Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
?
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПАДНАЛИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Бард, София.Избрана световна фантастика, No.49. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Broken God / David ZINDELL]. Редактор: Иван ТОТОМАНОВ. Формат: 125×195 мм. Офс. изд. Страници: 640. Цена: 4500.00 лв. (4.50 лв.). ISBN: 574.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Корекции на грешки от dd
  4. — Добавяне на анотация (пратена от Б. Василев)
  5. — Добавяне
  6. — Корекции от Диан Жон

Глава 26
Подаръкът

Паметта е душата на действителността.

Паметистка поговорка

След известно време, което му се стори безкрайно, послушничката се върна и го отведе по слабо осветен коридор до гостната. На първия етаж в дома на Майката винаги се пазеше стая за почетни посетители или възрастни куртизанки, завърнали се в Никогея от мисии по Цивилизованите светове — или пък за обикновени куртизанки като Тамара, нуждаещи се от грижите на Майката. Послушничката спря пред проста дървена врата, погледна Данло, почука и съобщи:

— Госпожо, посетителят ви пристигна.

Вратата се отвори и Данло чу момичето да казва:

— Госпожо, представям ви пилота Данло уи Соли Рингес. Чу я да казва това, но думите не му направиха впечатление, защото внезапно пред него застана Тамара в червената си роба и с дългата си златна коса. Само за миг той видя мрака в очите й, краткото смущение, живите рани по лицето и ръцете й. Данло радостно се втурна да я прегърне, както правят алалоите, широко разперил ръце като криле на птица. Но тя вдигна ръка, отстъпи и възкликна:

— Моля те, недей. — После се поклони на послушничката и каза:

— Благодаря ти, Мая, бих искала да остана насаме с пилота.

Момичето отвърна на поклона, хвърли нервен поглед към Данло и изчезна по коридора. Данло последва Тамара вътре и затвори вратата. Разнесе се металическо изщракване. Той се огледа. Стаята беше пълна с растения от Старата Земя: араукария, кактус, бръшлян и други, чиито имена не знаеше. От тях се разнасяше лек мирис на кислород, но робите на Тамара имаха тежък дъх на пот. Наистина бе прекалено топло, за да е облечена толкова официално, но очевидно не й беше удобно да го приема по панталон или необлечена, какъвто бе обичаят й. Данло гледаше ивиците червена кожа по измръзналото й лице и също се чувстваше неудобно.

— Тамара, Тамара — каза той. — Търсих те… навсякъде.

— Съжалявам — отвърна тя. — Само да бях знаела. Искаш ли чай или вино? Би ли поседял за малко с мен?

Гостната на Майката бе ярко осветена, топла и мебелирана за удобството на възрастни жени. Вътре имаше високо легло, покрито с плетени нишки от шагшай, тоалетна с блестящи стоманени перила, робот, който човек можеше прати по стенните лавици, за да му носи различни неща. До прозореца в отсрещния край на стаята имаше малка масичка за чай с два плюшени стола с високи облегалки. Тя ги посочи и двамата седнаха един срещу друг. Разбира се, Данло би предпочел да седне с кръстосани крака на килима до камината — не можеше да повярва, че Тамара очевидно е забравила всичко това.

— Съжалявам — каза тя, стиснала ръцете си една в друга. — Съжалявам, но ще е много трудно. Разказаха ми толкова много неща за нас — ти ще си мислиш за тях, докато аз се опитвам да си спомням.

— Нищо ли не си спомняш?

Тамара поклати глава.

— Не, нищо.

Данло я погледна и дишането му се ускори. Изпита странно усещане, от което космите по тила му настръхнаха. Гърдите му се свиха, в гърлото му заседна огнена буца, която не можеше да преглътне. Беше се надявал, че като го види, тя незабавно ще си спомни, така, както внезапният вятър може да напомня за студените щастливи нощи, прекарани около каменната лампа в разговори с приятели или любовни игри. Бе се надявал толкова отчаяно, а очевидно и тя също. На прекрасното й лице беше изписана надежда. После се спогледаха и тя — сигурно бе очаквала да види нещо познато и успокоително — внезапно извърна поглед и очите й бяха черни и горчиви от разочарование. „Не е останало нищо“ — помисли си той. И това беше удивително, това бе истина, която предизвика в него желание да закрещи. Трябваше да се познаят, както още при първата си среща. Даже и двамата да бяха загубили паметта си, трябваше да е така, сякаш се познават цяла вечност. Само че сега нямаше нищо. Тя го гледаше, но не можеше да го види. Нещо в нея (а навярно и в него) беше сляпо.

„Тя е била ослепена“ — помисли си той и тази мисъл го изпълни с ярост срещу цялата вселена.

— Добре ли си, пилоте?

— Ти… беше права. Ще ни бъде трудно — каза задавено Данло.

— Само мога да си представям колко болезнено е за теб.

— А ти? — отвърна той. — Не изпитваш ли подобна болка?

— Не, мисля, че не. Усещам само пустотата от забравянето. Докато ти — какво би могло да е по-болезнено от спомена?

Данло се усмихна и поклати глава.

— Всичко, което си спомням за нас, е благословено. Наистина. Да ти разкажа ли нещата, които си спомням?

— Казаха ми, че имаш забележителна памет.

— Понякога ми е трудно… да забравям.

— Тогава ми разкажи — рече тя. Той преглътна, после отвърна:

— Ти ме научи на една игра, изкуство, вид телепатия като четене на лица — но всъщност нищо подобно. Целта беше да отвориш клетките за сигналите от клетките на другия. След сливане, след половин нощ в поза „лотос“, без да откъсваме очи един от друг… превръщане в клетките на другия. Да станеш другия. Ние го постигнахме веднъж. Спомняш ли си? Беше на деветия ден от зимата и цяла нощ валя сняг, а когато дойде сутринта, ти ме целуна и каза…

— Недей, моля те. — Тамара вдигна ръка и поклати глава.

— Ние открихме мястото — продължи Данло, — където струят мислите преди да станат думи, и нашите мисли бяха еднакви, първо за миг, после за половин нощ. Като две реки, които се сливат. Безмълвно. Но и безкрайно. Когато настъпи сутринта, ти ми каза, че единствено аз…

— Моля те, не казвай нищо повече.

Доловил паниката в гласа й, той рязко замълча.

— Но защо?

— Реших, че ще е най-добре да не ми казваш нищо.

— Но ти сигурно искаш да знаеш — възрази Данло. — Трябва да е ужасно така, да не знаеш.

— Разбира се, че искам да зная. Но така само се дразня. Искам да си го спомня сама, ако изобщо някога си спомня нещо.

