или потребността да знаеш нещо като абсолютно вярно.

— Но истината си е истина, нали така?

— Трябва да ти даря още една дума, от устните ми в твоя ум: „епистнор“.

— И какво е „епистнор“?

— Епистнор е невъзможността да знаеш абсолютната истина.

— Ако това е вярно — с усмивка отвърна Данло, — как да разбираме кои действия са подобаващи и кои не?

— Ах, много добре построен въпрос! — Стария отец седеше и подсвирваше омайваща мелодия. Известно време очите му бяха притворени.

— И какъв е отговорът на въпроса? — попита Данло.

— О хо, иска ми се да знаех. Тъжно ми е да го кажа, но ние фравашите сме много по-добри в задаването на въпроси, отколкото в отговорите им. Обаче. Обаче възможно ли е истината за едного да е безумие за друг?

Данло се замисли за това, докато слушаше свиренето на Стария отец. Нещо в музиката го разстройваше и докосваше отвътре, почти сякаш звуковите вълни удряха направо сърцето му и го караха да бие по-бързо. Той разтри гърлото си, преглътна и рече:

— На брега, когато вдигнах копието да те убия, мъжът с черната кожа ме погледна така, сякаш съм безумен.

— О, това е било нелюбезно от негова страна. Но Луистър — той се казва така — Луистър е благороден мъж, най-благородният от мъжете. Отдал се е на ахимса и не може да понася насилието.

— Той ме нарича Данло Дивия.

— Е, струва ми се, че ти си много див.

— Защото ловувам животни за храна ли? Как си мисли Луистър, че ще оцелее извън Вълшебния град, ако не ловува?

— А ти как си мислиш, че ще оцелееш в Града, ако не се научиш на цивилизован живот?

— Но ако се науча на живота на безумни мъже… тогава няма ли и аз да обезумея?

— Човешките същества в Никогея имат своя собствена истина, Данло, както сам ще видиш. И чуеш.

После музиката на Стария отец се усили и Данло можеше да я почувства в корема си. Това беше музика на поразителни нови хармонии, музика, изпълнена с копнеж и неувереност. Фравашките Отци майсторски използват музиката, за да манипулират емоциите на тялото и ума. Преди десет милиона години, живеещи на уплашени, разпокъсани групи, прафравашите усъвършенствали използването на звука като защитно оръжие срещу хищниците. Тези примитивни звуци се бяха развили в могъща музика. Фронталните лобове на мозъка на всеки фравашки Отец изцяло са заети със създаването и тълкуването на звука, особено звуците на думите и музиката. Те използват музиката като средство, за да унижават съперниците си, да успокояват болни бебета или да ухажват неомъжените женски от клановете си. Всъщност фравашите са започнали да възприемат действителността от музикална гледна точка или по-скоро да „чуват“ музиката, отекваща във всички неща. За тях всеки ум има определен ритъм и тоналност, теми, които се изграждат, украсяват и повтарят, като мелодията на соната; във всеки ум има и по-дълбоки хармонии и дисонанси и те с радост пеят на душите на всеки, който ги слуша. Данло естествено си нямаше и представа от това развитие. Някаква част от него обаче — дълбоката, слушаща част — знаеше, че музиката на Стария отец вътрешно го побелява. Внезапно му се пригади и той притисна ръце към пъпа си. Гаденето си проби път до ума му и Данло се разтревожи, че това кратко, тясно разбиране на Вълшебния град някак си е изопачено или измамно. Той започна да разтрива корема си с юмрук и каза:

— Откакто се събудих в леглото си се чудя… за много неща. Но най-много се чудя защо никой не се моли за душите на убитите животни.

— Никой не се моли, така е.

— Защото не знаят, че трябва!

— Да се молиш за животните е твоята истина, Данло.

— Нима намекваш, че истината на Молитвата за Мъртвите не е абсолютно вярна?

— Аха, истината — ти си почти готов за нея — отвърна Стария отец и пак почна да пее. — Различни народи, различни истини.

— Но каква истина би могъл да притежава един безумен народ… че да не знае имената на животните или да не се моли за тях по време на пътуването им към другата страна на деня?

Въпреки че гласът на Данло трепереше и че трябваше да преглътне обратно горещите си стомашни сокове, за да не повърне, въпреки че част от вътрешния му свят се разпадаше като малку под тежък ботуш, той бе готов да научи нещо фантастично, някаква ужасна нова истина или начин на мислене. Каква можеше да е тази нова истина обаче, беше невъзможно да си представи.

