Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 16
Пътят на змията

Това ни води към йогистката концепция кундалини или змията като образ на вътрешна сила. Кундалини се представя символично като змия, увита под формата на пръстен (кундала) в онази фина част от организма, която съответства на долния край на гръбначния стълб. Поне така е при обикновения човек. Но в резултат от упражнения, насочени към неговото възвисяват — например хатайога — змията се развива и се опъва през колела, съответстващи на различните нервни снопчета на тялото, докато достигне до онова място на челото, което съответства на третото око на Шива. Според хиндуистката вяра тогава този човек възстановява чувството си за вечното.

„Речник на символите“, Хуан Едуардо Сирлот

Около къщата на Бардо имаше метална ограда, жестока конструкция от железни пики, вградени в каменна стена. Данло беше чувал да се говори, че понякога Бардо включва около дома си светлинна вътрешна ограда, но тъй като в Града притежаването на лазери бе забранено, той не вярваше в тези слухове. Порталът беше отворен и Данло и Хануман спряха, за да подадат поканите си на пазача — енергичен дребен мъж с весели очи и агресивен поглед на автист.

— Закъснели сте, почитаеми калфи, но добре дошли, добре дошли — възспоменуването скоро ще започне — каза той.

Те се поклониха и продължиха покрай сложни ледени скулптури, шихови дървета и морави със снежни цветя. Въпреки думите на пазача, Данло се пързаляше бавно и спокойно, наслаждавайки се на спускащата се нощ. Въздухът ухаеше на цветя и в него се долавяше лекота, която събуждаше у него едновременно нетърпение и ужас. Разнасяше се смях, тракане на чаши и странна музика. Пред къщата имаше просторна веранда или по-скоро каменен павилион, целият пълен с хора. Данло и Хануман свалиха кънките си и се смесиха с тълпата. Поклониха се на различни майстори от Ордена, хибакуши, заклинатели и дори на търговците-принцове в техните покрити със скъпоценни камъни якета. Накъдето и да погледнеше, Данло виждаше хора, които пиеха ледено вино, скоч или джамбул и пушеха тоалач. Всевъзможни хора: контрабандисти и ха риджани, поети и фантасти, дори две красиви куртизанки, които заемаха високо положение в Дружеството на куртизанките. Струваше му се, че Бардо е поканил на веселието си една трета от Града, но не беше така. Освен Хануман не се виждаха други сетици; имаше неколцина звездители и съвсем малко архитекти. Човек би си помислил, че провидците ще присъстват на всяко празненство в чест на спомена — тези безоки пророци понякога наричаха своите видения „спомени от бъдещето“, — но Бардо не вярваше на провидците и ги държеше на разстояние.

Тъй като бе прекалено шумно, за да разговарят, Данло леко докосна ръкава на Ханумановата роба, за да привлече вниманието му. С помощта на сетическия език с ръце, на който го беше научил приятелят му, той каза: „Хайде да намерим Бардо и да го поздравим“.

Влязоха в къщата, като последваха върволицата от хора през коридора и се озоваха в голям, богато украсен солариум. Бардо бе донесъл от пътуванията си най-прекрасните гошарпи, ярконски мебели, даргински скулптури, кръгли релефи, картини и бродерии. А също фравашки килими, разбира се, и много сетивни кутии. Данло се изненада, че броните, фоните, решетките сълки и другите видове забранена техника са изложени толкова открито, закачени по стените или поставени върху лъскави лакирани масички. Но пък и Бардо бе открит, простосърдечен човек и обичаше да се перчи с начина си на живот. Данло се развесели, когато видя двайсет и три дървета бонзай, подредени пред диамантените прозорци на солариума. Листата им изглеждаха болни и жълтеникавозелени — Бардо сигурно продължаваше да ги полива прекалено обилно.

Хануман срещна погледа му и каза:

— Чувал съм, че Бардо понякога не идва при гостите си чак до среднощното възспоменуване.

— Тогава навярно няма да е зле да похапнем — отвърна Данло. — Вечерял ли си?

— Не съм гладен — каза Хануман.

— Тогава ме извини, моля те. Не мога да издържам на аромата на всички тези ястия.

Данло, който винаги беше гладен и ядеше колкото за трима, отиде да види какви деликатеси ще успее да открие. В отсрещния край на стаята имаше дълга маса с купчини прозрачни чинии, пръчки за хранене, бокали за вино и много подноси с храна: пиперени ядки, зеленчуци с къри, сирена, томбу на скара, планини от блестящ червен хайвер и култивирани меса. И балдови орехи, нарязани снежни ябълки, кръвноплодове в сметана, хлебчета и десетки видове вълшебни ястия. Данло се провря между един треперещ автист и красива чернокожа жена, в която разпозна примадоната Нирвели, напълни си чиния с вдигащ пара курмаш и започна да лапа тези изключително люти ядки, като се оглеждаше наоколо. Нирвели не беше единствената известна личност. Данло видя Зора Бей, Морайя Ли Чен и Томас Гондървал, облечен в контешка роба — която навярно бе измислил сам. Зачуди се дали трябва да поздрави този пилот на пилотите, но нещо изведнъж го накара да се обърне. Облечена в широките копринени панталони на куртизанка, до Хануман стоеше най-красивата жена, която беше виждал. — Лошару шона! — промълви Данло. — Лошару хала!

Той я зяпаше прекалено открито и очите му горяха. Сърцето му започна да бие бързо. Данло дълго остана вцепенен като горско животно, което наблюдава друго. Забрави, че държи в ръката си чиния курмаш. Остави чинията да се наклони и жълто-кафявите ядки започнаха да се изсипват и да подскачат по мраморния под. Гладът му внезапно изчезна. Красотата на младата куртизанка го порази като мълния. Бе влюбен във всичко в нея: в грациозните движения на ръцете й, в спокойната й, естествена усмивка и най-вече в чистата й животинска жизненост. Тя беше висока, сладострастна и с гладки мускули като танцьорка на лед. Лицето й бе уникално и незабравимо, макар той смътно да съзнаваше, че чертите й като че ли не си съответстват съвсем. Устните й бяха малко прекалено червени, прекалено пълни, прекалено чувствени на фона на кремавата й кожа. Имаше дълъг надменен нос, поставен между високи скули, гъста руса коса и бадемовидни очи, интелигентни и прелестни, тъмни и течни като кафе. Челюстта й бе издадена — атавизъм, който загатваше за нещо дълбоко първично в нея. Данло мигновено намери тази първичност за предизвикателна. Част от него се чудеше дали по-късно ще я види в различна светлина, но сега другите му части горяха от много по-силна потребност. Гърдите му бяха горещи и напрегнати, очите му пламтяха, ръцете го боляха да докосне прекрасното й лице.

