Дейвид Зиндел
Падналите богове (19)

Глава 19
Кукли

Всеки път, когато се самосъзерцава, съзнанието трябва да изпада в безкрайно завръщане. В края на тази спирала към небитието е Бог — или адът. Адът бил създаден, когато Бог дал на човешките същества способността да се виждат такива, каквито са.

Хорти Хосто, „Реквием за Homo sapiens“

Минаха цели два дни преди Данло отново да види Хануман. Както беше казала Тамара, след нощта на спомнянето Данло откри, че копнее за уединение, и избягваше да разговаря с хора. Прекара повечето време като се пързаляше по улиците, пиеше сам шоколад в кафенетата или седеше на студените скали на Северния бряг и гледаше как вълните се издигат от океана и се разбиват в заледената суша. Макар да се чувстваше изтощен, не можеше да спи, нито пък всъщност искаше. Споменът за древните еди бе прекалено остър в ума му. Често си спомняше. Както вторичните трусове на земетресение разтърсват град, великите спомени потръпваха в него и заглъхваха съвсем бавно. Той съзерцаваше тези спомени, опитваше се да открие начин да си ги разтълкува. Накрая, вечерта на деветдесетия ден от лъжезимата, Данло се върна в къщата на Бардо. Портиерът го пусна, макар че нямаше покана. След като поздрави различни гости (Бардо очевидно се гордееше с постижението му и искаше да го представи на всичките си приятели) Данло се извини и се насочи към северното крило. Там, в разкошна стая, ухаеща на фравашки килими, ароматни скулптури и свежи цветя, той откри Хануман да се възстановява от спомнянето си.

— Хану, Хану — каза Данло.

Хануман седеше на огромен стол, тапициран с тюленова кожа, поставен точно пред пламтящата камина. Беше съвсем гол и изглеждаше така, сякаш не е спал след спомнянето. Обикновено безцветни и студени, сега очите му горяха като светлосин огън. Като че ли гледаше навътре към себе си, през себе си, към място на пълен мрак и болка. Данло си помисли, че има тъжния вид на човек, който прекалено често се е връщал към младостта си. Някой непознат, който го виждаше за пръв път, би си помислил, че е на хиляда години.

— Радвам се, че дойде — каза Хануман.

Данло забеляза, че приятелят му държи черна кристална сфера, голяма колкото птиче яйце. Той я задържаше за миг в лявата си ръка, после я стискаше и я оставяше да се претърколи в другата му длан. Много приличаше на камъка сатори, който използваха последователите на заншин, за да тренират ръцете си.

— Добре ли си? — попита Данло.

— Както виждаш — отвърна Хануман.

— Успя ли да се откъснеш от… спомените си? — Данло застана до стола и притисна пръсти до челото му. Кожата му беше мазна и гореща. Цялото му тяло изглеждаше сгърчено от силен вътрешен огън.

— Навярно ще е най-разумно да не разговаряме за спомнянето — каза Хануман.

— Страхувах се, че… калата те е отвела прекалено надълбоко.

— Калата — повтори Хануман. — Отпий три глътки и ще станеш Бог. Чудя се дали сред всички неща, които ни казаха, може да има по-голяма лъжа.

— Мисля, че калата е благословен наркотик.

— И навярно е така — за теб.

Данло премигна.

— Суря Лал каза, че калата почти те е отровила. Че три глътки са прекалено много, че са отрова за човешките същества.

— Калата е прозорец — възрази Хануман. — Нищо повече. Всъщност прекалено продължителното гледане през прозореца изгаря очите и отравя душата.

— Всички казват, че си имал велик спомен.

Хануман помълча за миг, после отговори по типичния си потаен начин:

— Видях каквото видях, спомних си каквото си спомних.

— Видя ли… взаимосвързаността на екологиите? Разбра ли правилата за вграждане, начина, по който всеки кварк, всяка клетка, всеки организъм, дори боговете се изграждат един върху друг, как екологиите се развиват като…

— Видях прекалено много, Данло.

— Наистина ли? Възможно ли е да видиш прекалено много?

— Видях прекалено ясно.

— Единственият спомен — отвърна Данло, — най-важният, блестящият — начинът, по който паметта е свързана с материята, с нашите умове, със самите нас. Прекарах последните два дни в опити да го видя, да запазя спомена ясен.

Хануман се усмихна за миг и каза:

— Радвам се, че спомнянето ти е било толкова възвишено. Никога не съм те виждал толкова щастлив.

— Никога преди не съм виждал… толкова много възможности.

И Данло му разказа за еволюцията и възможностите на живота във вселената. За човешките същества, за тяхната свобода да се развиват към божественост или да останат прекрасно човешки, за първи път да станат истински човеци. Според Данло (представа, оформена от спомена му за древните еди) съдбата на човечеството не беше нито трагедия, нито проклятие, а по-скоро прекрасна, златна, никога неосъзнавана възможност всеки човек някой ден да твори. Говори дълго, като се опитваше да изтръгне от Хануман някакъв коментар или реакция. Но приятелят му просто седеше на кожения си стол, стиснал черната си сфера, мълчалив и загадъчен, истински сетик. После го погледна право в очите му и каза:

— Не. — Произнесе тази единствена дума с невероятна властност и после, като костенурка, скрила се в черупката си, отново потъна в мълчание.

