Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Част втора: Боря

Глава 6
Изборът

Отправната точка на архитектското — или едическо — разбиране е идеята, че Бог е сътворен по образ на човека. Тази идея разглежда човека и Бога като свързани чрез тайнствена връзка. От високомерие човекът поискал да му се направи образ като съвършен и потенциално безграничен Бог. В това човек се отразява в Бога, превръща се в партньор в тази себереализация. Човек и Бог толкова тясно принадлежат един на друг, че като че ли са създадени един за друг. Човек намира удовлетворение в Бога.

Енциклопедия Британика, 1754-то издание, Десета ревизирана стандартна версия

На двайсет и петия ден от лъжезимата, през 2947 г. от основаването на Ордена, в колежа „Боря“ се проведе ежегодният Фестивал на нещастните просители. „Боря“ е първият от колежите на Ордена и заема голяма част от Академията, която всъщност представлява отделен град в града Никогея. В най-източния край на Никогея, точно в подножието на планината, се намират близо два квадратни километра общежития, кули, зали и тесни червени плъзги, кръстосващи добре поддържаните площи. Висока гранитна стена (наречена е „Ранената стена“, защото някога южната й страна била разрушена с водородна бомба) обгражда Академията от три страни и отделя просторните й сгради от гъсто застроените пирамиди в Стария град. Откъм източната страна на Академията няма стена. Или по-скоро планините Уркел и Атакел се издигат толкова стръмно, че образуват красива естествена стена от лед и скала. Някои студенти роптаят срещу такава насилствена изолираност от мръсния, по-органичен градски живот, но повечето намират спокойствие в компанията на себеподобни умове, а не самота, отчуждение или отчаяние.

Призори в това свежо, ясно утро Данло мина с кънките си по градските улици и стигна до Ранената стена. Там, на тясната червена плъзга през Западната порта, той зачака заедно с другите просители, дошли да постъпят в Академията. Данло беше един от първите пристигнали, но скоро, когато слънцето изпълни небето, зад него започнаха да се редят хиляди момичета и момчета (и доста от техните родители) от повечето Цивилизовани светове. В продължение на цели пресечки във всички посоки улиците, излизащи на Ранената стена, преливаха от кандидат-студенти, облечени в парки, кимона, пончо, кожени роби, чуки, пуловери, бабри, раса и камелайки, дрехи от всевъзможна кройка и материал. Мнозина от просителите бяха нетърпеливи и мърмореха ругатни, докато чакаха да отворят голямата желязна порта.

— Подранили сме — каза някой зад Данло. — Но е нормално да си помислиш, че ще ни пуснат вътре, за да не мръзнем тук.

Данло огледа стената, която обграждаше Академията. Бе висока колкото трима високи мъже и покрита с пукнатини и сивкави лишеи. Винаги беше обичал да се катери по скали, затова се зачуди дали не би могъл да открие опора в дяланите блокове и да се прехвърли оттатък. Защо, запита се той, някой би построил стена вътре в града?

— На този проклет свят е адски студено — наставниците ми изобщо не ми казаха, че ще е толкова студено.

Най-после портата се отвори навътре и просителите бавно се заточиха по една от главните плъзги на Академията. Зад Данло имаше много мърморене, викане и бутане, особено на онези пресечки, където не бе ясно как би трябвало да се слеят опашките. На няколко места се стигна до бой. В повечето случаи това бяха кратки, несръчни сблъсъци, придружени с проклятия, размахване на юмруци и припрени извинения, когато околните разтърваваха побойниците. Зад портата обаче цареше ред. Облечени в официалните си бели роби, десетките послушници от „Боря“ бързо разделяха момичетата от момчетата и ги отвеждаха на групи в различните сгради из Академията.

Данло — заедно с още две хиляди момчета — бе отведен през колежа на висшите специалисти „Лара Сиг“ в голяма полусферична постройка, наречена „Ледения купол“. Под него имаше пързалки за кънки, писти за шейни и ледени полета, на които се играеше онази убийствено бърза игра, известна като хокий. Тази сутрин обаче ледените полета пустееха — в продължение на стотици метри послушниците бяха натрупали по тях вързопи с износени бели роби. До всеки вързоп имаше сандали, завързани през ремъците с бяла панделка. Данло усети мирис на стара вълна и гранивата смрад на кожа, пропита с човешка пот. Един от по-големите послушници — главен послушник Сахейл Федърстоун, високо момче с бръсната глава и сериозно лице — посочи на Данло и другите да си изберат роба и чифт сандали.

— Слушайте сега, слушайте — каза послушникът на най-близката група. — Трябва да си съблечете всички дрехи и да си сложите просителската роба.

— Но тук е адски студено! — възрази недоволното момче до Данло. — Да не би да трябва да стоим боси на леда, докато ровим из купчина смрадливи стари обувки? Проклетите ни крака ще замръзнат!

Главният послушник не му обърна внимание, както и повечето други момчета — поне не му обърнаха сериозно внимание. Малцина бяха доволни, че се налага да се съблекат голи на такова ледено открито място, но повечето не искаха да изпъкват с оплаквания и направиха както им казаха. Въздухът внезапно се изпълни с шум: разкопчаване на ципове, шумолене на тъкани материи, тракане на кънки и глъчка от хиляди гласове. Послушниците минаваха сред голите момчета, събираха дрехите и кънките им и в замяна им даваха номер.

— Твоят номер е седемстотин двайсет и девет — каза един пъпчив послушник, когато уви якето на Данло около кънките му и го завърза на вързоп. — Трябва да го запомниш, за да си получиш дрехите след състезанието.

Скоро всички момчета бяха голи и мнозина трепереха. Кафявата, бялата или черната им кожа бе настръхнала. Около купчините роби нямаше много място, но въпреки това всяко момче внимаваше да не се допира до съседите си. Докато чакаха реда си край купчините, всички плахо оглеждаха голите си тела, сравняваха и мислено преценяваха.

— Побързайте, моля. Съвсем замръзнах!

Тези думи се разнесоха от пълничко момче, обгърнало гърдите си с ръце. Кожата му имаше тъмнокафявия цвят на кафе, очите му излъчваха страх. То подскачаше от крак на крак и докосваше леда с нежните си стъпала колкото може по-бързо и кратко. Изглеждаше глупаво и смешно, като странно насекомо, танцуващо върху гореща блестяща мазнина.

— Побързайте, моля!

Момчетата пред Данло бясно ровеха из робите и мереха сандали. Навсякъде по леда бяха разхвърляни бели панделки. Данло откри, че като събере няколко, може да стъпи върху тях и да не усеща илка-хара, паренето на голия лед. Той стоеше, стиснал в ръка бамбуковата си шакухачи, и търпеливо чакаше реда си, наблюдаваше и чакаше и през цялото време съзнаваше, че много от момчетата също го наблюдават. Те гледаха слабините му, члена, който Трипръстия Соли беше обрязал и покрил с пъстри белези. Уникалното обезобразяване приковаваше очите им. И Данло гледаше към другите момчета или по-скоро бързо преценяваше очертанията на гладките им цивилизовани тела. Нито едно от момчетата не бе обрязано — всички имаха краекожия, скриващи главичките на членовете им, и следователно бяха момчета, а не мъже. Някои от тях имаха още да растат, гърдите им бяха слаби и тесни, членовете им бяха почти колкото кутрето на Данло. Но дори по-големите момчета, с дългите си, напълно развити членове, не бяха обрязани. Въпреки опита си с опасностите на глейвирането, той не можеше да ги приеме за равни. (Всъщност Данло се безпокоеше за собствената си мъжественост, защото как щеше да стане истински мъж, без да довърши прехода си и да чуе цялата Песен на живота?) Не, той беше съвсем различен от всички други и това го изпълваше едновременно със срам и гордост. Никой не бе толкова висок и як. Свикнал със студа, Данло спокойно стоеше и чакаше. Все още беше прекалено слаб от гладуването предишната година; сухожилията и костите му изпъкваха под обветрената му кожа и дългите плоски ивици мускули потръпваха всеки път, щом си поемеше дъх. Повечето от момчетата бяха слаби, мършави и бледи като снежни червеи или покрити със сланина като тюлени. Дори неколцината атлети сред тях изглеждаха пухкави и разглезени. Те го наблюдаваха — наблюдаваха различните части на тялото му — със смесица от ужас, завист и страхопочитание.

Имаше обаче още едно момче, което също изпъкваше сред другите, макар и поради различни причини. Докато навличаше свободна груба вълнена роба и нахлузваше чифт сандали, Данло го чу да говори за Еде Бога и Кибернетичната универсална църква — тема, която безкрайно го интересуваше. Той си проби път сред тълпата по пързалката и стигна до ниското, слабо момче, привлякло вниманието и на другите около него.

— Разбира се, всички Кибернетични църкви почитат Еде като Бог — казваше момчето. — Но истинската църква, създала Вилда, е тази на архитектите.

Данло тихо каза молитва, после прошепна:

— Шантих, шантих.