„Хала е жената, сияйна като слънце“ — помисли си той. И тогава тя погледна към него. Обърна глава и погледна покрай всичките ярки, бъбрещи хора, застанали помежду им. Погледна право към него, дръзко и открито. Погледите им се срещнаха и задържаха — двамата изпитаха шока от внезапно разпознаване, сякаш се познаваха от милиард години. Данло усети, че пропада в очите й, и светът около него се стесни, напрегна и спря. Знаеше, че никога не я е виждал, и все пак очите му горяха със спомен за древна връзка. Горяха устните, пръстите, кръвта му, всичко в него пламтеше от внезапно разбиране, което го накара да се задъха.

— Извинете ме — каза той, когато най-после възвърна дар слово. До него стоеше слаба весела жена, облечена в безвкусна сребърна рокля. Данло бе разсипал курмаша си по сребърните й пантофки. Без да откъсва очи от прекрасната куртизанка, той пак измърмори: — Извинете, имате ли нещо против да подържите чинията ми… за малко?

После бутна чинията в ръцете на жената, небрежно се поклони и се отдалечи. Почти прелетя през стаята. Приближи се право към Хануман и куртизанката, като през цялото време продължаваше да я гледа.

Хануман му се усмихна, но Данло почти не го забеляза. Почти и не го чу да казва:

— Данло, запознай се с Тамара Десета Ащорет. Тамара, това е приятелят, за когото ти разказвах, Данло уи Соли Рингес.

Данло се поклони и изведнъж забрави всичките си обноски. Посегна и хвана ръката й, облечена в синя копринена ръкавица. Нежно я задържа и незабавно му се прииска да може да свали черните си кожени ръкавици, за да докосне дългите й пръсти със своите.

— Толкова си красива! — задъхано промълви Данло. — Никога не съм виждал… толкова красива жена.

Този изблик накара Тамара да се усмихне — широка прелестна усмивка, която грейна на лицето й като слънце. Тя беше прекалено съвършена и уравновесена, за да отвърне на комплимента му с думи, но очите й бяха пълни със светлина, смях и откритост, които говореха: „И ти си много красив“.

— Това първото ти веселие ли е?

— Присъствала съм на още две — отвърна Тамара. Гласът й беше ясен, силен и прекрасен. — Бардо кани куртизанки на всяко от веселията си. Всички казват, че се опитва да покръсти нашето Дружество.

Данло пусна ръката й и рече:

— А може би Бардо просто обича да се заобикаля с красиви жени?

— Сигурна съм, че трябва да има много причини за това — каза Тамара. — Но той е твой приятел, нали? Сигурна съм, че трябва да знаеш намеренията му.

— Не, не съм го виждал от пет години. Хората се променят.

— Всички твърдят, че Бардо е религиозен човек — каза Тамара. В гласа й се долавяха предпазливост и ирония. — Аз мисля, че е обаятелен. Неговата пламенност впечатли всички ни. Но към какво е насочена тази пламенност? Той изглежда изцяло посветен на тази цел — възспоменуването на древните еди. Изглежда, се стреми към възвръщане на расовата памет. Познавам го съвсем отскоро — винаги ли е проявявал такава страст към възможностите на паметта и ума?

— Онзи Бардо, когото познавах аз — отвърна Данло и неочаквано се разсмя, — имаше страст към други свои части. Към други… възможности, нали така?

— Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш — рече Тамара и също се засмя. Стояха един срещу друг, гледаха се в очите и се смееха.

В този момент Хануман се закашля и хвърли на Данло студен поглед. Именно той бе завързал разговор с Тамара — забележителен успех, като се имаше предвид, че тя беше куртизанка, а Хануман обикновен калфа сетик. Той кашляше и неодобрително наблюдаваше мигновеното безумно увлечение на приятеля си.

— Би трябвало да е очевидно — каза Хануман, — че Бардо се опитва да покръсти куртизанките. Ако исках да накарам Ордена да приеме нова религия, аз бих направил тъкмо така.

— Сигурна съм, че подценяваш значението ни — възрази Тамара.

— Нима?

— Нашето Дружество никога не е имало официална връзка с Ордена.

— Именно затова влиянието ви е толкова голямо. Тамара се усмихна и каза с прелестния си мелодичен глас:

— Но както всеки знае, нашата цел е удоволствието, не политиката. Мразя политиката.

— Много прелъстителки говорят така — отвърна Хануман и се изкашля. — И после, когато остареят — е, знаеш какво казват майсторите, нали?

— Не, мисля, че не.

— Казват: „Намери си любовница, загуби си душата“. Тамара отново се засмя и се усмихна на Хануман.

— Ти си циничен човек. Учили са ме, че нашето Дружество е основано точно за да не позволява на мъжете да губят душите си.

Всъщност Дружество на куртизанките бе основано през 1018-а година като инвестиционно дружество, предназначено да пази състоянията на няколко десетки жени, изключително умели в екстатичните изкуства. И да пази живота им. Когато новооснованото Дружество на куртизанките започнало да купува имоти в Квартала на далечниците и да води финансите си само, те прекратили всякакви връзки със сводниците си. За отмъщение ги пребивали и дори ги измъчвали с невроножове, каращи красивите им тела да се гърчат и разтърсват. Не една куртизанка умряла така. И затова първите куртизанки обединили парите си и наели Убийци. Убийците, разбира се, унищожили сводниците и после предали самите жени, които ги наели. Поискали три четвърти от годишните доходи на Дружеството — иначе щели да убиват куртизанките една по една. Този данък бил по-голям, отколкото взимали сводниците, и куртизанките решили да не го плащат. Вместо това пратили най-съвършената си примадона — казвала се Наташа Юрит — на планетата Калар.