— Не? Какво искаш да кажеш?

Хануман с невероятна сила се изправи и бързо закрачи пред камината. Мускулите на бледите му бедра потръпваха като струни на гошарп, цялото му тяло трепереше от изтощение. Данло си помисли, че може би се е разхождал така през последните два дни. Хануман не се притесняваше от голотата си, дори по-скоро я демонстрираше, сякаш искаше целият свят да го види такъв, какъвто е. Спря за миг пред камината и протегна ръце, за да се стопли. Светлината на огъня облиза твърдото му лъскаво тяло, после той се обърна и се приближи към Данло. Като че ли излизаше от огъня, като някаква внезапно оживяла древна статуя от метал. Данло можеше да види, че е нов човек, че пламъкът на спомнянето най-после сигурно е слял волята му и чувството му за обреченост. Лицето, изящното тяло на Хануман и новоизкованото му самосъзнание — всичко в него сияеше с ужасна красота. И в същото време, въпреки цялата му привидна жизненост и блясъка на очите му, в него имаше мрак, сякаш огромна част от душата му се бе откъснала. Той тъжно, разбиращо се усмихна на Данло и каза:

— Не. За вселената и следователно за всички човешки същества има само една възможност.

И разказа на Данло част от спомнянето си. За пръв и последен път. Но това единствено откровение — споменът му за древните еди — скоро щеше да го направи известен и да причини на Данло най-ужасната му мъка.

— В небесата се води война — каза Хануман. — Боговете в тази галактика и във всички галактики, боговете са във война. Има много богове. Безкрайно много, дори от извънземните раси. Не можеш да си представиш колко много. Трябва да знаеш, че един от тях е баща ти. Тоест, бил е един — кой знае дали още е жив? Те се избиват помежду си. Избивали са се от милион години. Това е екологията, която видях аз: оцеляване на най-яростните и най-огромните. И разбира се, Еде Бога не беше първият, както учат архитектите. Съвсем не беше първият. Казваш, че човешките същества можели да еволюират в богове, но това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Три са изискванията за безкраен растеж, само три: волята да се преобразиш, геният да оцелееш и силата да страдаш.

Той продължи да обяснява конкретна част от спомнянето си: разказа на Данло за велика битка, водена от двама богове в края на онзи ръкав на галактиката, който се нарича Стрелец. Отвъд осемнайсетия куп Дева, където звездите се разреждат като шепа сняг, хвърлена на вятъра, преди шейсет години някакъв бог на войната унищожил друг. Трупът на този неизвестен бог — Хануман каза, че бил голям, колкото малка планета — кръжал около червена гигантска звезда. С тих, уверен глас той му съобщи координатите на тази звезда. Това познание можеше да притежава само пилот. Имаше чисто математически характер и Хануман или го бе научил от пилот от Ордена, или наистина си го беше спомнил като част от древните еди. Тъй като пилотите нямаха право да издават такава информация на външни хора (и тъй като всеки пилот, имал късмета да открие мъртъв бог, със сигурност би направил името си прочуто, разгласявайки откритието си), Данло заключи, че приятелят му казва истината. Истината бе изписана на измъченото му лице: истината за човек, видял сила, прекалено ужасна, за да я забрави.

— Защото ето го най-старото от всички учения — усмихна се Хануман. Той вече рядко цитираше „Божията книга“ и го правеше само в мигове на печал. — Ето я мъдростта: „Няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог“.

Хануман не каза нищо повече. Не спомена за Единствения спомен, както правеха други, нито загатна, че се е просветлил. Но всеки, който го срещнеше през следващите дни, неминуемо забелязваше сиянието, което излъчваше цялото му същество. Самият Данло го беше видял още с влизането си в стаята. И сега стоеше лице в лице с Хануман, търсейки източника на светлината, опитвайки се да разбере промяната, настъпила в него. Реши, че „просветление“ е неподходяща дума за спускането в най-мрачните части на същността. Мислеше си за великото спомняне на Хануман като за помрачняване, като за някакво негативно просветление, накарало го да потъне още по-дълбоко в гордостта и любовта към съдбата си. Би могъл да опише приятеля си като напълно разбуден, но и това не бе съвсем точно.

„Той е противоположното на разбуден“ — внезапно разбра Данло.

Всъщност противоположността на разбуждането не е сън, а по-скоро пълно осъзнаване на голямото „Не“. Данло можеше да види, че Хануман дълбоко осъзнава абсолютното отрицание на живота и че зад усмивките и мълчанието му се крие огромно страдание. Знаеше, че Хануман никога няма да има сила за такова страдание. Ако не бъдеше изцерен от основния си порок, докато потъваше в небитие и в преследване на лична божественост, неговата най-слаба част щеше да се разтвори и да го унищожи като пукнатина в морския лед под горещо слънце.

— След осем дни ще ни поканят пак — каза Данло.

— Навярно — отвърна Хануман.

— Калата е див наркотик — продължи Данло. — Див като морето. Винаги можеш да се загубиш. Но би могъл да се научиш… да ходиш навсякъде, където пожелаеш.

— Ти си пилотът, не аз.

— Но ти си сетик!

— Сетик съм — съгласи се Хануман и погледът му се зарея надалеч.

— Сетиците са майстори на съзнанието, нали?