Момчето — казваше се Хануман ли Тош — сигурно чу думите му, защото се обърна и любезно кимна с глава. Имаше най-старото младежко лице, което човек би могъл да си представи, гладко като нов бял лед и без никакви белези, нещо нехарактерно дори за петнайсетгодишен юноша. В същото време изглеждаше странно изтощено, сякаш вече е живяло хиляди пъти и всеки следващ живот е бил изпълнен с разочарования, скука, болка, лудост и нещастна любов. Момчето се усмихна на Данло с пълните си, чувствени устни: красива усмивка, едновременно срамежлива и предизвикателна. В много отношения беше хубаво момче. Фините му лицеви кости бяха деликатни, почти чуждоземно изящни. Данло си помисли, че трябва да е или полуангел, или полудемон. Косата му бе жълто-бяла, с цвета на отражението на ледовете на хоризонта, а кожата му беше невероятно бледа, почти прозрачна, тънка обвивка от плът, която едва ли можеше да го предпазва от студа и жестокостта на света. Очите му бяха светлосини, живи и ясни като на впрегатно куче. Данло никога не си беше представял, че може да види такива човешки очи. В тях имаше прекалено много чувствителност и страдание, страст и гняв. Всъщност Данло мигновено намрази тези дяволски, шайда очи. Започна да мисли за това странно момче като за „Дяволоокия“ и изпита ярост, от която или веднага трябваше да избяга, или да го убие.

Но кръгът от бъбрещи момчета, който заобикаляше Хануман, се затвори и въвлече Данло в разговор. Привлече го също сребърният език и обаянието на Хануман.

— Аз съм Хануман ли Тош от Катава. Какво означава „шантих“? Красива дума — красива и натрапчива.

Как би могъл Данло да обясни безмерния покой на цивилизовано момче с очи, сякаш излезли от най-ужасните му кошмари? Хануман трепереше в сандалите и робата си и очаквателно го гледаше. Въпреки привидната крехкост на дългата му шия и голи крайници, които стърчаха от робата, той добре понасяше студа. В него имаше нещо, което липсваше на другите момчета, някакъв вътрешен огън или мощна целенасоченост. Беше вдигнал юмрук до устата си и кашляше в студения въздух, но въпреки болката си, изглеждаше изпълнен с решителност и напълно съзнаваше преценяващия поглед на Данло.

— Шантих — отвърна Данло — е дума… на която ме научи баща ми. Всъщност това е официалният край на молитва.

— И на какъв език е? И от каква религия? Данло бе предупреден да не разкрива миналото си, затова избегна въпроса.

— Забравих да се представя — каза той. — Аз съм Данло. — И с усмивка сведе глава.

— Просто… Данло?

Не искаше да му казва, че е Данло, син на Хайдар, чийто баща беше Уисент, синът на Нури Мечкоубиеца. Усещаше, че другите момчета го наблюдават и си шепнат.

— Наричат ме Данло Дивия — отвърна той. Едно мускулесто момче със свадливо лице зад Хануман се разсмя и извика:

— Данло Дивия — що за име е това?

Някой друг прибави:

— Данло Дивия, безименното дете.

Данло изведнъж усети болка във врата и очите му запламтяха от срам. Започна да диша дълбоко и равномерно, както го беше учил Хайдар, като оставяше студеният въздух да навлиза в дробовете му и да лишава яростта му от горещина. Още няколко момчета му се присмяха. Повечето обаче запазиха мълчание — очевидно се съмняваха, че е разумно да се закачат с такова яко наглед момче. С перото в косата си и тъмносините си очи Данло наистина изглеждаше див.

Хануман отново се закашля — силна, мъчителна кашлица, която разкъсваше гърдите му и караше очите му да се насълзяват. После, когато си пое дъх, попита:

— Кой е родният ти свят?

— Роден съм тук.

— Нима? В Никогея? Тогава трябва да си свикнал със студа.

Данло потърка ръце и подуха на пръстите си, за да ги стопли. Мъжът, помисли си той, не би трябвало да се оплаква от неща, които не е в състояние да промени. Затова просто отвърна:

— Може ли някой изобщо да свикне със студа?

— Аз определено не мога — каза Хануман и отново се закашля. И после: — Толкова е студено — как издържаш? Известно време Данло го гледа как кашля и рече:

— Болен си, нали?

— Болен ли? Не, не съм — просто въздухът е толкова студен, че прорязва дробовете ми.

След поредния му пристъп на кашлица Данло реши, че Хануман наистина е много болен. Някога, като малко момче, той бе гледал как племенният му брат Башам умира от белодробна треска. Хануман определено имаше измъчения вид на човек, който се кани да премине оттатък. Навярно вирус разяждаше дробовете му. Сякаш дълбоко в него пламтеше огън. Очите му бяха хлътнали в тъмна плът. Контрастът на светлосините му ириси на фона на почернялата плът го правеше да изглежда още по-демоничен. В очите му имаше страх, погледът му бе уплашен и обречен, сякаш той виждаше участта си да приближава като тъмна буря, която щеше да вледени сърцето му и да открадне дъха му. Той отново се закашля и Данло почти усети спазъм, разкъсващ собствената му гръд. Страхуваше се за Хануман. Страхуваше се и за мъжа беше подобаващо да се страхува от чуждата смърт, но разбира се, бе напълно неправилно Хануман да се страхува за себе си. На Данло му се пригади от страха на Хануман. Той имаше остър поглед и можеше да види, че това крехко, болно момче се опитва да скрие страха си от всички, навярно дори от самия себе си. Някой, помисли си Данло, трябва да го храни с купи чай от вълчи корен и да мие главата му със студена вода. Къде бе майка му, за да се погрижи за него? Той понечи да постави ръка на горещото чело на Хануман, за да изгони треската, но си спомни, че не трябва да докосва други, особено непознати, особено пред погледа на стотици смеещи се, шегуващи се момчета.

Хануман се приближи до Данло и заговори с тих, измъчен глас:

— Моля те, не казвай на послушниците и майсторите, че съм болен.

И се закашля толкова силно, че се преви, загуби равновесие и се подхлъзна на леда. Щеше да си разбие лицето, но Данло го хвана под мишницата. Дланта на Хануман бе гореща като каменна лампа и изненадващо силна. (По-късно Данло щеше да научи, че Хануман е тренирал убийствените изкуства, за да заякне. Всъщност той беше много по-силен, отколкото изглеждаше.) Данло стисна твърдата малка ръка на Хануман, изправи го и изведнъж те изобщо не изглеждаха като непознати. Между тях се породи нещо, някаква близост и мигновено разбирателство. Данло имаше чувството, че трябва да обърне сериозно внимание на тази близост. Напрегнатостта на Хануман едновременно го привличаше и отблъскваше. Долавяше страха му и усещаше волята му безмълвно да изстрада този страх, независимо от цената. Долавяше и други неща. Хануман миришеше на пот, болест и кафе — очевидно бе изпил много чаши кафе, за да се ободри. Той го гледаше с уморените си, трескави очи, сякаш двамата споделяха някаква тайна. Хануман се отърси от ръката му, събра гордостта си и се изправи сам. Данло си помисли, че изчерпан отвътре, като препълнена каменна лампа, изгоряла прекалено бързо. Кой би могъл да гори с такъв вътрешен огън, зачуди се той, и бързо да не премине от другата страна на деня?

— Трябва да почиваш на кожите си и да пиеш горещ чай — каза Данло, — иначе може да преминеш оттатък.

— Да премина оттатък ли? Искаш да кажеш да умра? — Хануман изрече тази дума, сякаш беше най-омразното и ужасяващо нещо, което можеше да си представи. — Моля те, не, надявам се, че няма.

Той се закашля и дълбоко в гърлото му се разнесе клокочещ шум.

— Къде са родителите ти? — попита Данло и отметна дългата си коса. — Сам ли си пристигнал?

Хануман се изкашля в шепата си, после изтри от устните си кърваво петно.

— Нямам родители.

— Нито баща, нито майка ли? О, благословени Боже, как може да нямаш майка?

— О, някога имах родители — поясни Хануман. — Не съм слеляк, макар някои да казват, че приличам на такъв.

Данло още не беше чувал за презрените, неестествени възпроизводствени стратегии, разработвани на няколко от Цивилизованите светове, и не знаеше нищо за слеляците, родени в позор от изкуствени утроби. Стори му се, че разбира донякъде мъката и очевидната самота на Хануман, но не го бе разбрал правилно.

— Родителите ти са преминали оттатък, така ли? Хануман погледна надолу към леда и поклати глава.

— Има ли значение? — попита той. — За тях аз спокойно мога да съм мъртъв.

После разказа на Данло за част от пътуването си до Никогея, докато хилядите момчета в Ледения купол тропаха с крака, шляпаха по леда с кожените си сандали, издишаха пара и се оплакваха. Хануман разказа, че бил роден в знатно архитектско семейство на Катава. Родителите му се казвали Павел и Мориа ли Тош, четци в Кибернетичната реформистка църква. (Тази църква е просто една от многобройните секти на архитектите, защото през хилядолетията Архитектите на Безкрайния разум на Кибернетичната универсална църква са се разцепили на много различни подрелигии. Еволюционистката църква на Еде, Кибернетичните православни църкви, Сепаратисткият съюз на Фостора — това са само някои от стотиците църкви, откъснали се от първоначалната, процес, започнал с Илантианската ерес и Първата схизма през 331 г. ВЕ, тоест през 331-та година от възнесението на Николос Дару Еде. Архитектите казват, че цялото време трябва да е започнало в момента, в който Еде каркирал съзнанието си в един от своите главномозъчни компютри и така станал първият от боговете на човечеството.) Подобно на родителите си, Хануман изкарал традиционното обучение за четец в едно от църковните училища. Обаче за разлика от почтените архитекти, които познавал, той се разбунтувал още като съвсем малък и поискал разрешението на родителите си да посещава елитното училище на Ордена в Олорънинг, най-големия и единствен истински град на Катава.