Там Наташа сключила договор с поетите-воини. В замяна на смъртоносните им услуги куртизанките обещали да обмислят странната религия на Калар и ако е възможно да помогнат за покръстването на майсторите и господарите от Ордена. По това време поетите-войни се мъчели да покръстят целите Цивилизовани светове и убивали заради чистата радост да живеят по-близо до смъртта и живота. Те искали да накарат всички хора по-наситено да изживяват живота, особено академиците от Ордена, които ценели единствено огромните си познания и ума си. Наташа Юрит обещала да запознае мъжете от Ордена с млади куртизанки, които да приложат изкуството си и да отворят сърцата на академиците за нови области на преживяване. Удоволствието било техният ключ към това отваряне, а в продължение на две хилядолетия куртизанките били научили всичко възможно за удоволствието. Много след като поетите-войни очистили всички наемни убийци в Никогея, много след като кръстоносният им поход приключил и те развалили договора си с Дружеството, куртизанките запазили жив пламъка на техните учения. И поддържали особена връзка с Ордена. През годините Дружеството растяло и се развивало, но те продължавали да обучават послушничките си в изкуствата на тантра[1], еротични танци, музика, майдхуна и поддържане на тялото. А техните послушнички век след век съзрявали и се превръщали в прелъстителки, омайващи всеки младеж от Ордена, който можел да си ги позволи. После прелъстителките остарявали, връщали младостта на телата си и ставали любовници на майсторите и старите господари, които се научили да ги обичат. Орденът отдавна бе забранил на пилотите и другите специалисти да се женят и затова вместо жени те си взимаха любовници. Някои от тях дори незаконно раждаха деца. Неколцина от най-видните господари натрупваха пари и издържаха семействата си в таен разкош. И се вслушваха в съветите на любовниците си, като губеха независимостта си, ако не и душите си. Но най-добрите куртизанки, били любовници, примадони или прелъстителки, продължаваха да упражняват изкуството си само заради най-висшата причина.

— Ако нашето Дружество наистина искаше да влияе на Ордена — каза Тамара и се усмихна на Хануман, — щяхме да обучаваме мъже, които да доставят наслада на вашите жени. Почти половината от специалистите ви са жени.

— Вярно е — призна Хануман. — Но седем от всеки десет господари са мъже.

Данло отметна косата от очите си и погледна Тамара. Почти трябваше да вика, за да го чуят от музиката и многото кънтящи гласове.

— Наистина ли можете да направите това — да обучавате мъже, които да доставят наслада на жени?

В отговор Тамара тихо се засмя и кимна.

— Струва ми се, че в това се крие тайната на тяхното изкуство — каза Хануман. — Какъв по-добър начин да омагьосаш мъжа от това да възбудиш суетата му?

— Страхувам се, че не те разбирам — отвърна Тамара. Известно време Хануман и Тамара се закачаха като двама послушници, които си подават шайбата. Хануман я гледаше неспокойно, очите му бяха потайни и все пак напрегнати. Той се преструваше на млад калфа, който не би могъл да си позволи изкуствата на куртизанка: изглеждаше изпълнен с благоговение, яд, чувство на вина и зле прикрито желание. Но отчасти си играеше с тези емоции, както често правят сетиците. Най-вероятно се опитваше фино да манипулира Тамара, навярно за да пропука смайващия й повърхностен чар и да покаже на заслепения от любов Данло онова нейно лице, което той иначе не би могъл да види.

Но Тамара беше невъзмутима като диамант и въпреки манипулациите на Хануман продължаваше да се усмихва и блести.

— Сигурна съм, че когато станеш истински сетик — каза му тя, — ще откриеш куртизанка, която ще те научи на най-голямото от всички удоволствия.

— Бих ли могъл да попитам кое е то?

— Струва ми се, че вече знаеш — отвърна Тамара. Хануман кухо се засмя и каза:

— Да, аз съм сетик и се предполага, че трябва да разбирам такива неща.

Последва продължително мълчание, което Данло наруши като попита:

— И кое е най-голямото от всички удоволствия?

— Даряването на удоволствие, разбира се — отвърна Тамара и го погледна, после погледна Хануман. — Макар че някои мъже винаги са откривали най-голямото си удоволствие в причиняването на болка.

Тези думи очевидно свариха Хануман неподготвен. Лицето му стана за миг тъмночервено.

— Трябва да знаеш, Данло, че куртизанките имат много умели езици. Имат на какво да те научат — даже сетикът може да се поучи от тях.

— Много си любезен — каза Тамара. — Благодаря ти.

— Но имат и много да се учат, а нощите им са заети — прибави Хануман, поклони се на Тамара и на лицето му се изписа ледената му сетическа усмивка. — Тази вечер двамата с Данло сме дошли да се научим на възспоменуване. Моля те, извини ни, трябва да изразим почитанията си към Бардо.

Той отново дълбоко се поклони, малко прекалено дълбоко за такъв случай. После се обърна към Данло и каза:

— Как мислиш, дали през последните пет години е станал още по-дебел.

Данло знаеше, че трябва да се сбогува и да потърси Бардо, но нещо в тъмните бляскави очи на Тамара вцепени мускулите му и го накара да остане на място.

— Данло?

Мекият, прекалено сдържан глас на Хануман се изгуби сред стотиците други гласове в стаята и Данло почти не го чу.

— Идваш ли?

— Не още — най-после отвърна Данло. — Защо не кажеш на Бардо, че с нетърпение очаквам да го поздравя? Ще дойда… след малко.

Погледът му все още бе впит в очите на Тамара, затова не видя яростта, която се изписа на лицето на Хануман. Изобщо не му дойде наум, че приятелят, му също като него може мигновено да се е влюбил в куртизанката. Всъщност той изобщо не подозираше, че Хануман е способен на такова чисто самоунищожително чувство.

Хануман нацупено си тръгна, а Данло поклати глава и призна на Тамара:

— Понякога обича да наранява хората, наистина. Но не разбирам защо иска да нарани теб.

— Понякога си мисля, че куртизанките и сетиците много си приличат — каза тя. — Отлично разбираме силата на думите.

