Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Глава 24
Възспоменувателната церемония

След Холокоста на Старата Земя и по Цивилизованите светове се появили универсални религии, стремящи се да отключат и обяснят, загадките на живота. Това били логизмът, Страстта и Божията наука. И едеизмът, заншин и Пътят на змията. И така нататък. По време на Петата и Шестата мисловност на човечеството имало общо двеста двайсет и три такива религии. И за да освобождават така наречените духовни енергии, всички те институционализирали употребата на наркотици; сексуални, музикални или словесни наркотици, а също растителни наркотици като свещения теонанакатл, синтетични наркотици или най-силния наркотик, който е интерфейсът на човешкия ум с кибернетичните пространства на проклетия компютър.

Хорти Хосто, „Реквием за Homo sapiens“

На следващия ден Хануман ли Тош покани Данло да се срещнат в компютърната зала на Бардовата катедрала. Наименованието „Бардова катедрала“ обаче беше заблуждаващо, защото макар че надзираваше всичко, което ставаше в тази грамада от камъни, Бардо не притежаваше сградата, нито пък Пътя на Рингес. Помнейки много добре историята на Старата Земя, много отдавна Арбитъра беше ограничил властта на всички организации в Града. (Освен властта на Ордена, разбира се.) Бе постановил, че всички дружества, картели, асоциации и религии, стремящи се да се установят в Никогея, нямат право на собственост. В съответствие със споразуменията между Ордена и Града, катедралата на Бардо представляваше съвместно владение на много Рингесисти, дали пари за закупуването й. Към края на дълбоката зима на 2953-та година те наброяваха поне четири хиляди. И с всеки ден ставаха все повече. След Огнената проповед на Хануман вечерните събирания в катедралата бяха посещавани от мъже и жени, които искаха да започнат великото пътуване към божествеността. Новите рингесисти бяха толкова много, че Суря Лал, която беше станала довереничка и администраторка на братовчед си, трябваше да използва компютър, за да вписва имената им.

— Ако този приток продължи, ще трябва да провеждаме по две сбирки на ден — каза й Бардо. — Новите кръщелници са много, прекалено много, за да ги познавам по име и лице, жалко. Даже за човек с памет като моята. А ако те не познават Бардо, за Бога, защо трябва да са му верни? Мисля, че трябва да изискваме от новите рингесисти да полагат клетва за вярност и покорност към мен.

В един студен ден, късно следобед на шейсет и шести, Данло измина краткото разстояние по улиците на Стария град до катедралата, която заемаше по-голямата част от пресечката на юг от площад „Данлади“. Тъй като повечето улици в тази част на Града са успоредни на плъзгата на Стария град, която минава право от Дълбоките поля до Северния бряг, пресечките около „Данлади“ са ориентирани от северозапад на югоизток. Но оста на Бардовата катедрала беше точно изток-запад и така, за разлика от околните хотели или кули, тя бе разположена косо, под странен ъгъл спрямо пресечката. Строителите й — кристианите от Дружеството на Кристоман Бога — я бяха издигнали по този начин, защото катедралите на Старата Земя, които бяха славата на тяхната религия, се разполагали в посока изток-запад. Бардовата катедрала следваше този древен план. Гледана от дълбокия космос, тя имаше формата на кръст, символ, свещен за всички кристиански секти. Предната част на кръста сочеше на изток към Академията, а основата му се вклиняваше в сърцето на Стария град. Цялата сграда представляваше двеста и петдесет метра изящни каменни ажури, дълги прозорци и огромни контрафорси от гранитни блокове. Там, където раменете на катедралата се срещаха с централната част на сградата, се издигаше величествена кула. Тази централна кула се извисяваше на петдесет метра над всичко останало и можеше да се види от Академията. Със сложните си орнаменти, които сякаш капеха по гранитната фасада като ледени висулки, със сводестите си прозорци и изящни островърхи покриви, тя се смяташе за една от най-красивите сгради в Града. Бардо обаче не харесваше острите ъгли и правите очертания на катедралата. (Колкото и да е странно, той нямаше нищо против да провежда събиранията си в сграда с формата на кръст. Като специалист по символи, който някога е смятал да стане символизатор, Бардо знаеше, че кръстът е един от най-старите символи, много по-древен от която и да е църква или религия. Според символизаторите той е великото Дърво на живота, което се намира в центъра на вселената. Той е мостът, по който преминава душата, за да стигне при Бог. Най-древното значение на кръста е страданието на живота. Две кръстосани пръчки, търкани една в друга, както мъжът се търка в жена, докато възпламенят ужасния огън който е целият живот.) И така, Бардо кроеше планове да събори кулата и да я замени със златист прозрачен купол. Искаше да отвори свода на катедралата, така че небесата да могат да се виждат отвътре в цялата им прелест. Той имаше и други планове, както откри Данло в деня, когато се отби от плъзгата и се приближи до западния портал на катедралата. Под огромната арка стоеше Бардо. Макар че ръководеше полирането на фасадата, той забеляза Данло и извика:

— Здравей, Данло! Е, млади приятелю, как ти харесва малката ни каменна колиба?

Данло стигна до него и се поклони. После се отдръпна няколко метра назад, за да види по-добре промените, които Бардо внасяше в катедралата. Откъм запад бяха отворени три нови врати. Макар че централната бе много по-голяма — застанал до масивните двойни порти, дори Бардо изглеждаше дребен — те си приличаха: бяха вдадени в огромни каменни арки, които се отваряха към улицата. Над вратата по средата на централната арка имаше кръгъл витраж. Всъщност това беше поредица от девет вписани една в друга арки. По краищата им в камъка се виждаха ликове на светци, пророци и други лица, скъпи на кристианската религия. Тези образи обточваха цялата фасада и най-големите гледаха с каменните си очи от нишите над арките. Като основател на рингесизма, Бардо, разбира се, не можеше да ги остави. И затова бе решил да ги свали. Цялата западна фасада на катедралата беше покрита с роботи, изпълняващи тази програма. Роботите бяха хиляди, всеки голям, колкото муха. Те бързаха по арките като яростно движещ се килим и дялаха камъка с миниатюрни диамантени длета. Въздухът бе изпълнен с тяхното стържене, чукане и хрущене, а също и с частички камък и прах, който се сипеше по черната къдрава коса на Бардо. Скоро, каза на Данло той, всеки лик в катедралата, вътре или отвън, щял да бъде унищожен. Каза му, че други роботи щели да поставят на мястото им органичен камък. От него щели да се появят скулптури на Катарин Провидцата, Балусилусталу, Шанидар и други, напътствали Малъри Рингес по пътя му към божественост.

— Ще трябва да махнем и прозорците, жалко — продължи Бардо. — Но не можем да оставим кръщелниците да вярват в древни суеверия и чудеса, нали? — Но витражът… толкова е красив. — О, но ние ще го заменим, разбира се. Всъщност вече съм започнал, както ще видиш, щом влезеш в катедралата.

После Бардо го попита защо е отсъствал от всички църковни дейности след Огнената проповед и Данло отговори че е усъвършенствал светлинния си кораб и се е занимавал с математика.

— О, разбира се — каза Бардо, — ти си пилот и пилотите трябва да се занимават с математика. Самият аз някога смятах математиката за най-красива от всички творения. Двамата с баща ти често се шегувахме, че решаването на всяка от теоремите е като откриването на прекрасна перла.

Той подчерта думата „перла“ с експлозивна въздишка и пръсна във въздуха капчици слюнка. После стрелна Данло с остър поглед и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Струва ми се… че знаеш всички тайни в Града — каза Данло и също се усмихна.

— Вярно ли е, че си подарил перла на Тамара? — попита Бардо. — За бога, тя е най-красивата жена в Никогея! Обеща ли й вече да се ожениш за нея?

— Толкова ли е лесно да прочетеш лицето ми? — попита Данло. — Хануман ли те научи на това изкуство?

— Не, не ме е учил на нищо, жалко. Поне буквално не ме е учил на нищо. Той обича своето уединение, след като вече е известен.

— Не можеш да му простиш… за онова, което направи на Огнената проповед, нали?

— Да му простя ли!

— Струва ми се, че не му вярваш.

Бардо кихна и разтърка очи. После дръпна Данло под арката, за да се скрият от праха.

— А ти самият вярваш ли му, млади приятелю?

— Той е моят… най-дълбок приятел.

— Е, той е и мой приятел или поне беше преди да започне да се прави на проклет пророк. На пророк можеш ли да му имаш вяра? О, дали всъщност му вярвам? Трябва ли? Труден въпрос. Доверявам му привличането на хора към Пътя. Доверявам му провеждането на големите проповеди и той вдъхновява хората. Доверявам му даже да им показва част от незримото, тези проклети древни еди, които всеки си мисли, че иска да си спомни. Той е религиозен гений, за Бога! Доверявам му да прави онова, което правят всички гении — да се греят на гения си и да сияят така, че да осветят и други.

С тези думи Бардо може би иронизираше самия себе си, защото се ухили на Данло и с блеснали очи подръпна мустаците си.

Данло срещна погледа му и каза:

— Но ти доверяваш на Хануман… да каркира нашите спомняния в компютър?

— О чудех се дали ще ме попиташ за това.

— Вярно ли е, Бардо?

— Познавам те вече от седем години и ти продължаваш да ми задаваш въпроси!

— Но защо да не ти задавам въпроси? — с усмивка попита Данло. — Ако престана, това ще ти развали удоволствието да ми отговаряш.

— Вярно, вярно — отвърна Бардо. — Тогава нека ти отговоря на този въпрос и двамата ще сме доволни. Знаеш, и преди съм казвал, че калата е опасен наркотик. Той е прекалено прекалено опасен и затова решихме да прекратим церемонията на калата. Вече никой няма да пие кала. Поне публично. Но кръщелниците трябва да имат своите спомняния и затова въведохме нова церемония. Тоест, ще я въведем довечера. Аз ще напътствам церемонията и всички ще видят, че Хануман ми помага, разбираш ли?