— Баща ми ми позволи да постъпя в елитното училище — каза Хануман, — само защото беше най-доброто на Катава. Но трябваше да се съглася след завършването си да продължа обучението си за четец в църквата. Трябваше да се съглася да не постъпвам в Академията на Никогея. Съгласих се. Но това беше важно споразумение. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Всичките ми приятели в елитното училище се готвеха да постъпят в Академията. Да стана четец като родителите и предците си — никога не съм го искал. О, почакай, моля те, извинявай, че кашлям. Знаеш ли нещо за четците от моята църква? За църквата на родителите ми? Не? Не би трябвало да го казвам на никого, но ще го направя. Втората най-свята церемония в нашата църква е церемонията на интерфейса. Трябва да си чувал слухове за нея — почти всички са чували. Не? Къде си прекарал живота си? Е, при церемонията на интерфейса позволяват на всеки знатен архитект да се включи в някой от църковните компютри. Навлизането в компютърното съзнание, в информационните потоци е като мълния. Всъщност като рай — единственото хубаво нещо в това да си архитект. Но преди всяка церемония на интерфейса трябва да се пречистиш. От грях. Архитектите наричат греха „негативно програмиране“. Затова преди церемонията има пречистване — защото е богохулство да се включиш в свят компютър, заразен с негативни програми — така учат повечето Кибернетични църкви. Не мога да ти разкажа за пречистващата церемония. Тя е невероятно ужасна, наистина, тя е насилване на душата. О, ще ти разкажа, ако ми обещаеш да го запазиш в тайна. Четците разголват ума ти с акашишките си компютри. Всичко, всяка негативна мисъл или намерение, особено суетата, защото е смъртен грях да имаш прекалено високо самомнение или да искаш да си нещо повече от онова, за което си роден. Почти всичко — има начини да скриеш някои неща, трябва да се научиш да пазиш мислите си в тайна, иначе четците ще ти разкъсат душата. Ще те пречистват, докато не остане нищо. Някога подлагал ли си се на впечатване? Пречистването е обратно на впечатването. Четците унищожават лошите ти спомени. Препрограмират мозъка ти… като убиват части от него. Не всички вярват в това, разбира се, иначе винаги, когато дойде време за пречистване, ще изпадат в паника. Но даже да не убиват наистина клетките, четците убиват нещо друго, когато разрушават старите синапени пътища и създават нови. Защо да не го наречем душа? Зная, че това не е изящна дума, не е изразителна концепция, но душата… трябва да пазиш душата си за себе си, разбираш ли? Душата, светлината. И тъкмо затова напуснах моята църква. Защото предпочитам да умра, отколкото да стана четец.

Данло мълчаливо слушаше. Изненадваше го, че болно момче приказва толкова много и така свободно. Данло започваше да открива в себе си дарба да слуша другите и да печели доверието им. Слушаше сериозно, както би слушал западния вятър да стърже и извайва ледени форми в морето. Харесваше му начинът, по който Хануман използва думите, богатството и яснотата на мисълта му. Знаеше, че рядко се среща момче, което да говори свободно като опитен оратор.

— Чудя се какво е… да се докоснеш до ума на компютър — каза Данло.

— Никога ли не си се включвал в компютър?

— Не.

— Е, това си е чист екстаз — рече Хануман.

Данло докосна перото в косата си, после докосна и челото си.

— Ти познаваш компютрите — те наистина ли са живи? Животът, съзнанието е… даже най-дребните живи същества, даже снежните червеи имат съзнание.

— Снежният червей наистина ли има съзнание? — попита Хануман.

— Да — отвърна Данло. — Не съм шаман, затова никога не съм влизал в съзнанието на снежен червей. Но Юри Мъдреца и другите от моите… от мъжете, които познавам, са влизали в съзнанието на животни и знаят какво е да си снежен червей.

— И какво е?

— Като нещо. Като да си снежинка във виелица. Като началото на поемане на нов въздух. Като… не зная. Навярно някой ден ще стана снежен червей и ще ти кажа.

Хануман се усмихна и отново се закашля. После каза:

— Знаеш ли, ти си много странен.

— Благодаря — отвърна на усмивката му Данло. — И ти си странен.

— Е, мисля, че съм роден такъв.

— А родителите ти? — попита Данло. — Не изпитваха ли състрадание… към тази странност?

Хануман замълча за миг, после, сякаш взел сериозно решение, кимна и разказа на Данло останалата част от историята си. Кибернетичните реформистки църкви не вярвали в свободата на душата. И затова, намразил извращаващия живота характер на църквата си, той решил след завършване на училище тайно да замине за Никогея. Бил сигурен, че ще го приемат в Академията, защото през целия си живот с настървение изучавал дисциплините и станал първи сред редиците на избраните. Но, както се казва, колкото повече се издигнеш, от толкова по-високо падаш. От завист и злоба един от приятелите му го издал на баща му точно преди завършването им. Баща му незабавно го отписал от училището. Хануман не успял да завърши. Заключили го в читалнята на семейната им черква, за да се запознае с хиюмите на акашишките компютри, с едическите лампички на олтара, с тамяна и мозъчната музика, използвана при архитектските церемонии. Баща му му казал да размишлява върху „Божията книга“. Особено внимание трябвало да обърне на отделни нейни части: „Книга на Еде“, „Интерфейс“ и „Повторения“. В „Интерфейс“, текст, състоящ се от така наречени „мъдрости“, разкрити на Костос Олорън много след като Еде станал бог, Хануман се натъкнал на важния пасаж:

„И така, Еде се изправи пред вселената, и се уголеми, и видя, че лицето на Бог е собственото му лице. Тогава неуспелите божества, които са дяволите хакри от най-мрачните глъбини на пространството, от най-далечните кътчета на времето, видяха що е сторил Еде и му завидяха. И обърнаха очи към Бог със завист и похот за безмерните светлини, но в лицата им Бог видя високомерие и ги ослепи. Защото ето го най-древното от всички учения, ето я мъдростта: няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог.“

Следвали много глави, описващи откриването и пречистването на хакрите. За хиляден път в живота си Хануман размишлявал върху доктрината на църквата си, че всички човешки същества се смятат — и са обречени — за потенциални хакри, потенциални божества. Що за покварена църква обаче би отрекла божествеността във всяко човешко същество? Според него, преди три хиляди години, в амбицията си да утвърди авторитета на възникващата църква и да се провъзгласи за Божи пророк, Костос Олорън излъгал, че е получил откровение от Еде, и нещо повече — измислил много лъжливи доктрини. Докато чакал баща му да го пречисти от греховете, на Хануман му хрумнала опасна мисъл: истинският смисъл на уголемяването на Еде бил, че всеки мъж, жена и дете трябва да осъзнае божественото в себе си. „Всеки мъж и жена е звезда“ — писал в своите „Универсални“ самият Еде. Но църквата някак си се покварила и изопачила този красив образ така, че да означава, че всеки човек е звезда, чиято светлина периодично трябва да се угасява, за да не затъмни Еде Бога. Навярно, решил Хануман, човешките същества наистина са като ангели или по-скоро като божества, които могат безкрайно да нарастват и някой ден, в края на времето, да се слеят с Еде и всички други богове на вселената.

Тоест Хануман случайно успял да формулира една от най-старите и най-тайни ереси на своята църква: ереста на Великата хакра. Един ден, пред олтара в читалнята, докато гледал как скъпоценните едически лампички сияят в цветовете на спектъра от червено до лилаво, той изразил тази ерес пред баща си. Баща му му казал незабавно да се приготви за дълбоко пречистване. В гласа му имало омраза, завист и ненавист. Макар че бил пречистван много пъти, Хануман никога не бил подлаган на дълбоко пречистване. Дребните умствени трикове, които бил научил, щели да са безполезни срещу мощта на свещените компютри. Дълбокото пречистване щяло да обезобрази душата му, както горещият вятър топи очертанията на ледена скулптура. Той затворил очи, за да види познатото, съвсем тленно лице на душата си, и се ужасил. Помолил баща си да се смили над него, да го подложи само на обичайното, светско пречистване. Но баща му бил твърд човек. Неговият баща, този принц на църквата, вкаменил сърцето си и обругал сина си като хакра. Казал му да коленичи под хиюмата на свещения пречистващ компютър. Но вместо това, в страха и гордостта си, в сляпата си паника, Хануман замахнал със златното кандило и ударил баща си по челото. Бърз, мощен, отчаян удар — и баща му паднал мъртъв връз олтара. Хануман с ужас видял дъгата на едическите лампички, отразяваща се в открития му мозък. Заплакал неудържимо, после откъснал едическите лампички от олтара, оставил баща си в локва кръв и избягал в Олорънинг. Там продал безценните лампички на някакъв контрабандист и с парите си купил пропуск за хариджански молитвен кораб, на който един от мръсните поклонници го заразил с белодробна болест. Така пристигнал в Никогея, с болно тяло и изгаряща душа — пристигнал в Града на болката с надеждата да постъпи в Академията и да забрави грешното си минало.