Данло пристъпи толкова близо до нея, че можеше да усети влагата на дъха й. Можеше да говори, без да повишава глас.

— Чувал съм, че куртизанките са съвършени в изкуството на разговора.

— Разговорът е третото най-голямо удоволствие — отвърна Тамара.

— Никога досега… не съм разговарял с куртизанка.

Тя му се усмихна.

— И аз никога не съм познавала човек като теб.

— Но ти знаеш… за мен, нали?

— Хануман ми разказа как си пристигнал в Никогея. Че е трябвало да ядеш кучета, за да оцелееш. Струва ми се, че изпитва страхопочитание към теб.

— Каза ли ти как съм се родил? Къде съм се родил?

— Чувала съм тези истории — отвърна Тамара. — Сигурно не е лесно да си син на Малъри Рингес.

— О, не е чак толкова трудно — каза Данло. — Трудното е да живееш в град, чиито жители могат да боготворят мъж, станал бог.

— Мисля, че хората във всички градове си приличат.

— Всички цивилизовани хора, да. Но другите са… различни.

Тя го погледна с мигновено разбиране и попита:

— Говориш за алалоите, нали?

— Да.

— Но би ли могъл да се върнеш при алалойските племена? Към техния начин на живот?

Данло потърка челото си и докосна перото в косата си.

— Не съм го казвал на никого, но често си мечтая да се върна.

— Защото алалоите живеят по-просто от нас ли?

— Не, не затова. Въпросът не е само в простотата. Струва ми се, че през целия си живот съм търсел особена красота, която наричам хала. Хала е… хармонията на живота. Връзката между всички неща, мрежата, начинът, по който всяко нещо е самото себе си единствено във връзка с всички други неща. Един-два пъти като дете, в тихите нощи, когато изгряваха звездите… Помня тази красота.

Тамара спусна ръка помежду им там, където панталонът й почти се допираше до камелайката, покриваща бедрото му, и стисна с дългите си пръсти неговите.

— Преди няколко години слушах запис на един от алалойските диалекти — каза тя. — Красив език.

— Езици ли изучаваш?

— Впечатала съм си четиринайсет езика и научих още три по бавния начин.

Подобно на повечето куртизанки, Тамара предпочиташе да разговаря с клиентите си на родните им езици и го правеше винаги, щом можеше. Онези, които познаваха дарбите им, понякога наричаха куртизанките — обикновено с гнусна двусмисленост — „езиковедки“.

— Спомняш ли си много от… алалойския език? — попита Данло.

— Не, но обичам да го слушам.

Той стисна пръстите й. Тамара стоеше съвсем близо до него, почти очи в очи. Данло се опиваше от чистия аромат на косите й.

— Хала лос ли девани кичарара ли пемафи нис ни мансе — каза той и я погледна.

— Но какво означава това?

— Означава „Хала е жената, която разгаря благословения огън в мъжа“.

Тамара се засмя с искрено удоволствие и му се усмихна сияйно.

— Ти си красив мъж и ми харесва да разговарям с теб. Но добре, че не каза това, докато приятелят ти още беше тук. Той много те ревнува, струва ми се.

— Хануман… да ревнува?

Тамара кимна и въздъхна.

— Мисля, че тъкмо се канеше да ми предложи договор, когато ти ни прекъсна.

— Но той е калфа — твоето дружество сключва ли договори с калфи?

— Не, дружеството ми не. Но въпреки обета си някои калфи — надявам се, че не обиждам никого — някои младежи запазват парите си. И някои куртизанки сключват тайни договори с тях.

— Правят го, за да се обогатят, така ли?

— Да се обогатят за сметка на нашето дружество. Разбира се, ако ги разкрият, тези куртизанки получават наказание, но все още се случва.

— Не зная откъде Хануман може да е намерил пари — каза Данло.

— Е, няма значение — отвърна Тамара. — Боя се, че щях да го разочаровам, въпреки парите му.

— Толкова красива жена като теб… трябва да сключва много договори.

— Моето дружество ми е определило ангажименти за следващите петнайсет нощи.

Данло пусна ръцете й, безразсъдно си свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на панталона си. После нежно пое дланите й и свали тесните й копринени ръкавици. На средния пръст на лявата си ръка тя носеше златен пръстен, излят във формата на змия, захапала опашката си, но той изобщо не го забеляза. Данло докосна дългите й голи пръсти и внезапният допир до горещата й кожа го изпълни с наслада. Той я погледна и дръзко каза:

— Но нямаш договор за тази нощ, нали?

— Не — отвърна Тамара, — за тази нощ не. — Тя сплете пръстите си с неговите и се усмихна.

— Аз никога не съм имал… никакви пари — каза Данло.

— Това ли искаше да ми дадеш?

— Парите са просто символ, нали? — попита той. — Те нямат никакво значение като подарък. Ако можех да ти дам нещо… то щеше да е перла, която да носиш на шията си. Виждала ли си някога перла от пипалести миди? Толкова са прекрасни и редки.

— О, Данло, не трябва да обещаваш нещо невъзможно.

— Но какво мога да ти дам?

В отговор Тамара притисна ръцете му към долната част на корема си.

— Толкова си красив — каза тя. — Никога не съм сключвала договор с мъж само заради красотата му.

Той се засмя, свободно и весело, преизпълнен с чиста наслада. Загубил се сред стая, в която десетки хора пушеха психеделични семена от трия и също се смееха, смехът му можеше да остане незабелязан, но Тамара също се засмя и очевидната им взаимна страст привлече много погледи. В този момент обаче Данло не се интересуваше от никой друг освен от нея. Те впиха очи един в друг и сякаш бяха единствените живи хора в стаята, навярно дори във вселената. Внезапно осъзнаха ума и сърцето на другия: и двамата смятаха за невероятно странно, че могат открито да стоят пред погледите на другите, да докосват ръцете си и да се обичат. Това разбиране беше извънредно реално, по-реално дори от мускусния аромат на Тамариния парфюм или от мириса на собствената му пот. То привлече Данло в блестящо и диво бъдеще, което виждаше да се оформя, докато се вглеждаше в прекрасните й очи.

— Трябва да останем сами — каза той.