Хануман сведе очи към сферата в ръката си и каза само:

— Нима?

— Калата е благословен наркотик. Врата… към най-дълбокото съзнание.

— Наистина ли мислиш така?

— Видях го. Наистина. Аз бях… това съзнание. Само за миг — но и съм опитал кала само един път.

Хануман погледна право в очите му и думите му се изляха като стопена скала, кипяща от отвор в земята.

— Видял си го. Не трябва да оспорвам твоето видение, нали? Ти знаеш каквото знаеш. Иска ми се обаче да можеше да видиш онова, което видях аз, дори само един път. Но това не е възможно, зная. Глупаво е да искам такова нещо. Ти имаш своето благословено съзнание — никога не се страхуваш от унищожение, никога не изпадаш в паника, никога не мразиш, никога не ти се гади от отвращение.

Известно време Данло го гледа, като се опитваше да сподави отчаянието, което стягаше гърлото му. После преглътна и каза:

— Но, Хану, да си спомниш себе си, древните еди, да осъзнаеш Единствения спомен — всичко е там, нали? Всички събития, цялата светлина, цялото време, всички възможности.

— Иска ти се да вярваш в това. Но всъщност това съзнание, този твой спомен за Бог е като капан. Мислиш за него като за лава, покрита с твърда кора. Внимателно пристъпваш, отпиваш трите си глътки кала, разчупваш кората и падаш вътре. И после: потъване, горене, унищожение, небитие.

— Не, тъкмо обратното — възрази Данло. — Да си спомниш себе си означава отново да станеш цялостен. Да станеш напълно себе си, дълбоката си същност и после всичко е радост. Просто чиста радост.

— Не, споменът е чист огън.

— Не, споменът е просто…

— Данло, изслушай ме! — Хануман посочи масичката, на която имаше ваза със седем златни слънчогледа. — Виж тези прекрасни цветя! Виждаш ли същото, каквото виждам и аз? Не странността им, дори не красотата им, а пламъка. Те изгарят очите ми. Гледам ги, мъча се да открия слънцето в тази грозна малка стая и очите ми горят. Мога да видя листата, отделните клетки, молекулите хлорофил, изгарящи за слънце. Спомена за слънцето. Всичко си спомня. Мислиш ли, че клетките на стъблото не си спомнят как са го отрязали сутринта? Мислиш ли, че не се гърчат от болката, причинена им от ножа? Мислиш ли, че не изгарят да се слеят отново с корена? Да, те се гърчат, да, те си спомнят, да, те изгарят! Всичко гори. Кожата на този грозен стол, на който седях два дни, гори със спомена за всяка рана и всяка болка, която тюленът е изпитал през живота си. Въздухът, които минава през устните ми, докато говоря сега: той гори. Аз дишам и с всеки дъх поемам молекула от предсмъртния дъх на всяко животно и птица, живели някога на тази планета. Паметистите са прави! Споменът за всичко е във всичко. И гори, никога не спира. Това е то споменът. Това съм аз. Не, не ти казвам това, защото чакам състрадание. Това е последното нещо, което бих поискал от теб. Но ти винаги си твърдял, че искаш да виждаш нещата такива, каквито са. Ако това наистина е вярно, отвори очите си и гледай.

Данло докосна белега над окото си и се взря в слънчогледите, после погледна Хануман. Ето го — най-добрия му приятел, обременен, нещастен, обречен, треперещ от неописуема болка и все пак по свой собствен начин възвисен. Той имаше свое собствено изгарящо виждане, уникална връзка със силите на вселената. „Прилича на пророк“ — помисли си Данло. Хануман спря пред камината умислен, обречен, сякаш той, само той бе призван да изпълни някаква огромна задача. На тъжното му, красиво лице се беше изписала убедеността, че всички сили на еволюцията още от началото на времето са се слели в него, че бъдещето на човечеството зависи от неговата воля, гений и сила.

— Спомняш ли си деня в шиховата горичка? — попита Данло. — Тогава ти каза, че животните, растенията и хората… не изпитват истинска болка.

— Спомням си — отвърна Хануман. — Тогава грешах и в същото време бях прав. Тяхната болка е истинска. Те страдат — всичко страда. Но това е нищо в сравнение с болката на боговете.

— Болката си е болка — каза Данло. — И ти си все още човек.

— Това е почти вярно. Смяташ ли обаче, че клетките в мозъка ми не знаят какво е да растеш безгранично? Те знаят, спомнят си. В мозъка ми гори огън, по-силен от всеки огън. Той е над всякакъв цвят, дори над светлината, и продължава да гори.

— Има начин да сложиш край на това горене — отвърна Данло.

— Не, Данло, не и в тази вселена.

Хануман спря до масичка край камината и повика Данло. Масичката беше ниска, квадратна и повърхността й бе от някаква прозрачна материя. Изглеждаше студена и в нея имаше нещо мъртвешко, сивкаво, и Данло не можеше да си представи как някой е могъл да направи толкова грозен предмет.

— Цялата вселена е в огън — каза Хануман и постави на масата студената черна сфера. — Питал ли си се някога какво прави вселената такава, каквато е?

В същия момент масата оживя от светлина. Под стъклото заиграха сини точици и групи червени петънца. Данло разбра, че най-вероятно се генерират от течни кристали в масата.

