Серия
Реквием за Хомо сапиенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken God, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Глава 8
Доктрината на Ахимса

В мъдрост живеят онези, които виждат себе си във всичко и всичко в себе си.

Бхагавадгита

През несигурните им първи дни като послушници Данло и Хануман станаха най-добрите приятели. И както правят приятелите, Данло затвори очи за най-лошите от недостатъците на Хануман и ценеше онези редки качества, които го отличаваха от другите послушници: предпазливост, могъща воля и вярност. Щом прие Данло за приятел, Хануман, от своя страна, се оказа удивително верен. По слънчевите плъзги на „Боря“, в общежитията или на площад „Лави“, където всички се събираха след закуска, той защитаваше Данло от другите послушници. С чар, остроумие и тънки заплахи (след като станаха свидетели на свирепостта му в банята, никой нямаше желание да го предизвиква) той успя да накара другите колебливо да приемат Данло. Помогна му това, че не беше трудно да го харесат и че Данло обичаше да се смее сам на себе си, даже когато другите отбелязваха странностите му. Наистина, с много от навиците си и с ежедневните си молитви Данло даваше основание за смях. Всяка сутрин той ставаше със слънцето, излизаше на студения въздух и се покланяше в четирите посоки на света. И всяка вечер, точно преди да угасят студените огнени глобуси, той ниско се навеждаше и сумтеше, докато обръщаше леглото си перпендикулярно на това на Хануман. Правеше го, за да спи с глава на север. Другите момчета спяха към прозорците, ориентирани от запад на изток, и Данло знаеше (или вярваше), че това положение може да доведе до заболявания на кръвта, запек или дори лудост. Тъй като също вярваше, че е вредно да задържаш вода, винаги, когато имаше нужда, държеше незабавно да се изпикае на юг, независимо дали мястото е подходящо. Веднъж един от майсторите хоролози го завари да пробива жълти дупки в червения лед на плъзгата зад колегията на господарите и репутацията му на странно момче се затвърди. Тя придоби почти легендарни размери, когато един ден преди вечеря той забрави даденото пред самия себе си обещание и изяде ларвите на пеперуда седефка. Лесно можеше да допусне тази грешка: след дългия ден на обучение за използване на компютрите в библиотеката, Данло разговаряше с Мадава ли Шинг и още няколко послушници пред тази най-голяма от всички останали сгради. Беше уморен и гладен, затова, без да помисли, обели кората на едно от каменните дървета и намери три тлъсти ларви, всяка дебела колкото палеца му. По навик той измъкна тези деликатеси от дупките им и ги пъхна в устата си преди да осъзнае, че се е заклел никога да не убива друго живо същество. Но тъй като вече ги бе убил със зъбите си и щеше да е жалко да хвърли на вятъра хубавото месо, Данло ги глътна. Като момче хиляди пъти беше ял ларви от седефки. Имаха прекрасен вкус — сочни и сладки, точно каквито трябваше да са.

— Ядеш червеи? — попита го Мадава. Малкото му лице се сгърчи от отвращение и ужас. И от страхопочитание — бе поразен, че Данло може да яде живо месо. Той произхождаше от един от изкуствените светове на Енола Луз, където единствените живи същества са хората и бактериите, култивирани за храна, и не можеше да види разликата между насекомо и червей.

— Не — възрази Данло. — Искам да кажа, да, но преди да науча колко ужасно е да убиваш. Днес обаче бях толкова гладен, че забравих. Аз… забравих. — И после сниши глас, за да прошепне молитва за душите на ларвите. — Лилиджи, ми алашария ла шантих.

Но Мадава не разбра и за ужас на всички присъстващи възкликна:

— Данло Дивия яде червеи!

По ирония на съдбата това донесе на Данло репутацията на човек на мира. Той беше принуден да признае на Мадава — и другите момчета — онова, което до този момент пазеше в тайна: че е положил обет за ахимса. Мнозина, разбира се, знаеха за фравашите и техните доктрини. Шерборн от Тъмнолуния веднага го попита дали е бил ученик на фраваши. Данло, който не обичаше да лъже, не можеше директно да отговори на въпроса. Вместо това разказа за природата на вярванията и системите от вярвания като цяло. Макар да призна, че е възприел някои от основните фравашки представи, той обясни, че ахимса не е просто доктрина, а по-скоро схващане за вселената, интерпретирано и формулирано като вярване.

— Тъкмо това схващане е от значение — каза Данло. — Взаимосвързаността на всички неща. Ахимса е виждането на тази връзка. Но понякога… човек забравя да гледа.