— Разбирам — каза Данло.

— Тази вечер в катедралата ще присъстват хиляда души — продължи Бардо. — И всеки от тях ще има такова възспоменуване, каквото никога досега. Моите спомняния, някои от тях. На Томас Рейн. И твоите, надявам се.

— Моите… спомняния — повтори Данло и затвори очи.

— Нали си получил поканата на Хануман?

Данло кимна.

— Отлично! Радвам се, че си съгласен да запишеш спомнянията си.

Данло, който не се бе съгласявал на такова нещо, отвори очи и погледна към вътрешността на катедралата. Усети, че погледът на Бардо изгаря страните му, и каза:

— Хануман ми обеща, че първото ми възспоменуване… ще бъде съвършено запазено.

— Като светулка в лед — отвърна Бардо. — И почти нямаме време да го запазим. Бих искал да, хм, включа твоето велико възспоменуване в другите и да го използвам в тазвечерната церемония.

— Ще използваш спомените ми… толкова скоро?

— Трябва да действаме бързо — каза Бардо. — Много е сложно да напътстваш множеството към мистични извори на просветление: ако не действаме достатъчно бързо, събитията могат да се надигнат като океан и да ни отнесат.

Той упъти Данло към компютърната зала, после се извини и се върна да надзирава ремонта на катедралата.

Щом влезе в огромния кораб, Данло незабавно потъна в спомени. Никога не бе влизал в катедрала, знаеше го толкова сигурно, колкото и че никога не се е катерил по ледените планини на луната на Агатандж, и все пак, докато стоеше и се вглеждаше в пороите светлина, струящи през прозорците, се чувстваше така, сякаш е стоял тук хиляди пъти.

Въпреки роботите, които се трупаха по вътрешните стени, в катедралата цареше пълна тишина и покой. Из пустия кораб се носеха студени въздушни течения. Стените, прозорците и многобройните колони, които поддържаха свода, се издигаха в непрекъснати вертикални линии. Високо над него от тези колони излизаха огромни пръсти от камък и се превръщаха в дълги, изящни арки, които се срещаха по централната линия на свода. Целият план на катедралата издаваше стремеж за преодоляване на гравитацията и за извисяване на материята към небесата. Накъдето и да погледнеше Данло, сякаш изконното човешко религиозно чувство беше замръзнало в камък и цветно стъкло. Колоните и арките, дори каменните орнаменти носеха спомени от десет хиляди години песнопения и заклинания. Прозорците — дългите мозайки от цветно стъкло, които бяха прелестта на катедралата — изобразяваха сцени от чудесата, които се твърдеше, че бил направил Кристоман Бога. Десет от тези прозорци вече бяха избити и заменени с парченца ново стъкло. В сводестите мозайки високо горе бе представена сцена в синьо, зелено, жълто и тъмночервено. Косите следобедни слънчеви лъчи осветяваха огромната фигура на Бардо, отворил уста в безмълвен вик и разтърсил юмрук към небето. От гърдите му стърчеше дълго копие и белите му кожи бяха опръскани с кръв. Това беше един от великите мигове в живота му — неговата първа смърт. Както никога не се уморяваше да разказва на хората, Бардо бил дал живота си, за да можел да живее Малъри Рингес и сега вече всички можеха да видят истината за този момент. Той кроеше планове да замени всички стари прозорци с нови стъкла, изобразяващи великите мигове от живота на Малъри Рингес. (Фактът, че бърка величието на приятеля си със своето собствено, очевидно не му пречеше.) Докато влизаше по-навътре в кораба, Данло местеше поглед от прозорец на прозорец и се чудеше какви ли могат да са тези мигове. Той се удивляваше на играта на слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозорците, на начина, по който багрите потъмняваха или изсветляваха с преминаването на всеки облак. Цялата катедрала сияеше в синя и златна светлина и накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за стремежа на живота към светлина. Данло развеселен си помисли, че тя е зашеметяваща и прекрасна, независимо дали прониква през стари или нови прозорци.

Мина през кораба и стигна до покрити с червен килим стъпала, които водеха към прост олтар. В подготовка за церемонията бяха поставили на олтара златни свещници, златна урна и синя купа, използвани в стотици церемонии на калата, и хиляда осемдесет и девет току-що отрязани огнецветя. По тихата пътека покрай олтара, от двете страни на която се издигаха статуи и колони, Данло стигна до врата, водеща към галерия. До северната страна на катедралата имаше няколко малки сгради, свързани с лабиринт от покрити галерии, градини и аркади. Данло тръгна по мрачната галерия покрай ризницата и библиотеката и стигна до вратите на залата на катедралния съвет. Някога тази прекрасна сграда беше използвана за срещи на светилата на кристианската църква в Никогея, но сега бе превърната в работно място и склад. Той почука и вратата се отвори. На прага стоеше Хануман, гордо изправен в робата си на сетик.

— Здравей, Данло.

— Здравей, Хануман.

Залата беше голяма и в нея имаше много неща, най-вече компютри. Горната половина на сградата представляваше гранитен купол с дълги прозорци между каменните ребра на тавана. Целият бе в открити пространства и светлина, за разлика от долната половина, където цареше пълен хаос. Ажурни арки и фалшиви колони образуваха втора вътрешна стена. Някога вътре беше имало столове, наредени в концентрични кръгове, но те бяха извадени и заменени с високи дървени шкафове. По масите между тях и по средата на залата бяха поставени компютри, неврологици от компютри и инструменти за разглобяване, лекуване или отглеждане на нови компютри. Имаше решетки сълки и холограмни подставки. Неотдавна Хануман беше започнал да колекционира древни и необичайни компютри, които поставяше във витрини, сякаш са скъпоценности. (Всъщност един от тези компютри наистина бе скъпоценност, античен ярконски огнен камък, чиято светлина отдавна беше угаснала.) Данло обикаляше витрините и разглеждаше експонатите. Видя електронни компютри, оптичен компютър, компютърни кубове, чипове, дискове и дори компютър, чиято графика се излъчваше в прозрачна диамантена топка. Изглежда, Хануман бе особено пристрастен към различните си механички компютри. Цяла витрина беше заета от машина, състояща се от месингови предавки и блестящи хромирани ключове. Той отвори друг шкаф, извади японско сметало и светкавично започна да трака с дървените мъниста по редовете. Показа на Данло два вида квантови компютри и светещ газов компютър, а после посочи към ярконски гоблен на стената и каза:

— Това е най-ефектният компютър, разбира се. Ярконците втъкават логиката и веригите направо в материята.

Известно време двамата поговориха за ремонта на Бардо и за други незначителни неща. Макар че искаше да му каже за перлата, която беше намерил, и за обещанието си да се ожени за Тамара, Данло не можа да го направи. Фактът, че и двамата ухажват Тамара, бе като открита рана, като язва на лицето на автист. От любезност и неудобство те избягваха да гледат към тази гнояща рана или да я коментират, но не можеха да я забравят нито за миг.

— Добре изглеждаш — накрая каза Хануман.

— Ти… ти си обръснал главата си — тихо отбеляза Данло. — Заклел си се да носиш шапката, нали?

Хануман щракна с пръсти и започна да си играе с червените мъниста на сметалото. Гледаше някъде нагоре и Данло си помисли, че всъщност не гледа към слънчевите лъчи, към откритото пространство на купола, а към други пространства, които горяха с друг вид светлина. Голата глава на Хануман беше покрита с лъскава шапка от онези, които носят кибершаманите. Тя представляваше черупка от прозрачен диамант, в който бяха втъкани лилави неврологици, за да стимулират разклоненията и подразклоненията на човешките нерви. Цялата глава на Хануман сякаш бе обвита в мрежа от електрически нерви и представляваше ефектна гледка. Мнозина кибершамани обичаха да излагат на показ този главен компютър, макар те да бяха смятани за най-потайни сред всички сетици.

— Наричаме го „директен интерфейс“ — каза Хануман и се усмихна. Лицето му като че ли се състоеше само от лъскави зъби в призрачно сияещ череп. — Някой смятат, че е тъпо да си бръснеш главата като послушник, но това е единственият начин шапката да прилепва плътно.

Наистина, тя обхващаше главата му като втора кожа. Беше излята съобразно особеностите на черепа му. Задържаше се с лепило, наречено гимук. Лепилото и постоянният натиск на този компютър очевидно го дразнеха, защото кожата покрай ръба на шапката, по лицето и слепоочията му и около ушите му бе зачервена и възпалена.

Данло го погледна в очите, за да не гледа към шапката.

— Чувал съм, че само най-висшите кибершамани носят тази шапка… постоянно.

— Питаш ме дали съм посветен в най-висшата степен ли?

— Чувал съм, че има степени… за които дори кибершаманите от по-висшите степени не знаят почти нищо.

— За тайните степени ли говориш?

— Не са съвсем… тайни — отвърна Данло и се усмихна. — Как могат да са тайни, щом съм чувал за тях?

Хануман го погледна, но не каза нищо.

— Чувал съм, че има невропевци, които използват тази шапка, за да влизат в интерфейс с други компютри… за постоянно.

Вдигнал поглед към купола, Хануман се усмихна сам на себе си. Очите му бяха кръвясали, сякаш дълго време не е можел да ги затвори. И изглеждаха абсолютно пусти. Данло знаеше, че трябва да е в интерфейс с шапката или може би с някой от многобройните компютри в залата. Нямаше как да определи с кой. Директният интерфейс беше като прозорец към кибернетичните пространства на всички обикновени компютри и на много, които не бяха обикновени. Хануман се взираше в пространството, безок като всеки провидец — можеше да е в интерфейс с квантовомеханичен компютър, със стенния гоблен или със самите стени.

— Хану, Хану, какво правиш?

Сякаш в отговор, Хануман погледна към компютъра точно по средата на залата. Там, върху обикновена подставка от каменно дърво на равнището на очите на Данло имаше черна кристална сфера. Бе голяма колкото глава на морж и Данло мигновено разбра, че това е много по-голям вариант на Ханумановия универсален компютър, онзи, с който беше създал своята вселена от кукли.