— Що за компютър е това? — попита той.

— Изобщо не е компютър — отвърна Хануман. — Просто образна маса.

— И какво изобразява?

— Кукли — каза Хануман. — Не си ли виждал куклите?

— Чувал съм за… изкуствен живот — отвърна Данло. — Това са информационни структури, нали? Твърди се, че компютрите могат да съживяват информацията.

— В известен смисъл информацията наистина е живот — потвърди Хануман. — И компютърът е вселената, която обитава.

— Кой компютър?

— Този компютър — каза Хануман.

Той вдигна черната сфера към светлината на огъня и я погледна като астроном, взиращ се в самото сърце на вселената. После обясни, че сферата е специален вид компютър, който произвеждали сетиците. Представлявал четирийсетина кубични сантиметра кристални неврологици като онези, които се използвали за създаването на огнени камъни. Също като всеки качествен огнен камък, той генерирал безкрайно плътно информационно поле. Хануман го наричаше „универсален компютър“ и каза на Данло, че поддържал цели информационни екологии от живот.

— Масата може да представи този живот — рече той. — Да ти покажа ли изображение на онова, което става в този компютър?

Сега повърхността на масичката бе само гладка плоскост блестяща от точици светлина. Те бяха милиони, появяваха се и изчезваха във виелица от цветове: тъмночервено, сапфирено, лилаво и зелено. И пурпурно, розово, огненочервено, тъмносиньо, морскосиньо и стотици други багри. Всяка точица представляваше определена информационна конфигурация, съхранявана в универсалния компютър. Светлинките — или по-скоро информацията, която представляваха — бяха като изкуствени атоми, всеки програмиран с уникални свойства. Тези фундаментални информационни структури съществуваха в кибернетичното пространство, което сетиците наричат „алам ал-митрал“. Това е пространство, в което образите са действителни, а пространството е по средата между реалния свят и платоническия свят на идеали. На Старата Земя, хиляда години преди първите компютри, Авицени Мъдрия предположил област на съществувание по средата между материя и дух. Сетиците хилядолетия наред бяха прилагали изобретателността си, за да създадат такава област, и кибершаманите твърдяха, че са успели. Мнозина кибершамани притежаваха черни сфери като тази на Хануман. Мнозина кибершамани бяха създали и програмирали свои собствени, уникални информационни атоми, за да развият живот, състоящ се от чиста информация.

— Това е десетата вселена, която разработих — поясни Хануман. — Това е най-прекрасното, най-поразително нещо, с което съм се занимавал — да сътворявам вселени.

Всъщност той не беше сътворил своята вселена като завършен продукт, както човек би могъл да извае диамантен къс или да изтъче гоблен. По-скоро бе сътворил информационните атоми и правилата, по които те да взаимодействат със средата си и помежду си. Не беше направил нищо повече. Други специалисти, разбира се, експериментираха с изкуствения живот по други начини. Някои еколози обичаха да оформят вселените си в процес на еволюиране, постоянно прибавяха нови програми и коригираха различни видове информационен живот. Но кибершаманите мразеха тази лична намеса, смятаха, че не е изящна и че й липсва дълбочина. В тази своя десета вселена Хануман беше сътворил точно сто осемдесет и седем информационни конфигурации и бе програмирал двайсет и три закона, определящи начините, по които те могат да се съчетават. Беше го направил преди пет часа. И после бе оставил универсалния си компютър включен. Докато притискаше черната сфера до челото си и си мислеше какво става вътре, тя продължаваше да работи.

— Но защо е тази игра? — попита Данло. — Защо си играеш… сега?

— Мислиш ли, че това е игра?

— Правиш модели на вселената, нали? Модели на различни вселени… които могат да разкрият свои собствени възможности.

— Вече познавам тази вселена, Данло.

— Но еволюцията…

— Единствената еволюция, която вече е от значение — прекъсна го Хануман, — е онази, която можем да контролираме.

— Като например еволюцията на куклите ли?

— Разбира се — потвърди приятелят му. — Да ти покажа ли тяхната еволюция?

— Да.

Данло сключи ръце зад гърба си и се загледа в масата. Сега облакът от пъстри светлинки не изглеждаше толкова хаотичен. На различни места под прозрачната повърхност, със скорост, почти непозволяваща на окото да ги следи, точиците яркочервена светлина започнаха да се вихрят около зелените и в тъмночервените избухнаха светлосини. По този начин сто осемдесет и седемте цвята се комбинираха и оформиха хиляди различни видове информационни молекули, а после още хиляди хиляди. Стъклената повърхност искреше от ярки нови конфигурации информация, почти геометрични в съвършенството си. Конфигурациите вибрираха, организираха се и се въртяха една около друга, докато се съчетаваха, за да образуват още по-сложни конфигурации, или се поглъщаха една друга и растяха, а понякога се унищожаваха в дъжд от златна и лилава светлина. И после от тази светлина се раждаха нови информационни молекули, които нарастваха и оформяха нови конфигурации толкова бързо, че Данло не смееше да мига, за да не пропусне гледката на всепоглъщащата конфигурация, която започваше да се оформя.

— Лошиша шона — прошепна той. — Тези светлинки са красиви.