— Да, така ще е най-добре — отвърна Тамара, погали дланите му и стисна пръстите му. — Наемам къща близо до Северния бряг — можем да идем там.

— Прекалено е далеч. Ще ни отнеме много време, докато стигнем. Тамара се засмя и каза:

— Но къде другаде можем да идем?

— Чувал съм, че в тази къща има трийсет спални. — Той разпери ръце и се усмихна. — По това време не е възможно всички да са заети.

— Предлагаш да започнем договора си тук? Сега?

— Да, защо не?

— Това ще е безразсъдно — възрази тя. — Няма как да се подготвя.

Последната дума накара Данло вътрешно да потръпне. Много пъти след постъпването си в „Боря“ бе прелъстявал млади жени от Ордена, много пъти го бяха прелъстявали по-дръзките акашички, холистки, провидки или дори пилотки. И всеки път преди да започнат любовната си игра тези прелестни жени усърдно се бяха подготвяли. Всяка от тях носеше диафрагма, изкуствена тъкан, която покриваше вагината отвътре и ги предпазваше от бременност или болест. Как само мразеше ледения, чужд допир на тези тъкани! Но цивилизованите жени се страхуваха от зарази почти като от смърт и затова правеха всичко възможно, за да изолират телата си и да се предпазят. Всъщност много жени и мъже изобщо се отказваха от съвкупяване в полза на други видове секс. Предполагаше се, че калфите от всички професии трябва да се самозадоволяват с мастурбиране или симулация. Макар че отлично познаваше цивилизованите обичаи, Данло презираше и двете възможности, смяташе ги за шайда неща, които можеха да го доведат до измамен екстаз. И двете изискваха извикване на образи в мозъка — били те измамни и напълно измислени, или непреодолимите образи и чувства на компютърно генерирана сюрреалност. Данло копнееше за истинско съвкупление, също както копнееше за живот и се стремеше към такава любовна игра винаги, щом можеше.

— Тогава нека сме безразсъдни — отвърна той.

— Толкова ли искаш да станеш баща на дете?

— Такъв ли ще е резултатът от договора ни?

— А ти искаш ли? — попита Тамара. Данло докосна дългата й коса и каза:

— Чувал съм, че куртизанките знаят кога могат да заченат. Че могат да се контролират. Така ли е?

— Някои от нас са усъвършенствали тези умения, вярно е.

— Тогава трябва да знаеш дали тази вечер… е опасно за теб.

— О, опасно е — отвърна тя. — Винаги е опасно, нали?

— Но колко опасно?

— Искаш да изчисля вероятността ли? — попита Тамара и се усмихна. Беше очевидно, че разговорът я забавлява. — Тази вечер има съвсем нищожна вероятност двамата да заченем дете.

— Ако се случи — каза Данло, — бих могъл да напусна Ордена и да сключим брачен договор.

Думите му предизвикаха продължителен смях.

— Не трябва да обещаваш нещо, което не си готов да извършиш — рече тя.

— Но аз и без това искам да се оженя за теб — обещах си го още в мига, в който те видях.

— Имаш сладък език — отвърна Тамара, — но хайде точно сега да не разговаряме за брак.

— За любов ли искаш да разговаряме?

— Не, това ще е още по-лошо.

— Тогава нека изобщо да не говорим — Лот? Нека сме безразсъдни… заедно.

Той докосна челото й и пръстите му изпитаха мигновена и силна възбуда. Докосна очите, страната, дългата й шия и първичното желание на живота към още живот ги увлече като пожар.

— Добре — отвърна тя.

Ръка за ръка, двамата си пробиваха път през стаята. Промушваха се покрай много жени: покрай хариджанска поетеса, чието старческо, разкривено лице Данло смътно разпозна; покрай дебелата съпруга на търговец-принц; покрай слаба наркоманка с угаснали, но интелигентни очи. Данло бе изпълнен с толкова силен възторг, че откри по нещо прекрасно във всяка от тях. Всички жени бяха красиви, помисли си той и си каза, че би могъл да се ожени едва ли не за която и да е, ако изобщо някога получеше право да се жени. Казваше си го, докато минаваха през блестящите стаи, пълни с блестящи хора, към вътрешността на къщата на Бардо. Влязоха в голяма зала с високи ярки и дълги прозорци, после се изкачиха по стълба, водеща към северното крило. Тук таваните бяха от прозрачни диамантени плоскости, а стените от лъскав органичен камък. Вратите на гостните — плочи от чисто кехлибарено дърво — от двете страни на коридора бяха затворени. Данло наслуки избра една, погледна Тамара и после почука по лъскавото кънтящо дърво. Чукането сякаш отекна по целия коридор. След като не получи отговор, той отвори вратата. Незабавно видя, че тази вечер някой вече е използвал стаята: прозорците бяха отворени и в камината тлееха и съскаха въгленчета. Миришеше на лимони, семена от трия и снежна гергина от моравата на Бардо — благоуханни аромати, които бързо го привлякоха вътре. Данло се засмя и издърпа Тамара за ръката, после затвори вратата с крак и усети други прекрасни ухания: на дим от дърво, свежи нови кожи и на Тамарината коса. Харесваше му всичко в стаята, макар отначало да беше толкова тъмно, че не виждаше нищо. Харесваха му прелестните диамантени прозорци, разбира се, и долапите от рядко дърво. Върху ниски лакирани масички бяха поставени лули и малки купички семена от трия, гарафи с вино, кутии с черен тоалач и още пет-шест други видове наркотик за смъркане, пушене или пиене. До камината имаше огромен матрак, покрит с кожи от шагшай. Данло застана до матрака и потърси в мрака очите на Тамара. Все още държеше ръката й и я притегли към себе си, така че да вижда лицето й.

— Хайде да дишаме заедно — каза тя.