— Извинявай — рече Хануман, — довършвах един експеримент.

Данло завъртя глава в двете посоки — търсеше квадратната образна маса, която приятелят му държеше в стаята си след великото си възспоменуване. Но не я откри, нито нея, нито какъвто и да било друг вид екран или монитор, на който можеха да се видят куклите.

— Оставих масата в къщата на Бардо — поясни Хануман, прочел озадаченото изражение на Данло и посочи диамантената шапка. — Сега нося това и няма нужда от такива груби дисплеи.

Хануман се обърна, за да погледне към решетката сълки до стената.

— Разбира се, поне аз нямам нужда. Искаш ли да видиш как са еволюирали куклите през последните сто дни?

Без да изчака, за да види дали Данло наистина иска това, той кимна и решетката сълки оживя. Цялото помещение от пода до купола мигновено се изпълни със сияещи сребристи образи, големи колкото тюлени. Куклите бяха навсякъде около Данло, носеха се във въздуха, кацаха по шкафовете, прелитаха през шкафовете и другите предмети, сякаш такава обикновена материя не представляваше пречка за създания от чиста светлина. Данло отново трябваше да си напомни, че куклите са само информационни структури, съхранявани в универсалния компютър на Хануман. Прожектираната в залата холограма бе само изображение на този изкуствен живот.

— Моля те, недей — каза той. — Стига.

И отскочи, защото една от куклите се понесе във въздуха и увисна пред него. Огромното сребристо създание като че ли започна да го разглежда. Макар че нито една от куклите нямаше очи или лице като хората или тюлените, всяка от тях имаше някакъв лик, сякаш притежаваше уникална самоличност и изражение. Светлинните модели, съставляващи куклите, бяха уникални и движещите се ивици сребристо и светлосиньо като че ли реагираха на стимули, за които Данло можеше само да се досеща. И всяка кукла сякаш реагираше на всички останали. Те се извиваха и потръпваха и той си представи, че вижда самите въздушни молекули да вибрират от речеви или някакъв друг вид информационни вълни. Изпитваше зловещото усещане, че куклите разговарят помежду си по странен и сложен начин, че навярно дори го обсъждат или му се присмиват. А може би го съжаляваха. Някак си, помисли си Данло, куклите съзнаваха всичко онова, което ставаше между него и Хануман. Той се ужаси от мисълта, че те са в състояние да се появяват във всяка част на действителната вселена със същата лекота, с каквато Хануман можеше да прониква в тяхната.

— Хану… моля те.

Куклите изчезнаха също толкова неочаквано, колкото се бяха появили. Прекрасните светлини, които ги изграждаха, се стопиха и компютрите и шкафовете ясно изпъкнаха в неподвижния въздух. Помещението внезапно му се стори прекалено мрачно, прекалено тихо, прекалено реално.

— Чудил ли си се някога за паметта? — попита Хануман. — Тези кукли са развили съвършена памет.

— Информационната памет на компютъра… не е същата като човешката.

— Сигурен ли си?

Данло разтри очите си и отвърна:

— Не съм дошъл тук, за да гледам куклите ти.

— Сигурен ли си? — повтори Хануман.

— Някога двамата с теб разбирахме мислите си почти без да разговаряме.

— Да ти кажа ли за какво си мислиш, Данло?

Данло сви рамене.

— Щом искаш.

Той съзнаваше, че очите на Хануман се впиват в лицето му и очакваше приятелят му да изрече някаква шеговита забележка или проницателна истина за парадоксалния характер на стремежа му да стане асаря. Но Хануман се обърна с лице към средата на залата и не каза нищо. Тогава Данло осъзна собствените си диви, кипящи мисли: молеше се Хануман да се извърне от него и да не казва нищо.

— Някога ти ми беше първо приятел, а чак после сетик — каза той.

Все така безмълвно Хануман се приближи до универсалния си компютър.

— Мислех си, че винаги ще е така — продължи Данло.

Хануман притисна чело към лъскавата черна сфера й диамантената шапка изтрака в кристала.

— Хану, Хану — защо изобщо дойдох в този безумен Град?

Хануман най-после благоволи да проговори.

— Ако не беше дошъл в Никогея, аз щях да умра от студ на площад „Лави“.

— Защо споменаваш за това сега?

— Защото между нас има живот. И винаги ще има.

— Да… живот.

— А сега има още нещо — каза Хануман. — Пътят на боговете, който двамата видяхме по-ясно от всички останали.

— Но Пътят на Рингес… не е моят път.

— Нима?

— Не.

— И ще се откажеш от същата онази религия, за чието създаване си спомогнал?

— Аз ли? Ами вие двамата с Бардо?

— Да не забравяме — отвърна Хануман, — че твоето възспоменуване вдъхнови хиляди хора.

— Но аз…

— Скоро ще станат милиони.

— Толкова много…

— А някой ден милиони милиони. Човешкото множество никога няма край, нали?

Данло бавно и напрегнато закрачи из залата. Накрая, след като внимателно обмисли думите си, се приближи до Хануман и каза:

— Пътят… не е онова, което беше.

— Е, всичко се развива.

— Но сега кръщелниците в действителност купуват от Бардо правото си да участват в движението!

— И какво от това?

— Не можеш да си купиш възспоменуване.

— Навярно е така — призна Хануман. — Но ако не жертват нещо скъпо за тях като например пари, кръщелниците няма да ценят привилегията да станат рингесисти.

— Привилегия ли? — извика Данло. — Мислех си, че Пътят… би трябвало да е път за всекиго.

— Така и ще бъде. Само че за някои от нас ще е по-славен, отколкото за други.

— Разбирам.

— Някои от нас бяха избрани да копират спомнянията си, други не.

— Кои са тези избраници?

— Искаш да знаеш имената им ли?

— Да.

— Ами, това е Бардо, разбира се. Ти, аз, Томас Рейн, Коленя Мор.

— И?

— И, както сигурен съм, знаеш, помолих също Тамара. И братята Хър, както и още неколцина други от братството на калата. Суря също се съгласи…

— Суря Лал!

— Тя е блестяща жена, би трябвало да го знаеш.

— Но тя се противопостави на церемонията на калата почти от самото начало! — възрази Данло. — Струва ми се, че се страхува… от тези спомени.

— Въпреки това, изглежда, е имала важно възспоменуване.

— Наистина ли?

— Би ли желал лично да прецениш истинността на нейното възспоменуване?

Данло вдигна поглед към купола, към прозорците, които бяха помрачнели и отразяваха светлините в залата. Поклати глава и попита:

— Какво… възспоменуване?

— Всъщност тя си е спомнила нещо просто, истина, която би трябвало да е важна за всеки последовател на Пътя: че някой ден сред човешките същества ще се появи бог и ще ни поведе към съдбата ни. Името на този бог е Малъри Рингес.

— И тя твърди, че… си е спомнила това?

— Разбира се.

— Но как е възможно?

— Казва, че това бил един от расовите спомени на йелдра.

— Но йелдра — отвърна Данло — са напуснали тази галактика преди петдесет хиляди години. Как е възможно да са знаели името… на баща ми?

Хануман го погледна и се усмихна.

— Навярно йелдра са били най-великите провидци на всички времена. Техните спомени са спомени от бъдещето. Самият ти си казвал, че в дълбокото възспоменуване времето не съществува.

— Вярно е.

— Тогава йелдра трябва да са каркирали в човешкия геном всичките си спомени, и от бъдещето, и от миналото. Ти си ги видял, също както ги видях и аз. Какво друго са древните еди, ако не спомените на боговете?

— Мисля, че древните еди са нещо повече от генетична памет. Едите са… нещо друго.

— Какво тогава?

— Единственият спомен, този живот, искрящ във всичко…

— Единственият спомен! О, Данло, струва ми се, че ти си единственият истински религиозен човек, когото познавам.

Главата му започваше да пулсира и Данло разтри очите и слепоочията си.

— Каква ирония, че тъкмо ти казваш това. Мисля, че съм свършил… с всички религии.

— Даже с рингесизма ли?

— Особено с рингесизма. В него вече няма радост… за мен.

— Нямало радост ли? Ами великото ти възспоменуване?

— Церемонията на калата — отвърна Данло. — Тя не носи… истинско възспоменуване. Тя е като птиче яйце, чийто жълтък е изсмукан.

— И тъкмо затова я прекратихме.

— Това ли е истинската причина, Хану?

— Е, довечера ще имаме нова възспоменувателна церемония.

— Да… друга церемония.

Хануман внезапно вдигна поглед, сякаш току-що е видял над главата си кама, и каза:

— За теб ще е трагедия, ако напуснеш Пътя.

— Трябва.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И кога взе това тъпо решение?

Данло не искаше да говори, но гордостта му крещеше, че истината е благословена и трябва да се казва.

— Преди да дойда не бях сигурен. Не знаех… какво ще направя.

— Но сега вече знаеш, така ли?

— Да.

— И какво ще направи Данло Дивия? — Хануман гледаше право към лицето му, но очите му бяха някъде далеч. — Един сетик иска да знае това.

Притиснал ръка към пулсиращото си слепоочие, Данло му каза, че никога повече няма да присъства на никакви религиозни церемонии. Но всяка вечер щял да упражнява изкуството на възспоменуването под ръководството на Томас Рейн. Щял да прекарва дните си в занимания с математика. Каза му, че все още имал намерение да участва във втората мисия до Вилда и да открие лек за страшната чума, унищожила народа му.

— Нищо не споменаваш за нощите.

— Ти знаеш къде прекарвам нощите си — тихо отвърна Данло.

После, тъй като вече бе потънал толкова дълбоко в истина, разказа на Хануман за перлата и за годежа си с Тамара.

Тази радостна новина, изглежда, не изненада Хануман. Той просто стоеше неподвижен, с очи, изпълнени с насмешка, а също и със съжаление.

— Тя никога няма да се омъжи за теб, разбира се. Повярвай ми, моля те — добре познавам тези курви.

