Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 9
Умножение по нула

Дори да приемеш, че непрестанно се ражда, умира и пак се ражда, дори тогава, о, Мощноръки, за какво на света тъгуваш?

Смъртта за роденото е неизбежна, както за мъртвото е неизбежно новото раждане — и не бива за неизбежното да се тъгува.

Съществата са непроявени

отначало, а после се раждат

и след смъртта си отново стават

непроявени. Защо да плачем?

Бог Кришна към Арджуна преди битката на Курукшетра[1]

Данло се плъзгаше без план или цел на изток сред сградите на „Боря“. Точно под Хълма на скърбите, където равните замръзнали земи на Академията отстъпват пред ледопадите и подножията на планината, той стигна до малка горичка, известна с красотата си. Наричаха я „Шиховата горичка“, сто и дванайсет добре поддържани шихови дървета, внесени от Урадет. Данло седна на една каменна пейка под сребърните дървета, засвири на шакухачито и затърси следи от Ахира в дълбокото зимно небе.

„Аз съм онова, което не трябва да се ражда“ — помисли си той.

Малко по-късно по единствената плъзга в горичката се разнесе тракане на кънки. Данло вдигна поглед и видя, че към пейката се приближава Хануман.

— Последвах те — задъхано каза приятелят му. — Но си ужасно бърз и те изпуснах. И после чух, че свириш. Звукът се носи сред дърветата, нали знаеш.

— Да, зная — отвърна Данло. После попита: — Вярно ли е… онова, което каза Педар? Наистина ли Катарин и Малъри Рингес са брат и сестра?

Хануман отпусна върха на обувката си на пейката. От вятъра и бързането обикновено бледата му кожа беше станала аленочервена. Той кимна.

— Всички го знаят.

— Тогава аз съм мерзост.

— О, Данло.

— Аз съм онова, което не трябва да се събужда за живот — каза Данло.

Той дълго гледа към мрачните дълбини на гората. Шиховите дървета наистина бяха уникални, наистина прекрасни. За разлика от коничната симетрия и заострените корони на каменните дървета или дърветата ю, клоните на всеки ших излизаха от дънера без очевидна система и се разделяха на хиляди вейки. На края на всяка от тях искряха листа, покрити със сребристи жилки, десетки хиляди сребристозелени листа, устремени към слънцето високо над земята.

— Защо? — попита Данло. — Защо Рингес е легнал със собствената си сестра?

Хануман сви рамене и отвърна:

— Не зная.

„Шайда ет шайда“ — каза Данло. И си помисли: „Шайда е мъжът да докосва сестра си под кожите на нощта.“

— Данло, добре ли…

— Не! — внезапно извика Данло, изправи се на кънките си и заудря флейтата в бедрото си при всяка от четирите ужасни думи, които с мъка произнесе: — Аз… също… съм… шайда!

— Данло, не можеш…

— Не, не, не, не!

Без да мисли за ахимса, Данло протегна ръка към най-ниския клон на дървото над пейката и откъсна едно от листата. После стисна юмрук и го смачка. Между пръстите му потече топъл като кръв сребрист сок. Заболя го от гледката на толкова лекомислено пролятата жизнена кръв на дървото и той затвори очи, за да заплаче за мъртвото листо.

— Данло, Данло — чу гласа на Хануман и изведнъж усети студените пръсти на приятеля си да докосват челото му. Отвори очи и Хануман рязко отдръпна ръката си. Очевидно се срамуваше от проявата си на нежност. (Всъщност правеше такъв жест за първи път от петгодишна възраст, когато майка му беше казала, че е прекалено голям, за да докосва други хора в знак на приятелство.) Данло и Хануман впиха поглед един в друг в безмълвно разбиране и единственият звук в шиховата горичка бе шепотът на вятъра сред дърветата. И после Хануман цитира „Пътуването на човека“:

— „Обичам всички онези, които са като тежки капки дъжд, падащи една по една от надвисналия над хората тъмен облак: те възвестяват наближаването на светкавица и като вестители, трябва да страдат и да загинат.“

— Аз съм вестител на смъртта — каза Данло.

— Какво означава това?

— Аз съм шайда и затова деваките бяха настигнати от шайда смърт.

Данло пак седна на пейката. Въпреки дебелата кожа на панталоните му, студенината на камъка го смрази. И той призна на Хануман тайната, която никога не беше и помислял да каже на някого: как цялото племе на деваките бе загинало от загадъчна шайда треска.

— Но народът ти трябва да е бил убит от вирус — възрази Хануман. — Ти не си направил този вирус, Данло.

— Не, но моята… поява в племето го е отслабил. Докоснала е душите им с шайда.

— О, не, това е глупаво — каза Хануман. — Не трябва да мислиш такива неща.

— Истината си е истина.

Хануман поклати глава, въздъхна и промърмори:

— Не обичам да те виждам такъв.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам за народа ти. Но ти имаш свой собствен живот и мечта. Имаш съдба.