Светлинките наистина бяха красиви, красиви с еволюиращия порядък, който се появяваше от хаоса. Никой не би могъл да предвиди какъв ще е той. Дори на теория не бе възможно да се предскаже какви форми могат да се развият в алам ал-митрал пространството на Ханумановия компютър.

— Тази програма работи от пет часа. Молекулите, които виждаш, са еволюирали в първите пет наносекунди.

— Тогава сегашното състояние на програмата далеч надхвърля това, така ли?

— Да, далеч го надхвърля.

— Колко време ще оставиш програмата да работи? Каква кукла… се опитваш да създадеш?

— Създал съм девет други вселени — отвърна Хануман, — но никога не съм ги оставял да работят до крайното им състояние. Не е изящно да търсиш някакво решение на живота или някаква крайна, съвършена форма на живот.

— Разбирам — каза Данло и се зачуди дали Хануман признава истината пред самия себе си.

— Всъщност красива е динамиката на изкуствения живот — продължи приятелят му. — Да създадеш информационните атоми и универсалните закони толкова съвършено, че всичко във вселената да е без недостатък или намек за грозота. Никога не съм понасял грозотата.

Данло гледаше как информационните молекули се съчетават в дълги вериги, а самите вериги се свързват в блестящи мембрани. След известно време тези мембрани пораснаха и се навиха на топчици, които приличаха на органични клетки. Само че не се състояха от протеин, мазнини или РНК, а бяха само светлина или информация, кодирана в светлина. Всяка информационна клетка представляваше мъничък скъпоценен камък, сияещ с десет милиона точици светлина. Той гледаше как клетките са събират в куп, който вибрираше с удивителен блясък от багри, после се обърна и видя, че Хануман също ги наблюдава.

— Красотата е в това — каза Данло, — че творецът може да се удиви от собствените си творения.

Огънят в камината гаснеше. Хануман показа на Данло как творенията му са еволюирали в кукли. За да обобщи накратко петте часа еволюция, той включи образната маса на бързи обороти. Данло видя как клетките се скупчват, обменят блестящи късчета информация и се съчетават в нови форми; видя еволюцията на прости информационни организми, които Хануман на шега нарече инфузории. От тези сияещи комбинации информация еволюираха нови царства от изкуствен живот. Хануман го беше класифицирал в типове и в съвсем нови класове и категории, които никога не бяха съществували в никое кибернетично пространство. Повърхността на масата, малка квадратна плоскост от блестящи геометрични мотиви и искрящо стъкло, можеше да представи само съвсем малка част от тази еволюция. Въпреки това изображението бе въртоп от цветове, които избухваха и се преобразяваха в десетки хиляди видове изкуствен живот. Видовете непрекъснато мутираха и се превръщаха в нови видове. Понякога оставаха стабилни за миг-два и изпълваха цели участъци от масата с еднообразен живот, който Хануман наричаше „синусия“. Но винаги имаше движение, мутация и информационен обмен, винаги имаше нови форми и агресивно разкъсани информационни порядъци. Върволици от екологични общности се редуваха толкова бързо, че Данло почти не можеше да различава конфигурациите им. Те постоянно ставаха все по-сложни и по-красиви. Последната, еволюирала в универсалния компютър само преди час, беше изпълнена с прекрасни форми, които изглеждаха като от сребърна светлина. По начина, по който се групираха и без предупреждение променяха посоката си, те много приличаха на ято риби. Понякога се бутаха една в друга в борба за жизнено пространство или вибрираха и пращаха вълни от информационни молекули и тогава невероятно напомняха на стадо ревящи сребърни тюлени. Хануман ги наричаше кукли и каза, че скоро щели станат също толкова разумни, колкото човешките същества.

— Сам ще се убедиш — рече той, — че те имат сложна социална организация. Строят си нещо като градове — могат да се нарекат „информационни аркологии“. По-важно е, че си правят оръжия и воюват. Какъв по-зловещ признак за разум бихме могли да желаем?

Без да откъсва очи от масата, Данло попита:

— Но какво означава… да наричаме тези кукли „разумни“? Те са просто информационни конфигурации, управлявани от програми. Всеки информационен бит… не може да избира начина си на взаимодействие с другите. Всяка клетка и група от клетки. И всеки организъм е изграден от тези информационни битове, нали така? Всеки организъм, всяка кукла, всичко, което правят — всичко е определено от програмите, които ти си заложил. Как е възможно да имат воля? Или ум? Как е възможно тези създания наистина да са живи?

— Задаваш очевидни въпроси — каза Хануман. — По-важният въпрос е как така ние като че ли съзнаваме нашата воля? Защо ние като че ли сме живи?

— Но, Хану… ние наистина сме живи.

— Нима?

— Да!

— Не сме ли създадени от атоми? Късчета въглерод и кислород, комбинирани според универсалните закони? Тези закони не са ли програмирани в самата тъкан на нашата вселена? И ако е така, ако всеки неутрон в твоя мозък гори единствено според законите на химията, защо трябва да смяташ, че изобщо имаш някаква воля?

— Но нашата воля — възрази Данло, — нашето съзнание не може да се редуцира… до функционирането на неутрони. Умът не може да се разбере като се редуцира до материя — до взаимодействията на все по-малки частици материя. Няма най-малка частица материя. Ако материята може да се редуцира до безкрай, тя изобщо не може да се редуцира. Поне не по начин, който да е в състояние да обясни съзнанието. Хануман погледна черната сфера в ръцете си и попита:

— А какво е съзнание, Данло?