Разбира се, Данло научи част от тази история — тъжния момент на убийството — години по-късно. Хануман с основание беше потайно момче и щеше да стане потаен мъж. Фактът, че му разказа толкова много, бе признак за необичайното му доверие към Данло.

— Отказах се от всичко, за да постъпя в Академията — каза му той. — От целия си живот.

Хануман продължително се закашля и Данло се заслуша в грубия, раздиращ гърдите на момчето звук. Огромният купол беше изпълнен с шумове: вятърът, който шибаше прозрачните плоскости, тракащи зъби и две хиляди треперещи момчета, които мърмореха и се чудеха колко дълго ще ги карат да чакат на това ледено място. И изведнъж се разнесе дълбок глас:

— Тишина, време е! — извика главният послушник. — Наредете се на опашка пред най-близкия изход и ще ви отведат за първото ви изпитание. Тишина! Щом започне изпитанието, ще бъде елиминиран всеки, който бъде заловен да говори.

Данло погледна Хануман и прошепна:

— Желая ти успех.

— И аз ти желая успех, Диви Данло.

И те започнаха пътя си в „Боря“. От многобройните сгради излизаха момчета и момичета, облечени в тънки бели роби. Тази година бяха приети около седем хиляди молби за участие в състезанието и по плъзгите се нижеха дълги върволици кандидат-послушници. Слънцето вече беше високо на юг и горещите лъчи на лъжезимата обливаха върховете на пирамидите. Бе много по-топло, отколкото в Ледения купол. Тънък пласт вода отразяваше червения лед на по-малките плъзги. Беше много хлъзгаво и Данло остана близо до Хануман, но момчето пазеше равновесие добре. Приближаваха се към кулата на Тайхо. Над тях — над общежитията и по-ниските сгради — този гигантски обелиск бележеше абсолютния център на „Боря“. Данло харесваше атмосферата в колежа на послушниците — място, изпълнено с красота, развивала се от векове. Повечето сгради бяха покрити с пъстри лишеи, които пламтяха върху камъка в прекрасни розети от охра, оранжево и червено. Многобройните дървета ю бяха почти толкова високи, колкото самите пирамиди. Бе невъзможно да стоиш на която и да е от моравите на Академията и да не чуваш чукането на птиците маули по кората на дърветата. Гладките, безукорни плъзги, огнецветята, снежните гмурци, които търсеха плодове от ю в снега — това място, помисли си Данло, беше докоснато от изкуствата на човечеството и навярно бе пропито с неизразимата същност на хала.

Под кулата на Тайхо, заобиколен от осем сгради, които подслоняват различните компютри, използвани при обучението на послушниците, се намира любимият площад „Лави“. Любим на послушниците, които се събират там, за да клюкарстват, да намират нови приятели и да се наслаждават на няколкото мига (или часа) чисто небе. Рядко се случва просителите да харесат „Лави“. Всяка година там се провежда Изпитанието на търпението. Това е първото от изпитанията и всяка година то има различна форма. Всяка година майсторът на послушниците се наслаждава да измисля начин, по който да избере най-търпеливия от просителите. Понякога карат нещастните момчета и момичета да рецитират поезия, докато не прегракнат и най-слабите не започнат да молят да им позволят да престанат с това мъчение. Веднъж пък трябваше да стоят будни и съсредоточени, докато историк им изнасяше лекция за различните ужаси на Петата мисловност и Вторите тъмни векове. До второто изпитание бяха допуснати само онези няколко момчета и момичета, които останаха будни след третия ден.

Заедно с Хануман — и още седем хиляди момчета и момичета — Данло беше отведен на „Лави“. В стройни редици по протежение на сто и петдесетте метра на площада бяха подредени седем хиляди рогозки. Бяха поставени съвсем близо една до друга и между разнищените им краища се виждаха само по няколко сантиметра бял лед. Един от послушниците покани просителите да коленичат на рогозките. Данло зае мястото си до Хануман. Острите, назъбени върхове на сламките бодяха коленете му, рогозката беше толкова износена и прокъсана, че влажният лед отдолу го обливаше с вълни от студ.

— Тишина, време е! — повторно извика главният послушник.

Просителите замълчаха и очаквателно погледнаха към него, нетърпеливи да научат какво ще е изпитанието тази година. Освен няколко дървета ю, натежали от червените си плодове, и две-три ледени скулптури (както и дванайсет безценни щихови дървета от Симум), на площада имаше само нервни момичета и момчета. Данло долови миризмата на чиста, детска пот и на презрели плодове. От сградите които се извисяваха над тях, се разнасяше звук от топящи се ледени шушулки. Във въздуха висеше безпокойство, ледена напрегнатост и очакване.

— Тишина, време е да ви представя майстора на послушниците Пешевал Лал!

От сградата зад послушника се появи грозен брадат мъж и се спусна надолу по стъпалата. Истинското му име беше Пешевал Лал и послушниците и калфите го наричаха майстор Лал, но навсякъде другаде бе известен просто като Бардо. (Или като Бардо Справедливия.) Официалната черна роба на Бардо беше силно опъната върху огромните му гърди и корем. Бялото е цветът на „Боря“ и всички послушници носят бяло, но преди да заеме поста майстор на послушниците Бардо Справедливия бе пилот и подобно на другите пилоти, носеше подобаваща роба.

— Да, тишина! — изкънтя гласът му. Беше огромен мъж и имаше мощен глас. Той плъзна строг поглед от просител на просител. Имаше лукави, надменни очи, които не пропускаха много, щом се стигнеше да преценява човешкия характер. От време на време Бардо отправяше усмивка на някой от просителите и леко му кимваше. Той закрачи наоколо с тромава, тежка походка, сякаш бе ужасно отегчен от себе си и бързите преценки, които трябваше да направи.

— Тишина — повторно извика майсторът и гласът му отекна от сграда на сграда. — Ще мълчите, докато ви обяснявам правилата на тазгодишното изпитание. Те са прости. Никой няма право да става от рогозката си, освен за да се облекчи. Няма да се храните или да пиете. Всеки, който бъде заловен да говори, незабавно ще бъде елиминиран. Всичко, което не е забранено, е позволено. Изпитанието е просто, за Бога! Вие сте тук, за да чакате.

И те зачакаха. Седем хиляди деца, нито едно от които нямаше повече от петнайсет години, чакаха под топлите лъчи на измамното зимно слънце. Хануман, разбира се, не можеше да не кашля, но, изглежда, никой от досадните послушници, които обикаляха нагоре-надолу из редиците просители, не хранеше към него никакви лоши чувства. Данло слушаше тази кашлица и се безпокоеше как Хануман ще понесе вледеняващия вечерен въздух. Реши да разсее болния му дух с малко музика, да го отдалечи от самия него. Извади изпод робата шакухачи и започна да свири. Тихата, въздушна мелодия, която импровизираше, привлече вниманието на всички около него. Повечето от просителите, изглежда, харесаха музиката. Послушниците обаче, не останаха доволни. Те стрелкаха Данло с отровни погледи, сякаш бяха обидени, че е открил хитър начин, заобикалящ заповедта на Бардо да пазят тишина. Той естествено не говореше, но в много отношения музиката му бе по-чисто общуване, отколкото обикновените думи.

По този начин, коленичил на сламената си рогозка, свирейки без прекъсване на дългата си бамбукова флейта, Данло изкара безкрайния следобед. Денят наистина беше прекрасен и от планината навяваше топъл ветрец. Шиховите дървета под сградите бяха покрити със снежнобели цветове и облаци новоизлюпени ярколилави пеперуди събираха нектар и изпълваха въздуха с пърхане на криле. Трудно му бе да чака под слънцето, което пламтеше на ясното небе. Милиони иглички от светлина жилеха шията и лицето му. Затворил очи, той свиреше ли свиреше и не забелязваше слънцето, което се уголеми и поаленя на западния хоризонт. Когато се здрачи, над просителите се прокраднаха първите ледени тръпки на нощта, но с музиката на мечтаното време все още беше топло и спокойно. После изгряха звездите и стана студено. Студът го докосна, отначало леко, после постепенно все по-настойчиво. Данло отвори очи. Небето над източния край на Никогея почти не беше замърсено от градските светлини и на черния му фон сияеха безброй звезди. Топлината се издигаше от Града на невидими вълни. Във въздуха нямаше облаци или влага, които да я задържат.

— Студено е! Не мога да издържа на този студ! — извика едно момче и няколко послушници незабавно го изведоха от площада.

Скоро го последваха и други. Сякаш по даден сигнал, децата по един или двама започнаха да се изправят и да напускат площада. После се занадигаха цели групи от по десетина или стотина и изоставяха своите другари, наред с опита си да влязат в Ордена. Когато нощта окончателно се спусна, бяха останали само около три хиляди просители.

Точно преди полунощ ужасен пристъп на кашлица подсети Данло за тежката болест на Хануман.

Не беше много студено — поне не по-студено, отколкото във вътрешността на снежна колиба — но Хануман неудържимо трепереше, притиснал лице в рогозката. Ако скоро не се откажеше и не потърсеше подслон, със сигурност щеше да умре. Но Хануман очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Твърдата слама бе отпечатала по челото и бузите му успоредни следи. Очите му бяха отворени и блестяха като светлосини пламъци — напомняха на адските свръхнови в небето. Нещо ужасно и красиво в Хануман го задържаше на тази рогозка и го караше да кашля в студа. Данло почти можеше да види това нещо, тази чиста, ярка воля, по-силна дори от волята му за живот. „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Нещо светло и прекрасно в духа на Хануман го привличаше, също както пеперудата неизбежно се стреми към фаталната светлина на огъня.