Данло коленичи до плъзгата и с голия си пръст, все още напукан и черен от чистенето на плочките в банята, започна да чертае кръгове в снега. После каза:

— О, Хану! Как изобщо мога да стана асаря? Как? Да го видя да танцува, да се разбужда, целия живот — как мога да утвърдя нещо, каквото и да е, щом не мога да кажа дори на собственото си съществувание?

— Данло, ти…

— Беше глупаво да си мисля, че мога да стана асаря. Хануман го погледна и поклати глава.

— Ти… даже да си глупак, ти си прекрасен глупак. Навярно си достатъчно глупав, дори за да станеш асаря.

— Не, това не е възможно, вече не.

— За хора като нас — възрази Хануман — са възможни всички неща.

Данло започна да чертае линии в кръговете. Снежните кристалчета стържеха и вледеняваха пръстите му. Бе прекалено студено, за да решава математически теореми в снега. Накрая той се отказа, погледна приятеля си и попита:

— Мислиш ли, че сме толкова различни от другите?

— Знаеш, че е така.

— Но, Хану, ние все пак сме хора.

— Има хора — отвърна Хануман, — и хора.

— Благословените… хора. Всички хора са благословени.

— Но малцина са избрани — каза Хануман. — През цялата история винаги е имало малцина, предопределени да станат нещо повече.

— Повече… от какво?

— Повече, отколкото са. Повече от всички други. Данло се усмихна и отвърна:

— Струва ми се, че си аристократ по природа.

— Естествено. Единствено ние, духовните аристократи можем да разберем какво е възможно.

— Ами другите?

— Другите са си други. Не трябва прекалено да мислиш за тях. Цялото човешко общество е йерархия. Целият живот е жива пирамида. Съвсем естествено е само няколко човешки същества да стоят на върха й.

— Искаш да кажеш, да стоят над всички други.

— Не аз съм създал вселената — каза Хануман. — Аз просто живея в нея.

Данло стоеше на колене в снега и слушаше вятъра, духащ откъм Хълма на скърбите и ледените планини над тях.

— Но е трудно да живееш… когато те ритат в лицето.

— О, да, животът е жесток — каза Хануман. — И за да стои на върха, човек трябва да е малко жесток. Жесток към другите — дори към себе си.

— Жесток ли? Ти? Аз?

— О, да. Ще го разбереш, ако се вгледаш достатъчно дълбоко.

— Но, Хану, защо?

— Защото това е единственият начин хора като теб и мен да станат нещо повече. Ние гледаме надолу към другите в краката ни. Изглеждат толкова близо — но между нас има огромно разстояние. Повечето от тези хора нямат нищо против да сме отгоре им. Може дори да се каже, че тежестта ни ги успокоява. Те виждат само краката ни в лицето си и понякога си мислят, че това е ужасно. Но ако се отдръпнем от тях само за миг — какво тогава? Тогава те ще се качат на върха на пирамидата. И гледката на цялата жива плът под тях ще ги замае, дори ще ги влуди. Колкото е по-високо, толкова по-дълго се пада. Затова се радват да оставят върха на хора като нас. Огромните разстояния, дори светлинните разстояния между звездите не са по-големи от разстоянието между онези, които обичат съдбата си, и другите, които се страхуват от нея. Ние сме онези, които жадуват за такива разстояния. Защото те пораждат в нас копнеж към разстоянията в собствените ни души. Ето за какво трябва да живеем, Данло: за извисяването на чувствителността си, за осъществяването на желанията си, за задълбочаване на целите си, за уголемяване на самите себе си. За силата да превъзмогнем себе си. Да сме нещо повече. Или по-скоро да станем нещо повече. Кой не е мечтал за това? Но кой би могъл да си помисли да се отдръпне от по-долните си части, без да прояви жестокост?

Задуха студен вятър и разлюля листата на дърветата. Данло се изправи и погледна през сребристия покров над главите им. Небето на запад вече не беше синьо. Откъм морето прииждаха сиви като олово ледени облаци и се трупаха над Града. „Илка-тета — помисли си той, — облаците на смъртта.“

— Не те разбирам — каза Данло. — Та ти обичаш хората. И те те обичат. Говориш така, сякаш нямат никаква стойност.

— Обичам хората — призна Хануман. — Обичам и животните.

— Но хората не са животни!

Хануман грубо се засмя.

— В известен смисъл — а това е единственият смисъл, който има значение — повечето хора са нищожества. Помисли за Педар. Помисли за приятелите му. Шансът им да станат нещо повече е равен на нула. Трилиони хора — трилиони като Педар — изпълват звездите из галактиката с копия на самите себе си и наричат това изпълнение на човешкото предопределение. Но не, не е така. Това е само умножение по нула.

— Но, Хану, къде щеше да си ти… без хората, които са те създали?

— Точно така — отвърна Хануман. — Единственото предназначение на нисшите хора е да коленичат и да образуват пирамида, така че по-висшите от тях да се издигнат над облаците и да изпълнят по-висша задача. Не трябва да мислиш, че хората като нас просто са някаква щастлива случайност на цивилизацията. Ние сме единственото основание на цивилизацията. Ние сме нейната надежда и смисъл.