Данло помълча малко, после отвърна:

— Съзнанието не е „какво“. То не е нещо. Съзнанието е. То е просто такова, каквото е, нищо повече.

— А какво е материя?

Високо над Данло, в ъгъла между тавана и стената имаше паяжина. На светлината на огъня тя лъщеше като злато и той се зачуди как обикновеният паяк знае да тъче толкова прекрасно нещо. И тогава отново преживя част от великото си спомняне. Гледаше паяжината и в него пламтеше отблясъкът на древните еди: „Материята е памет“. Материята, той знаеше, не представляваше частици от още по-малки, безжизнени частици, а поток от нещо, за което можеше да мисли само като за мисловна тъкан. „Материята е ум“ — спомни си Данло и го каза на Хануман, докато гледаше нагоре към прекрасната паяжина.

— А какво е ум? — попита приятелят му. — Спорът ни отново започва да зацикля.

Данло се усмихна.

— А как иначе? Съзерцанието на съзнанието не е ли… като змия, захапала собствената си опашка?

Започнаха да обсъждат сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието. Тази редукция предполага, че човешкият ум подлежи на обяснение с помощта на невроанализ, а невроанализът — с помощта на мозъчна химия. А мозъчната химия се свежда до обикновена химия, която на свой ред може да се редуцира до чиста квантова механика. Хилядолетия наред квантовата механика беше представлявала точно описание на взаимодействията между най-малките частици наблюдаема материя, но никога не бе давала обяснение на това как — и защо — са се появили тези частици. До ден днешен някои механици продължават да се опитват да обяснят материята от гледна точка на самата нея, но повечето са се отказали от тези усилия като безнадеждни. (Механиците в Никогея, разбира се, бяха редуцирали цялата физика до чиста математика.) Именно сетиците по времето на Джонат Чу предложили радикалната идея за обяснение на материята от гледна точка на съзнанието, а не на съзнанието като вторично свойство на по-високо организираните форми материя. Според господаря Чу чистото съзнание представлявало самата тъкан на действителността и лежало в основата на цялата материя, цялата енергия, цялото пространствовреме. Винаги било в движение и в същото време в неподвижност, безформено и вечно като вода и все пак съдържащо възможности за всички неща. Господарят Чу създал физика на съзнанието, опитал се математически да обясни как чистото съзнание се разчленява във всички частици и елементи на вселената. В крайна сметка злощастно известната вълнова теория на Чу се оказала неадекватна и непоследователна, но Джонат Чу почти успял да затвори кръга на редуцирането на човешкото съзнание в чисто, универсално съзнание, което е единствено самото себе си и нищо повече.

— Мисля, че ти имаш своя теория за съзнанието — каза Данло.

— Всеки сетик си има теория.

— Да, но чух, че си усъвършенствал вълновата теория… като част от дипломната си работа.

— Кой ти каза?

Данло сви рамене и отвърна:

— Аз имам много приятели, Хану. Те не могат да не говорят за онова, което правиш.

— И какво съм направил? — попита Хануман. — Просто се отказах от тази идея за съзнанието. Какво можем да кажем за чистото съзнание? То не е това, не е онова, движи се, не се движи, то е неопределимо, неизмеримо, парадоксално. В известен смисъл дори не може да се каже, че съществува.

— Но ти съществуваш. Ние съществуваме. Ние съзнаваме… че съществуваме.

— Може би.

— Всичко е там, в древните еди, Единственият спомен… който е един и същ във всеки от нас. Начинът, по който съзнанието става…

— Знаеш, че аз имам друг спомен от древните еди.

— Но на по-дълбоко равнище, където изчезват всички различия, където споменът е универсален…

— Всеки от нас създава своя собствена вселена, Данло. Данло докосна перото в косата си, после погледна към черната сфера в ръцете на Хануман.

— Мисля, че прекалено обичаш своята вселена.

— А защо повече да обичам този свят? Тази осезаемост от камък и материя, стремяща се към унищожение? Цялата грозота на свят, който загнива и се разлага или се разпада на части? Не, не мога да го обичам. В него има толкова много болка. Дори злоба. Виждал си децата на хибакушите — как живеят. Как умират. Казваш, че болката е осъзнаване на живота. Но не е така — болката се подиграва с живота. Животът в тази грозна плът, в която сме заключени, е само страдание и мъчение. Изгаряне безкрай. И какво гори? Ние ли горим? Какво всъщност сме ние? Ние сме чистият пламък и пламъкът гори, вярно е, но не изгаря себе си. В плътта ми гори пламък — може да се нарече система, програма или душа, няма значение. Аз не съм материя. Не мога да изразя колко мразя всякаква връзка с тази порочна розова тъкан, която никога не престава да гори! — Той се ощипа по ръката и дръпна кожата си. — Как да обичам тези обикновени елементи от кръв и кост, които държат затворена истинската ми същност? Казваш, че материята е ум, но не — материята е нещастие. Материята е променливост и разпадане. Докато сме обвързани с материя, ние се разлагаме атом по атом или бързо се разболяваме, но накрая всички загиваме. И тогава има само смърт и край. Унищожение. Споменът за всяко прекрасно чувство, което сме изпитали, или за приятелите, които сме обичали — всичко се изличава. И тъкмо затова трябва да открия начин да освободя огъня от плътта си. И желанието да избягаш е чисто човешко. Всички ние се стремим към това.