Не помръдваше нито Данло, нито Хануман. Тишината в залата беше потискаща и зловеща и сякаш никога нямаше да свърши.

— Трябва да си вървя — накрая каза Данло.

Пулсирането в главата му бе станало остро и настойчиво. Когато рязко погледна към вратата, остра болка прониза окото му и се впи дълбоко в главата му.

— Обидих те — отвърна Хануман. — Извинявай, моля те не си тръгвай още.

Данло поглади белега на челото си и не каза нищо. После се отправи към вратата.

— Не можеш просто така да предадеш приятелите си! — настояваше Хануман.

Сякаш мускулите му бяха ударени от електрически ток Данло се завъртя и насочи показалец към Хануман.

— Ти ли го казваш?

— Ако напуснеш Пътя, ще навредиш на всички ни.

Данло яростно стисна юмруци.

— Е, каквото и да направиш, моля те, не издавай тайните ни на никого.

— Тайната си е тайна — отвърна Данло.

— Разбира се, но моля те, не говори за Пътя. Моля те, не казвай на никого, че си ни напуснал.

— Искаш да… мълча ли?

— Толкова ли е трудно?

— Не е трудно. Но е… лошо.

Хануман го стрелна с кратък поглед и каза:

— Не позволявай любовта ти към истината да унищожи всичко, което обичаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Последва миг на мълчание, после Хануман каза:

— Вече си решил да говориш срещу нас, нали?

— Аз… не зная.

— Моля те, кажи ми същата истина, която ще кажеш на всички.

— Каква истина?

— Истината, за която говори лицето ти и която устните ти отричат.

— Сигурно знаеш какво ще кажа — въздъхна Данло.

— Да, ти ще запазиш тайните ни, но ще говориш срещу нас — ще кажеш на всички, че рингесизмът е неспасяемо покварен. Мислиш си довечера да кажеш тази полуистина на Тамара. Не трябва да разговаряш с нея за онова, което видя тук. Моля те, недей.

— Но ние си казваме всичко.

— Ако й кажеш, ще я погубиш — настоя Хануман. Гласът му стана дълбок и накъсан като след пристъп на кашлица.

— Мислиш ли, че е толкова лесно да погубиш някого?

— Чуй ме — Тамара е омаяна от идеята да сътвори религия по свой собствен образ и подобие. Тя живее за това.

— Не, грешиш.

— Повярвай ми, моля те. Видял съм, каквото съм видял.

— Ти си сетик и си видял лицето й. Но никога не си стигал… по-надълбоко.

— Сетик съм — съгласи се Хануман. — И ти говоря като сетик: ако хулиш Пътя пред нея, ще унищожиш всичко помежду ви.

Данло не можеше да понася светлите му очи, самовглъбеността съжалението и ужаса му. Това бе лицето на провидец видял някакво трагично и неизбежно бъдеще, а не безмълвното лице на сетик.

— Разбирам — каза Данло. — Не искаш да отчуждавам… една куртизанка.

— Не й казвай нищо, моля те.

— Трябва да си вървя — повтори Данло.

Хануман се усмихна, после заговори и думите му бяха студени като живак.

— Но ние още не сме записали спомените ти.

— Аз… не мога да ти го позволя.

— Моля те, Данло.

— Как можеш да ме молиш за това?

— Защото си ми приятел.

— Приятелят би ли поискал от приятеля си… невъзможното?

— Ти си имал велико възспоменуване — отвърна Хануман. — И ми се струва, че би искал да го споделиш с другите.

— Но то не може да се сподели!

— Нима?

— Не може.

— Но ако можеше да споделиш спомените си, щеше ли да го направиш?

— Ами… не зная.

— Поне би ли влязъл в интерфейс с някой от паметистките ни компютри? Би ли влязъл в интерфейс със спомените, които сме избрали да запишем?

— Защо?

— За да видиш себе си.

Данло потърка белега над окото си, после бавно кимна.

— Щом искаш.

— Тогава ще ни трябва хиюма.

Хануман прекоси залата и отвори един голям махагонов шкаф, пълен с хиюми. Приличаха на трофеи, събрани от някой древен воин. Хануман избра една и я подаде на Данло.

— Никога не съм виждал такава хиюма — каза Данло и прокара пръсти по заоблената хромирана повърхност. Металът бе студен и можеше да види в него изкривеното отражение на лицето си.

— Какво има? — попита Хануман.

Данло премести поглед между него и лъскавата хиюма. Спомни си, че едно от първите неща, на които учеха послушника, беше никога да не слага на главата си странна хиюма.

— Направена е на Катава — поясни Хануман. — Красива е, нали?

В този момент Данло чу стъпки по коридора пред залата и си помисли, че някой сигурно идва, за да притисне ухо до вратата и да подслуша разговора им. Хануман очевидно не долавяше слабия звук. После вратата рязко се разтвори и вътре влетя Бардо. Носеше яркозлатиста официална роба и златен пръстен на дясното си кутре. Брадата и косата му бяха току-що подстригани, вчесани и намазани с помада. От него ухаеше на парфюм сиху, какъвто използваше, за да се вдъхнови за ръководството на важна церемония. Той погледна Данло, после Хануман и гласът му се разнесе като зимен гръм:

— Още ли не си копирал проклетите му спомени?

— Не — отвърна Хануман. Изглеждаше едновременно изненадан и уплашен, че вижда Бардо да се извисява над него като вулкан, готов да избухне. За миг Данло се зачуди дали Хануман не го е повикал скришом, за да подкрепи аргументите му, но ако на изящното му бледо лице беше изписана някаква истина, очевидно не можеше да е така.

— Е?

— Данло не иска да копира спомените си.

— Защо, за Бога?

— Питай него — отвърна Хануман. Бардо подръпна брадата си и погледна Данло. Очите му бяха меки и тъжни, а въпросът му — почти реторичен.

— Защо трябва да стоя тук и да се ужасявам, че се готвиш да ми кажеш нещо лошо?

Докато Данло обясняваше основанията си да напусне Пътя, като внимателно подбираше думите си, за да не обиди или обвини други, Бардо се приближи до Хануман и дръпна хиюмата от ръцете му. Глаткият й метал изглеждаше запоен за пръстите му.

— От всички рингесисти, които познавам — обърна се към Данло той, — защо тъкмо ти трябва да проявяваш толкова силна воля?

— Съжалявам — каза Данло.

— О, трябваше да забележа разочарованието ти — въздъхна Бардо. — Но бях прекалено зает.

— Съжалявам — повтори Данло.

— Е, не можеш да ни изоставиш просто така. Как да те убедя в, хм, преимуществата да си пророк сред кръщелници?

— Мисля, че не е възможно — отвърна Данло.

— Но обясних ли ти колко огромни могат да станат тези преимущества? — Бардо бавно въртеше хиюмата в ръцете си. — Обяс… за Бога, какво е това?

Той заби пръст в основата на хиюмата и мощният му глас внезапно изпълни залата. Там, отпечатана върху заоблената метална лента, която щеше да обхване тила на Данло, се виждаше емблемата на Кибернетичните реформистки църкви: прост наниз едически лампички, извити така, че да приличат на полегнала осмица.

— Това не е от нашите хиюми! — извика Бардо. Хануман се усмихна и отвърна:

— Не това е пречистваща хиюма.

— Пречистваща хиюма! Защо ти е пречистваща хиюма?

— Глупаво е от моя страна, но аз събирам такива неща — спокойно каза Хануман, приближи се до редица стоманени шкафове и отвори първия. Вътре имаше десет лавици и на всяка от тях по десет хиюми. Всички те изглеждаха същите като пречистващата хиюма, която държеше Бардо.

— Но това са нашите възспоменувателни хиюми! — възкликна той и посочи към тях.

— Наистина си приличат — каза Хануман, взе една от възпоменувателните хиюми и я отнесе при Данло и Бардо. — Но разбира се, на възпоменувателните хиюми няма отличителни знаци.

Бардо я грабна от него, вдигна я към светлината на огнения глобус и прокара пръст по основата й. По гладкия метал нямаше нито печат, нито емблема.

— Купихме хиляда такива от катаванските архитекти — призна Бардо. — И поръчахме още десет хиляди.

Данло премести поглед между двете хиюми в ръцете на Бардо — изглеждаха по-еднакви от две птичи яйца, взети от едно и също гнездо. Той вдигна очи към Хануман, който се усмихваше с пустата си усмивка, и си спомни за старата поговорка: „Катава произвежда най-свещените компютри“.

— Проклетите архитекти обичат да маркират всичко, каквото правят, но ние им платихме да не подпечатват тези компютри — продължи Бардо. — Естествено, ще е най-добре кръщелниците да не подозират, че носим архитектски хиюми.

Данло не обръщаше внимание на думите му. Гледаше Хануман и Хануман гледаше него. Докато Бардо прочистваше гърлото си и си мърмореше нещо за високата цена, която трябвало да платят за контактите си с архитектите, Данло и Хануман впиха погледи един в друг така, както отдавна не бяха правили.

После Бардо посочи с брадичка към Хануман и попита:

— Защо си направил тези хиюми така?

— За майтап, разбира се — отвърна Хануман. Очите му бяха светли като лед. И също толкова студени.

— За майтап!?

— Е, архитектите използват пречистващите хиюми, за да осакатяват спомените на хората. Помислих си, че ще е забавно да направя подобен на вид компютър. За да даря на хората най-дълбоките спомени във вселената.

Докато Данло отброи девет удара на сърцето си, в залата настана тишина. После Хануман продължи:

— Само исках да покажа на Данло разликата между тези хиюми.

„Хану, Хану, истината ли казваш?“

Данло гледаше как го гледа Хануман и сърцето му гореше от студа, който виждаше в очите му. Не знаеше как да отговори на въпроса си. Някакъв вътрешен глас крещеше че Хануман никога не би му навредил, че е немислимо Хануман да постави на главата му пречистваща хиюма. Никой приятел не би направил това с приятеля си, макар приятелството им да се пропукваше като стар морски лед, който прекалено дълго е носил огромна тежест.