— О, Хану!

— Трудно е, зная. Да приемеш, че хората не живеят живота си заради самите себе си — трудно е. Защото така, както живеят, те никога не живеят истински.

Данло подритна хрущящия стар сняг като самец шагшай и каза.

— Чувал съм за робството. За робите. Майстор Джонат ми обясни, че някога на Летосвят имало роби.

— Мислиш ли, че е толкова ужасно висшият човек да използва нисшия? Не, не е. Съвсем естествено е. И необходимо. Трябва да го признаем. Те ни дават живота си! Те са непълни, незначителни, болни и съсипани хора — ние трябва милостиво да приемем тяхната саможертва. С благодарност. Със състрадание, дори с обич.

— От Деня на покорството… — Данло се запъна — разбирам какво е робството.

— И аз — каза Хануман. — Но това е хубаво, не е лошо. Веднъж в живота си всеки трябва да е роб.

— Защо?

— Защото по този начин научаваме какво е да усещаме ботуша върху гърба си. Защото от този момент насетне ще притежаваме безпощадността на господари.

Данло стоеше, облегнат на дънера на шиховото дърво, и барабанеше с пръсти по заледената кора. Звукът напомняше чукането на птица маули.

— Никога няма да стана като Педар — каза той. — Или като приятелите му. Но… ние сме те. Те са ние. Няма разлика.

— Ахимса — поклати глава Хануман. — Благородна идея, която ще те унищожи.

— Не, тъкмо обратното.

— Хората като нас също са животни, но ние сме и нещо повече.

— Както и Педар.

— Не, не е така. Действителната критична точка в еволюцията не е между животните и човека, а между човека и истинските човешки същества.

Тъй като самонадеяната арогантност на Хануман дълбоко го смущаваше (и защото се страхуваше, че в думите му може да има някаква истина), Данло се заскита из горичката. Особено му хареса едно от дърветата — възлест, обезобразен от мълния ших, чиито изкривени клони му напомниха, че дори животът на растенията е изпълнен с болка. Той започна да го обикаля. Снегът, покриващ корените на шиховете, бе стар и твърд и хрущеше под краката му.

— Всички хора — каза Данло — са човешки същества.

— Всички ли?

— Да, всички. Дори каркираните раси. Даже човеците, които някои наричат извънземни.

— Не, Данло. Истинските човешки същества се срещат рядко. По-рядко, отколкото може би си мислиш.

— Тогава какво е „човешко същество“? Хануман помълча, после отвърна:

— Семе.

— Семе…?

— Жълъд, който не се страхува да се самоунищожи, като порасне в дърво.

— Тогава…

— „Истинското човешко същество, истинският човек — цитира Хануман — е смисълът на вселената. Той е танцуваща звезда. Той е експлодираща черна дупка, изпълнена с безгранични възможности.“

— Мисля, че възможностите за всички хора са… безгранични.

— Обичам те заради вярата ти — отвърна Хануман. — Но всъщност познавам само двама души, които навярно могат да станат човеци.

Данло рязко спря и се завъртя в снега. Хануман напрегнато го гледаше, сякаш бяха единствените двама души, които имат значение във вселената.

— Но аз съм човек като всеки друг — възрази Данло. — Ти също. С какво толкова сме по-различни от другите?

Хануман наведе глава и отвърна:

— Различни сме със съзнанието си. С нашето разбиране на най-дълбокото ни предопределение. С начина, по който виждаме прекалено много и прекалено надълбоко.

— Но, Хану…

— С начина, по който усещаме болката.

„С начина, по който усещаме болката.“ Данло рязко си пое дъх и го задържа, докато дробовете му не запламтяха от желание да дишат. После всичко едновременно го напусна — и дъхът, и изначалната му омраза към елитарните идеи на Хануман. (И най-вече мъката му заради собствените му уникални качества и произход, които го отделяха от всички други в Цивилизованите светове.)

— Какво знаеш ти за болката? — извика той.

— Изглежда, недостатъчно — каза Хануман. Стоеше пред Данло със скръстени на гърдите ръце и трепереше. И се усмихваше. В усмивката му имаше нещо едновременно зловещо и дълбоко. — Но зная, че човешките същества страдат повече от другите. И че за това няма лек. За да стане по-висш, човек трябва да е безпощаден към самия себе си. Ако окото ти изневери, трябва да го избодеш — разбираш ли? Ако е трудно да извършиш нещо, ако е омразно, дори другите да го наричат зло — трябва да го извършиш тъкмо защото е омразно. Трябва да изгаряш с буен огън по-слабите части на душата си. Постоянното обезобразяване на самия себе си — това е болка в болка до безкрай.

Макар че кимаше на думите на Хануман, Данло всъщност не го слушаше. Обикновено изслушваше другите с цялата съсредоточеност на бухал, който се опитва да долови дращенето на хлъзга? под снега, но сега се взираше в смрачаващото се небе и си спомняше.