— Но нали тъкмо това е и моето намерение? Да ти помогна да си спомниш.

— Мисля, че никой не може да ми помогне.

— Има начини — каза той. — Спомените никога не изчезват. Струят като светлина. Но с ума си ние затваряме вратата пред тях. И стоим в тъмна стая, макар зрението ни да е отлично. Това се нарича „забравяне“.

— Е, предполагам, че някои врати са заключени — завинаги.

— Не, не е вярно. Винаги има начин да отвориш вратата. Да откриеш ключа. Проблемът е да откриеш ключа.

— Само да можех да повярвам — каза тя. — Иска ми се да имах твоята вяра.

Данло се усмихна.

— Вяра — обвинявали са ме, че съм прекалено невярващ, за да ми е останало място за вяра.

— А така ли е?

— Не си ли спомняш?

— Е — отвърна Тамара, — ти сигурно си най-големият вярващ сред невярващите.

— Често си ми казвала точно това.

— Наистина ли?

— Да — каза той. — Мисля, че сега си спомняш.

— Не, просто те наблюдавам.

— Само това ли?

— Ако изобщо си спомням нещо, то е само онова, което ми разказаха за теб.

— Сигурна ли си?

Тя го стрелна с леден поглед.

— Знаеш ли, всичко това е много уморително.

— Аз… извинявай. Късно е и…

— Моля те. Изобщо не съм уморена. Просто вече опитаха с всички тези паметистки трикове и не се получи нищо.

— Значи при теб е идвал паметист?

— Разбира се. Томас Рейн — струва ми се, че добре го познаваш. Беше тук сутринта.

— За да търси ключове, нали?

— Нали това им е работата на паметистите? Той опита словесните си ключове, разбира се. И също обонятелна памет, гещалт и асоциативна памет. Дори ме накара да се включа в симулация, създадена от аниматор — как двамата с теб си вършим работата. Сигурна съм, че целеше да ме шокира, за да си спомня. Наистина ме шокира, но не така, както му се искаше.

Данло кимна и случайно погледна масичката за чай. Тя беше черна и лъскава като обсидианово огледало, макар и на много места изцапана с отпечатъци от пръсти. Видя отражението си, тъмно, загрижено и бледо. Макар че обикновено се забавляваше от вида на собственото си лице, сега той го раздразни и Данло скри отражението си с голата си ръка. Повърхността на масата мигновено започна да променя цвета си. По нея закръжиха тъмносини, зеленикаво-жълти и кафеникави ивици. Данло разбра, че това навярно е симумска антика, устройство, създадено от сетици, за да разчитат прости емоции. Багрите постоянно се меняха, странни като очи на скутари. След миг се установи един цвят и покри цялата маса — възможно най-грозното жълто, което беше виждал. Той не знаеше какви цветове са кодирани за различните чувства, но знаеше какво преживява в този момент — смесица от раздразнение и отвращение.

Вдигна ръка от масата и тя възвърна черния си цвят.

— За да създаде такава симулация, аниматорът трябва да е уловил образите и гласовете ни, нали? Преди да ги измени.

Тамара гледаше масата като ловец, впил поглед в небето в търсене на знаци за промяна на времето. Данло забеляза, че тя внимава да държи ръцете си надалеч от нея.

— Ти си красив мъж — каза Тамара. — А аз съм… аз съм куртизанка. Нелегалните аниматори винаги слелиларт образи на хора като нас и правят симулациите си.

— Но Томас Рейн не е аниматор.

— Разбира се, че не е. Но кой знае кого познава.

— Възможно е Бардо да е записал образите на различни хора, които са влизали в дома му — отвърна Данло.

— Това не би трябвало да ни изненадва — каза тя.

— Не би трябвало — съгласи се Данло. — Но ти казваш, че дори тази симулация не е успяла да възбуди… спомена ти?

— Да.

— Навярно в тези образи липсва някакъв ключов елемент.

— Томас Рейн предположи същото. И смяташе, че е най-добре да те видя.

— Надявах се… че ще ме познаеш — каза той. — Че гласът ми ще ти се стори, познат.

— Иска ми се да можех да кажа, че е така.

— Значи… и аз съм се провалил.

Гласът му би трябвало да е най-простият ключ. Трябваше да отключи паметта й или най-малко да възпламени най-дълбоките й чувства.

„Тя е глуха за мен — помисли си той. — Нещо я е оглушило.“

Тамара отметна косата от лицето си и каза:

— Томас Рейн дори ми даде кала, но и това не ми помогна — сега ми се струва невъзможно някога да съм била влюбена в този наркотик.

— Да, някога ти обичаше кала.

— Вече не.

— Но калата ти донесе… твоето първо ясно виждане за Единствения спомен.

— Зная — отвърна Тамара и затисна очите си. Още малко и щеше да избухне в сълзи, но подобно на звездителска майка, присъстваща на погребението на детето си, тя не би си позволила да заплаче. — Зная, че някога съм имала този уникален спомен, за който приказват всички. Че съм го видяла съвсем ясно. Че съм можела да го преживявам безкрай. Но сега ми се е изплъзнал. Имам съвсем слаб спомен за спомена. Много слаб, като отблясък в небето след залез, зная, че е бил важен — най-важното нещо на света. Но не мога да разбера защо. Не мога да го видя и тъкмо това ме безпокои. Защото този спомен всъщност не ми липсва, макар да зная, че би трябвало. Ето какво ме плаши, пилоте. Ако съм загубила това чудесно нещо, би трябвало да тъгувам за него, нали? Какво ми е станало, че съм безразлична? И че съм безразлична за това, че съм безразлична?

Данло видя, че тя притиска юмрук към корема си. Лицето й беше станало восъчнобледо, сякаш бе яла развалено тюленово месо. Той привлече погледа й, усмихна се и каза:

— Не мога да повярвам… че си безразлична.

— Но аз няма за какво да се вълнувам, не разбираш ли?

Тамара остави ръката си да падне върху масата и повърхността й се обагри в цвета на стомана. Данло също я докосна и тя завибрира в перленосиво. Той протегна ръка и докосна пръстите на Тамара. Тамара остана неподвижна. Помежду им трябваше да има някаква връзка, електрическа и мигновена, разбиране, че клетките на тялото му са създадени да се слеят с нейните. Но дланите и бяха студени и влажни, пръстите й бяха неподвижни, сякаш стояли на студен вятър, и помежду им нямаше нищо, абсолютно нищо.

„Тамара, Тамара — тъжно си помисли Данло. — Какъв вятър би могъл да е толкова студен?“

Сега масата беше сива като пепел и двамата мълчаливо я гледаха.