„О, Хану, Хану.“

Мислеше си, че е възможно самият Хануман да не знае какво е искал да направи.

— Ах — рече Бардо и тикна пречистващата хиюма в ръцете на Хануман. — Трябва да заключиш това нещо при другите си боклуци. За да не би някой беден кръщелник по погрешка да си го сложи на главата.

Докато Хануман заключваше пречистващата хиюма в един от шкафовете, Данло погледна Бардо. Тлъстите му бузи се издуваха в нещо, което приличаше на усмивка. Очевидно беше приел обяснението на Хануман, макар също да бе очевидно, че Ханумановият „майтап“ го беше разстроил. „Той се страхува от Хануман — помисли си Данло. — Страхува се за самия себе си.“

— А сега — каза Бардо и забарабани с пръсти по възспоменувателната хиюма, — бихме искали да ни представиш своето усещане за едите. Особено бихме искали да запазим, хм, мистичния елемент на твоето възспоменуване.

Данло забеляза, че Хануман неподвижно стои до универсалния си компютър, сякаш дълбоко потънал в размисъл. Той се обърна с гръб към Бардо и отвърна:

— Даже да можете да копирате точното състояние на ума ми тук и сега… това няма да ви помогне. Тази вечер съм далеч от каквото и да било възспоменуване.

— Е, предполагам, че всъщност това няма значение — каза Бардо.

— Но само в Единствения спомен, в неговото изживяване, в настоящето, което спира… само по време на самото възспоменуване има някакъв мистичен елемент, който си струва да запазите.

— Значи смяташ, че знаеш какво си струва да запазим и какво не, така ли?

— В момента — отвърна Данло — само си спомням едите. Спомням си… Единствения спомен.

— О, но кой има по-добър спомен за това състояние от теб?

Данло хвърли поглед към Хануман и си помисли, че приятелят му има ако не по-добър, поне по-яростен спомен за възспоменуването си.

— Нищо в спомена ми не е в състояние да доближи някого до едите — настоя Данло.

— Тогава защо говори толкова свободно за възспоменуването си?

— Ами… не зная.

Бардо поглади брадата си и каза:

— Освен това говори и много красноречиво — защото имаш навик да казваш истината даже на онези, които не я заслужават. Ще послушаш ли приятел, който е съвсем мъничко по-малко красноречив от самия теб? Думите са като скъпоценни камъни в нощта. Думите са като съзвездия, посочващи пътя на онзи, който се е загубил. Думите могат да събуждат мистичното чувство, както отлично зная, след като прекалено внимателно съм слушал твоите проклети думи. Самият аз не вярвам на това чувство, както знаеш, но други копнеят за него. За тях твоите думи са златни. Ние искаме твоите думи, млади приятелю. Хануман ми е казвал, че имаш съвършена памет за всяка своя дума, която си изрекъл.

Бардо извади от джоба на робата си златен часовник, инкрустиран с двайсет диаманта — забранено устройство, което обаче бе много разпространено в Града след смъртта на Арбитъра, вдигна ръка и махна на Хануман да се приближи. После му даде възспоменувателната хиюма и каза:

— След по-малко от два часа ни предстои да ръководим церемония. Нямам време да убеждавам Данло да копира спомените си. Ти го убеди. Моля те. — Разроши косата на Данло и продължи: — А ако той не успее да ти обясни преимуществата на онова, което трябва да направиш, ще се наложи двамата с теб да си поговорим насаме. Разбираш ли? Добре. Е, сега трябва да присъствам на поставянето на решетките сълки. При всички тези досадни ограничения, които ни поставя Орденът, ще трябва да ги скрием — или поне да сме по-дискретни.

С тези думи той небрежно се поклони и бавно излезе от залата. Вратата се затръшна и Данло и Хануман останаха сами.

Хануман подаде на Данло възспоменувателната хиюма и макар че не изрече нито дума, погледът му сякаш казваше:

„Не ми ли вярваш?“ Или още по-подчертано: „Възможно ли е Данло Дивия да се страхува от един компютър?“ Данло наистина се страхуваше от компютрите и тъкмо заради този си страх (и заради приятелството си с Хануман) се насили да вземе хиюмата. Сложи я на главата си с рязко движение и се опита да отдръпне косата от слепоочията си, за да позволи на хромираните слушалки да прилепнат плътно на мястото си. Хиюмата не му стоеше много добре. Макар и отметната на тила, косата му беше прекалено гъста, за да позволи на логистичната коприна да прилепне към черепа му. Хануман му каза, че това няма значение, че копринената подплата на възпоменувателните хиюми генерирала по-мощно поле, отколкото обикновената. Тази информация не успокои Данло — той никога не беше обичал да обгръща мозъка си с каквото и да е логистично поле, силно или слабо. Всъщност в това, което правеше, нямаше никакво успокоение. Основата на хиюмата се врязваше в тила му, притискаше мускулите и артериите му и усилваше пулсирането в главата му. Въпреки че едва можеше да вижда от болка, той погледна Хануман, усмихна се, кимна и затвори очи и зачака компютърът да го изпълни с възспоменуване.

Влизането в интерфейс със спомените напомняше на проникването в кибернетичните пространства на библиотеката. Всъщност при разработването на възспоменувателната програма Хануман беше използвал помощта на аниматор и майстор драматург. Данло се удиви, когато в съзнанието му се развиха великите събития от живота на баща му. В поток от ярки образи той „проследи“ баща си на планетата Агатандж, където го бяха отнесли след първата му смърт. Агатанджианските инженери — които повече приличаха на богове, отколкото на хора — бяха върнали баща му към живот. Като медуза, носеща се в тропическо море, Данло „наблюдаваше“ как агатанджианите докосват гордото и благородно лице на Малъри Рингес и разглобяват унищожения му мозък неутрон по неутрон, как го излекуват и го превръщат в човек, който може да стане бог. Той също „слушаше“ частни разговори между Малъри Рингес и Бардо, „вървеше“ по студения бряг сред глъчката на лаещи тюлени и слушаше тези двама велики мъже да приказват за програмиране на същността, за усъвършенстване на биологичните програми, водещи към ярост, омраза и в крайна сметка към смърт. Според спомените, които прехвърли Данло, всичко в живота на Рингес беше начин за избягване на безсмислената смърт.

Най-висшето изкуство е самосътворението.

Хиюмата пълнеше вътрешното му ухо със спомнени думи и той се удиви, че гласът на баща му много напомня на собствения му глас или по-скоро, че притежава съчетанието от качества, което някой ден можеше да придобие собственият му глас: дълбочина, сила, нежност, страст и болка. Образът на баща му в него говореше за състрадание — със състрадание — и всяка от благородните му думи го изпълваше с вдъхновение и удоволствие. Данло ценеше удоволствието като белег за добри и благословени неща, но на това удоволствие той не вярваше, също както не вярваше на мораша, смъртоносния ронлив сняг, който скрива невидима цепнатина. Данло знаеше прекалено много за сетиците и техните изкуства. Знаеше много добре, че кибершаманите използват компютрите, за да контролират мозъка. И сега, когато извърна очи от властния образ на баща си — когато се вгледа в собственото си искрящо съзнание, — той почти можеше да види как хиюмата манипулира ума му. Можеше да почувства — като екзалтация и кратка еуфория — разпространението на ендорфини през невроните на мозъка си. При всяка от съвършените думи на баща му (и при всяко споменаване на името „Рингес“) Данло преживяваше миг на дълбоко опиянение. Хиюмата стимулираше отделянето на пептиди и други протеини, характерни за специфични настроения. Под твърдата метална черупка, чийто ръб се врязваше в гръбначния му стълб, той премина през бърза последователност от състояния: почуда, благоговение, любопитство, дори радост. Сам се удиви, когато се разсмя толкова силно, че от очите му бликнаха сълзи и едва се задържа на крака. После го обзеха други, по-дълбоки настроения: мистично изригване на потоци серотонин, студено, кратко и възвишено, после прилив на норадреналин, който донесе със себе си прекрасна яснота и съсредоточеност, откривайки му нови начини да вижда нещата и ускорявайки мислите му.

Образът на Бог същностно и личностно се открива във всяко човешко същество. Всеки го притежава цял, неделим и само един.

Внезапно му дойде наум, че може да разбере велики неща, Божествени неща. Нямаше нищо, което да не е в състояние да разбере или да си спомни. Хануман и Бардо бяха записали много образи, думи, древни писания, музика и симулирани чудеса — както и доктрините, които бяха разработили, за да обяснят как човек може да стане бог и как други могат да се присъединят към него в божествеността. Данло лесно можеше да погълне тази информация, както сухият сняг попива вода. Мозъкът му беше прекрасно подготвен за такова благоговение и фалшиво възспоменуване. Хиюмата докосваше невроните му и програмираше мозъчния му ствол да изпомпва още повече норадреналин и други вещества, които щяха да подсилят паметта му. Само че той не се нуждаеше от подсилване. Тъй като се бе родил с ясна и дълбока памет, за него винаги беше по-лесно да си спомня, отколкото да забравя. Винаги му костваше огромно усилие на волята да изтрие от ума си каквото и да е, дори такива незначителни подробности като разположението на пъпките по лицето на Педар в нощта, в която бе загинал — а се налагаше да използва и определени методи, на които го беше научил Томас Рейн. Тъкмо тази воля и тези мисловни трикове го имунизираха срещу вливащия се в мозъка му поток от образи. С усмихната уста и затворени очи Данло спокойно осъществяваше интерфейса с възспоменувателната хиюма и не се страхуваше, че ще попадне в капана, който му беше приготвил Хануман.

Човек е въже, завързано между звяра и бога — въже над бездънна пропаст.