— Хануман! — прошепна той. Не можеше да се въздържи. Желанието да говори с това желязно момче преди то да умре бе по-силно от страха му да не го елиминират. Изпитваше странно, непреодолимо чувство, че ще научи всичко за шайда и хала. Данло изчака удобен момент, когато наблизо нямаше послушници, и отново прошепна: — Хануман, най-добре е да не докосваш глава до леда. Дори през рогозката ледът е много студен. По-студен от въздуха, нали така?

— Никога… не ми е било… толкова студено — успя да процеди през тракащите си зъби Хануман.

Данло се огледа. Повечето от рогозките наоколо пустееха и малцината просители, които бяха достатъчно близо, за да ги чуят, се бяха свили на кълбо като кучета и като че ли спяха. Той сниши глас и каза:

— Виждал съм прекалено много хора да преминават оттатък. Струва ми се, че и ти скоро ще преминеш, освен ако…

— Не, няма да се откажа!

— Но животът ти — прошепна Данло. — Трябва да запазиш топлината му. Животът ти е…

— Моят живот няма да струва нищо, ако не го изживея както трябва!

— Но ти не знаеш как да живееш… в студа.

— Е, значи ще трябва да се науча, нали? Данло се усмихна в мрака, стисна студената бамбукова шакухачи и каза:

— Можеш ли да потърпиш още малко? Скоро ще настъпи утрото. Нощите на лъжезимата са кратки.

— Защо разговаряш с мен? — внезапно попита Хануман. — Не се ли страхуваш, че могат да те заловят?

— Да — тихо отвърна Данло. — Зная, че не трябва да разговаряме.

— Ти се различаваш от другите. — Хануман махна към неподвижните просители, отпуснати на рогозките си. — Погледни ги, спят в най-важната нощ през живота си. Никой от тях не би поел такъв риск. Ти изобщо не си като тях.

Данло докосна перото на Ахира и си спомни за нощта на прехода си.

— Трудно е да си различен, нали?

— Трудно е да имаш чувство за себе си. Повечето хора не знаят какви са всъщност.

— Сякаш са се загубили в сарсара — съгласи се Данло. — Но е трудно да видиш себе си, да видиш истината. Кой съм аз в крайна сметка? Кой е всеки друг?

Хануман жестоко се закашля, после се засмя.

— Щом можеш да зададеш този въпрос, вече знаеш отговора.

— Но аз всъщност не зная нищо.

— И това е най-дълбокото познание.

Двамата разбиращо се спогледаха и тихо се засмяха. Но когато един от послушниците мина десетина реда зад тях, смехът им незабавно секна. Докато го чакаха да се отдалечи, Хануман духаше в дланите си. После отново започна да трепери.

Когато му се стори безопасно, Данло попита:

— И ще рискуваш живота си, за да влезеш в Академията?

— Живота си ли? — с прегракнал глас повтори Хануман. — Не. Не съм толкова готов да умра, колкото си мислиш.

— Да станеш пилот ли си дошъл тук? Струва ми се, че моята съдба е да стана пилот.

— Съдбата ти ли?

— Сънувах, че съм… — започна Данло и после замълча. — Аз… аз винаги съм искал да стана пилот.

— И аз — отвърна Хануман. — Да стана пилот, да се включвам в корабния компютър, онова постоянно уголемяване, което е позволено на пилотите — това е началото на всичко.

— Не съм си мислил за това. — Данло вдигна поглед към съзвездията Вълк, Птица и другите звезди, после просто каза: — Ще стана пилот, за да мога да стигна до центъра на Великия кръг, да видя дали вселената е хала, или шайда.

Той затвори очи и притисна клепачи със студените си палци. Да види вселената такава, каквато в действителност е, и да каже „да“ на тази истина, като мъж и като асаря — как би могъл да обясни мечтата си? Всъщност алалоите нямат право да разкриват сънищата или виденията си — тогава как би могъл да каже на Хануман за съня си, че става асаря?

— Какво е това „хала“, което постоянно повтаряш? — попита Хануман.

Данло се заслуша в надигащия се между сградите вятър и също започна да трепери. И въпреки това бе доволен: харесваше леденото докосване на вятъра до лицето си, морския мирис и усещането за свобода, което той носеше. Колко хубаво беше да разговаряш много след полунощ с нов приятел! Колко безразсъдно бе да разговаряш покрай ушите на послушниците единствено под прикритието на вятъра! Изведнъж цялата странност на това да е коленичил върху бодливата рогозка и да чака заедно с още три хиляди зъзнещи момчета и момичета му дойде прекалено много. Той Разказа на Хануман за смъртта на родителите си и за пътуването си до Никогея. После се опита да му разкаже за хармонията и красотата на живота, но откри, че преведени на цивилизован език, простите алалойски схващания, на които го бяха учили, звучат изтъркано и наивно.

— Хала е викът на вълка, когато зове братята и сестрите си — каза Данло. — Хала е и това, че звездите трябва да светят нощем, когато слънцето пада зад планината. Хала е начинът… начинът, по който лъжезимата слага край на студа, и начинът, по който лъжезимата преминава в по-студени сезони, така че животните да не станат прекалено много и да изпълнят леда. Хала е… о, благословена хала! Тя е толкова крехка, когато се опиташ да я опишеш, като да вървиш по морилка, мъртвия лед. Колкото по-голяма е тежестта върху него, толкова по-вероятно е да се пропука. Хала е. Тя е начинът просто да си.

Хануман стисна устни, извърна лице от вятъра и се опита да не се закашля.

— Никога не съм познавал човек като теб — удиви се той.

— Да изминеш хиляда километра по леда, за да търсиш нещо, което наричаш хала — при това сам!

— Стария отец ме предупреди, че ако кажа на някого, могат да не ми повярват. Нали няма… да кажеш на никой друг?

— Разбира се, че няма. Но трябва да знаеш, че аз ти вярвам.

— Наистина ли?

Хануман погледна перото в косата на Данло, после се закашля и каза:

— Данло Дивия — ти наистина изглеждаш малко див. И начинът, по който виждаш нещата — толкова е див. Ще трябва да помисля за онова, което казваш. Особено за това да си. Може ли да е достатъчно просто да си? Винаги съм мечтал да стана.

— Да станеш… какво?

— Да стана повече — отвърна Хануман. Когато момчето ниско се преви от поредния пристъп на кашлица, Данло докосна с устни мундщука на шакухачи.

— Но, Хану — каза той, импулсивно откривайки умалителна форма на името му, и протегна ръка към челото му. То гореше. — Хану, Хану, ти не ставаш. Ти умираш.

— Не, това е глупаво — дрезгаво възрази Хануман. — Моля те, не говори така.

После гласът му секна и той отново се закашля на ужасни, пресекливи пристъпи. Данло се чудеше защо послушниците или Бардо Справедливия, който от време на време крачеше сред просителите, не отведат това нещастно, умиращо момче някъде, за да го излекуват. Реши, че влизането в Ордена трябва да е някакъв вид инициация. И подобно на всички такива преходи към нови равнища на съществуване, винаги трябваше да има опасност и вероятност за смърт.

— Моля те, посвири ми с флейтата си — промълви Хануман. — Повече не мога да говоря.

Данло навлажни устни и се усмихна.

— Успокояващо е, нали?

— Успокояващо ли? Не, всъщност е натрапчиво. Натрапчиво. В начина, по който свириш, в самата музика има нещо. Нещо, което не мога да понасям. Но което трябва да чуя. Разбираш ли?

И Данло засвири, макар устата му да беше толкова суха, че усилието бе мъчително. Той за стотен път навлажни устни с език. Беше много жаден. Не бе пил нищо друго освен сутрешното си кафе и езикът му лепнеше в зъбите, сух като стара тюленова кожа. Разбира се, беше и гладен, и коремът му стържеше, но гладът не бе толкова ужасен, колкото жаждата. А всъщност най-много го измъчваше студът. Навярно скоро жаждата щеше да се разяри и да стане всепоглъщаща, но сега, докато свиреше, студът беше по-непосредствен, като втвърдена, замръзнала кожа, докосваща всяка негова част. Бе му трудно да си движи пръстите, особено кутрето и безимения пръст на дясната ръка: като дете ги беше изгорил на каменната лампа и оттогава те бяха почти неподвижни. Малко несръчно, Данло продължаваше да свири, а Хануман го гледаше и слушаше. И от изящното му лице, от очите му се излъчваше болка, било от музиката, било от студа. Данло свиреше на тази болка и през цялото време си мислеше за Стария отец и „святата болка“, която той обичаше да причинява на другите. Данло не се наслаждаваше на чуждото страдание, но можеше да оцени необходимостта от болка като стимул. „Болката е осъзнаване на живота“ — така казваха алалойските племена. Животът бе болка и в болката на Хануман имаше желание за живот. Това чудо на живота обаче беше изключително деликатно и можеше да свърши всеки момент. Данло виждаше, че Хануман умира — още колко време волята и яростта му можеха да го задържат жив? „Смъртта е лявата ръка на живота — помисли си той, — и смъртта е хала“, и внезапно разбра, че не иска Хануман да умира.