След малко Тамара отдръпна ръката си. Седна неподвижно, със скръстени ръце, примирена със съдбата си — много напомняше на образа, който Данло бе видял на един от цветните прозорци в Бардовата катедрала. Образът на кристианска мъченица преди да я изгорят на клада заради вярата й.

„Не вятър, а огън — внезапно си помисли той. — Не студ, а пламък.“

Макар че я бяха открили с измръзнали ръце, дланите й бяха червени, сякаш потопени в кипяща вода. Данло я попита дали си спомня как е скитала по улиците и Тамара кимна.

— Спомням си как си мислех, че трябва да открия затоплящ павилион или да се приютя някъде. Снегът ме ослепяваше и ми беше толкова студено, че лицето ми гореше.

„Огънят е лявата ръка на вятъра“ — спомни си той.

— Разбира се, когато накрая разбрах, че съм измръзнала, беше прекалено късно. На друго място щях да загубя пръстите и носа си. Но Градът има най-добрите криолози във вселената, ако човек може да си ги позволи.

Данло забарабани с пръсти по масата, впил поглед в Тамара.

— Помниш ли всичко, откакто са те довели тук? — попита той.

— Да.

— А какво си спомняш за периода точно преди да те открият?

— Нищо не си спомням — отвърна тя. — Там има дупка — липсващо време.

— Колко време?

— Не мога да кажа.

Пръстите му забарабаниха още по-бързо.

— Но от другата страна на тази дупка — там има още спомени, нали?

— Разбира се.

— Какви?

Тя въздъхна и стисна ръкава на робата си.

— Зная какво правиш. Но е безнадеждно — Томас Рейн вече се опита да възстанови хронологията. Има прекалено много дупки. Изтекло е прекалено много време. Даже когато бях в най-добрата си форма, никога не съм била в състояние да си спомня какво съм правила ден по ден за повече от година.

Данло, който понякога си спомняше всеки ден от живота си от четиригодишна възраст, можеше само да сведе глава в знак на уважение към нещастието й. С тих, тържествен глас той я попита:

— Дупките в паметта ти повече от година ли обхващат?

— Поне толкова.

— Трябва да има… нещо, което да си забравила първо.

— Струва ми се, че първата дупка е изличила голяма част от вечерта на празненството в дома на Бардо.

— Вечерта, в която се срещнахме ли?

— Така изглежда.

— Странно — каза той. Сега масата бе тюркоазена и оставаше още малко, за да стане съвсем синя.

— Това беше третият или четвъртият път, за който ходех в къщата на Бардо — продължи Тамара. — Спомням си, че пиех вино и бъбрех с един холист, с когото веднъж бях сключвала договор. Спомням си, че семената от трия пукаха и димяха, спомням си, че се запознах с Хануман и…

— Спомняш си срещата с Хануман?

— Разбира се.

— Но той се запозна с теб… само минути преди да те видя за първи път.

Тамара примижа и разтри тила си. Изглеждаше смутена.

— Съжалявам, не си спомням да съм те виждала.

— Открихме се с очите си — каза той. — И после Хануман ни запозна.

Тамара бавно поклати глава.

— Спомням си, че разглеждах бонзаите на Бардо и си мислех колко болен вид имат, и после, когато се обърнах, до мен стоеше Хануман. Той сам ми се представи. Което всъщност беше доста дръзко за един калфа. Повечето калфи дори не разговарят с куртизанки. Но Хануман беше различен. Никога не съм срещала друг с по-добро себеусещане. Беше много очарователен.

— И после? — попита Данло.

— И после нищо. Предполагам, че съм се запознала с теб и… Казаха ми, че сме ходели заедно. Съжалявам, пилоте.

— Нищо повече ли не си спомняш от онази вечер?

— Само отделни моменти. Сякаш съм пила прекалено много вино. Е, не, всъщност изобщо не е така, защото спомените ми не са замъглени. Ясни са като стъкло, но са накъсани на хиляди парчета. Спомням си, че Хануман чете лица, спомням си нещата, които говореше. Беше блестящ.

— Спомняш си, че е чел лица — повтори Данло без никакво чувство и се изненада, че масата променя цвета си в наситено зеленикавосиньо.

— Да, нали ти казах, че си спомням.

— И нищо повече?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли спомняш, че двамата стояхме един до друг, докато той четеше лица?

— Вярно ли е?

— Държахме се за ръце — отвърна Данло.

— Съжалявам, не.

— Но си спомняш, че Хануман прочете лицето на Суря, нали?

— Само, че Суря си мислеше за Рингес. Всъщност тя почти го боготвореше. И след като Хануман прочете лицето й, тя започна да боготвори него.

— Странно е, че си спомняш само това.

— Съжалявам.

— Значи не си спомняш, че ме предупреди за Хануман?

— Защо ще правя такова нещо?

— Защото онази вечер Хануман те уплаши. И по-късно също.

— Не мога да си представя, че съм се страхувала от Хануман.

— И не изпитваш… ужас от него?

— Не, мисля, че не. Повечето от спомените ми за него са благоприятни.

Внезапно Данло престана да барабани с пръсти и попита:

— Възможно ли е да си забравила някои неща за него?

— Това би било съвсем естествено — отвърна Тамара. — Тъй като много от спомените ми за него трябва да са били свързани с теб.

„Как са свързани помежду си спомените? — зачуди се Данло. И после: — Хану, Хану, каква е тази съдба, която ни свързва като две сключени ръце?“

Без предупреждение го обгърна студ и яснота и той замръзна съвършено неподвижно. Далечно съзнаваше, че повърхността на масата става тъмносиня и после синьо-черна, толкова тъмна, че поглъща отворената му длан. Полезрението му се разшири и той видя много неща едновременно: заледените прозорци, растенията, увиснали от тавана като яркозелен водопад, прекрасното лице на Тамара, изпълнено със смут и гордост, и още нещо, което не беше от плът или каквато и да е материя, но въпреки това бе съвсем реално. Състоеше се от заговори, домогвания и ревности (и любов), от нишките на съдбата, изтъкани като гоблен, и от действителни събития, случили се в пространствовремето, в стаи и къщи, построени от човешки същества, и от чистия, леден въздух, който обгръща света. Онова, което видя, не бе нито мечта, нито, от вселената на предположенията, а по-скоро съвършена представа за действителност, каквото и да представляваше действителността. Появи се в него внезапно, напълно оформена, като скъпоценен камък, падащ от нощно небе. Имаше десетки хиляди повърхности и ъгли. Данло познаваше със сигурност само няколко от тези части: изчезналия страх на Тамара от Хануман, вируса, създаден преди стотици години на Катава, и пречистващата церемония на Кибернетичната универсална църква. Гледката на цялостната структура на нещастието, сполетяло Тамара, го удиви. Нещо повече, той разбра, че онова, което вижда, трябва да е самата истина.