— Данло — каза Стария отец, — месото, което си ял в моя дом, не е месо от животни.

— Какво!

— В хранителни вани се отглеждат клетки, които са програмирани да растат, да се размножават, да…

— Какво!

— Аххх, трудно е да се обясни.

Сега и двете очи на Стария отец бяха отворени, два златни пожара, пламтящи със задоволство и радост. Наслаждаваше се да причинява на Данло психическа болка. Той беше фраваши, а фравашите не без основание са известни като „светите садисти“. Истина от болка — това е разпространена фравашка поговорка. Стария отец не обичаше нищо повече от това да причинява ангслан, свещената болка, болката, която идва от висше разбиране.

— Месото на Цивилизованите светове е култивирано почти като кристали и се отглежда пласт след пласт във вани със солена вода.

— Не разбирам.

— Представи си: самостоятелни плаващи тъкани, огромни розови парчета месо, които растат ли растат. Всъщност месото повече прилича на растение, отколкото на животно. Така е, да: няма костите, нервите и връзките с мозъка на живото животно. Просто месо. Не се налага да умират животни, за да осигурят това месо.

От мисълта, че е ял месо, което всъщност не е месо, на Данло му се пригади. Той разтри схванатия си врат, закашля се и преглътна, за да не повърне. Как можеше да се моли за душите на мъртвите животни, когато за да осигурят това месо, не бяха умрели никакви животни? Дали това месо изобщо притежаваше истинска душа, истински живот? Данло притисна стомаха си и простена. Навярно мисленето му наистина беше ограничено от старите му представи, навярно, както би казал Стария отец, той глейвираше и бе прекалено обвързан от познатите си начини на мислене, за да вижда ясно нещата. Но ако беше така, как изобщо би могъл да знае каквото и да е? Като пътник, загубен в спускащата се белота на моратет, Данло потърси някой познат обичай, някой спомен или познание, което да насочи мисленето му. Спомни си, че след раждане жените от неговото племе сваряват и изяждат кървавата плацента. (Всъщност той не би трябвало да знае това, защото то се отнасяше към тайното знание на жените. Но веднъж, когато бе на девет години, се беше промъкнал дълбоко в пещерата, където на мъжете бе забранено да ходят, и със страхопочитание беше наблюдавал как ражда племенната му майка Саня.) Когато се изяждаше това парче месо, не се казваха никакви молитви. Никой не би могъл да си помисли, че плацентата има душа, за която да се молят. Данло се опита да мисли за цивилизованото месо като за плацента, но не успя. „Месото на Града никога не е било част от живо животно!“ Как можеше да се откаже от ловуването, за да яде такова месо? Животните щяха да бъдат обезчестени, ако престанеше да ги ловува и да споделя живота им. На хората, които отглеждаха месо по същия начин, по който слънцето караше горските ягоди, снежните ябълки или други растения да узряват, трябва да им имаше нещо. Нещо ужасно. Определено трябваше да е шайда да яде месо, което никога не е било живо.

— О, Данло, запомни, че мнозина мъже и жени от Града живеят по закона на ахимса: никога не убивай и не наранявай животно, никога, никога. По-добре да умреш, отколкото да убиеш.

Изведнъж ментовият чай, хилядите непознати предмети в покоите за мислене, уханието на бор от тялото на Стария отец и безпощадната му музика — всички странни усещания и мисли станаха прекалено много за Данло. Той падна на четири крака и избълва върху килима съдържанието на корема си.

— О! — изпъшка Данло. — О, не!

Огледа се за парче стара кожа или друго нещо, с което да почисти кашата. Според всичко, на което го бяха учили, трябваше да се засрами, че е изхабил добра храна, но когато си помисли какво е ял, Данло се задъха, преви се и отново повърна.

— Аха, хо, трябва да ти благодаря, че украси този килим със същността на болката си. И майка ми би ти благодарила тя го изтъка от космите на тялото си.

Данло погледна красиво изтъканите черни и бели птици на килима, сега плуващи в избълваното от него. Птиците не са създадени да плуват, помисли си той, и се изпълни с отчаяното желание да заличи следите от случилото се.

— Не се безпокой — внимателно каза Стария отец. — Както ти обясних, фравашите не изпитват отвращение към телесните отвори, нито пък към онова, което понякога излиза от тях. Ще оставим това да изсъхне, за да ни напомня.