После го целуна, докосна с устните си неговите. Той никога до този момент не бе целувал жена — алалоите не упражняваха това изкуство, нито пък повечето от цивилизованите народи. Данло намери играта на притискане на уста в уста и бързо плъзгане на езици за странна, но много възбуждаща. Всъщност неочакваното удоволствие от нея го смая и го остави без дъх. Тамара се притисна плътно в него и телата им се сляха. А после двамата бяха голи, целуваха се и се прегръщаха до забрава. Тя прокара пръсти по члена му и ахна от изненада, когато докосна твърдите белези, спомен от прехода му към мъжественост. Останаха дълго така, като се галеха и триеха един в друг. После Тамара го привлече върху себе си и двамата потънаха в кожите. Любеха се яростно, като се притискаха, задъхани, потни и стенещи от наслада. Тя бе млада, само две години по-голяма от него, и беше силна и дива като животно. Ръцете му бяха под нея и се движеха заедно в едновременен ритъм, и Данло не можеше да каже къде свършва неговото тяло и започва нейното. Сякаш клетките на тялото му обичаха клетките на нейното или по-скоро си ги спомняха от някакво отдавнашно екстатично сливане и най-после се завръщаха у дома. Тя се задъха, обви ръце около гърба му и го притегли още по-дълбоко в експлозивна радост, по-дълбоко във върховния риск на живота. Последва миг на пълно отдаване. Данло сякаш престана да съществува и се превърна в атом от съзнание, изпълняващо някакъв универсален план. И после внезапно извика и се разтърси, и двамата наистина се сляха, наистина се завърнаха. Викаха заедно в екстаз и той искаше мигът да продължи до безкрай, но удоволствието на страстта се бе превърнало в агония и трябваше да спре.

Изтощени останаха да лежат известно време, задъхани и слети един с друг. После през прозореца нахлу леден въздух, смрази потта по телата им и ги накара да се пъхнат под кожите. Полежаха още малко, после Данло стана и разпали огъня. Камината се изпълни с пропукващи оранжеви пламъци. Стана им горещо и те отметнаха кожите, прегърнаха се и останаха да лежат голи пред огъня. Разговаряха за дребни неща — за хубавото време в Града и превъзходните ястия, които им беше предложил Бардо. После разговорът им стана по-сериозен. Данло й разказа причините за пристигането си в Никогея, опита се да й обясни защо се е сприятелил с Хануман ли Тош. Но всъщност повече умееше да слуша, отколкото да разказва, затова през повечето време гледаше Тамара и внимателно кимаше, докато тя говореше за тъпото си детство сред звездителите и за по-късното си въвеждане в изкуствата на куртизанките. Била добра ученичка и можела да влезе в Ордена и да стане сетичка или паметистка, но като добри звездители и архитекти, родителите й отказали да й дадат такова образование. И затова още съвсем млада Тамара напуснала дома си и влязла в Дружеството на куртизанките. Станала съвършена прелъстителка. Всъщност мнозина казвали, че щяла да стане примадона. Прилагала ума и всичките си сетива с една цел: да разбуди себе си и другите за по-наситено изживяване на живота.

— Все още си горещ — каза тя и докосна лицето му. Погали гърдите му, после прокара пръсти през черните косми на корема му, докато не стигна до малката бяла течна перла, бликнала от върха на члена му. Нежно докосна голата му главичка и многобройните му белези. Отпусна глава на гърдите му и погледна надолу, докато галеше кръглите белези. — Болеше ли? — попита Тамара.

Данло си спомни за нощта, в която беше лежал по гръб под звездите, докато Трипръстия Соли го обрязваше. — Да… болеше — отвърна той.

— Всички алалои ли се украсяват така?

— Само мъжете.

— Колко странно — каза тя. — Да не би да смятат, че ще възбуждат жените и ще им доставят повече удоволствие?

— Не, не е това причината.

— Тогава защо го правят?

Данло я погали по косата и отвърна:

— Не искам да съм потаен, но… не мога да ти кажа. Тоест не трябва. — Всъщност двайсет и деветият стих на Песента на живота обясняваше за обрязването на мъжкия член и Данло нямаше право да разкрива това на никого. Макар че част от него отдавна бе отхвърлила вярванията на детството му, по-дълбоката му същност му нашепваше да запази тази тайна.

— Може би така намаляват чувствителността на члена си?

— Какво искаш да кажеш?

— Познавам неколцина мъже, предимно контрабандисти — бяха се обрязали. После кожата на главичката изсъхва, което намалява силата на усещанията. Или поне така си мислят те.

Данло стисна зъби, после попита:

— Но защо някой ще иска да се обреже… поради такива причини?

— Защото се надяват да удължат любовната игра. Да дадат на жените време също да достигнат екстаз.

— Но такова обрязване не удължава нищо — възрази Данло. — Аз съм обрязан, както виждаш — всички алалойски мъже са обрязани. Всеки знае, че мъжете най-често достигат екстаза си преди жените.

— И ги оставят незадоволени?

Данло, загледан в играта на отблясъците от огъня по голите й крака, прокара пръсти по бедрото й.

— Когато сме все още момчета, ни учат как да докосваме жените, за да стигнат до екстаз. Ако бях достигнал своя миг преди теб… нямаше да те оставя незадоволена.

Тя се усмихна, целуна го по пъпа и каза:

— Има различни степени на задоволеност.

— Възможно е — съгласи се той, — но така е устроена вселената, нали? Мъжете са такива, каквито са. Всички мъжки животни. Някога виждала ли си самец шагшай да яхва кошута?

— Не, не съм.

— Цялото съвкупление продължава по-малко от десет секунди — каза Данло. — Десет… тласъка, малко мучене и самецът е готов. Нима искаш да промениш природата?

— А ти? — попита Тамара и се усмихна, почти сякаш можеше да прочете мислите му. И после двамата избухнаха в смях.

— Често съм си мислил за този проблем — каза той. — Защо страстите на мъжа и жената са толкова разностранни? И ако сме истински деца на… естествена природа, това не е ли доказателство, че цялата вселена е шайда?

— Шайда противоположност на хала ли е?

— Не точно. Шайда е… лявата ръка на хала.

— Разбирам. Искаш да правиш само онова, което е естествено — каза тя.

— Смяташ ли, че мъжът трябва да се опитва да задържи екстаза си, за да е едновременен с този на жената? — попита Данло след малко.

Тамара докосна белега на челото му, усмихна се и отвън на:

— Някои мъже намират, че като задържат екстаза си, го правят по-мощен. И после екстазите се умножават — твърди се, че възможностите между жената и мъжа са безгранични.

— Не зная как може да стане по-мощен — възрази той.