„Вселената е като холограма — спомни си той. — Всяка част съдържа информация за цялото.“

През целия си живот беше търсил нов начин на виждане и сега, тук, в уединената стая, изолирана от бушуващата виелица навън, очите му започваха да се отварят. Всъщност би трябвало да го види по-рано, но обичта му към Хануман го бе заслепявала. Сега обаче нямаше обич. Или по-скоро обичта се беше сляла — дясна и лява ръка — с онова ужасно чувство, от което се страхуваше повече от всичко друго.

— Моля те, пилоте, аз ли казах нещо, което те разгневи?

Той седеше, загледан в стиснатия си юмрук, треперещ върху масата, която сега се обливаше във възможно най-тъмночервените багри. Болеше го главата, гърлото го стягаше и той се страхуваше, че кръвоносните съдове зад очите му могат да се пръснат. Последва миг, в който разбра, че наистина може да изпадне в безсъзнание или да получи удар и да умре. Това щеше да е лесно. Беше съвсем близо, за първи път вървеше по ръба на този бръснач. Бе съвсем близо и до охладяването на тази убийствена ярост, но за момент си позволи разкоша и удоволствието от чистия справедлив гняв. И после попадна — мигновено, зашеметяващо — далеч отвъд обикновеното физическо чувство на друго място, което е само кошмар и мъка. В ума му запламтяха ужасни образи. Настъпи миг на влудяваща свобода, в който всичко беше възможно и бяха позволени всички неща. Искаше да убие човек. Искаше го повече, отколкото искаше живота, и би умрял, за да го постигне. После погледна надолу към масата, отразяваща мрачния образ на лицето му. Гладката повърхност бе лилаво-черна, цветът на съсирената в тъканите кръв. Внезапно Данло вдигна ръка и силно удари по масата. После стисна наранените си кокалчета и видя как цветовете на масата изчезват. „Не, няма.“

— Пилоте, пилоте.

Тамара стоеше до него, поставила ръка на рамото му. Докосна го по лицето бавно и внимателно.

— Не, няма — прошепна той. — Никога вече.

— Съжалявам, пилоте. Съжалявам.

„Никога не наранявай друг, дори в мислите си.“

Данло разтри кокалчетата си. Безименият му пръст кървеше и вече се подуваше. Навярно бе счупен. Данло си обеща, че никога вече няма да позволи на омразата си към Хануман да надделее над него. Ако не можеше да се пречисти от тази грозота, щеше да я скрие дълбоко в себе си и да издигне около нея стена. Както мидата покрива дразнещото я зрънце пясък с перлени пластове, Данло щеше да издига безкрайни стени около желанието си да убие, само че всяка стена щеше да е чиста и твърда като диамант.

— Никога, не съм виждала толкова разгневен човек — каза Тамара.

— Извинявай — отвърна Данло. Студенината на ръката й до слепоочието му беше прекрасна. Той покри дланта й със своята и се усмихна. — Но никога не съм изпитвал гняв към теб.

— Наистина ли?

— Не, никога.

Зачуди се дали трябва да й каже истината, която бе видял. Как би могла Тамара да повярва на обвиненията, които щеше да отправи срещу Хануман? Че Хануман е и убиец на умове, и слеляк? Как би могъл да повярва в това и самият той?

„Това са неща, които не зная, и все пак ги зная.“

По-късно — с логика, с познания, с всички възможности на Ордена, той щеше да анализира събитията, довели до осакатяването на паметта на Тамара. Но сега беше сигурен единствено в този нов начин на виждане.

— Лицето ти — каза тя. — В него имаше толкова много омраза.

— Да, омраза — потвърди Данло, свали ръката й от бузата си и я погледна.

— Никога не съм виждала такова нещо. Поне не си спомням.

— Всеки може да мрази — отвърна той. — Дори дете.

— От онова, което ми разказаха за теб, никога не бих си помислила, че си способен да мразиш каквото и да е.

— Аз… се бях замислил — каза Данло. — Мислех за онова, което се е случило с теб.

Дори сега, докато скърцаше със зъби от болката в пръста си, той мислеше за замисъла на Хануман да я погуби, виждаше целия му план. Отначало имаше гордост, болка и невероятна амбиция. Отначало тайно, в заключена стая дълбоко в кулата на сетиците, Хануман бе отишъл при своя господар сетик, затвореният и недостижим Одрик Пал. Двамата бяха замислили, как да вземат властта в Ордена. И в Пътя на Рингес. Хануман беше обещал да помогне на господаря Пал да овладее Тетрадата, ако господарят Пал му обещае да използва поста си, за да сложи край на заяждането на Ордена с Пътя и в крайна сметка да подкрепи развитието на Бардовата църква. И така, двамата бяха дали своите обещания. Без да каже и дума, господарят Пал бе направил знаци с пръстите и лицето си и се беше разбрал с Хануман. Само че Хануман разбираше много повече от господаря Пал. Хануман можеше да види, че господарят Пал е омагьосан от изкушението да манипулира и създаде нова религия. Господарят Пал щеше да използва своите — и Ханумановите — невероятни сетически умения, за да постигне тази цел. Той, могъщият и мъдър господар на сетиците, щеше да наложи своята воля на рингесизма и да използва дивата му религиозна енергия, за да съживи Ордена. Господарят Пал си казваше, че ще направи всичко това безкористно и законно, макар и тайно. Щеше да стане господар на Ордена и таен господар на нова универсална религия. И щеше да продължи да напътства и контролира Хануман ли Тош — или поне така си мислеше.

„О, Хану, Хану, колко ясно разбираш, че въпросът за властта винаги се обръща срещу онзи, който се страхува от него.“

След това съвещание — незаписано нито от машина, нито от човешки ум — Хануман беше отишъл дълбоко в Квартала на далечниците, където познаваше много хора: контрабандисти, поети-воини, дори неколцина слеляци. Бе използвал услугите на незаконен слепвач, самодоволен дребен мъж с увиснали мустаци и грозни очи от скъпоценни камъни. Срещу огромна сума той беше осигурил на Хануман стъкленица с вируси, създадени на Катава преди шестстотин години. Подобно на бутилка вино от Летосвят, тя бе преминавала от колекционер на колекционер, увеличавайки стойността си с всеки следващ път. Хануман беше първият й собственик, използвал вируса. С любезна безмилостност той беше прелъстил един от любовниците на господаря Цицерон, младеж на име Ян ли Ян, и го бе заразил. А Ян ли Ян беше предал заразата на Чанот Чен Цицерон и още трима академици, които незабавно бяха започнали да боравят. Хануман бе направил това в изпълнение на обещанието си да помогне на господаря Пал, беше го направил и за да обезкуражи и предупреди своя господар сетик, а и поради още по-дълбоки причини.