Ново безумие, помисли си Данло, и внезапно усети, че умира да избяга от това безумие, да избяга към родния си Куейткел, където приемната му майка щеше да му направи горещ кръвен чай и да му попее, докато пощи въшките от косата му. Искаше му се това пътуване към безумието да е свършило, искаше му се светът отново да е спокоен и нормален. Знаеше, че би трябвало незабавно да избяга от стаята, но нещо го задържаше коленичил на килима, загледан в красивото лице на Стария отец.

— Сега се започва — каза на Данло той и се усмихна. Беше най-святият от светите садисти, но всъщност бе и още нещо. — Кой ще покаже на човек точно какъв е? О хо, глейвирането, глейвирането — опитай се да съзреш самия себе си, без да глейвираш.

Данло докосна бялото перо, завързано в разрошената му черно-червена коса. В тъмносините му очи блестеше любопитство и ужасна воля, въпреки настъпващата лудост. Усещаше, че се загубва в несигурност, в онази безмълвна морарет на душата, от която винаги се беше извръщал със страх и отчаяние. Осени го внезапно вледеняващо разбиране: възможно бе всичко, което знаеше, да е измамно или още по-лошо, условно и остаряло. Или още по-лошо — недействително. Всичките му познания за животните и света — недействителни. В този безумен Град на светлината спокойно можеше да няма как да различи реалното от нереалното. Поне за момче, невежо и диво като него. Той обаче все още вярваше, че трябва да има начин да види истината на действителността, колкото и силно да бушуваше, бяла, дива и хаотична като най-ужасната виелица. Някъде трябваше да има висша истина над истините, на които го бе научил приемният му баща, определено над онова, което биха могли да знаят Стария отец и цивилизованият народ на Града. Навярно дори над Песента на живота. Къде щеше да намери тази истина, не можеше да каже. Знаеше само, че някой ден трябва да открие истината за света, за всички светове във вселената и да я види такава, каквато наистина е. Щеше да живее заради истината — обеща си го. И когато накрая истината станеше негова, най-после щеше да познае хала и да живее в мир с всички неща.

Сама по себе си, тази неочаквано разкрита насока на пътуването на живота му беше част от висшата истина, за която мислеше като за съдба, и нетърсената свързаност на цел и възможност го изпълни с удоволствие. Във вътрешността му хаосът се бе втъкал в самата спирала на живота, но и се раждаше нова наслада от възможностите на този живот. Вече не се страхуваше от лудостта. От облекчение (и като реакция на всички абсурди, случили се тази вечер) той започна да се смее. Ъгълчетата на очите му се набръчкаха и въпреки че се мъчеше и покриваше устата си с ръка, той не можеше да спре.

Стария отец се вгледа в очите му, докосна го по челото и рече:

— Само луд или светец може да се смее в лицето на този вид унищожение на личността.

— Но… — с мъка отвърна Данло между пристъпите на смях, — ти каза, че трябва да погледна към себе си… без да глейвирам, нали така?

— А хо, но не мислех, че ще се справиш така добре. Защо не се страхуваш от себе си като другите хора? Така обвързан със самия себе си?

— Не зная.

— Знаеш ли, че да се смееш на самия себе си е ключът към бягството от глейвирането?

Данло се усмихна на Стария отец и реши да му разкрие историята на раждането си, която Чандра често бе повтаряла. Макар Соли Трипръстия да беше признал, че Чандра не му е истинска майка, на Данло му се искаше да вярва в тази история, защото тя като че ли обясняваше много за самия него. От друга страна, Чандра навярно бе присъствала на раждането му и беше променила историята съвсем малко.

— Казват, че съм се родил със смях — започна Данло. — Още с първия си дъх, вместо да плача, аз съм се засмял на студа и светлината. Тогава не съм бил аз, а просто бебе, но естественото състояние, смехът… ако смехът е звукът на първото ми аз, когато се смея, аз се връщам там и всичко става възможно, нали така?

Затворил едното си око, Стария отец болезнено кимна. И после попита:

— Защо дойде в Никогея?

— Дойдох, за да стана пилот — просто отвърна Данло. — Да си направя кораб и да плавам в замръзналото море, там, където сияят звездите. Да открия хала. Единствено по средата на Великия кръг ще съм в състояние да видя… истината за света.

Близо до Стария отец, върху ниска черна лакирана маса имаше купа със семена шрада, кафеникавочервени и големи, колкото кокалче на човешки пръст. Стария отец протегна ръка, взе купата в скута си, загреба пълна шепа семена и започна да ги яде едно по едно.

— О — каза Стария отец, като дъвчеше с големите си челюсти. — Искаш да направиш още едно пътуване. При това толкова опасно — мога ли да, ти разкажа притчата за пътуването на Недоволния отец? Мисля, че ще ти е забавно. Удобно ли ти е? Искаш ли да седнеш върху възглавница?