Данло наведе глава — беше си спомнил за болестта, отнесла цялото девакско племе. После докосна белега над окото си и каза:

— Наистина, всеки иска да избегне страданието. Но, Хану, твоят свят от кукли, тази твоя нова страст… това е бягство от материалната действителност. Спомнянето е бягство в материалната действителност.

— Не виждам разликата.

— Но това е основната разлика в света. Това е разликата между онова, което е действително… и онова, което не е.

— Трябва ли един сетик да слуша пилот да описва природата на действителността? — попита студено Хануман.

— Нямах такова намерение — отвърна Данло. После почука по стъклената повърхност на масата, сияеща от светлината на Ханумановите кукли. — Исках само да разгранича реалния живот… от симулацията на живот.

— Ха! Един пилот да прави подобно разграничение!

— Животът не може да се състои… от информационни битове.

— Бъркаш — каза Хануман. — Информацията е най-реалното нещо. Същността на всичко е чиста информация.

И Хауман разказа на Данло част от приноса си към сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието. Призна, че не знае нищо за съзнанието, но знае почти всичко за ума. Целият ум, каза той (а и цялата материя), можел да се разглежда като точно подреждане на информация. Това особено се отнасяло за живота, за логичната форма, лежаща в основата на целия живот. Хануман твърдеше, че логичната форма на всяко живо нещо можела да се отдели от елементите на материалната действителност. Животът, каза той, човешкото себеусещане и съществуване като надарени с ум същества, можел да съществува само в тази логична форма, а не в материята. Човешките умове не били нищо друго освен системи, които можели да се кодират като програми и следователно да се съхраняват в кибернетичните пространства на компютър.

Внезапното завръщане на Хануман към философията на кибернетичния гностицизъм — вярването, че материята е зло и че умът или душата могат да се избавят от плътта и завинаги да се спасят в някакъв кибернетичен рай — удиви и смути Данло. От момента, в който бяха тръгнали за празненството на Бардо, той си беше мислил, че отчасти разбира влечението на Хануман към рингесизма: това си бе чиста ерес срещу фундаменталните доктрини на Кибернетичната универсална църква. Хануман обичаше да се прави на еретик, също както обичаше да играе шах. Обожаваше да се подиграва на лицемерието на църквата, в която се беше родил. Мразеше всичко в едеизма, особено лесните машинни екстази, които бяха възнаграждението на архитекта за пречистването на негативните програми от мозъка. Мразеше тази покварена стара религия и затова имаше намерение да изиграе ролята на пророк на новата вяра. И сега стоеше пред него, стискаше в ръце прецизно изградената топка от неврологици, гледаше го с отсъстващ поглед и собствените му думи сякаш натрапчиво го преследваха. Данло се чудеше дали Хануман наистина вярва, че умът може да се кодира като компютърна програма. Не искаше да си мисли, че приятелят му може да е неискрен, макар да се смая от мрака, който лъхаше от думите му. Можеше да види само бледата сянка на онова, което щеше да е очевидно за историците хиляда години по-късно: че геният на Хануман като човек и сетик щеше да внесе в рингесизма кибернетичния гностицизъм и екстатичното използване на компютъра и така щеше да предизвика появата на експлозивна и универсална религия.

Докато гледаше красивите кукли, сътворени от Хануман, Данло прокарваше пръст по перото в косата си. Освен стържещия звук от дращенето на нокътя му, в стаята беше съвсем тихо. Накрая той се приближи до Хануман и му каза:

— С годините ставаш все по-жесток. Към себе си.

— Може би — отвърна Хануман. — Макар че ако е вярно, от твоя страна е жестоко да ми го напомняш.

— Аз… извинявай — каза Данло и сведе засрамено глава.

— Даже да съм жесток, не съм по-жесток от този грозен свят, в който съм роден.

— Светът си е свят. Вселената…

— Вселената върви към унищожение — прекъсна го Хануман. — Ако искаш да си представиш бъдещето на вселената, помисли си за Вилда. Десет хиляди светлинни години унищожени звезди и мъртви планети. Прах, гнилоч. Мисли за това, когато нощем поглеждаш през прозореца.

Данло притисна пръсти към челото си, после каза:

— Хану, никога ли не си стоял на океанския бряг точно преди да изгреят луните? Когато светът е само лед и звездна светлина? Защо всичко е толкова красиво?

— Наистина ли е красиво? Колко пъти съм те чувал да осъждаш този свят като шайда?

— Вярно е, светът е пълен с шайда.

— Тогава защо толкова сляпо се опитваш да го потвърдиш?

— Мислиш, че съм сляп… за света ли?

— Твоят стремеж да станеш асаря е стремеж на слепец.

— Но трябва да има начин да стигнеш отвъд шайдата. Да живееш, даже животът да е смъртоносен.

— Да живееш ли? — извика Хануман. — Това ли наричаш живот?

— Това е единственият живот, който някога ще имаме.

— Философия на слепец.

— Това е единственият живот, който бихме могли да имаме — каза Данло. — От всичките трилиони пъти, когато вселената е давала живот на живите неща, ти би могъл да се родиш… само тогава, когато си бил роден.