Данло внезапно се изправи и попита:

— Тамара, спомняш ли си да си ходила при Хануман… за да запише спомените ти?

Тя тъжно го погледна и поклати глава.

— Не, разбира се.

— Това трябва да е било… точно преди да започнеш да забравяш.

— Ако съм ходила при Хануман, предполагам, че той ще си спомня това.

— Да, права си.

— Е, нали ти е приятел — предполагам, когато си разбрал, че съм изчезнала, той би трябвало да ти каже, че съм била при него.

— Възможно е… да предполагаш прекалено много.

— Какво искаш да кажеш?

Данло постави ръце на раменете й.

— Ние не сме такива приятели… каквито бяхме някога.

— Съжалявам, пилоте, но какво значение има дали съм ходила при Хануман точно преди този вирус да унищожи спомените ми? Да не се страхуваш, че някак си съм заразила него?

— Не — отвърна той. — Не се страхувам от това.

— От какво тогава?

— Спомняш ли си самото решение да запишеш спомените си? Твоето преживяване на Единствения спомен.

Тя неочаквано се отдръпна и отвърна:

— Предполагам, че е възможно да съм искала да запиша разбирането си за Единствения спомен. Мислиш ли, че е прекалено суетно от моя страна? Е, казаха ми, че много съм страдала от този грях, суетата.

Да, помисли си той, тя беше суетна и горда и Хануман го знаеше много добре, също както и той. Хануман бе имал предвид тази суета, докато разработваше възпоменувателните си компютри. Беше планирал да я примами в залата на катедралния съвет, където държеше лъскавите си хиюми. Бе й пратил покана — също като на най-добрите умове в Града. Как би могла да устои на такъв комплимент за дарбите и постиженията си? Тя не бе устояла и затова една късна вечер беше отишла при Хануман с ясното съзнание, че прави нещо опасно. Данло затвори очи и видя тази среща със съвършена яснота: Тамара, прекрачила прага на огромната зала, нервно застанала в покритите си със сняг кожи, а Хануман любезно й се покланя и й предлага чаша горещ чай. Лицето й излъчва любопитство и решителност: тя се бе насилила да се довери на Хануман. И той я успокоява със сладките си думи. Лицето на Тамара за миг просиява от удоволствие… И после бе извършено престъплението, за което не знаеше никой друг освен Хануман и Данло. Данло проследяваше престъплението във всичките му фази като птица, кацнала на перваза на един от прозорците високо в залата на катедралния съвет. Образът изгаряше очите му: Хануман, вдига огледалната, метална сфера над главата на Тамара, която леко потръпва от очакване. Хануман й казва, че това е възспоменувателна хиюма, но не е така. Това е пречистваща хиюма, носеща печата на Кибернетичните реформистки църкви. С тази нечестива машина, създадена да освобождава грешниците от негативните им програми, Хануман разголва спомените и ума й и нито една нейна част не остава скрита за него. Съвсем лесно е да изтрие спомените й, също толкова лесно, колкото и да направи еротична анимация от необичайни сцени. Разпространяващото се през мозъка й невидимо поле на хиюмата откъсва електрони от атомите, разтваря дендрити, изтрива уникалния й модел от синапси. Точно обратното на впечатването — и не отнема много време. Тя на няколко пъти вика: „Данло, Данло!“ — можеше да я чуе толкова отблизо, сякаш устните й бяха притиснати до ухото му. Тамара го вика, докато за последен път си спомня много мигове, и после изпада в безсъзнание. Само въздушните молекули и каменните стени запазват спомена за думите. Когато се изключва от останките от ума й, Хануман е ужасен от себе си и в същото време доволен, че е изпълнил почти невъзможна задача. Остава му само да забоде тънка игла в тила й. Прави го умело и инжектира в кръвта й мъртви вируси. После й помага да излезе през пустата зала в централната част на Бардовата църква. Оставя я там, в студения кораб, ранена, копнееща за съзнание и съвършено сама.

— Тамара, мисля, че си започнала да забравяш… в катедралата — с цялата нежност, на която беше способен, каза Данло.

— Томас Рейн ли ти каза?

— Да — излъга я той, като сведе глава. — Майстор Рейн каза, че си спомняш да стоиш сама в катедралата. Тя дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Понякога, след като изпълнех някой договор, когато бях прекалено уморена, за да се пързалям до вкъщи, обичах да ходя в катедралата. Късно вечер, когато нямаше никого. Бардо беше наредил на кръщелниците да ме пускат винаги, когато поискам. Там можех да помисля, да остана сама със себе си. Спомням си как лежах на едно от килимчетата и гледах нагоре към прозорците. Което е много необичайно, защото никога не съм си позволявала да заспя там — винаги седях, когато медитирах. Спомням си, че гледах новия витраж, който беше поставил Бардо, онзи, на който разбиват главата на Рингес и той умира от първата си смърт. Ужасен витраж. И внезапно не можех да си спомня как съм се оказала там. Изпитвах усещане за липсващо време — това е най-ужасното, като да умираш по малко, на части. После, когато се опитах да си спомня други неща, нямаше нищо. Струва ми се, че след това изпаднах в паника. Не можех да си поема дъх и бях толкова замаяна, че едва успях да се изправя. Известно време забравих коя съм. Не, не искам да кажа, че не можех да си спомням разни неща за себе си — в известен смисъл имах прекалено много спомени. Но нямах усещане за себе си. За това защо съществувам, защо изобщо съм жива. Мисля, че тогава започнах да се скитам по улиците. Не можех да се прибера вкъщи, не разбираш ли? Не исках да съм близо до нищо познато, докато не открия коя съм в действителност.

Данло срещна погледа й и му се прииска да й каже, че е Тамара Десета Ащорет, негова годеница, негово щастие, жената, с която някой ден ще създаде много деца. Искаше му се да й каже много неща, но просто я гледаше, стискаше зъби и мълчеше.

— Даже да съм решила да запиша спомените си — продължи тя, — след като останах сама по улиците, вече не е имало такава възможност. Жалко, че Хануман не ме е открил преди вирусът да си свърши работата — все нещо можеше да се запази.