Скоро след това съобщиха на всички нови послушници на кого ще слугуват на шейсет и петия ден, ужасният Ден на покорството. Както се опасяваше Данло, на него се падна „удоволствието“ да слугува на Педар Сади Санат. Говореше се, че Педар е приятел с главния послушник, който обикновено определял тези неща — и че сигурно го е убедил, че е най-подходящ да научи Данло на идеалите на послушание и покорство. За всеобща изненада обаче Хануман трябваше да слугува на самия майстор на послушниците Бардо Справедливия. Това не беше безпрецедентен случай, но не бе и нещо нормално: новаците най-често слугуваха на по-големите послушници, също както второ– и третокурсниците слугуваха на калфите, а висшите послушници се грижеха за майсторите. Мнозина от висшите послушници избягваха тежкото задължение, като доброволно работеха в кафенетата и баровете из Града, но поради възрастта си, Данло и Хануман все още нямаха такава възможност. Хануман бе чул, че майстор Бардо не е лесен човек, и се чудеше защо му се е паднала такава чест. Той не знаеше — тогава, — че Бардо обича красивите момчета и нещо повече, че майсторът изпитва чувство на вина след като едва не беше предизвикал смъртта на Хануман на площад „Лави“, поради което се опитва да го предпазва от висши послушници като Педар. Отначало Данло се безпокоеше за слугуването на Хануман при майстор Бардо. Той изобщо не можеше да понася цялата система на покорство. Каквото и да говореше, Хануман не можеше да притъпи тази омраза. Когато момчето иронично отбеляза, че всички общества са основани на реципрочност, на размяна на задължения, информация и услуги, Данло отвърна:

— Майката кърми детето си и бащата трябва да носи кръвен чай на старите, беззъби дядовци, но мъжът не трябва да слугува на друг, който е цял и силен. Това е по-лошо от паразитирането — това е шайда.

Докато броеше дните до Деня на покорството, Данло започна истинските си учебни занятия. По съвета на майстор Бардо той се зае да изучава универсален синтаксис и скоро откри, че няма никакво свободно време. Рано сутрин след закуска, когато приключеше с мисловните си упражнения, Данло вършеше най-тежката работа. Ходеше при символизатор, за да изучава триизмерните мисловни символи, наречени идеопласти. Късните сутрини прекарваше в учене наизуст — основните идеопласти бяха двайсет и три хиляди и трябваше да може да си представя формите, цвета и конфигурациите им. Би могъл да си впечата голяма част от тези знания, но след преживяванията си в дюкяна на Дрисана не се доверяваше на неестествения акт на впечатване, ако не на самите впечатници. Освен това този процес криеше опасности, не на последно място сред които бе изкушението да препълни мозъка си с прекалено много данни и факти. Наистина, жените и мъжете от Ордена презират и ученето наизуст, и впечатването повече, отколкото е необходимо; техният идеал е да постигнат определен репертоар от принципи преди да усвоят умелото използване на компютрите като спомагателен ум и памет. Затова Данло придобиваше този принципен репертоар по сложния начин, като си представяше безкрайни върволици идеопласти и с удивително темпо запечатваше красивите символи в мозъка си. След тази изтощителна умствена работа идваше кратък обед с плодове, хляб и варива. По-голямата част от следобеда, докато станеше време за хокий или фигурно пързаляне в Ледения купол, той отново прекарваше в занимания с универсалния синтаксис, учеше теориите на изобразяване, формализиране, моделиране и техните приложения. Чак вечерта имаше време да поговори и да се посмее с другите момчета, да поиграе шах с Хануман или да лежи по гръб върху грубите бели одеяла на леглото си и да свири на шакухачи.

Освен универсалния синтаксис, разбира се, послушниците трябва да посещават различни курсове: история на Ордена, етикет на Ордена, математика, естествени науки, история, пързаляне, йога, езици, библиотечни изкуства и фравашки мисловни упражнения. И сетическите изкуства: халниране, задзен, медитация, фуга и интерфейс с кибернетичните пространства. Към края на образованието си в „Боря“ послушникът също изучава основите на по-важните дисциплини като провиждане, запаметяване, механика и есхатология. Те се изучават сериозно и никога по повече от две едновременно. В тези граници послушниците са свободни сами да структурират обучението си. Всъщност се предполага, че би трябвало да следват дървото на познанието по многобройните му разклонения и да избират за специални занимания най-привлекателните изкуства и дисциплини. Изборът на послушника е мерило за интелекта му — и за неговия ших. Макар че всеки послушник има много наставници, които му предлагат съветите и мъдростта си, в крайна сметка единствено той носи отговорност за своето образование. В края на послушничеството, когато го подлагат на изпит, за да го приемат в някой от колежите, той сам трябва да си понесе срама, ако не успее да стане калфа и бъде изключен от Ордена.

Първият наставник на Данло беше уважаваният майстор Джонат Хаас, много възрастен мъж с покрито с брадавици лице и огромен ум и страст към раздаване на интелектуални дарове на любимите си ученици. Майстор Джонат бе класически холист от школата, която беше усвоила Старата наука, и подобно на мнозина от колегите си академици, обичаше теорията и абстракцията. Той с наслада съставяше модели на вселената и представяше невероятно сложните процеси на космоса със символите на универсалния синтаксис. В такива формални системи, твърдеше майстор Джонат, имало огромна сила: силата на обобщението и откриването на универсални модели и метафори. Веднъж, на петдесет и първия ден от лъжезимата, на чаша кафе с канела, което поднесе на Данло в малкия си апартамент до Академията, той изнесе една от многобройните си лекции.