— Моята страст не винаги може да следва бързината на твоята — каза тя. — А и не искам, даже да можеше.

— Но как е възможно да се задържи такава сила? Когато настъпи мигът… все едно да попречиш на звезда да експлодира.

— Да ти покажа ли как?

— Можеш ли?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Тамара. Тя отново започна да го целува по устата, целуваше очите му, целуваше тялото му от шията до коленете. Той също я целуваше. Прекараха дълго време в целувки и милване, после Данло понечи да легне отгоре й, както преди. Но тя го отблъсна с ръце, опрени в гърдите му, и го накара да се отпусне по гръб. После коленичи върху него, стиснала гъстите косми на гърдите му в юмруци, седна отгоре му и започна да се плъзга назад-напред. Правеше го не като метод за задържане на екстаза, а защото беше куртизанка и се подчиняваше на правилото на Дружеството й за промяна (и равенство) на сексуалните пози. Всъщност щеше да й е по-лесно да приложи тези методи, ако той бе отгоре й, но Тамара не нарушаваше правилата само заради целесъобразността. Тя се движеше назад-напред все по-бързо и по-бързо, плъзгаше се и се притискаше надолу към слабините му. Данло копнееше да проникне свободно в нея, да овладее ритъма на съвкуплението им. Потеше се, дишаше бързо и чувстваше всяка своя част подута и изпълнена. Умираше да достигне мига си и да свърши, беше съвсем близо и тогава внезапно Тамара спусна ръка зад себе си, докосна тестисите му и притисна опънатата му кожа под тях. Показа му точките на натиск за задържане на екстаза му. Показа му как да диша и охлади кипналата му кръв и сляпото му желание. Направи го на два пъти и всеки път оставяше страстта му да се усилва до невероятна напрегнатост, каквато до този момент не бе познавал. Накрая, след много време, тя се съжали над него. Пръстите й откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която като че ли се уви около основата на гърба му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и чудесна мощ. Тя също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите й очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и мекото притискане на тялото й изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара — беше отметнала глава и се задъхваше. Очите й бяха плътно затворени, лицето й — маска на екстаз, сияеща на светлината на огъня. И след това той също затвори очи, и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата й. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост, Данло усети, че помежду им става нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше напълно изпразнен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от вътрешните части на къщата и вятъра, шибащ диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето й биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.

След малко се претърколиха настрани, постепенно излязоха от унеса си и започнаха да разговарят. Тамара прокара пръсти през косата му и докосна бялото перо.

— Никога не съм познавала човек като теб — каза тя.

— А аз досега не съм знаел… нищо — отвърна Данло. — Има много за учене, нали?

Тя кимна и се засмя.

— Някои мъже се упражняват с куртизанки години наред преди змията да ги удари.

— Змията?

— Ние наричаме изкуството си „Пътят на змията“. Той стисна ръката й и докосна пръстена на средния й пръст. Беше направен във формата на змия с дебело тяло — очите й бяха два малки рубина, инкрустирани в златото. Змията бе захапала опашката си, сякаш се канеше да се самопогълне. Тази непрекъснатост на златен зъб до златна плът образуваше съвършен златен кръг.

— Забелязах, че носиш пръстена на Ороборос — каза Данло.

— Значи знаеш за змията?

— Всъщност не. Разбира се, изучавал съм религиите и зная значението на символите им. На някои символи. Ороборос змията, захапала собствената си опашка — това е символ на самата природа, нали? На безсмъртието на всички неща. Начинът, по който животът се храни с живот, поглъща самия себе си и все пак продължава. Великият кръг на живот и съзнание, постоянно отхвърлящ смъртта като стара кожа.

Тамара местеше поглед между пръстена си и очите му.

— Струва ми се — каза тя, — че твоето тълкуване ми харесва повече от онова, на което са ме учили. По-просто е, по-дълбоко.

Данло наведе глава и се усмихна.

— За теб този символ означава нещо друго, нали?

— Някога чувал ли си за змията, наречена Кундалини?

— Не, това име не ми е познато.

— Но си чувал за тантрическата йога?

Той поклати глава.

— Учили сме много йоги, разбира се. Но не и тази.

— Тантра е древното име за тази йога — поясни Тамара. — Това е йогата на секса и енергията, на жизнените енергии. Много от техниките й се използват в другите йоги.

— И куртизанките са майсторки на тази йога, така ли?

— Не точно — отвърна тя. — Ние си имаме свое изкуство, което дълго се е развивало. Нашите практики в много отношения се различават от тантрата. Други са и теориите ни.

— Кундалини теория ли е, или символ?

— И двете — каза Тамара. — В древната теория енергията кундалини лежи увита около основата на гръбначния стълб като огромна змия. Използват се различни техники, за да…

— Изпитах нещо такова! — внезапно възкликна Данло. — В основата на гърба ми — само че по-скоро беше като мълния, а не като змия.

— Наистина е като мълния, щом бъде раздразнена и събудена — потвърди тя. — Щом енергията й се разбуди, змията се развива, изпъва се и удря тялото като мълния. Пронизва гръбначния стълб и се хвърля нагоре през чакрите[2]. Чакра има под пъпа, има сърдечна чакра и…

— Това са енергийните центрове, нали?

— Откъде знаеш?

Той седна и се загледа в огъня. Помисли си за изпитанието си на площад „Лави“, когато топлината на лотсара бе пламтяла точно под пъпа му и го беше спасила от фатално измръзване. Разказа на Тамара за това и прибави:

— Алалоите също си имат теории.

— Мислех си, че твоят народ е бил прекалено зает просто да оцелее, за да се занимава с разбуждането на чакрите си.

— Това ли прави кундалини? Това ли правят куртизанките?

— Разказвах ти за древната теория — засмя се тя. — Според нея енергията кундалини преминава нагоре през всяка от седемте чакри. В идеалния случай минава през тях — понякога пътят й е препречен, разбира се, от стари рани на тялото или ума и енергията не може да продължи.

— Като светлина в бутилка от камък ли?

Тя кимна.

— Щом така ти харесва.

— Няма поток — каза той. — Няма освобождаване, няма… връзка.