Данло усети, че устната му е между зъбите и че изпитва желание да я прехапе, докато усети вкуса на кръвта. Но се овладя и каза:

— Тамара, този вирус…

— Този вирус — прекъсна го тя — е странна случайност. Кой някога си е мислил, че ще се случат такива неща? Било е просто съдба. Всеки има своя съдба.

Да, помисли си той, съдба. Нейната съдба се преплиташе с неговата, а неговата съдба беше свързана с тази на Хануман. Данло бе сигурен, че вирусът не е докосвал мозъка й. Само мъртъв вирус, безвреден като всяка ваксина — Хануман беше унищожил тези малки частици протеин и ДНК единствено за да предизвика у нея появата на антитела. Забележими антитела. Хануман бе знаел, че когато започне да забравя, вирусолозите ще я изследват за катавска треска. Че ще открият антителата и ще решат, че е била заразена. Никой нямаше да заподозре, че е била прилъгана да застане под пречистваща хиюма. Хората щяха да я съжаляват като поредната жертва на вируса — наред с Ян ли Ян и Чанот Чен Цицерон.

Докато гледаше Тамара, която търсеше в очите му нещо, за да реши загадката на собствената си съдба, Данло разбираше, че погубването на господаря Цицерон е било най-малката цел на Хануман. Всъщност това беше просто отклоняване на вниманието от по-дълбоките му цели.

„Защо, Хану, защо?“

Защото, помисли си той, защото Тамара се ужасяваше от Хануман и не вярваше — ето защо я беше пречистил от страховете й. Бяха я уважавали дори най-високопоставените куртизанки и затова Хануман бе обезобразил ума й, така че да не може да говори на Майката против него или Пътя на Рингес. Хануман продължаваше да се надява да надделее над Дружеството — това беше първият от тайните му планове.

Данло погледна снежинките, които се блъскаха в тъмния прозорец, и каза:

— Не мога да повярвам в съдбата. Ти все още си… такава каквато си. Нищо не се е променило.

И наистина тя изглеждаше като онази Тамара, която бе обичал. Знаеше, че Хануман не е искал да унищожи нея — а само определени нейни спомени. Това беше втората част от плана му, да изличи от ума й всяка мисъл или образ на Данло. Всъщност Хануман също я обичаше още от вечерта на Бардовото веселие. И все още се надяваше да сключи договор с нея, дори нещо повече, да запази най-добрата част от нея за себе си.

— Вирусът не може да е докоснал най-дълбоката ти същност — каза той.

— Иска ми се да е вярно.

— Само си забравила… някои неща, които са се случили.

— Части от моя живот, пилоте.

— Но тези части могат да се възстановят.

За миг лицето й просия и Тамара отвърна:

— Много мило от твоя страна да го казваш. Трябва да съм обичала тази твоя любезност.

— Нещо повече — рече Данло.

— Сигурна съм, че имаш много черти, които би обичал всеки. Толкова си…

Данло разтърка очи и поклати глава.

— Въпросът не е че просто сме обичаме определени свои черти. Беше повече — между нас имаше нещо… имаклана, мигновената любовна магия. И вечна.

— За влюбване ли говориш? Винаги е опасно да се влюбиш.

— Опасно е, да. Но е и хала.

— Хала ли?

— Забравила ли си… тази дума?

— Така изглежда.

— Хала е… взаимосвързаността на нещата. Тайният огън, които споделят всички неща.

— Не, не помня.

Той затвори очи за миг, после каза:

— Хала лос ни мансе ли девани ки-чарара ли пелафи нис ута пурушу.

— Изобщо не си спомням този език.

Данло докосна дланта й.

— Хала са мъжът и жената, които запалват благословения огън един в друг.

— О, не — рече Тамара, отдръпна ръката си и я изтри в робата си. — Тъкмо това горене трябва да избягваме.

— Но любовта между двама… няма по-благословено нещо от това, нали?

— Но влюбването — отвърна Тамара — всъщност не означава любов. Това е само любов към любовта. Към състоянието да си влюбен.

— Любовта е… любов — каза той.

Не искаше да признае, че разбира разликата, която прави тя.

— Странно, но майка ми ме предупреждаваше за влюбването. Наричаше го „любовно пиянство“. То е като да се напиеш до ослепяване: когато се влюбиш, не виждаш нищо. Дори не искаш да видиш какво има в другия. Единственото, което е от значение, е да си с него. Да гориш заедно с него.

Данло докосна с показалец страната й, където кожата беше жестоко измръзнала. После каза:

— За теб може би ще е тежко да чуеш това, но… аз все още съм пиян от този огън.

— Да, зная.

— Но не пиян до ослепяване — продължи той. — С нас двамата никога не е било така. Ние винаги можехме… да се виждаме.

— Наистина ли сега виждам същия човек, когото съм познавала преди да ми се случи това?

— Да — отвърна Данло. — Аз съм все същият.

— Но дали аз не те виждам различно?

— Не зная какво виждаш.

— Само преди няколко секунди в очите ти имаше толкова много омраза. И отчаяние. Мисля, че не бих могла да понеса да съм близо до такова отчаяние.

Той затвори очи и затърси сред образите на всички трагедии, които бе видял през живота си. После я погледна и каза:

— Всеки е способен на отчаяние.

— Навярно е така — съгласи се Тамара. — Зная, че и аз съм способна. И тъкмо затова ми е трудно да те виждам такъв — в теб всичко е толкова отчаяно. Толкова цялостно.

Данло отново понечи да я докосне, но тя отстъпи и поклати глава.

— Моля те — каза той.

— Страхувам се, пилоте.

— Не, не — промълви Данло.

— Страхувам се от теб.