Остави флейтата и прошепна:

— Хану, Хану, дръж си ръцете под робата. Не ги духай. Пръстите поглъщат студа от въздуха — разбираш ли?

Хануман кимна и пъхна ръце в широките си ръкави. После се закашля и се разтрепери още по-силно.

— Хану, Хану, ти не си създаден за студ, нали?

Данло потърка с пръсти тънката вълна на робата си и мрачно се усмихна. Вятърът се усилваше и навяваше ледени частички из площада. Като че ли всички трепереха, дори уморените послушници в белите си якета. Под воя на вятъра той дълго гледа Хануман. Момчето бе говорило сложни думи и имаше кураж, но всъщност още си беше хлапе, необрязано и непривикнало с жестокостта на света. Бе крехък и скоро щеше да премине оттатък. Данло го гледаше и чакаше. Чакаше и през цялото време се чудеше каква ли ужасна, тайнствена близост свързва живота му с този на Хануман. Изучаваше трескавото му лице и малко разтревожен от обрата на мислите си, реши, че Хануман сигурно споделя неговия дофел. Духовното животно на момчето трябва да беше снежният бухал.

После, в най-дълбоката, най-студена част от нощта, когато вятърът утихваше и светът потъваше в тишина, точно преди зазоряване, Данло чу Ахира да го зове.

— Данло, Данло — каза второто му аз. — Хануман е твой духовен брат и ти не трябва да му позволиш да умре. — Рязко и без да се замисля, Данло смъкна робата си. На устните му имаше усмивка, в очите му — мрачна решителност. После се наведе към Хануман и нахлузи грубата дреха през главата върху треперещото му тяло. След това коленичи на рогозката си, зъзнещ и гол, удивен от онова, което беше направил.

Хануман го погледна и немощно се усмихна. След малко затвори очи от изтощение. Данло събра няколко от съседните рогозки и направи с тях нещо като заслон, който поне малко да предпази Хану от вятъра.

— Данло, Данло, няма по-ужасна болка от студа — прошепна му Ахира.

Докато Данло стискаше юмруци, за да не трепери, Хануман заспа и започна да сънува. Очевидно сънуваше: клепачите му потрепваха като криле на пеперуда и той беззвучно мърдаше напуканите си устни. После започна да мърмори насън и да вика баща си.

— Не, не, татко — каза той. — Не, не.

— Хану, трябва да мълчиш — прошепна Данло и се огледа, за да види дали се е събудил някой от другите просители. Сред алалоите е табу да безпокоиш съня на другите със собствените си сънища. Сънят е свещено време, завръщане към естественото състояние, което едновременно е източник и храна за душата. Да разкриеш съня си означава да заразиш чуждата душа с образи, които трябва да останат скрити. Данло вярваше, че ако не се пази светостта на сънищата, душите на всички мъже и жени ще изпаднат в смут и лудост. — Хану, Хану, събуди се, щом не можеш да спиш.

Но Хануман беше потънал в кошмар. По лицето му имаше пот, по устните му — ужас.

— Татко, татко! — започна да вика той. — Не, не, не… Виковете му рязко прекъснаха, когато Данло се наведе към него и притисна устата му с ръка.

— Шшт! — каза той. Дъхът, който излизаше от носа на Хануман, опари дланта му. — Шшт, заспивай — прошепна Данло, — Шантих, заспивай.

Той започна да люлее главата на момчето, силно притиснал устата му с другата си ръка. Страхуваше се някой от послушниците да не чуе сподавените му викове. Но най-близкият послушник се беше облегнал на дънера на шихово дърво на петдесетина метра от тях и не чуваше нищо. Скоро Хануман се успокои и Данло го остави и пак коленичи на рогозката си. Погледа хилядите покрити с лед рогозки по площада, хилядите страдащи деца. Никога през живота си не бе изпитвал такъв студ, никога не се беше чувствал толкова изоставен, толкова абсолютно сам.

Най-после започна да се зазорява.

— Лура Сауел — прошепна Данло. — О, благословено слънце, бързо стопи зъбите на вятъра. — Но тази сутрин слънцето не бързаше и вятърът продължаваше да е студен. Небето беше розово-червено, покрито с високи разпокъсани облаци. Малко след първи зори, когато слънцето все още се губеше зад планините на изток, Бардо Справедливия се появи, за да види резултатите от нощното изтощение, и прати послушниците сред рогозките. Те преброиха просителите. Повечето от рогозките бяха пусти. Бяха останали само хиляда двайсет и двама просители. И на следващия ден състезанието щяха да продължат само хиляда и двайсет от тях — през нощта две от момичетата бяха умрели. Послушниците ги откриха отпуснати на рогозките им, сякаш заспали.

Откриха и още нещо. Група послушници на кънки заобиколиха Хануман и Данло.

— Вижте! — посочи един от тях. — Това момче е голо! Бардо внимателно мина между рогозките. Въпреки обиколката на колана си, той пристъпваше по леда леко и ловко. Майсторът поклати пръст към Хануман, полупокрит с рогозки и все още заспал.

— А това момче — каза Бардо — е с две роби. Защо е с две роби? — Неодобрително стиснал тъмночервените си устни, той се обърна към Данло. — Ти си гол, за Бога! Разбираш ли ме, момче? Кимни веднъж с глава, ако отговорът е „да“. Ти ли даде робата си на другото момче?

Данло кимна. Беше коленичил ниско, с бедра, притиснати към гърдите. Под първите лъчи кожата му имаше цвят на слонова кост и мускулите по голия му гръб и страни трепереха като струни на гошарп. Не му бе приятно, че всички го гледат.

— Изключително! — изкънтя гласът на Бардо. — Забележително — струва си да се отбележи. През всичките си години като майстор на послушниците никога не съм виждал толкова себеотрицателна постъпка. Кой би си помислил, че някой е способен да съблече робата си и да я даде на друг? Защо го направи, момче? А, извинявай, ти не можеш да говориш. Толкова себеотрицателна постъпка — и безразсъдна! Как смяташ да издържиш още един ден? Адски е студено!

Данло вдигна поглед, но не каза нищо. Нещо в тъмносините му очи, изглежда, раздразни Бардо, защото той изръмжа:

— Не ме гледай, момче, не е любезно! О, защо, защо, защо трябва да търпя тези нелюбезности?

Данло продължи да гледа, не към Бардо с неговата черна брада, а по-скоро през него, нагоре към небето. „Ти-миура хала — помисли си той, — следвай съдбата си.“ Гледаше към прекрасния кръг на небето, към пъстрите облаци. „Тимиура хала.“

Очевидно Бардо Справедливия възприе изречената с поглед молитва като признак на предизвикателност.

— Невъзпитано момче! — каза той. — Някой знае ли как се казва?

— Видях го в Ледения купол — наричат го Данло Дивия — обади се един неприятен на вид послушник.

— Тогава през останалата част от деня стой близо до това диво момче, Педар — нареди Бардо. — Наблюдавай го — аз ще вечерям в „Хофгартен“, така че ще трябва внимателно да го наблюдаваш. — Той премести поглед от Данло на Хануман и обратно, като през цялото време мърмореше: — Невъзпитано момче!

И така, Данло остана на рогозката под бдителния поглед на послушника Педар Сади Санат. Педар бе най-голям от висшите послушници, които надзираваха площада, усърдно момче с твърди малки очи и лице, покрито с пъпки и белези от шарка. Като мнозина от висшите послушници, той обичаше да тормози новаците и просителите. Затова зорко следеше Данло и Хануман. От време на време подвикваше остроумия на минаващите си наблизо приятели: „Вижте Леденото момче! Как така не умира от студ? Да не е каркирал кръвта си с юф? С наркотик? Вижте Данло Дивия!“

Някои от другите послушници също идваха да зяпат Данло. Скоро вестта за постъпката му се разпространи из „Боря“. Излезли от сутрешните си упражнения по мислене, послушниците отделяха време да минат през площада „Лави“. Данло беше заобиколен от момичета и момчета, които се смееха и го сочеха с пръст. Стотици стоманени остриета на кънки цепеха леда около него и вдигаха облаци сняг. Както бе приведен в тази непривична поза, мускулите започнаха да го болят и да изтръпват. Копнееше да се раздвижи, да протегне вцепенените си крака, но не искаше никой да вижда белезите на мъжествеността му.

— Никога преди не съм виждала голо момче! — изкикоти се една хубавичка послушничка. — Ръцете му, гърбът му, мускулите — прилича на скулптура на бог!

Под дървото до нея застана друго момиче. Беше по-голяма, жълтокоса холистка, почти женствено загладена. Тя изви шия, за да го види по-добре, и рече:

— Е, аз пък съм виждала голи момчета. Този Данло Дивия, който и да е той — е направо прекрасен.

Мнозина от просителите се бяха изправили на рогозките си и също го наблюдаваха. А до края на утрото и доста майстори от „Лара Сиг“ и „Уплиса“ дойдоха да видят причината за целия този смут. Един от тях, прочутият паметист Томас Рейн, сгълча Педар за жестокостта му. Майстор Томас Рейн, който имаше прекрасна сребриста коса и благородно лице, приглади гънките на сребърната си роба и каза:

— Педар, не си ли спомняш, когато преди три години започваше послушничеството си? Как ти викаха тогава — Педар Пъпката? А сега обвиняваш това момче, че било каркирало плътта си с юф. Да, има вещества, които не позволяват на кръвта да замръзне, но те не помагат срещу студ и измръзване. Той е дал робата си на друг! Би трябвало да му се възхищаваш заради тази постъпка, а не да му се подиграваш.