— За повечето хора това е така — потвърди Тамара. — Но при някои кундалини минава през чакрите една по една. И накрая излиза през хилядолистния лотос на темето.

Той седеше с гръб към огъня, слушаше и мислеше. Тамара се приближи зад него и притисна ръка към опашната му кост, заизвива пръсти по голата кожа на гърба му, после по тила и нагоре до темето му. Пръстите й затанцуваха в гъстата му коса и той потръпна от удоволствие.

— И после?

— После се осъществява връзка — отвърна Тамара. — Кундалини излита в небето и древната връзка между ума и висините е завършена.

Той обърна глава и целуна дланта й.

— И това е стара теория?

— Много стара — призна тя.

— И сте я изоставили?

— Повечето са я изоставили, разбира се. Макар все още да сме запазили Кундалини като символ на жизнените енергии. Щом се събуди, Кундалини прониква във всеки нерв от тялото ти, във всяка клетка. И ги събужда.

Със сериозния си, сладък глас Тамара накратко му разказа част от теорията на куртизанките за Кундалини. Обясни му, че всяка клетка от тялото имала свое собствено съзнание, клетъчно съзнание от електронни транспортни вериги, протеинов синтез и ДНК. И че когато клетките напълно се разбудели за заключените в тях тайни, сегменти от ДНК, които никога преди не са били активни — тази ДНК понякога се наричала „спящият бог“ — щели да се активизират за истинското си предназначение. И тогава човечеството наистина щяло да еволюира. Това щяло да е съзнателна еволюция, съзнателно пътуване към нова симетрия на тялото и ума, за каквото малцина смеели да мечтаят. И някой ден, може би далеч в бъдещето, може би утре, мъжът и жената щели заедно да родят първото истинско човешко същество.

— Прекрасна теория — каза Данло. — Но дали е вярна?

— Никой не знае какво кара ДНК да се активизира или да еволюира — отвърна Тамара. — Някои от вашите есхатолози говорят за формиращи полета или свръхгени. Тези теории са почти толкова стари, колкото тантра. Чувала съм, че неколцина майстори все още смятат случайното мутиране на генома за изходна сила на еволюцията. Най-добрата теория, струва ми се, идва от школата „Риа“. Чувал ли си за Риа?

— Не, кой е той?

— Тя — поправи го Тамара. — Коприана Риа. Преди сто години е била господарка есхатолог. Постулирала е поле на съзнание, изоморфно на генните полета, които биолозите твърдят, че са открили. Разбира се, всичко това все още е само теория. Твоят Орден се опитва да разбере природата на съзнанието и материята вече от пет хиляди години.

Тя продължи да разказва за различните есхатологични школи, като привличаше теории от други дисциплини — например сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието, — за да подкрепя аргументите си.

— Разбира се, всичко известно за материята и съзнанието ще трябва да се преосмисли в светлината на откритието на баща ти.

— Искаш да кажеш древните еди ли?

Тя кимна.

— Говори се, че баща ти е открил математика на съзнанието.

— И тази математика, това съзнание… е заключено в паметта?

— В паметта на клетките — уточни Тамара. — Ако успеем да събудим клетките си, ще си възвърнем тези спомени.

— Затова ли куртизанките толкова се интересуват от спомнянията на Бардо?

— Някои от нас, да — каза тя.

— А ти?

Тамара срещна очите му и го гледа дълго преди да отговори:

— Аз искам да разбудя тялото. Същността, целия тялоум. Ако това разбуждане включва клетъчните спомени, да — аз проявявам страстен интерес към възспоменуването.

— Изглежда знаеш много… за много неща — каза Данло. — Можела си да станеш холистка. Не знаех, че куртизанките са толкова образовани.

Тамара прокара пръсти през дългата си руса коса и просия от очевидно удоволствие от комплимента му. Данло виждаше, че тя обича да я хвалят — така, както някои хора обичат шоколадови бонбони. И беше много горда, не с физическата си красота, която приемаше за даденост, а с постиженията си в изкуствата на куртизанките и най-вече с паметта и ума си. Много куртизанки повърхностно изучаваха различните дисциплини на Ордена, за да разговарят интелигентно на важни теми с господарите и майсторите, но малко от тях имаха толкова дълбоки и цялостни познания като Тамара Десета Ащорет.

— Никога не съм знаела, че пилотите имат такава дарба за екстаз — каза тя. Данло се засмя и отвърна:

— Аз също.

— Рядко се случва Кундалини да се разбуди толкова лесно, с толкова малко изкуство.

— Ти наричаш това, което се случи тази вечер… „малко изкуство“? Тамара коленичи пред него. Изглеждаше едновременно щастлива и развеселена.

— Та ние дори не се докоснахме до първите неща от изкуството — отвърна тя. — Не сме се вслушвали в биенето на сърцата си, не сме синхронизирали дишането си или…

— Хайде да дишаме заедно — прекъсна я Данло.

— Късно е — отвърна Тамара. — Вече наближава полунощ.

— Значи имаме още три часа до зори. Хайде да дишаме заедно до изгрев слънце.

— Мислех си, че си дошъл да присъстваш на възспоменувателната церемония.

— Не — възрази той. — Дойдох, за да те срещна. Просто преди не го знаех.

— О, красавецо — каза тя, — ще има и други нощи.

— Ами договорите ти?

— Договорите могат да се развалят — отвърна Тамара.

— Наистина ли?

Тя се засмя и целуна ръцете му.

— Това, че постъпваме в Дружеството, не значи, че се отказваме от свободната си воля.

Известно време Данло я гледа. После каза:

— Тогава хайде да слезем долу за възспоменуването.

— С удоволствие.

— Трябва да видя Бардо — рече той. — И да му благодаря за тази стая.

Бавно, лениво се облякоха, сякаш времето беше смазваща тежест, която можеше да съществува за други, но не и за тях. После се целунаха, засмяха се и се върнаха при гостите.

Бележки

[1] Книги, разкриващи езотеричната хиндуистка доктрина под формата на диалози между Шива и неговата съпруга. — Б.пр.

[2] Чакра — букв. колело (санскрит). В йога — всяка от точките по цялото тяло, обикновено седем на брой, които се смятат за енергийни центрове. — Б.пр.