— До безкрай — повтори Хануман. — Болката на себепреодоляването е само началото. После, ако сме достатъчно силни, ако душите ни са големи и дълбоки — после идва истинската болка. Какво е истинска болка, питаш ти? Силата да изберем онова, което ще изберем. Необходимостта да го изберем. Ужасна свобода на безграничните възможности. Страстта към безкрайността, разяждана от възможността от провал. Истинската болка е да знаеш, че ще умреш, и в същото време да разбираш, че не трябва да умираш.

— Но, Хану, всичко умира — тихо възрази Данло. Хануман поклати глава и продължи:

— Но защо изобщо да умираш, Данло? Не може ли да има нова фаза в еволюцията? Нов вид същество? Не разбираш ли? Опитвам се да очертая ново свойство на мозъка. Нови синапен. Нови връзки. Съзвездие от свойства и способности, от нови равнища на съществуването. По-висше, пречистено съзнание. Онова чисто съзнание, което всъщност сме. Което се опитваме да сме. За нас винаги ще съществува стремежът да сме нещо повече. Вечният копнеж. И тъкмо затова истинските човешки същества изпитват повече болка. Защото наистина сме нещо повече, но това никога не е достатъчно — никога. И ние съзнаваме това „никога“ в душата си. Съзнаваме и че го съзнаваме. Има обратна връзка. Можеш ли да разбереш как е? Болката е усилена до безкрайност. Всеки миг от времето. Действителността става почти прекалено действителна. И пламти. Цялата вселена пламти от възможностите на светлината и лудостта. Истинската болка е горенето, което никога не спира, безумието, сиянието.

Дългото стоене на студа бе изтощило Данло и той отново се облегна на дървото. Пръстите му откриха овъглената рана там, където рядката зимна мълния бе разцепила кората на шиха. „Безумие и сияние“ — помисли си той. Спомни си за ужасната болест, която беше убила народа му. В този момент вятърът се надигна и донесе богатия, вечен аромат на планината. Аромат на живот и смърт. Данло си помисли, че най-прекрасното нещо в шиховата горичка е разнообразието на миризми: изпражненията на хлъзгари, осейващи снега, ледът, снежинките, смачканите плодове на ю и топлият сок на откъснатите от вятъра шихови листа. Някъде нагоре сред зелената гора глутница вълци трябва да беше убила самец шагшай или може би кошута. Вятърът бе изпълнен с мирис на кръв и докосваше ноздрите му с далечна, остра миризма на животински вътрешности. Повечето вълци, спомни си Данло, обичаха да лижат ферментиращото растително съдържание на стомаха на жертвата си преди да разкъсат черния й дроб.

— Данло, чу ли нещо от това, което ти казах? Данло наистина не го слушаше. Беше пъхнал ръка под шапката си и поглаждаше бръснатата си глава. Спомняше си един от обичаите на девакското племе: когато неволно наранеше някого, мъжът правеше кръвно жертвоприношение, за да изкупи болката.

— Данло?

„Анаслия“ — спомни си той девакската дума за споделяне на болката.

— Моля те, Данло. Погледни ме.

Но Данло гледаше надолу и търсеше с очи камък. Заобикаляше ги кръг от стъпки, пробити през пластове сняг. На няколко места обувките му бяха оголили земята. Той се наведе и с измръзналите си, вкочанени пръсти измъкна от снега объл червеникав камък и парче гранит. После бързо и точно удари с камъка по ръба на гранита и от него се отчупи остро парче, голямо колкото шихово листо. Не беше подходящо за рязане, но тъй като нямаше кремък или обсидиан, за да си направи истински нож, Данло сви рамене, стисна парчето между пръстите си и прокара ръба му от линията на косата до веждите си. Раната бе дълбока чак до костта и минаваше по диагонал през челото му. Гранитът преряза кожа и вени и кръвта му потече по снега.

— Какво правиш? — извика Хануман, затича се през снега и приклекна до него. — Какво направи?

Данло се опита да се извърне от него. Държеше раната отворена със скованите си пръсти, та колкото може повече кръв да докосне света. А щеше да е нужна много, за да изкупи смъртта на Хайдар, Чандра и племенните си братя. Разбира се, Данло знаеше, че не е възможно да сподели смъртната агония на цялото племе — никой нямаше толкова много кръв. „Шайда е мъжът, който носи смърт на народа си.“ Не, никога нямаше да може да изкупи смъртта на деваките, нямаше да може да изкупи дори собствения си шайда живот, защото знаеше, че сега не е време да умира. Но можеше да даде кръвта си на мъртвите. Можеше да им даде болката си. По кървавото чело и зад очите му имаше цяла вселена от болка.

— Данло, Данло! — Хануман започна да гребе шепи със сняг и да притиска белите топки до лицето на Данло, за да спре кръвта. Тя обаче беше прекалено много и снегът бързо се превърна в червена киша в ръцете му. — О, Боже! — повтаряше той. — О, Боже, Боже мой!

Раната на Данло сигурно му бе припомнила ужасната сцена на смъртта на собствения му баща — от убийството му — в семейната читалня, защото Хануман внезапно обезумя от страх.