Всъщност много от хората, които стояха около Данло, като че ли изпитваха страхопочитание към издръжливостта и твърдостта му, както и към себеотрицанието му.

— Той е дал робата си на своя приятел! — обясняваха послушниците на постоянно прииждащия поток любопитни. — Стоял е така цяла нощ, гол като лед.

Педар отпъди двама послушници, които стояха прекалено близо, свали бялата си ръкавица, наведе се, докосна гърба на Данло и съобщи:

— И кожата му е студена като лед.

— Ами другото момче?

— Лицето му е горещо — отвърна Педар, като докосна с пръсти бузата на Хануман. — Болен е. Не зная дали някой от тях ще издържи до края на деня.

— Не и днес — това е сигурно — съгласи се един от приятелите му. — Мисля, че преди да падне нощта ще завали сняг.

Наистина, небето издаваше всички признаци за скорошен сняг. Данло го знаеше още от първи зори. Усещаше влагата във въздуха, зловещото изместване на вятъра към юг. И после вятърът спря. Облаците се сгъстиха, сребристите валма изникваха сякаш отникъде, за да се слеят в плътно, ледено сиво. Над света се спусна влажен студ. Еешакалет, както го наричаха алалоите. Данло бе усещал студа преди снега много сутрини през живота си. А сега, докато чакаше под сивото, натежало небе, го изпълваше предчувствие, идващо от най-дълбоките му спомени, далечни детски образи на зъзнещи зъби, объркване и страх. Страхуваше се от снега. Никой мъж (или момче), помисли си той, не трябваше да разголва плътта си под снега. Внезапно гърдите и коремът му силно затрепериха. Данло се страхуваше от снега както никога до този момент.

Снегът заваля следобед. Големи остри снежинки бодяха гърба му и се топяха. По кожата му се стичаше ледена вода и замръзваше на ручейчета по страните му. Всяка частичка стопен сняг крадеше по малко топлина от тялото му, а частичките бяха много, толкова много! Вцепенената му кожа, гърлото му, очите му — всичко го болеше. „Няма по-ужасна болка от студа“ — помисли си той. Скоро щеше да спре да трепери и тогава трябваше да помоли да го внесат на топло, иначе щеше да умре.

Навярно би се отказал, но си спомни, че участва в състезание. Потънал в треска до него, Хануман продължаваше да спи. На Данло често му се струваше, че момчето е умряло. Но всеки път, щом почти загубеше надежда, Хануман се закашляше и заснежените рогозки, които го покриваха, се разтърсваха. Треската го спасяваше, пазеше го топъл под двете роби, рогозките и снега. Всички други наоколо, разбира се, също бяха покрити със сняг. И всеки от тях носеше роба, но в дрехите нямаше истинска топлина. Дрехата можеше да запазва топлината, но не и да излъчва топлина. Топлина можеха да излъчват единствено живите неща, като звездите или вътрешните огньове на тялото.

— Вижте ги как се отказват! — възкликна един от послушниците. — Не могат да издържат малко сняг.

Много от просителите започваха да се изправят, да отърсват снега от подгизналите си роби и да напускат площада. Само няколко от рогозките на петдесетина метра около Данло и Хануман не пустееха. Данло вдигна глава, за да преброи останалите просители. Група дървета ю препречваше погледа му и не му позволяваше да види по-голямата част от южната половина на „Лави“. Но от онова, което виждаше — редици изоставени рогозки, сред които тук-там трепереха нещастни, покрити със сняг деца — той прецени, че са останали само двеста. Двеста от седем хиляди! Още колко ли време Бардо Справедливия щеше да ги остави така?

— Вижте леденото момче! — извика Педар. В гласа му се долавяше отмъстителност. Въпреки укора на майстор Рейн — или тъкмо заради него — той очевидно беше намразил Данло. — Защо не се откажеш? Да те внеса ли вътре на топло? Защо не се откажеш сега, докато още можеш, диво момче? Данло Дивия, безименното дете — не смяташ ли, че трябва да се откажеш?

Сняг покриваше главата и гърба на Данло, дори обърнатите му нагоре подметки. Кожата му бе посиняла от студ, прекалено студена, за да топи снега.

— Откажи се сега! Толкова е лесно да се откажеш!

Данло дишаше тежко, почти се задъхваше. Беше престанал да трепери. Мускулите му се бяха втвърдили като чворове студено каменно дърво. Не знаеше дали е в състояние да се изправи, даже да искаше да се откаже. Коремът го болеше от студ. Студената рогозка режеше коленете му. Студът бе като кремъчен връх, забит в костите му. Скоро дори костите му щяха да се вцепенят, но сега краката и гърбът му се разкъсваха от болка. Студ и болка, болка и студ — като че ли в целия свят нямаше нищо друго. Опита се да измисли начин да избяга от болката, но мислите му бяха тромави, неясни и бавни като ледник. Защо трябваше да се вълнува за световната болка или дори за собствената си? Започна да пропада в дълбок кладенец от летаргия и безчувственост. Смътно си спомняше нещо, което беше чул като дете. Докато снегът тихо се сипеше отгоре му и волята му за живот изстиваше, той си спомни, че някои ловци от племето му бяха разказвали за дисциплина, наречена лотсара. Лотсара, горенето на кръвта. Имало начин да погледнеш в себе си и да разпалиш вътрешните огньове на тялото. Всеки можел да се научи на това. Всеки мъж, разбира се. Данло знаеше, че изкуството на лотсара е част от Песента на живота, малка част от знанието, което щеше да научи, ако беше завършил прехода си към мъжественост. Само мъж би могъл да разбере приливите и отливите на световните енергии. (Той се зачуди дали жените учат такива изкуства по време на своите церемонии, но не знаеше.) Само мъж би могъл да притежава достатъчно опит, за да погледне към тайното място, където огньовете на съществуването избухват в живот.

Само мъж… Спомняше си нещата, които Хайдар му бе разказвал за лотсара. Лицето на съществуването трябваше да се проясни като на изпълнен с очакване ловец. Но вместо да погледне от другата страна на деня с ясен поглед, той трябваше да се вгледа дълбоко в себе си, за да открие своята анима и по-точно, да потърси огъня на живота, който е най-важната част от анимата, и по този начин трябваше да погледне самия себе си.

Тъй като светът представляваше само въртящ се облак от сняг — защото зрението му се замъгляваше — Данло затвори очи. И попадна в мрак и тишина, огромни като нощта. Спусна се в себе си — беше като да прониква навътре в непозната, неизследвана пещера. Непозната, но той като че ли инстинктивно знаеше пътя. Насочваха го запомнените истории на по-възрастните. Почти можеше да чуе как Хайдар пее: „Ти-миура анима, ти-миура уилу сибана“. „За Да последваш своята анима, последвай жаждата на волята си.“ Дълбоко в корема си Данло откри мястото, което обитаваше анимата. Зад пъпа му, почти до гръбначния стълб — това бе тайното място. При раждането пъпът на мъжа се откъсва от огньовете на творението, но дълбоко вътре винаги продължава да гори част от свещения пламък. И сега този пламък бе слаб като на угасваща каменна лампа. Трябваше да го накара да се разгори по-ярко. Той си представи мастните тъкани на тялото си. Между кожата и мускулите в гърдите, корема и слабините му, по стъпалата и дланите на ръцете му имаше тънък слой мазнина. Беше слаб като навързано на възли кожено въже, но дори телата, които са били подложени на глад, запазват малко мазнина. Колкото и малко да бе, Данло си я представи как се топи като тюленова мас в каменна лампа. Как се топи, нагорещява, потича в него и се възпламенява. Тогава в корема му пламна огън и започна да се усилва. Ставаше все по-горещ и накрая докосна кръвта му. Огънят на живота закипя във вените му, по краката и ръцете, дори във вцепенените връхчета на пръстите му. Кожата му се затопли и зачерви. Снегът по гърба му започна да се топи и скоро бавно потече по страните му. Докоснали голата му, зачервена кожа, снежинките мигновено се превръщаха в капчици вода. Но водата не бе студена — той усещаше как животът закипява във всяка негова част и не можеше да си представи, че отново може да му стане студено.

— Вижте! — каза някой. — Вижте колко е зачервена кожата му! Снегът по него се топи.

Педар се приближи до Данло и докосна ръката му.

— Гореща е — съобщи той. — Преди беше студена, а сега е гореща.

— Чувал съм за такива неща — каза друг. — Някои от авадутите долу в Квартала на далечниците накисват робите си във вода. И по цяла нощ седят на открито през зимата. Изсушават робите с телесната си топлина. Мислите ли, че той е авадута?

— Кой знае? — отвърна Педар и почеса една пъпка на бузата си. Не изглеждаше доволен. — Трябва обаче да е някакъв номер. Наркотик. Никой не може да топи снега така без наркотици.

Тълпата около Данло се раздели на спорещи групички. На повечето от послушниците им се искаше да вярват, че не е използвал наркотици, макар че очевидно никой не знаеше какъв друг може да е източникът на топлината му.