— Не, благодаря — отвърна Данло.

— Е, тогава, ах… отдавна, много отдавна, на острова в най-големия океан на Фравашинг дошло време Недоволния отец да напусне родното си място. Всички Недоволни отци, разбира се, трябва да напуснат родния си клан и да потърсят гостоприемство в друг, на друг остров — иначе клановете ще станат затворени и фравашките отци няма да могат да се учат на мъдростта на далечните места. В подготовка за пътуването си Недоволния отец започнал да събира всички семена шрада на острова. Първия най-малък отец го видял и го отвел настрани. „Защо събираш толкова много семена? — попитал го той. — Не знаеш ли, че фравашите ще изобретят кораби едва след пет милиона години? Не знаеш ли, че ще трябва да плуваш до острова на новия си живот? Как можеш да плуваш с пет хиляди килограма семена?“ А Недоволния отец отвърнал: „Тези семена шрада са единствената храна, която познавам, и когато стигна на новия остров, ще ми трябва всяко едно от тях.“ При тези думи Първия най-малък отец подсвирнал и казал: „Не смяташ ли, че на новия си остров ще откриеш храна?“ А Недоволния отец възразил: „Но семената шрада растат само на този остров и без тях ще умра от глад.“ На което Първия най-малък отец се засмял и рекъл: „Ами ако се окаже, че това е притча и твоите семена шрада изобщо не са семена, а твоите най-дълбоки разбирания?“ Недоволния отец му казал: „Не разбирам“ и отплувал в океана с всичките си семена. И потънал и никога не успял да види новия си остров.

Завършил разказа си, Стария отец самодоволно загреба в купата и напъха в устата си семе шрада. И после още едно, и още едно. Дъвчеше и ядеше семената бавно, но почти без да спира. Те издаваха горчив мирис, който Данло намираше за отблъскващ. Стария отец му каза, че за човешките същества е опасно да ядат семената, поради което не му ги предлага. Каза му и други неща. Хитро, като грижливо подбираше думите, той започна да въвежда Данло в трудната фравашка философия. Това беше целта му като фравашки Стар отец — да търси нови ученици и да ги избавя от смазващата, задушаваща тежест на разбиранията им. През по-голямата част от вечерта Стария отец слуша Данло, вслушваше се за ритмите, подчертаните срички, нюансите и ключовите думи, които щяха да издадат основните предразсъдъци на ума му. Разбира се, както отдавна бяха открили фравашите, всеки човек придобива уникален репертоар от навици, обичаи, представи и вярвания. Тези концептуални затвори ограничават и задържат ума, както бързо замръзващият лед улавя пеперуда. Стария отец имаше дарбата и призванието да открива специфичните думи ключове, които можеха да отключат умствените затвори на учениците. „Онова, което е съградено с думи, с думи може да се разгради“ — казваше стара фравашка поговорка, почти също толкова стара, колкото сложния им и могъщ език, който наистина беше много стар.

— Вярванията са клепачите на ума — каза Стария отец. — Начинът, по който държим нещата в умовете си, е безкрайно по-важен от онова, което държим там.

— Тогава как трябва да държа истините на Песента на живота?

— Ти сам трябва да решиш.

— Искаш да кажеш, че Ейейе, Гаури и Нунки, всички животни от мечтаното време — че са само символи на съзнание, така ли? На начина, по който съзнанието се съдържа във всички неща?

— Така е, да: възможно е да виждаш животните като архетипи или символи.

— Но Ахира е моето второ аз. Наистина. Когато затворя очи, аз мога да го чуя да ме зове.

Данло каза това с усмивка. Макар сега самият той да се съмняваше във всичко, което някога беше научил, в мъдростта на предците си, все пак виждаше много истини. Тъй като не бе съвсем готов със съвсем гол ум да се сблъска с универсалния хаос (и тъй като имаше прекалено силна воля, за да замени лесно алалойската тотемна система с извънземната философия на Стария отец), Данло реши да не се отказва от нито една частица от своята мъдрост без основание и размисъл. По някакъв начин, по-дълбок от обикновения символ, Ахира продължаваше да е негово второ аз. Когато се заслушаше, Ахира продължаваше да го зове, зовеше го на пътуване към звездите, където най-после можеше да намери хала.

— Толкова много странни думи и странни идеи — каза той. — Толкова е странно всичко, което се случи тази вечер.

— Аха.

— Но трябва да ти благодаря, че ми дари тези странности.

— Моля.