— Данло, Данло! — викна той. — Какво направи? — Момчето откопча ципа на кожите си, измъкна камъка от окървавените пръсти на Данло, отряза парче плат от вълнената си риза. После бинтова главата му под изцапаната с кръв шапка.

— Просто давах кръв на мъртвите — поясни Данло.

— О, не, не сега! — каза Хануман и го стисна за рамото. — Хайде, бързо, трябва да те заведем на резач преди кръвта ти да изтече.

— Почакай — спря го Данло. Макар болката над окото му да бе пареща и силна, макар кръвта да попиваше в самоделния бинт толкова бързо, че не можеше да замръзне, той знаеше, че раните на челото рядко са толкова сериозни, колкото изглеждат. — Почакай — повтори Данло и погледна приятеля си. — Лицето ти — благословеното ти лице!

Удивително е, че изражението на човешкото лице може да променя вселената. Или по-скоро онова, което е зад това изражение. В напрегнатостта на изящните лицеви мускули на Хануман, в треперенето на чувствените му устни имаше нещо ново, нещо, което Данло не бе очаквал да види. „Ужасяваща красота“ — помисли си той. По цялото лице на Хануман имаше ужасни и красиви следи от състрадание. От анаслия. „Анаслия“ бе девакската дума за състрадание и буквално означаваше „страдание с“. А как само страдаше Хануман! Всъщност в този момент Данло не можеше да гледа това безмълвно, страдалческо лице. В състраданието му имаше нещо сложно и сърцераздирателно. Нещо извратено. Данло вдигна глава, извърна се и погледна към черните безкрайни дълбини отвъд небесната синева. Внезапно се уплаши от нещо. Макар че не можеше точно да си обясни този страх, не можеше да го оформи като концепция, изградена от думи, дълбоко в корема си изпитваше ужас, че е разбудил (или породил) в Хануман извратено състрадание, далеч по-ужасно, отколкото красиво.

— Какво гледаш? — попита приятелят му. От очите му бликаха сълзи. Очите му бяха като светли огледала, потръпващи от студа.

„Анашайда“ — това крещеше най-дълбокото същество на Данло: да се пази от извратеното състрадание, което щеше да промени живота и на двама им, а навярно и бъдещето на всички живи същества.

— Данло? О, Боже, Боже мой, защо не спира тази кръв!

Хануман отряза още едно парче от ризата си и смени подгизналата червена превръзка.

— Увий я плътно около главата ми. — Данло изсумтя, когато срещна погледа на Хануман. — Стегнато — натискът ще спре кървенето.

— Така ли? — попита Хануман, като притисна длан до челото му.

— Да, така е добре.

— Продължава да кърви! — извика Хануман. Зъбите му тракаха. — Боже… мой, никога не съм… виждал толкова много… кръв!

Малката му ръка беше притисната към челото на Данло. Данло усещаше дъха му, който прииждаше към лицето му на накъсани горещи струи.

— Така е добре. Благодаря ти — каза той.

Хануман бавно отпусна ръка, погледна окървавената си ръкавица, после стисна юмрук, замахна във въздуха и викна:

— Защо не прилагаш този закон на ахимса и към себе си? Защо Педар трябваше да ти показва онази глупава снимка?

— Не Педар уби деваките — отвърна Данло.

— Не.

Не — толкова прост отговор. Данло си помисли, че никога не е чувал друга дума, изречена с толкова силно презрение.

— Моля те — каза той, — не трябва да обвиняваш Педар. Той е просто…

— Той е нищожество — прекъсна го Хануман. — Опитва се да те посрами, защото не може да понесе собствения си позор. Слабостта си, подлостта си. Не може да понесе и страданието си, колкото и незначително да е то. И затова се опитва да го сподели с теб.

— И ти го мразиш заради това.

— А как да не го мразя? Между неговия тип хора и нашия винаги е имало вражда и война.

— Но законът на ахимса изисква…

— Ахимса! — изръмжа Хануман. Лицето му беше пребледняло от ярост. — Това не е закон за човешко същество!

— Но да не убиваш никога…

— Чуй ме, Данло, моля те: „Единственият закон е да правиш каквото искаш.“

— Но… чий закон?

— Нашият.

— О, благословени Хану!

Притиснал челото си с ръка, Данло се обърна на запад, където слънцето се губеше зад облаците. Той покри очите си и се опита да слуша онова, което казваше Хануман.

— Малцина човешки същества, подготвени от еволюцията, всяко с уникални способности… собственият ти баща Малъри Рингес… този онтогенезис на човека в бог, геният да създадеш истинска същност. — Плавно леещите се думи на Хануман едва проникваха през купола от звук, покриващ Данло. Някъде в небето изпищя чайка и дрезгавият й крясък подплаши дивите патици в зимните им гнезда. Дърветата натежаха от пляскащи криле и нервно крякане. От планината към сипеите и ледниците задуха силен, свеж вятър, разлюля шиховите листа и почти ги накара да зазвънят. Данло се потапяше в тези звуци, но накрая нямаше как да не чуе силния глас на Хануман: — … истинската същност, истинската воля да постигнеш съдбата си. — Тези живи, умни думи го изпълниха с ужас и накараха кръвта във вените му да закипи. Хануман повече от всички хора, които познаваше, изпитваше копнеж да прегърне бъдещето, да обича съдбата си, независимо колко трагична или ужасна е тя.