Внезапна болка го прониза точно над окото, на мястото, където винаги започват главоболията, неочаквано, като мълния, разбуждаща заспал град през нощта. Той притисна длан към главата си и разбра третата и последна цел на Хануман, онази цел, към която бяха насочени всичките му панове. Тази цел беше самият той — Данло Дивия. Хануман искаше да му даде най-скъпоценния дар. Искаше да сподели с Данло част от душата си, да го накара да я види, да запали в мозъка на Данло раната, която не може да се излекува. От любов, от омраза, от извратеното си състрадание той бе изтрил най-добрите части от паметта на Тамара. Беше извършил това ужасно дело, защото искаше Данло да изстрада вселената такава, каквато в действителност е. „Хану, Хану, не.“

Чу се да мълви: „Не, не, не“, и му се прииска да докосне пръстите на Тамара, косата й, тъмните й очи, които се пълнеха със сълзи. Но не можеше да помръдне, защото дъхът му внезапно беше секнал. Данло залитна и протегна ръка, за да запази равновесие. Застана със сведена глава, опитвайки се да успокои дишането си, и тежестта на ръката му се стовари върху масичката за чай. Последва светлина, ослепително бяла светлина, която блесна от повърхността на масата и изпълни стаята. Тамара ахна, скри лицето си в шепи и се извърна. Той примижа и заслони очи с длан като дете, останало само сред замръзналото море, загубена мъжка рожба, вглеждаща се отвъд замайващата светлина на леда за някакъв знак, за надежда за избавление. И сега наистина отново беше дете. Погледът му се насочи към безкрайния хоризонт. Бе почти на две години и стоеше сам на гробището над пещерата. Стоеше на твърдия скърцащ сняг съвсем сам и това беше странно, защото Хайдар, Чокло и Чандра, всички — цялото племе на деваките — се бяха събрали около него. По средата на кръга, образуван от неговия народ, върху носилка от китови кости и бяла кожа от шагшай лежеше тялото на любимия му брат Ари. През нощта Ари беше умрял от коремна треска и сега лежеше под суровото синьо небе, гол и сам. Малко по-рано Чандра го бе намазала с тюленово масло, така че цялото му дребничко кафяво тяло лъщеше като полирано дърво. Навсякъде по главата, гърдите и краката му бяха пръснати арктически макове, червено-оранжеви като слънцето. Хайдар и всички други се молеха за душата на Ари, превръщаха гласовете си в думи и идеи, които Данло не можеше да разбере. Когато молитвите свършиха, Хайдар се облегна на Чокло, заплака и заговори колко много е обичал своя най-голям син. И през цялото време Данло стоеше наблизо, слушаше и научи странна нова дума — анаса. Анаса: да обичаш и страдаш, това бе едно и също нещо и Данло някак си го разбираше. Ние обичаме най-пламенно онова, което е откъснато от нас, но самото откъсване ни кара да страдаме. Когато дойде неговият ред да постави огнецветя косите на брат си и да се сбогува с него, Данло падна върху студеното му тяло и го стисна така, сякаш това бе просто поредната борба, която Ари му позволяваше да спечели. Беше прекалено малък, за да разбере, че някой ден отвъд годините и сезоните, душите им ще вървят заедно от другата страна на деня. Накрая Хайдар трябваше да откопчи пръстите му от ръцете на Ари. Въздухът бе толкова студен, че сълзите щяха да замръзнат в очите му, ако ги отвореше. Но той силно стискаше клепачи и сега стоеше над масичката за чай със сведена глава, неспособен да понесе блясъка на бялата светлина. После се изправи и свали ръка от масата. Стаята пак стана мрачна и изпълнена с размити цветове. Навън снегът продължаваше да вали. Данло погледна Тамара. Очите й бяха влажни и горяха, гърдите й трепереха. На друго място и в друго време щеше да е толкова лесно да я успокои, но сега тя бе скръстила ръце и стоеше неподвижна и студена като ледена скулптура. Не можеше да я докосне, макар че изгаряше от желание да прокара пръсти през косата й и да я целуне. В този момент не искаше нищо друго. „Да обичаш означава да гориш“ — помисли си той, анаса, и докато любимите можеха да са заедно, този огън бе най-сладката болка във вселената. Но ако бяха разделени, пламъците бяха чисто страдание. Поне тази болка беше спестена на Тамара. Но Хануман му бе подарил огъня и сега, и винаги Данло щеше да гори за нещо невъзможно.

— Тамара — каза той, — няма нужда да е така.

Като се движеше много предпазливо, за да не докосне масичката, тя отново седна на стола си и се опита да му се усмихне.

— Каквото станало, станало. Миналото не може да се промени.

— Не, но аз мога да си го спомням.

— Навярно щеше да е по-добре, ако не можеше.

— Не, точно обратното — отвърна той.

Тя, изглежда, бе видяла блясък на надежда в очите му, защото попита:

— Какво искаш да кажеш?

Една от ирониите на съществуванието е, че всяко човешко същество веднъж в живота си мисли за нещо, което преди е било немислимо. Някой ден всеки от нас прави тъкмо онова, което никога не е смятал за възможно. Данло стоеше, притиснал кокалчетата на ръката си към устните си, и изгаряше от отчаяни мечти.

— Възможно е да има начин да възстановим спомените ти — мислила ли си за това?

— Не, не искам да храня лъжливи надежди — отвърна Тамара.

— Всяка дума, която си ми казвала — продължи Данло, — температурата на кожата ти всеки път, когато съм те докосвал… не мога да забравя всичко това. Би трябвало да е възможно да копираме тези спомени в компютър. И после да направим впечатване. Познавам една жена, впечатничка, която ми помогна след пристигането ми в Никогея. Тя би могла да помогне и на теб.

Тамара недоверчиво го погледна и поклати глава.

— Искаш да каркираш своите спомени в моя ум?

— Това ще е начин… да си спомниш.

— Толкова ли са добри твоите спомени?

Неговите спомени, помисли си той, горяха с тъмночервени пламъци. Неговите спомени бяха десет милиарда огнени скъпоценни камъни, въртящи се по средата на ума му. Данло я погледна и отвърна:

— Томас Рейн ми е казвал, че паметта ми е почти съвършена.

— Съвършена за теб, навярно.

— Тамара, аз ще…

— Ако ти беше загубил паметта си — прекъсна го тя, — щеше ли да позволиш на някого да те каркира така?

— Не зная. — Всъщност Данло не можеше да си представи части от паметта му просто да изчезнат. — Какво друго можем да направим?

— Не можем да направим нищо — тихо каза тя. — Всичко, което си спомняш, начинът, по който си спомняш нещата — това са твои спомени, не мои.

Той заобиколи масичката и се приближи до прозореца. Стъклата бяха покрити със скреж и Данло като че ли напосоки прокара пръсти по тях. Едва когато отстъпи крачка и съсредоточи погледа си, разбра, че без да го съзнава, е нарисувал сребърна птица. Дойде му наум, че Хануман може да е запазил спомените, които е пречистил от мозъка на Тамара. Това бе нещо много повече от лъжлива надежда. Защо Хануман би изхвърлил нещо толкова ценно? Навярно беше включил спомените й в своите древни еди. Със сигурност бе искал да научи тайните, които Тамара е разбрала за него, Данло Дивия. Хануман събираше познания и тайни така, както колекционерите на произведения на изкуството егоистично трупат редки картини — и може би искаше да гледа сцените, откраднати от ума на Тамара, в уединението на компютърното пространство, в което ги беше скрил.