Разбира се, Хануман не бе първият, който използваше такива машини, за да промива мозъка с религиозни чувства и догми. Почти преди три хиляди години Николос Дару Еде беше издал първите четири книги на „Алгоритмите“ и в много отношения Ханумановата интерпретация на древните еди копираше архитектурата на този монументален труд. Ханумановите „Еди“, както ги наричаше той, бяха структурирани още по-строго от „Виденията“, „Повторенията“ и по-късните томове на „Алгоритмите“. Както откри Данло, при използването на възспоменувателна хиюма нямаше свобода на движение сред записаните спомени. В това отношение преживяването беше почти противоположно на влизането в кибернетичното пространство на библиотеката: нямаше носене сред прекрасните информационни бури и кристални структури от познания, нямаше истинско усещане за многоизмерност, фуга или внезапни открития, които библиотекарите наричат „гещалт“. Данло нямаше нужда от своя усет за ших, за да открие пътя си сред образите, които Хануман беше събрал в движения и драми, тъй като пред него вече имаше път. Програмиран специално за него. Програмиран в момента, докато се усмихваше и потеше под твърдата сребърна хиюма.

Вие изминахте своя път от червей до човек и голяма част от вас все още е червей. Някога сте били маймуни и дори сега човекът е по-голяма маймуна от маймуната.

Той отвори очи и се помъчи да се абстрахира от възспоменувателната хиюма. Не бе лесно. До него стоеше Хануман със стиснати устни и невиждащи очи. Диамантената шапка на бръснатата му глава светеше с хилядите нишки на неврологиците, които сияеха в светлолилаво. Данло разбираше, че Хануман е избрал точно определени еди, които да прати в мозъка му, и че най-вероятно редактира тези спомени в момента. Дойде му наум, че програмата, предизвикваща спомените, било при индивидуални сеанси като този, или при масови публични церемонии, ще бъде съставяна наново така, че да предизвика възспоменуване у всеки човек. И тези програми винаги щяха да се пишат от Хануман (или от Бардо, или пък от някой друг кибершаман).

Вселената е машина за производство на богове.

Спомените, които после се появиха в ума му, не бяха съвсем като древните еди, нито като истинското възспоменуване, както той го беше преживял. Бяха спомени на други хора. Това бяха думи и картини, свързани от драматург. Всички тези спомени принадлежаха на хора, които Данло отлично познаваше, и той откри, че Бардо, Суря Лал и другите са ги натъпкали с личните си проблеми и суетности, както тигърът оставя характерни следи в снега. Имаше една „еда“, студена, твърда и ясна, която със сигурност си бе спомнил Томас Рейн. Данло можеше да види този спомен като образ точно зад спуснатите си клепачи, където в зрителното му поле проблесваха червени и сини точици. После се появи образ на организъм, огромен и красив като кит, само че живееше далеч над моретата на която и да е планета и кожата му сияеше като злато на черния фон на космоса. След него се появиха математически формули, показващи, че темпът на енергиен метаболизъм на адаптиращите се към нова среда еволюиращи организми варира в зависимост от квадрата на температурата му.

Тъй като ниската температура предразполага към ред, най-студените климати са потенциално най-гостоприемни за сложни форми на живот.

Сега се нижеха цели върволици от спомени: Старата Земя преди земеделския холокост, Бардовата представа за свят на първични зелени гори, сини океани и бели облаци, чисти като сняг; пророчеството на Хануман за мъртвия бог в осемнайсети куп Дева и неговия разказ за великата война на боговете сред звездите; имаше дори нещо от първото възспоменувание на Данло, думи, които бе изрекъл непосредствено след това: „Бог не може да се почита от никой друг освен от бог, и всички ние сме потенциални богове“. Той безмълвно се засмя, защото знаеше, че никога не е прибавял израза „и всички ние сме потенциални богове“. Помисли си, че трябва да са го направили Бардо или Хануман, за да подкрепят доктрината си, както вирусът прибавя нова информация към компютърна, програма или към жива клетка. Засмя се, когато видя, че споменът му за древните еди е променен толкова лесно, после поклати глава и заскърца със зъби от отчаяние.

Агатанджианите първи разпознаха в Малъри Рингес потенциалния бог. Те го излекуваха от смъртоносната му рана И МУ показаха пътя към безкрайността. Рингес сам се превърна в бог и после отиде да лекува вселената. Някой ден той ще се върне в Никогея.

Данло понечи да свали хиюмата, но неочакван образ привлече вниманието му: баща му като благороден на вид младеж с черно-червената си коса, с волевото си, хищно лице, със студените си сини очи, които сякаш ставаха все по-големи, докато се впиваха в звездите над Никогея. Това беше благородната поза, излязла от представите на някой драматург, само че сега този блестящ образ изпълваше ума му и се преобразяваше в нещо огромно и славно. Данло стискаше зъби толкова силно, че челюстите го заболяха Гледаше зад очите си, вглеждаше се в себе си, където образът на баща му се превръщаше в собствения му лик — в лика, който можеше да види в обикновено посребрено огледало. Хануман, предполагаше Данло, си играеше с програмата на хиюмата, променяше и сливаше брадатото лице на Данло с това на баща му, както аниматорът слива различни образи, за да създава нови герои. Очите на този нов образ бяха тъмносини като течни диаманти и скоро станаха огромни и загадъчни като луни. Очите му бяха синьо-черни прозорци, пълни със звезди и поглъщащи цялата вселена.

Всеки мъж, жена и дете е звезда и всички човешки същества могат да засияят със светлината на богове.

„Започва се — помисли си Данло. — Сега той ще използва всичките си умения, за да затвори капана, който е приготвил.“

Пътят към божествеността се крие във възспоменуването на древните еди и в следването на Пътя на Рингес.

Спомените премигваха в него толкова бързо, че щяха да го погълнат, ако не бе използвал усета си за време, за да ускори действието на ума си. Сякаш седеше в кабината на светлинния си кораб и пътуваше в дълбокия космос — почти инстинктивно той забави времето, протегна мислите си напред и проникна в електронните потоци на компютъра. Отделните моменти време като че ли се разделиха и траеха вечно като безкрайно размотаващата се копринена нишка на пашкул. Данло премина в електронна самади и спомените на компютъра станаха негови спомени, и умът му запрепуска по пътеките на безкрайната информационна верига. Не би трябвало да е в състояние да го направи. Никоя хиюма не би трябвало да е програмирана така, че да позволява такова опасно сливане. Мнозина бяха пилотите, загубили се в своите компютри. (Почти също толкова много, колкото бедните хариджани, които слагаха на главите си нелегални мисловни машини и завинаги умираха за външния свят.) Самият Данло обичаше мистичните състояния на съзнание — дори онези, предизвиквани от компютри — и през живота му имаше време, когато търсеше такива екстази винаги, щом можеше. Смяташе, че разбира характера на Ханумановия капан, мислеше си, че Хануман го изкушава с обещанието за лесно достъпна електронна самади, сякаш за да му каже: „Ето, всеки път, щом седнеш под хиюмите ми, цялата памет и ум ще са твои“.

За един безкрайно дълъг миг това като че ли беше вярно. Умът му сякаш се разшири, за да се слее с този на компютъра. За да се превърне в компютъра. Самият той не полагаше усилия да управлява компютърните програми. Оставяше се да го носи екстазът на чистото изчисление. Съзнанието му се простираше в почти безкрайно поле от волтажи, трилиони искри светлина, премигващи в пълен мрак. За миг се образуваха блестящи мотиви, само за да се разпаднат миг по-късно и да бъдат заменени от други, също толкова красиви. Цялото изчисление представляваше задаване на един-единствен вечен въпрос: да или не? Този въпрос се задаваше за всеки аспект на форма, цвят, звук, брой, идея или чувство. Данло си задаваше този въпрос милиони милиони пъти всяка секунда, да или не, и изчислителната му същност кодираше информацията в спомени, а системата от „да“ и „не“ образуваше картините, които бяха спомени. Нещо вътре механично местеше тези спомени от едно място на друго, подреждаше, сравняваме, отхвърляше и прибавяше спомен до спомен толкова бързо, че те запълниха цяло паметно пространство. Така можеше да види Ханумановите еди от съвършено нова гледна точка: виждаше тези ярки спомени, сякаш е бог, наблюдаващ през микроскоп всички особености на света едновременно. Данло остави своя огромен нов ум да анализира всичко, което вижда. Хрумна му, че никога не е разбирал толкова много неща, и се зачуди дали хиюмата не е свързана с някой по-голям компютър или навярно с цяла мрежа компютри, които Хануман е скрил някъде. Както и много пъти преди това, той се удивляваше на характера на интерфейса ум-компютър, на характера на самия ум.

„Хану, Хану, как е възможно умът да знае повече от себе си?“

Данло усещаше, че кръвта кипи по артериите на гърлото му й разбираше много неща за спомените на други хора, които беше смятал, че не е в състояние да разбере. После се зачуди дали наистина може да копира в хиюмата на Хануман нещо от великото си възспоменувание, дали двамата заедно могат да създадат забележителен образ на древните еди.

Боговете творят; творението е всичко и ти си Бог.

В този призив да твори се криеше цялото му изкушение. Мислеше си, че може да докосне ледените, прозрачни стени на Ханумановия капан и ако се наложи, да ги разчупи, за да се освободи. Мислеше си, че е видял всичко, което има за гледане, но в този момент хиюмата погледна през ума му и го докосна с блед огън. Последва внезапно безумие от невротрансмитери, което накара мозъчните му клетки да подивеят сред електрохимични бури. Това бе безпределно удоволствие, екстаз на ума, какъвто никога не беше познавал. Той се олюляваше, опиянен от този мисловен пожар, и сетне настъпи миг на просветление, толкова мощно, че сякаш светкавица бе осветила вътрешния му свят.

Къде е светкавицата, за да те оближе с езика си? Къде е безумието, срещу което би трябвало да си имунизиран? Ето аз те уча на бога в теб: той е тази светкавица, той е това безумие.

Данло слепешком залиташе уплашен, че може да се препъне и да се блъсне в някой от шкафовете на Хануман, с мъка успя да овладее дишането си, да успокои яростните вълни блаженство, които пулсираха в мозъка му.