„Ти-миура хала — помисли си Данло. — Последвай съдбата си, последвай най-дълбоката си воля за живот. Но ако тя води към погубването на друг живот?“

После излязоха от горичката и се плъзнаха по ледопадите и край големите, извисяващи се ледени скулптури в Елфовите градини. Хануман все още настояваше да го заведе в лазарета, но Данло не искаше да обяснява причината за раната си и затова се отправиха по най-източната плъзга на Академията към Дома на опасностите. Там, в пустата баня на четвъртия етаж, Хануман залепи разкъсаните краища кожа на черепа му. Но го направи неопитно: от този момент насетне, след като раната му зарасна, Данло винаги щеше да носи над лявото си око зигзаговидния, приличащ на мълния белег.

— Благодаря ти — каза Данло, когато свършиха. — Шантих. — Тъй като вече бе късно да подновяват учебните си занимания, той седна на леглото си и засвири на шакухачи, замислен над странните събития от деня.

— Лошо ли ти е? — попита го Хануман, докато се обличаше за излизане. — Много ли боли?

— Пулсира — призна Данло.

— Да ти донеса ли аналгетик или наркотик?

Данло поклати глава и се насили да се усмихне. Слабото движение предизвика отекващ прилив на болка в черепа му. После попита:

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои неща преди вечеря — отвърна Хануман.

Това беше най-странната вечер на Данло, откакто живееше в Дома на опасностите. След ежедневните им игри на хокий и блъсканица на лед, другите момчета се върнаха в общежитието. Двама — Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — се опитаха да завържат разговор с него. Но когато видяха раната на челото му и скритата страст, с която свиреше на флейтата си, го оставиха на мира. После слязоха да вечерят заедно с Хануман и послушниците от другите три етажа. Тази вечер Данло не бе гладен. И затова не присъства на надвисналото напрежение, когато Педар и приятелите му седнаха на една от дългите маси, за да вечерят с култивирано месо, хляб, плодове и ледено вино. Не видя със собствените си очи изражението на вина и обида на лицето на Педар, когато момчетата на всички маси започнаха да се чукат с чашите си и да говорят с благоговение за произхода на Данло. Докато другите отпиваха от виното си три етажа под него, той седеше на леглото си, свиреше на бамбуковата флейта и изобщо не подозираше, че планът на Педар да го унизи е постигнал съвсем друг резултат. Послушниците — и мнозина от калфите и майсторите в Академията — бяха омаяни от идеята, че той е незаконен син на бог. В хладното, пусто спално помещение Данло свиреше сам и с всеки дъх в студения мундщук от слонова кост на флейтата усещаше в себе си празнота, ужасно съмнение и предчувствие за обреченост. Трябваше да обърне сериозно внимание на тези си чувства. В края на краищата той беше син на Катарин Провидцата и бе наследил част от майчината си чувствителност към бъдещето. Трябваше да види тъмните, хаотични образи в себе си като видения за мигове, които скоро щеше да преживее. (Или като живи предзнаменования, които Ахира е пратил във въображението му.) Но той седеше със затворени очи, свиреше на шакухачи и в бездънната мелодия на флейтата имаше ужас и отчуждение, които помнеха единствено трагедиите на миналото.

По-късно, много след вечерните камбани и след като всички послушници се бяха върнали, изкъпали, обръснали и спяха, Данло потъна в неспокоен сън. Тялото му се мяташе под горещите завивки. Потъването му в стопеното кървавочервено море на съня беше мъчително и безкрайно. Като че ли никога нямаше да се събуди. И тогава се разнесе крясък: „Махни се, махни се!“ Дълбоко в стоманената хватка на кошмара, Данло си помисли, че навярно крещи самият той. После внезапно се събуди разтреперан и облян в пот. Цареше пълен мрак и спалното помещение тънеше в дълбока, студена като лед тишина.

Но само за миг.

— Включете глобусите! — извика някой и стаята се освети. Хануман седеше на съседното легло и премигваше. Всички момчета бяха будни и главите им бяха обърнати към мрачното открито стълбище. Оттам се донасяха приглушени викове и паническа глъчка.

— Паднал е! — отекна в стаята глас от втория етаж. И после закънтяха други гласове, цяло море от уплашени гласове, когато паниката се разпространи от етаж на етаж. — Мъртъв е, вижте колко кръв! Паднал е по стълбите! Вижте, мъртъв е!

Данло пръв скочи от леглото и се втурна по спиралното стълбище. Хануман и Мадава ли Шинг замаяно го последваха. Сякаш по даден сигнал момчетата от всички етажи се затичаха да видят кой е паднал по стълбите на Дома на опасността.

— Пратете да повикат резач! — извика някой.

— Не, криолог! Замразете тялото — може би криолозите ще успеят да го съживят.