Данло се обърна към нея и каза:

— Ами ако е възможно да възстановим твоите спомени? Да ги върнем в ума ти?

— Моите спомени ли? Но тях вече ги няма.

Не искаше да й казва за Хануман, още не, затова отвърна:

— Да предположим — това е просто мисловна игра — да предположим, че архитектите са прави и вселената наистина е компютър. Компютър, който записва всяко събитие в пространствовремето. Ами ако събитията от твоя живот могат да се възстановят от този компютър? Ако Бог наистина е компютър, който може да възстанови…

— Но как би могло да стане това? — бързо попита тя. „Защото — помисли си Данло — споменът за всички неща е във всички неща.“

Преди да успее да й отговори, Тамара се усмихна сама на себе си и каза:

— Не, не мога да играя на такива игри.

— Но цялата памет е…

— Пилоте, пилоте — прекъсна го тя, — моля те, недей.

Изправи се, приближи се до него и покри дланта му със своята. Очевидно й бе трудно да го направи — ръцете й трепереха, очите й бяха изпълнени с болка и неувереност.

Но после внезапно взе решение, нежно стисна пръстите му и каза:

— О, пилоте, не разбираш ли? Ти толкова мило се опитваш да ми помогнеш — струва ми се, че все още те обичам заради това. Но не искам повече да ми помагаш да си спомня. Не затова помолих да те повикат.

— Тогава… защо?

— За да се сбогуваме. Исках да ти кажа, че повече не мога да поддържам никаква връзка с теб.

Той стисна ръката й и погледна пръстите й, почервенели от придошлата кръв. Гледаше извивките и очертанията им, прогаряйки този уникален образ в паметта си. Гледаше ръцете й, сякаш се надяваше, че там може да се разкрие някакво неочаквано и прекрасно бъдеще. Дълго провижда така и накрая попита:

— Защо? Защо?

— Ще ми е трудно да ти обясня — отвърна Тамара. — Но не мога да живея с онова, което се е случило. Не мога да скърбя за самата себе си, не и докато съм още жива. И няма. Това, което съм тази вечер — не е ли достатъчно? Аз винаги съм си аз. И винаги ще бъда. Своите спомени, самата себе си. Това е истинското чудо, не разбираш ли? Не трябва да го разрушавам като се надявам някой ден да се събудя и да си спомня нещата, които съм забравила.

Данло дълбоко се замисли, после каза:

— Мечтаех… да изживеем живота си един за друг.

— Съжалявам, пилоте.

— Но ако можем да се срещаме всяка вечер…

— Съжалявам, но ще е най-добре повече да не се срещаме.

— Никога… ли?

— Никога.

С тези думи тя разкопча яката на робата си и бръкна между гърдите си. Разнесе се звук от търкане на тежка коприна в ожулена кожа. Тамара бавно измъкна ръката си. В нея стискаше перлата, която той й беше подарил. После с едно-единствено рязко движение я свали от шията си.

— Исках да видиш това — каза тя. Върхът на пръста й поглаждаше повърхността на капковидната перла, сякаш не искаше да се откъсне от нея. Данло погледна перлата. Винаги му бе харесвал начинът, по който улавяше светлината и менеше цвета си, от сребрист до тъмнолилав и черен.

— Прекрасна е — каза той.

— И е много необичайна — нямам друг такъв накит.

— Не — отвърна Данло. — Почти съм сигурен, че нямаш. Тези перли са редки.

— Ти ли си ми я подарил? — попита Тамара.

Без да изчака отговора му, тя отвори пръстите на ръката му и пусна перлата по средата на линията на сърцето му. Странно, беше по-тежка, отколкото си спомняше той.

— Аз съм само калфа — каза Данло. — Как бих могъл да си позволя такъв подарък?

— Не зная.

— Никога не съм я виждал.

— О, извинявай тогава. — Тамара се загледа в перлата, докосна връвта, усукана от косми.

После погледна дългата му буйна коса, която стигаше чак до плещите му.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Прекрасна е — каза Тамара. — Носех я, когато започнах да забравям, там, в катедралата. Не можех да си спомня кой ми я е подарил.

Данло вдигна поглед към тъмните й влажни очи. И там, по средата на зениците й, видя две мънички отражения на перлата.

— Може би някой ден… ще си спомниш.

— Може би — отвърна тя.

Внезапно Данло затвори пръсти в юмрук около перлата. Стисна малката твърда сълза от седеф и усети твърдостта й. После протегна ръце и пак окачи перлата на шията й.

— Щом я харесваш, трябва да я задържиш.

Тамара кимна, после го погледна.

— Трябва да повикам послушничката — тя ще ти покаже пътя.

— Струва ми се, че си го спомням.

— Няма да е прилично — възрази тя. — В дома на Майката никой не отива сам до вратата.

— Тогава защо ти не ме придружиш?

— Чудесно.

Тъй като във външния коридор беше студено, Тамара отиде да си вземе връхна дреха. Докато обличаше ухаещата на мускус нова кожа, Данло сведе глава и за последен път погледна масичката за чай. Разпери пръсти и притисна дланта си към студената й повърхност. Тя остана мъртва и черна, лишена от какъвто и да било цвят. После Тамара му каза, че е готова, и той не можеше да си представи че никога повече няма да я види. Внезапно цялата маса се стопли и се обагри в бледозлатисто.

Минаха заедно през смълчаните коридори. Никой не говореше, нито поглеждаше към другия. Тя го отведе в съблекалнята, където Данло се облече за обратния път до общежитието. Сложи си кожите и обувките и остави лицето си непокрито. Тамара го придружи до външната врата.

— Сега трябва да се сбогуваме — каза тя. Данло дълго я гледа, после отвърна:

— Довиждане.

Тамара с усилие отвори вратата навън срещу беснеещия вятър. Коридорът за броени мигове се изпълни с облаци сняг.

— Сбогом, пилоте. Желая ти всичко добро.

Той спря, застанал на прага, облегнал рамо на тежката врата. Искаше да й каже нещо важно. Искаше да свали ръкавицата си и да докосне премигващите й очи, искаше да й каже, че са обречени да се срещат отново и отново. Но всъщност не го вярваше. Не би могъл да го повярва. Погледна студеното, бледо лице на Тамара и си спомни, че тази вече веднъж измръзвала плът е станала още по-податлива на измръзване. Дълбоко се поклони, усмихна й се и каза:

— Сбогом, Тамара.

Излезе в развилнялата се буря и ледените иглички мигновено зашибаха лицето му. С груб, кух звук вратата зад него се затръшна. Той впи поглед в тази тъмна, масивна врата и повтори:

— Сбогом.