— Но защо човек изобщо трябва да се ражда?

— Не зная — отвърна Данло. — Но въпреки шайдата има нещо прекрасно в начина, по който вселената…

— Не, нашата вселена е порочна — прекъсна го Хануман и разтри зачервените си очи. — Ужасно и безнадеждно порочна. Накъдето и да погледнем: болест, заблуда, отчаяние. Навсякъде, всички елементи на това творение, неизменните закони на природата. Кой е създал тези елементи? Кой е написал тези закони? Бог ли? Тъпо е да вярваме в Бог, още по-тъпо е да пренебрегваме законите му. Ако изобщо е имало Бог, той трябва да е бил пиян, когато е създавал тази мерзост. Не, аз съм прекалено мек. Хайде да погледнем вселената такава, каквато е. Каква е тази безкрайна звездна машина, която ни натиска, докато кръвта ни изтече и умрем? Тя не е нищо друго освен компютър, направен от обикновена материя, програмирана според универсалните закони. Вселената изчислява последствията от тези закони. Защо? За да можем цял живот да се чудим ли? Не, не, не. Вселената е била програмирана да стигне до отговора на някакъв велик въпрос. Програмистът трябва да е получил отговора. Какъв въпрос, питаш се ти. Това е тъп въпрос, наистина, жесток въпрос, зададен по-скоро от математик или търговец: колко? Това е единственият въпрос, който задава вселената, и с всеки следващ път, когато дете умре от радиационни изгаряния или мъж остарее толкова, че забрави името и лицето на жена си, вселената все повече се приближава до отговора. Колко, Данло? Колко страдание и грозота може да понесе човек преди да полудее? Преди да се хвърли сред тълпите пред „Хофгартен“ със скърцащи зъби, от които капе пяна, с лазер или нож? Колко безумие може да понесе цивилизацията преди да започне да взривява звездите? Бог иска да знае. Не се заблуждавай, Бог е абсолютно жесток и тази вселена, която е създал, е ад. Бог иска да знае колко време можем да понасяме този ад, защото адският огън, който поглъща самия него, е безкраен, непоносим и никога не угасва. Бог измъчва творенията на собствената си ръка с надеждата, че ще се присъединим към него в страданието и така ще облекчим самотата на болката му.

Данло гледаше слънчогледите. После вдигна поглед към Хануман и каза:

— И затова ли седиш сам в тази стая и си играеш с кукли? Защо, Хану?

Хануман прехвърляше безспирно черната сфера от ръка в ръка.

— Ако можех да направя достатъчно голям компютър, ако можех да напиша достатъчно фини и изящни програми, смятам, че щеше да е възможно да еволюирам съвършен метаживот. Живот без война, без смърт, без горчивина, страдание и дори болка.

— Наистина ли? Вярваш ли, че това наистина е възможно?

Хануман се усмихна и тихо отвърна:

— Трябва да е.

Каза го с такава искреност и рядка откровеност, че Данло не можеше да понесе да го гледа. Заболя го главата, очите го засмъдяха, просто не бе в състояние да понесе ужасната надежда, изписана на лицето на приятеля му. И затова извърна поглед към дънерите, които тлееха в камината. След доста време попита:

— Ами ти?

— Това не трябва да те безпокои.

— Даже да постигнеш… каквото искаш да постигнеш, какво ще стане с теб? Огънят, светлината — тя пак ще е там, нали?

— Може би.

— Но, Хану, има начин да угасиш огъня.

— Ти не разбираш.

— В спомнянията…

— Не, не.

— Благословената кала… е като океан, който ще угаси огъня.

— О, Данло — не, не, не, не.

— Единственият спомен — ние само сме започнали да го съзираме.

— В много отношения ти все още си сляп.

Думите на Хануман излъчваха горчивина и нещо повече. Данло се почувства така, сякаш змия е изплюла отровата си в очите му, и вдигна ръка към челото си.

— Може би е така — отвърна Данло. — Но приятелят не трябва да го казва на приятеля си, не и по този начин.

— Приятелят не трябва и да бута приятеля си в океана.

— Дори и да полудява от огъня ли?

Хануман рязко обърна глава към него и каза:

— Споровете ни винаги зациклят, нали? Сега ме остави сам. Върни се при своята уличница. Върви да пиеш своята кала и да плуваш в своето единение и в своите спомени — не ме е грижа.

От деня, в който едва не се убиха в горещия басейн в Дома на опасностите, помежду им никога не бе имало такава враждебност. Данло погледна Хануман и единственото което му дойде наум да каже, беше:

— Ще присъстваш ли на други сбирки?

Хануман безмълвно отвърна на погледа му, сякаш питаше: „А ти?“.

— Значи не се интересуваш от Пътя? — каза Данло. Помисли си, че Хануман няма да отговори и на този въпрос, но след няколко мига на размисъл той каза:

— О, не, дотук беше интересът ми към Пътя на Рингес. Може би друг път ще поговорим за това. Но не сега. Моля те, остави ме сам — повече не мога да говоря.

След продължително и неловко мълчание Данло се сбогува. Беше прекалено натъжен, за да предположи, че двамата тясно ще се обвържат с Пътя на Рингес, при това скоро.