„Значи това е истинската електронна самади — помисли си той. — Онази самади, която кибершаманите пазят само за себе си.“

Докато бърчеше лице и скърцаше със зъби, борейки се с неимоверното удоволствие на мига, Данло си помисли, че нищо във вселената не би могло да е толкова прекрасно колкото тази самади. И тогава, сякаш някой беше изключил огнен глобус, той внезапно излезе от това кибернетично състояние. И си спомни нещо, което никога не би трябвало да забравя. Спомни си истинските древни еди. Истинското възспоменуване не беше като влизането в електронна самади. Раят на кибершаманите бе като да стоиш на върха на планина и да гледаш надолу към всяка цепнатина и блестяща песъчинка слюда във всяко камъче на света, като да виждаш анализа на дължината на светлинната вълна, отразявана от всички пукнатини, снежинки и лед, да виждаш чак дотам, където светът се заобля в безкрайността. Но истинското възспоменуване бе като да гледаш във всички неща, във вътрешната светлина, която кара всички неща да се стремят към живот. Истинското възспоменуване беше като да си самата светкавица, а не само да си замаян от блясъка й. За миг Данло си спомни какво е да виждаш ясно и дълбоко, да си най-дълбоката човешка същност и после си помисли за нещо, което веднъж му бе казал Стария отец: „Повърхностите блестят с разбираеми лъжи; глъбините сияят с неразбираеми истини“. И Хануман със сигурност знаеше това. Сигурно знаеше, че единствено самият той се е хванал в капана на блестящия си кибернетичен рай.

— Не, Хану, това не са истинските еди — това е само симулация — каза Данло. Думите му отекнаха между хиюмата и черепа му. Стори му се, че гласът му е прекалено нежен, прекалено страстен, прекалено измъчен. Трябваше незабавно да свали хиюмата, но вместо това той отвори очи и погледна Хануман.

Видя само мрак. За миг му се зави свят, загуби ориентация и си помисли, че е ослепял. Чувстваше мозъка си някак странно изтръпнал от аурата на болезнено очакване. И после внезапно блесна светлина. Данло беше заслепен от мълния, която прониза очите му и проникна чак в мозъка му. Мълнията винаги си е просто мълния, но този път той усети топлината, а не светлината й. В мозъчните му клетки бушуваше буря от невротрансмитери, допамин, таврин и норепинефрин, този път в малко по-различна концентрация и съчетание отпреди. Този път нямаше красиви видения, нямаше чувство за връзка с ум, по-голям от неговия, нямаше удоволствие, а само болка. Цялата болка на света.

— Хану, Хану! — извика Данло, но като че ли никой не го чуваше. Знаеше, че Хануман е програмирал тези химични вещества на съзнанието, знаеше, че може да избяга от този мъчителен вътрешен пейзаж просто като се изключи от компютъра. Чувстваше се обгърнат във вихъра на пламъци ужасно пространство, по-скоро напомнящо на епилептичен припадък или пристъп на лудост, отколкото на самади. Той вдигна ръце към главата си и притисна пръсти към твърдата метална хиюма. Сякаш гигантски чук го блъсна в коленете и Данло усети, че се гърчи на пода. Удари лакътя си в каменните плочки и си прехапа езика, но тези болки не бяха нищо в сравнение с пожара в главата му. Гореше в ужаса и отчаянието на пълно небитие — небитие на всички неврони в мозъка му, на всички клетки от тялото му. Копнееше да се разкъса на трилиони парченца и да ги хвърли в ледено море, сякаш само това щеше да угаси ужасния огън. Но той ставаше все по-яростен и Данло изгаряше от болката на самия себе си, болка в болката, която никога нямаше да има край.

Данло, Данло, трябва да поискаш да потънеш в собствения си пламък. Как би могъл да желаеш да станеш нещо ново, ако първо не се превърнеш в пепел?

Но всички неща имат край. Данло успя да смъкне хиюмата от главата си и остана сгърчен на пода, потънал в пот, задъхан. Осъзна присъствието на Хануман, който бе коленичил до него. Хануман сведе очи към Данло и избърса кръвта от устните му с парче бял лен. Погледна в очите му и се увери, че Данло се е върнал в съзнание, после му помогна да седне. Накрая побърза да се отдръпне и да се изправи. Когато пъхна ленената кърпичка в дланта на Данло, ръката му леко трепереше.

— Вземи, прехапал си си езика.

— Нищо — рече Данло и почисти устата си. Езикът му кървеше и почти не можеше да говори. — Защо направи това, Хану?

Хануман поглаждаше диамантената шапка на главата си. Той се наведе и взе хиюмата, която Данло беше свалил. Погледна лъскавата й хромирана повърхност, която сега бе издраскана и очукана. После сведе очи и се усмихна студено.

— И това беше само симулация — отвърна той. — Би ли дал на хората истинските еди?

Данло го погледна. За първи път почти можеше да види истинската болка на Хануман. Също както електронната самади бе само блестящо отражение от повърхността на Единствения спомен, огнената симулация, бушувала в мозъка на Данло, беше само сянка на онова, което Хануман трябва да бе изпитал в нощта на първото си възспоменуване.

„О, Хану, Хану, аз наистина не знаех.“

Данло наклони глава към хиюмата в ръцете на Хануман.

— Не знаех, че спомените… ще са толкова унищожителни.

Хануман продължаваше да се усмихва, но в изражението му нямаше веселост.

— Това е интелигентна програма. Лично господарят Пал помогна за проектирането на хиюмите.

— Но той е срещу Пътя още от самото начало!

— Вярно е — съгласи се Хануман.

— Разбрали сте се с него? С Ордена?

— Договорихме се — отвърна Хануман. — Доказахме му, че ще е тъпо да продължаваме с тази глупава вражда между Ордена и Пътя.

— Разбирам.

— Господарят Пал е най-великият сетик. Той ме научи на много от това, което зная.

— Ти ли го подкупи, или той подкупи теб?

— Никой никого не е подкупвал — каза Хануман. — Просто се договорихме с най-великия господар от Тетрадата.

Данло разтри лакътя си и попита:

— Ами господарят Цицерон?

— Сигурен съм, че господарят Пал ще се разбере с господаря Цицерон. И двамата са разумни мъже.

— Разбирам.

— Не смяташ ли, че е разумно всички от Ордена да имат право на възспоменуване?

— Това — Данло посочи хиюмата — не е възспоменуване.

— Нима? Но ние сме дали на хората най-доброто от древните еди.

— От твоите еди — поправи го Данло. — От твоята интерпретация на едите.

— Всъщност Бардо е автор на повечето ни доктрини. Аз просто редактирах спомените, за да отговарят на доктрините.

— Ами твоето възспоменувание, Хану?

Хануман прокара пръст по възпалената кожа на челото си и отвърна:

— Ще им дадем моите думи от Огнената проповед. Това би трябвало да е достатъчно. Няма нужда да мъчим бедните хорица.

— Както измъчи мен ли?

— Исках само да ти покажа, че спомените, които копираме в хиюмата, трябва да се подбират внимателно. Съжалявам, ако съм ти причинил болка.

Данло го погледна и каза:

— Няма значение.

— Трябва да дадем на кръщелниците най-добрите спомени не най-ужасните.

— И ти ги подслаждаш с електронна самади, нали?

— Това ще им даде част от мистиката.

— Да, част — повтори Данло.

— Моля те, не ме гледай така — каза Хануман. — Би трябвало да знаеш, че прекалено голямото удоволствие е също толкова опасно, колкото и прекалено силната болка.

— Опасно… за кого?

— За нас, разбира се. И за кръщелниците. И тъкмо затова трябва да контролираме тези спомняния.

— Но ти не само ги контролираш, Хану. Ти фалшифицираш истинското възспоменуване.

— Кое е истинското възспоменуване? — попита Хануман. — Имаш предвид своята представа за онова, което наричаш Единствения спомен ли? Как можем да накараме хората да го видят? Не всеки притежава твоята дарба за чудеса, трябва да го знаеш.

Данло докосна перото в косата си и каза:

— Аз вярвам… че всеки я притежава.

— Не, не е така и затова трябва да им дадем твоите думи, твоите спомени, твоето разбиране. Ще им дадем даже малко кибернетична самади — ще им дадем да усетят вкуса на чудото.

— Не — отвърна Данло, — ще им дадеш сладост вместо мед, блясък вместо злато. Твоята симулация на едите… никога няма да е действителна.

Сега усмивката на Хануман вече не беше пуста, сега лицето му се изпълни със студена, жестока веселост.

— Но никой не иска действителност — каза той. — Действителността е прекалено действителна — защо иначе мислиш, че хората винаги мразят онзи, който им показва истината?

Хануман заговори за потребността на хората да навлязат в по-дълбоки форми на съзнание и да превъзмогнат себе си — но не прекалено дълбоки и не прекалено да се превъзмогнат. Каза, че когато коленичели под възпоменувателните хиюми, повечето хора щели да се задоволят и с най-малкото вкусване на кибернетична самади. Негов дълг било да разпределя това блаженство, както готвачът внимателно подправял с чесън пържения курмаш. Данло си помисли, че Хануман е и циничен, и искрен, че отлично съзнава мрака, които изпълва вселената, и че в същото, време е странно невинен, почти като млад дякон с блеснали очи, застанал пред едическите лампички по време на уголемителна церемония и принуден да размишлява за загадки които не може да разбере. Данло седеше. Подът бе студен като лед. Вятърът навяваше снежинки през прозорците и пищеше из куличките на катедралата. Имаше и други шумове: забързани стъпки по коридора, възбудени приглушени гласове, шумолене на коприна. Високо над катедралата и Града се разнасяше тътен на ракети. Заслушан в светлинните кораби, напускащи Никогея на път за звездите край Вилда, Данло изпадна във възспоменуване. Извади флейтата си и я вдигна към устните си, но не засвири. Хануман впиваше поглед в бамбуковата флейта с копнеж, страх и омраза. Мразеше мистичната му музика. Очевидно изпитваше същото чувство и когато Данло му каза, че предстоящата церемония е предателство спрямо всичко естествено и благословено. Данло съжаляваше за укора в думите си, защото все още беше верен на фравашкия идеал да се превърне в съвършено огледало на всички неща. Искаше му се да отразява най-добрата част от същността на Хануман, а не най-лошата. Но върховният му дълг бе към истината или поне така си мислеше той и затова говори за огромното зло, което Хануман и Бардо се готвят да нанесат на хората от Града. Говори за електронната самади, за това как йогините били изковали този израз — подигравателно, — за да определят изкуствено състояние, което само подражава на истинската самади. Тъй като искаше да разкрие сърцето си, Данло призна, че цени електронната самади, но също и предупреди, че използването й за улесняване на почитането на Ханумановите еди е най-пагубният вид манипулиране, подобен на слелирането на ДНК и създаването на вируси, заразяващи мозъка.