Точно тогава, като се поклащаше на кънките си, се върна Бардо Справедливия. Въпреки снега, от високото му чело се стичаше пот. Покритият му с паяжина от спукани капиляри огромен лилаво-черен нос лъщеше. Той обичаше да пие бира по всяко време на деня. Послушниците знаеха това и се опитваха да го избягват, когато е пиян.

— За Бога, какво знаете вие за наркотиците! — извика Бардо, като се приближи и стисна тила на Данло с влажната си месеста ръка. — Той наистина бил горещ — съобщи майсторът. — Но това не може да е резултат от наркотик. Кога досега просителите са били изпитвани чрез студ, а? До онзи ден не знаех какво ще е тазгодишното изпитание самият аз, Бардо Справедливия. Откъде може да е знаело това диво момче? Не, нещо друго е, нещо забележително. О… странно. Има древни дисциплини — този Данло Дивия е понаучил някои неща.

Педар завъртя острието на кънката си и прати снежни цветя в лицето на Данло. После попита:

— Какви неща?

Бардо мигновено направи пирует като опитен фигурист и зашлеви послушника по ухото. Когато беше пиян, можеше да е много жесток, жесток и сантиментален.

— Какво ти става? — изрева майсторът. — Да риташ сняг в лицето на бедното момче, когато не е в състояние да се повдигне от рогозката си! Казах ти да го пазиш, не да го мъчиш. — После поглади мустаците си и започна да си говори сам с дълбок, мелодичен глас. — О, жалко, Бардо, приятелю мой — защо остави послушник да върши твоята работа?

Замаян от бързината и силата на удара му, Педар стоеше с ръка, притисната до ухото. Когато се наведе и погледна Данло, лицето му излъчваше омраза.

Послушниците около Бардо се отдръпнаха, сякаш се страхуваха, че ще започне да удря и тях. Един от приятелите на Педар посочи почти пустия площад и попита:

— Моля ви, майстор Лал, още колко време може да продължи това? Останали са само стотина.

Бардо присви блестящите си кафяви очи, погледна Данло, намръщи се и възкликна:

— Вижте това бедно голо момче! По-търпеливо е от всеки от вас! — После със сумтене и пъшкане се наведе и допря шепи до ухото на Данло. — Дъхът му вонеше на бира и той прошепна: — Аз ли теб изпитвам, или ти мен? Никога не съм виждал толкова твърд човек. А, разбира се, имаше още един. Кой си ти, за Бога? Не, не, недей отговаря, не можеш да говориш. Но ми кажи, диво момче — поклати глава, ако отговорът е „не“ — ако оставя изпитанието да продължи, няма ли да умреш и да ме накараш да изглеждам като варварин, а?

Данло безмълвно се усмихна и поклати глава.

— Изпитанието продължава! — съобщи Бардо и се изправи. — Изпитанието ще свърши, когато свърши.

И така, Данло и стотината останали просители продължиха да чакат през дългия ден. В тишината на сипещия се сняг, в белотата на сградите около площада трудно можеше да се каже колко време е минало. Данло стоеше на колене на рогозката си и гледаше искрящите снежинки, които се вихреха във въздуха. Той гореше от огъня на лотсара и надеждата, но телесните му тъкани изгаряха прекалено бързо. Доста от просителите смъртоносно се бяха разболели след като ядоха шепи сняг, но Данло знаеше, че не трябва да го прави, макар гърлото му да гореше, макар да усещаше сърцето си като лава, изливаща се върху гръдната му кост. Скоро щеше да падне, скоро щеше да дойде смазващата слабост и да открадне светлината от очите му. Накрая щеше да настъпи забравата. И тогава никога нямаше да се отправи отвъд звездите, за да открие хала. Единственото му пътуване щеше да е до другата страна на деня, където морето е бяло, студено и голо и ледът на вечността продължава безкрай.

— Данло, Данло — стори му се, че чува да му шепне Хануман, но всъщност Педар и другите висши послушници стояха прекалено близо и ги следяха, така че никой не би рискувал да шепне. А и Хануман продължаваше да спи под двете си роби, под рогозките и дебелото одеяло от сняг. Колко измъчено изглеждаше момчето, треперещо и кашлящо насън. После, докато Данло го гледаше, Хануман постепенно се събуди, изплува от треската си с мърморене и вдигна очи към Данло. „Данло, Данло — сякаш викаха очите му, — аз ти дължа живота си.“

— Вижте — каза Педар и посочи Хануман, — болното момче се събуди.

Бардо Справедливия и стотината бъбрещи послушници стояха наоколо и правеха забележки за куража на Данло и Хануман, припомняха си събитията от деня. И после Педар изръмжа на Данло:

— Малко вероятно е да издържиш другите изпитания, даже да издържиш това. Но ако успееш, надявам се, че ще те разпределят в моето общежитие. Казва се „Домът на опасностите“, диво момче. Ще запомниш ли това име?

Макар че тази заплаха бе отправена към Данло, въздействието й върху Хануман беше мигновено. Вече смъртно бледо, лицето му се втвърди, сякаш кожата му бе замръзнала. Единствената част от него, която изглеждаше жива, бяха очите му, пламтящи с немощна ярост. Тя уплаши Данло, защото сякаш извираше от нищото. Вбесен от думите на послушника, Хануман се опита да разрита рогозките и да се изправи. Но бе прекалено слаб, за да се движи. Лежеше и гледаше Данло, безпомощен в гнева и срама си.

Там, под падащия сняг, Хануман и Данло чакаха заедно, впили очи един в друг. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. Докато над тях стояха много хора и бъбреха за нетипичния за сезона сняг, момчетата безмълвно споделяха помежду си тайни, които и двамата знаеха, че никога не трябва да разкриват. Данло съзнаваше невероятната способност на Хануман за съсредоточаване, предаността му към приятелството и съдбата — и двамата съзнаваха силата на другия. Така чакаха цял следобед и на Данло му се искаше да каже: „Хану, Хану, ти си опасен като Ейейе, хищната птица“. После от далечината се разнесе слабият звън на вечерните камбани на „Реса“. Тълпата около тях се размърда. Сред уморените послушници, които от зори обикаляха площада „Лави“, се надигна мърморене, кратки спорове, вълна от загриженост за Данло, Хануман и другите. Тогава Бардо Справедливия разтърка очи, стрелна Данло с любопитен, възхитен поглед и плесна с ръце.

— Тишина, време е! — каза той. Говореше на послушниците и на тълпата от зяпачи — нещастните просители бяха толкова тихи, колкото и от първата сутрин на състезанието. — Тишина, време е, за Бога! Време е Изпитанието на търпението да свърши. Вие, просители — започна Бардо и после рязко затвори уста. Останал без дъх от бързото тичане през площада, един от послушниците избра този момент, за да му съобщи нещо. Майсторът продължи: — Вие, седемдесет и двама просители, оцеляхте след първото изпитание. Продължавате с второто изпитание, което ще започне след пет дни. В общежитията ви очаква гореща вана, кафе и храна. Послушниците ще ви придружат дотам. Поздравления — сега можете да напуснете мястото си и да говорите колкото искате.

Разнесоха се викове на облекчение. Просителите са заизправяха от рогозките си, като трепереха, раздвижваха скованите си крайници и бързаха да последват послушниците в общежитията.

— Данло Дивия! — внезапно извика един от послушниците. — Някой да донесе кожа за Данло Дивия!

Все още на рогозката си, Данло отърси снега от разрошената си коса и се опита да се изправи. Не успя. Вече не го беше грижа, че Педар и другите ще видят обрязания му член. Всъщност не можеше да се изправи, защото ставите му бяха сковани. Разкъсваща болка пълзеше от слабините му нагоре по гръбначния стълб и стигаше до шията. Когато снегът и въздухът откриха голия му корем, когато огънят на лотсара го напусна, той отново затрепери. И не можеше да престане, въпреки че някой хвърли върху раменете му кожа от шагшай.

— Хану, Хану — полуприклекнал до приятеля си, каза Данло. — Хану, всичко свърши.

Единствен от всички просители (освен петте нещастни момчета, които бяха открити мъртви) Хануман остана неподвижен на рогозката си. Мнозина решиха, че и той е умрял, но Данло виждаше, че в него все още тлее живот.

Един от послушниците донесе голяма кожа от шагшай и Данло му помогна да покрие тялото на Хануман.

— Добре ли си, Данло? — тихо попита момчето. Дишаше бързо като снежен заек и беше престанал да кашля. — Страхувах се, че ще умреш.

След като послушниците отнесоха Хануман, Данло остана да отклонява поздравленията на любопитната тълпа. Някой пъхна в ръката му чаша горещо кафе, което той признателно изпи на един дъх. Стоеше заобиколен от стотина непознати, и в същото време сам с мислите си.

После дойде Педар. Пъпчивото му лице бе зачервено от студа.

— Ние ще се погрижим за него — каза той.

— Какво ще правите… с приятеля ми? — попита Данло.

— С приятеля ти ли? — възкликна Педар. — Слушай, диво момче, има една стара поговорка, която би трябвало да научиш: „Спасиш ли нечий живот, създаваш си враг за цял живот“. Мисля, че това момче повече никога няма да ти е приятел.

Данло заслони очи от сипещия се сняг и тръгна заедно с другите послушници към топлината на очакващото го общежитие. Надяваше се, че Педар греши.