И после му отвърна друг глас:

— Прекалено е късно. Не може да му се помогне — не виждате ли, че мозъкът му се е пръснал навсякъде?

Когато стигна до основата на стълбите и си проби път през кръга от висши послушници, Данло видя невероятна гледка. Насред централното помещение на първия етаж, върху сивия каменен под лежеше проснато тялото на Педар Сади Санат. Лицето му се беше превърнало в кървава пихтия, черепът му се бе разбил в острите ръбове на двете последни стъпала. Данло не би могъл да го познае, ако не бяха циреите и пъпките по строшената му шия. Застана над трупа на Педар и вдигна поглед нагоре. Стълбището бе мрачна сива панделка от камък, която се виеше над главата му. И едва ли не на всяко стъпало стояха любопитни послушници, надвесили се над вътрешния ръб. На светлината на студените огнени глобуси черепите им хвърляха зелени и червени отблясъци — спирала от шейсет черепа във всички цветове на дъгата, които гледаха право към него. От ужасените лица на момчетата му призля, зави му се свят.

— Как може да е паднал? Винаги толкова внимаваше! — каза Рафиъл Уу, момчето, чиито пръсти Данло беше счупил по време на мъчението в банята на първия етаж. Рафиъл също стоеше над трупа на Педар. До него беше Арпиар Погосиян, който се прозяваше и разтриваше дебелия си врат. Двамата гледаха Данло. — Ти ли го бутна, диво момче?

Данло притисна юмрук в голия си корем. Входната врата на общежитието бе открехната и се блъскаше в касата с всеки пристъп на вятъра, а той стоеше гол и трепереше от течението. За разлика от другите момчета, които носеха дълги ватирани спални роби, Данло винаги спеше гол.

— Никога не убивай и не наранявай другиго — прошепна той, — дори в мислите си.

— Какво каза? — попита Рафиъл. Арпиар Погосиян избута Рафиъл настрани и се взря в Данло.

— Мисля, че не го е блъснало дивото момче. Бях буден, когато Педар се качи на четвъртия етаж. Чух какво извика. Никой друг ли не го чу? Беше нещо като: „Чудовища, целите са в кръв, махайте се, чудовища!“ Никой друг ли не чу Педар да крещи за чудовища?

Бяха го чули поне още четири момчета. Всички послушници едновременно започнаха да приказват — какофония от гласове, които се провикваха от етаж на етаж:

— Сигурно се е спънал.

— Защо се е спънал?

— Ако ти се беше привидяло кърваво чудовище посред нощ, и ти щеше да се спънеш.

— На кого му пука дали се е спънал? Не е трябвало да се качва по стълбите след изключване на осветлението.

— Точно така!

— Качвал се е, за да види Данло.

— Радвам се, че е мъртъв.

— Я тихо — може би ти се иска и ти да паднеш като него? Арпиар Погосиян тъжно сви рамене и погледна Рафиъл.

— Сто пъти съм му казвал да се пречисти от джука.

Докато Арпиар и Рафиъл обсъждаха халюциногенните свойства на джука и другите наркотици, към които Педар бе пристрастен, Хануман се спусна по стълбите и застана до Данло. Лицето му беше бяло като лед. Носеше спална роба и Данло я нахлузи. Всички гледаха Педар, но никой не искаше да докосне трупа. Много от момчетата никога не бяха виждали мъртвец и като че ли никой не знаеше какво да прави.

„Никога не убивай — помисли си Данло, като гледаше към Педар. — По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“

Той се обърна към Хануман. Очакваше да е ужасен от гледката на толкова много кръв. Но лицето на приятеля му беше безизразно и неразгадаемо.

В този момент големите дървени врати рязко се отвориха и влезе Бардо Справедливия, придружен от послушника, който бе отишъл да му съобщи за смъртта на Педар. Очите на майстора бяха кръвясали. По кожената му пелерина искреше сняг. Изглеждаше ядосан, сякаш го бяха откъснали от секс или сън. Той разтърка очите и изпъкналото си чело с огромната си, облечена в черна ръкавица ръка и накрая изтри капките по моравия си, напомнящ на луковица нос.

— За Бога, едно от момчетата ми е мъртво! — изкънтя гласът му. — Жалко.

После бавно, с отмерени крачки тръгна към тях. Всички студени огнени глобуси бяха включени и осветяваха закачените по стената картини — фантастични пейзажи от Старата Земя, Арцит и Ледопад.

— Традицията — избумтя мощният глас на Бардо, — традицията повелява да разследвам смъртта на това клето момче. Кой може да ми каже как е паднал?