— Шайда е да даваш на деца сладки неща — каза Данло, — и същевременно да знаеш… че, те ще потушат глада им за онова, което наистина е благословено.

А според Данло най-благословен бил Единственият спомен, това прекрасно, сияйно съзнание, което никога не можело да се симулира, защото не било преживяване на сетивата, нито мисловна дейност, нито изобщо чувство; не било нито субективен екстаз на ума, нито онова от обективната вселена, което виждали боговете, щом отворели огромните си древни очи. Единственият спомен, каза Данло, било естествено състояние, при което всеки атом от тялото си „спомнял“ връзката си с всички елементи на вселената. Така действителността (и истината) е нещо, сътворено между вселената и всяко живо същество.

Данло седеше в сянката на компютърния шкаф и говореше за загадката на паметта. Очите на Хануман бяха като извори на светлосин огън, пламтящ в мрака — напрегнатостта му изличаваше всякакво време и все пак и двамата съзнаваха, че времето лети бързо, че определеният за новата церемония час наближава. Всичко в тази размяна на настойчиви думи носеше мъчителната възбуда на последен разговор. Данло виждаше, че колкото повече говори за Единствения спомен, толкова по-неспокоен и отчаян става Хануман. Скоро пожарът в очите му се превърна в ужасно разбиране. Цели години се смъкнаха от лицето му. Фините му страни, обикновено толкова бледи и хлътнали, сега бяха зачервени от прииждащата кръв. Той примижаваше от болка сякаш за първи път виждаше слънцето. Може би отново бе дете и преживяваше страха и любовта си към светлината. Устата му се отвори, Хануман притисна ръка към свъсеното си чело, скри очите си от очите на Данло, от състрадателния му поглед. „Как мрази да бъде обичан“ — помисли си Данло. Всъщност Хануман мразеше любовта на Данло към възспоменуването, любовта му към живота, тази рядка и дива любов, която самият Данло наричаше „анасала“. И най-много от всичко Хануман мразеше естествения начин, по който Данло се разкриваше за Единствения спомен. И затова, тъй като беше открил онази част в него, която можеше да мрази, искрено и изцяло, той внезапно се извърна и седна като статуя на невропевец, неподвижен и далечен, загледан в себе си. Диамантената шапка на главата му блестеше. Тя го откъсваше от всякакви думи на състрадание, които Данло би могъл да му отправи. Хануман се върна във вселената, която можеше да познава единствено той, и Данло го намрази за това, че се изолира по този начин. Гледаше гладкото му безмълвно лице и можеше да види само взаимната им омраза. Тази омраза я бе имало още от деня на първата им среща, но сега, също като свредлови червеи, измъкващи се от трупа на умрял хибакуша, тъмните им страсти изскочиха на светлина, за да ги видят и двамата.

„Той гори, но мрази да гори сам.“

Внезапно Данло разбра по-дълбоките причини на Хануман да го потопи в такава адска симулация на възспоменуване — той остро почувства извратеното състрадание, което Хануман изпитваше към него и което свързваше съдбите им. Данло отново затвори очи и си спомни нещо, което му беше казала Тамара: че Хануман винаги ще унищожава обекта на състраданието си преди да се загуби във връзката си с него.

Не можеше да издържа повече, така че скочи и каза:

— Трябва да си вървя.

Хануман също се изправи, хванал в лявата си ръка възспоменувателната хиюма. И попита:

— Ще ми помогнеш ли?

Нещо в гласа му накара Данло да заподозре, че го моли да направи нещо много повече от това да запише спомените си. В очите на Хануман блестеше ужас от някакво предстоящо велико събитие или престъпление и затова Данло поклати глава и прошепна:

— Не мога.

— Моля те, Данло.

— Не — повтори Данло и собственият му глас също беше изпълнен с ужас.

На лицето на Хануман изтля и последната надежда, но той за пореден път го погледна и попита:

— Ще ми помогнеш ли да направя онова, което трябва да се направи?

— Не — каза Данло и последвалата тишина сякаш нямаше край.

— Вече трябва да си вървиш — накрая рече Хануман. Лицето му бе лишено от всякакви чувства, мъртво като луна. — Върви си, моля те.

Данло се поколеба за миг, после каза:

— Сбогом, Хану. Желая ти всичко добро.

И почти се затича към вратата. Но преди да успее да я отвори, Хануман извика:

— Трябва да внимаваш с истината, нали знаеш. С онези, които смятат, че трябва да казват истината, винаги се случват лоши неща.

Данло излезе на тесния балкон над централния кораб и се почувства така, сякаш е попаднал в космоса. Долу блестяха хиляди свещи. Той се опря на парапета и се наведе, за да вижда по-добре. По камъка от външната страна на балкона бяха издялани кристиански ангели и други божествени същества. Данло ясно можеше да види всеки детайл от прозорците и стените около него. Погледът му се плъзгаше по купичките и прекрасните стенни орнаменти, където Бардо изкусно бе монтирал своите решетки сълки. После погледна право надолу. Кръщелниците се щураха край олтара и подреждаха вази с огнецветя. Благочестива жена със златна обеца на ухото се приближи до масата на олтара и напълни познатата златна урна с нещо, което приличаше на обикновена морска вода. От пътеките зад кораба се появиха кръщелници, които бутаха стоманени колички по неравните камъни на пода. Всяка от тях беше натоварена с възспоменувателни хиюми. Кръщелниците ги наредиха пред олтара — по една сребриста хиюма точно по средата на всяко червено килимче. Когато свършиха, Данло бързо преброи хиюмите. Бяха хиляда, наредени между олтара и големите двойни врати на катедралата.

„О, Хану, Хану, защо направи това?“

Тъй като не искаше да го видят, Данло се отдръпна в сенките и изчака, докато катедралата започна да отеква от прекрасна, божествена музика. Стоеше и слушаше звуците, издавани от решетките сълки, слушаше и си спомняше.

След малко вратите се разтвориха и хората се заизливаха вътре показваха стоманените си покани и заемаха местата си на килимчетата. Бяха хиляда и мнозина от тях бяха кръщелници, облечени в официални роби. Имаше и много новодошли, присъстващи на първото си възспоменуване. Бардо беше поканил дори неколцина майстори и господари от Ордена, които до този момент се бяха отнасяли с презрение към рингесизма: Сондървал, Елия ли Чу, Махавира Нетис и най-изненадващо, господарката Мариам Ерендира Васкес, четвъртият член на Тетрадата. Те коленичиха на килимчетата си като всички останали и поставиха блестящите хиюми в скутовете си. После от странична врата в дъното на катедралата се появи Бардо и зае мястото си по средата на олтара. Бе прекрасен в златната си роба, наметнат с огромна пелерина от черно кадифе. Целият му вид излъчваше благородство и величие. Бардо прочисти, гърлото си и изнесе забележителна проповед, която кънтеше в кораба като гръм. Когато свърши, нареди на Суря Лал и други високопоставени рингесисти да налеят вода от златната урна в сини чаши. Чашите бяха много и ги раздаваха по редовете от кръщелници, коленичили на килимчетата си. Данло видя как хората докосват чашите с устни и се изпълни със скръб, че това ритуално пиене на вода е единственото, останало от церемонията на калата. Бардо отпи от собствената си лъскава чаша, после съобщи:

— Известно е, че Малъри Рингес стана бог и ще се върне сред нас. Скоро, по-скоро, отколкото очаквате. Ако искате да следвате пътя му към безкрайността, трябва да се откажете от стария си начин на мислене и да си спомните древните еди.

При тези тържествени думи решетките сълки огънаха и извиха светлинните вълни в катедралата и на олтара до Бардо — се появи проекция на Малъри Рингес. Мнозина никога не бяха виждали сълки-проекция и нададоха удивени възклицания. Макар че сините очи на Малъри Рингес бяха прекалено ярки и че носеше официална пилотска роба (каквато в действителност рядко бе обличал), проекцията изглеждаше съвсем реална. Той погледна над коленичилите пред него хора и се усмихна. После слезе от олтара и тръгна сред присъстващите, усмихнат, излъчващ спокойствие и огромна сила. Заговори с прекрасен богат глас за радостта да станеш бог. Накрая спря и протегна ръце, посочи хиюмите и прикани хората да си ги сложат и да си спомнят Древните еди.

Данло видя как хиляда души вдигат хиюмите си и хиляда глави изчезнаха в тези блестящи метални черупки. Погледна към олтара през перилата на балкона и забеляза Хануман, появил се от същата врата, през която бе влязъл Бардо. Тази вечер Хануман носеше на главата си само диамантената шапка, която хвърляше призрачна лилава светлина по лицето му. Той се поклони на Бардо, на проекцията на Малъри Рингес и на хилядата търсачи, чиито погледи бяха отправени към свят, добре познат на Данло. Лъскавите хиюми по редовете отразяваха празните лица на хората отзад, ред след ред из целия кораб. Хануман вдигна очи към ложата, усмихна се, сякаш знаеше, че Данло го гледа, и дълбоко се поклони — без дори намек за подигравка или срам. После насочи вниманието си към възспоменуването.