— Трябва да ти благодаря и че ме взе в своя дом и ме храни, макар че, разбира се, не мога да ти благодаря за това, че ме храни с шайда месо.

— О хо! Моля — алалоите са много любезни.

Данло отметна гъстата си коса от очите си и попита:

— Знаеш ли как мога да стана пилот и да плавам от звезда на звезда?

Стария отец взе празната си чаша и я хвана между косматите си ръце.

— За да станеш пилот, ще трябва да постъпиш в Ордена. Така е, да: Никогея, този наш Нереален град съществува единствено, за да образова елит от човешки същества, да ги посвещава в Ордена.

— Има ли… преход в този Орден?

— Преход, точно така. От много, много светове идват момчета и момичета, които искат да станат пилоти. И сетици, програмисти, холисти и провидци — не можеш да си представиш разнообразието от мъдрост, което съществува. Но е трудно да влезеш в Ордена, Данло. Може би е по-лесно да напълниш празна чаша с чай само като си го пожелаеш.

Фравашите не обичат да казват, че нещо не е възможно, затова той се усмихна на Данло и тъжно засвири.

— Трябва да продължа пътуването си — каза Данло.

— Човек може да направи много пътувания. Всички пътища водят към едно и също място, така казват Старите отци. Ако искаш, можеш да останеш тук и да се учиш заедно с другите.

В покоите за мислене не се чуваше нищо друго освен хрускането на семената. Докато разговаряха, пеенето от другите стаи в къщата беше стихнало.

— Благодаря ти — отвърна Данло и докосна бялото перо в косата си. — Карееска, безмерна милост, ти си толкова мил, но аз трябва да продължа пътуването си. Можеше ли да ми помогнеш по някакъв начин?

Стария отец продължи да свири още известно време, после отвърна:

— В друга епоха може би бих те поканил в Ордена. Но сега фравашите нямат официална връзка — никаква! — с господарите и майсторите, които решават кои ще станат пилоти и кои не. И все пак, имам приятели в Ордена. Имам приятели и има най-нищожна възможност.

— Да?

— Всяка година, в края на лъжезимата, се провежда своего рода състезание. Изпитание! Петдесет хиляди далечници, дошли в Никогея с надеждата да влязат в Ордена. Само шейсет от тях се избират за посвещаване. Най-нищожната възможност, Данло, съвсем мъничка възможност.

— Но ти ще ми помогнеш с изпитанието, нали?

— Ще ти помогна, само… — Сега очите на Стария отец бяха две огледала, отразяващи смелостта на Данло в лицето на сляпата съдба, неговата енергия и оптимизъм, рядката му дарба за живот. Но фравашите никога не се задоволяват само да отразяват всичко онова, което е най-свято в други. Вътре винаги трябва да има място за ангслан, свещената болка. — Ще ти помогна, само че трябва завинаги да запомниш едно нещо.

Данло бавно разтри очи и попита:

— Какво?

— Не е достатъчно да търсиш истината, колкото и благородно да е това пътуване. Истината никога не е достатъчна, никога, никога! Ако станеш пилот, ако пътуваш към центъра на вселената и гледаш към звездите и тайните истини, ако по някакво чудо видиш вселената такава, каквато е, това не е достатъчно. Трябва да успееш да кажеш „да“ на онова, което видиш. На всички истини. Независимо от страха или болката, да кажеш „да“. Що за човек би могъл да каже „да“ в лицето на истината? Така е, да: аз ще те науча на асаря. Той е оптимистът, който може да гледа злото, болестта и страданието, всички най-ужасни въплъщения на Вечното Не и да не полудее. Той е великодушният, който може да потвърди истината на вселената. О, но с какво изкуство, с каква яснота на зрение? О, Данло, кой има волята да стане асаря?

И Стария отец започна да пее жива, възторжена песен, която накара Данло да се замисли за страха и съдбата. След като му пожела лека нощ, той се върна в стаята си, върна се по дългия каменен коридор при мекотата и топлината на леглото си, но не успя да заспи. Лежа буден, като свиреше на шакухачи и мислеше за всичко, случило се в покоите на Стария отец. Да стане асаря, да казва „да“ на шайдата, халата и другите истини на живота — никоя друга идея не го бе вълнувала толкова силно. Ахира, Ахира, дали той, Данло Дивия, притежаваше волята, за да стане асаря? Свири на шакухачи цяла нощ и му се струваше, че в глухата странност на музиката може да чуе отговора: „Да“.

Бележки

[1] Хиндунсткият принцип за ненасилие. — Б.пр.