Той набързо — съвсем набързо, като се имаше предвид сериозността на момента — разпита Данло, Хануман, Арпиар и други момчета. Някои от тях — предимно от втория и третия етаж — Бардо незабавно отпрати обратно в леглата. Майсторът крачеше по коридора и накрая коленичи до Педар. Погледна нагоре към стълбището и прецени ъглите и разстоянието с живите си кафяви очи. Забеляза пръсналата се по стъпала и камъни мозъчна тъкан и кръв. Главата и тялото на Педар плуваха в локва кръв. В първите мигове на смут след като Педар бе изкрещял, едно момче, Тимин Уанг, беше стъпило в кръвта и стъпките му минаваха по целия коридор. Малките кървави отпечатъци водеха покрай спалното помещение на първия етаж към банята, където според собствените му показания Уанг бе измил кръвта от краката си. Бардо обмисли отговорите му, също както и твърдението на Мадава ли Шинг, че по време на падането Данло и Хануман са били в леглата си, и стигна до незабавно официално (и напълно погрешно) заключение по отношение на смъртта на Педар: по някое време след вечеря на шейсет и четвъртата нощ от дълбоката зима в годината 2947-а Педар решил да се извини на Данло за всички несправедливости, които бил извършил спрямо него. Стигнал до това изненадващо решение, защото видял, че независимо колко му досаждал, колко го наранявал или позорил, Данло бил предопределен да е популярно момче и навярно дори да стане прочут и могъщ мъж. И че всъщност издръжливостта и вярата на Данло в ахимса променили Педар. По примера на фравашите, Данло винаги се стремял да отразява най-добрите страни на всеки, дори на враговете си. Познавайки Данло, Педар най-после видял себе си такъв, какъвто би могъл да е: умен, отдаден на истината и благороден. Затова се заклел публично да му се извини. След като всички си легнали, той се заизкачвал по стълбището, за да го направи, но някъде към края на стълбището, доста над третия етаж, му се привидели неговите „кървави чудовища“. Най-вероятно в паниката си се подхлъзнал, паднал и намерил смъртта си.

— Жалко — заяви Бардо. — Много жалко, но никой не може да обвинява никого, Педар сам си е виновен.

— Шантих — прошепна Данло. — Ми алашария ла шантих. — Той погледна Хануман, който продължаваше да се взира в Педар. В светлосините очи на приятеля му нямаше нито обвинение, нито състрадание. Нямаше нищо друго освен смърт.

— Мисля, че той мразеше самия себе си — тихо каза Хануман. — Поне повече няма да страда.

Точно в този момент Бардо въздъхна, бавно се приближи до тях и наведе глава, така че да го чува само Данло.

— Скоро трябва да поговоря с теб, Данло уи Соли Рингес. Навярно утре или вдругиден. — Майсторът отново повдигна глава към стълбите на Дома на опасностите и измърмори: — О, жалко.

После пристигнаха двама калфи резачи с шейна и откараха трупа на Педар. Арпиар Погосиян и неговите приятели донесоха четки, кофи и разтворители, които щяха да изличат кървавите петна от пода — това беше много лична работа и те не възнамеряваха да я възлагат на първокурсниците. Бардо напомни на всички, че на следващата вечер в светилището ще има заупокойна молитва, и ги прати в леглата.

Данло не можа да заспи. Под чаршафите и одеялата бе меко като сняг. Той лежеше буден под черната потискаща тишина на спалното помещение и мислено повтаряше думите на майстор Бардо: „Никой не може да обвинява никого. Сам си е виновен.“ Но Данло обвиняваше. Единствен от всички послушници, резачи и майстори, той беше сигурен, че знае причината за смъртта на Педар.

„Шайда е пътят на мъжа, който убива други мъже“ — помисли си Данло.

Веднъж, в нощ на отчаяние много подобна на тази, той лежеше в очакване на шляпането на обувките на Педар по стълбите и си представяше как висшият послушник се подхлъзва и пада като камък в черния леден океан. Бе желал неговата смърт. Това беше най-старият и най-основен принцип: песните, които човек пее в сърцето си, съответстват и оказват въздействие върху по-големия външен свят. Данло бе нарушил ахимса един-единствен път и беше навредил на Педар в мислите си. А сега момчето бе мъртво.

„Шайда е плачът на мъжа, който е загубил душата си.“

Той дълго и беззвучно плака в мрака. Радваше се, че Хануман спи и не може да види потрепването на завивките. Хануман спеше и тази нощ повече нямаше да има споделяне на страдание. Но някъде към зазоряване Хануман засънува стария си кошмар и завика:

— Не, не, татко, моля те, не!

— Хану, Хану — прошепна Данло, после стана, наведе се над потното сгърчено лице и притисна с ръка устата му. — Шантих, тихо, ще събудиш другите.

Помисли си, че Хануман също страда от смъртта на Педар. Стоеше бос в тъмната ветровита стая и гледаше приятеля си. Вслушваше се във вятъра, който виеше навън и разтракваше прозорците. Дрънченето почти заглушаваше сподавените викове на Хануман. Той го докосна по челото, усети топлината на кожата му, почувства и паренето на собственото си наранено чело. И тогава, дълбоко в себе си, Данло разбра истината. Хануман не страдаше за Педар, а за него. Анашайда, извратената обич и състрадание — това крещеше дълбоката същност на Данло.

— Шшт! — тихо каза той, притисна с длан устните на приятеля си и прошепна: — Шантих, братко мой, заспивай.

Бележки

[1] Бхагавадгита, II, 26–28, прев. В. Левчев и Й. Пейчинова. — Б.пр.