— И така, ти навярно смяташ холизма за формално изследване на взаимосвързаността — това интересува ли те, млади Данло? Помислих си, че може би те интересува. Връзки: какво друго е езикът, освен изразяване на връзки? На отношения? На метафори? Аз седя на този стол. Слънцето облива като злато това особено перо, което носиш в косата си. Не е възможно едно върху друго да се картират две координатни пространства от различни измерения по едно– и бинепрекъснат начин. Картиране! Пространства! Измерения! Начин! Какво друго са математическите определения, освен метафори? Торисонови пространства, фиксиране, насоченост и точки — всичко това са метафори. Ето какво е математиката: система от кристализирани, съвършени метафори. И това още повече се отнася за универсалния синтаксис. Какво друго е универсалният синтаксис, освен обобщаване на математиката под формата на наистина универсален език? С помощта на математиката можем да представим изкривяванията на разнородността или да моделираме хаотичността на облака. С универсалния синтаксис можем да свържем един шахматен дебют например с използването на цвета при скутарската телесна промяна и с конфигурацията на свръхновите във Вилда. Всички възможни отношения. Всички връзки. Колкото подобри модели строим, толкова повече връзки се разкриват. Как иначе освен с холизма наистина можем да видим сводестите модели на вселената?

Скоро Данло откри, че в тази господстваща интелектуална система на Цивилизованите светове се крие невероятна красота. Макар никога да не забравяше предупреждението на Стария отец, че холизмът е по-примамлив от всички останали светогледи и системи тъкмо защото е най-универсален, той поглъщаше уроците на майстор Джонат с изключителна жажда за знание, която радваше стареца. Всяка сутрин в уреченото време Данло отиваше в апартамента на майстора и двамата заедно изучаваха шедьоврите на най-великите холисти като Морая Еде и Ли Тао Сирлот. Всяка сутрин майстор Джонат му представяше различните упражнения, проблеми и съчинения, които са скелетът на холисткото изкуство.

Майстор Джонат, който постоянно се озадачаваше и се отнасяше с подозрителност към перото от снежен бухал в опашката на Данло, неизбежно откри връзката му с алалойската тотемна система. Той като че ли знаеше почти всичко за нея, както и за още много други неща. Като упражнение — демонстрация на безкрайната гъвкавост на холизма — майсторът предложи на Данло да се заемат с формално представяне на алалойската система. Той винаги с гордост доказваше, че холизмът е в състояние да обхване абсолютно всички системи — дори толкова странна, като тази на първобитните хора, които мажеха новородените бебета с менструална кръв поради вярването, че това даващо живот вещество е пропито със Световния дух по същия начин, по който магнитът е заобиколен с магнитно поле. И така, над безброй чаши кафе със сладка сметана те заедно кодираха двата класа животни, трите аспекта на аз-а, четирите елемента на света — кръв, огън, лед и вятър — със символите на универсалния синтаксис. (По-късно майстор Джонат предложи да изберат кватернион, често използван за кодиране на четирите бои на японските карти таро и четирите вериги на човешкия мозък — както и на четирите скутарски пола, и четирите части на Последната симфония на Бетовен.) Данло харесваше тази трудна работа и често му се искаше да е в състояние да спре времето за година, за да усъвършенства необезпокоявано тънкостите на холизма.

Но времето — в кулите и апартаментите на Академията, в студените императиви на цивилизацията — се движи само в една посока и е трудно да го спреш. Шейсет и петият ден на лъжезимата, Денят на покорството, неизбежно настъпи и Данло беше принуден да остави играта си с абстракциите и символите. След закуска всички нови послушници в „Боря“ чакаха в спалните си помещения, като разменяха нервни реплики и съмнения. Данло бе първото момче от Дома на опасностите, повикано на първия етаж, където висшите послушници се бяха строили пред леглата си. Когато влезе в стаята, всички се поклониха. Педар пристъпи напред, подаде му метла и каза:

— Е, това е леденото момче — добре дошъл в Дома на опасностите!

Педар Сади Санат стоеше със зачервени очи и ядно чоплеше лицето си. Макар че Данло не знаеше, висшият послушник беше пристрастен към джук, долнокачествен наркотик, чието въздействие включва възпаление на очите и раздразнителност — както и кървене на венците, пъпки и дори халюцинации. Както всички останали, Педар го използваше само за да подсили интелекта си. Известно е, че през пубертета човешкият мозък отделя хормон, който разтваря всички неизползвани синапен, развити през детството. Това дава възможност на възрастните хора с техните възрастни, трудно променящи се мозъци, да се съсредоточават и да прилагат наученото по-рано — но на цената на загубата на гъвкавост и нови прозрения. Когато се смърка през ноздрите или се пие разтворен в течност, джукът спира отделянето на този хормон и стимулира развитието на нови синапси. Твърди се, че можел да направи умното момче още по-умно — и че като забавял прехода към зряла възраст, понякога можел да превърне глупака в гений. Мнозина се стремят към това чудо, въпреки че жертват общителността, здравето и дори разума си.

— Ще ми оправиш ли леглото, Диви Данло, безименно дете? — Педар разтърка очи и посочи на Данло смачканите си, изцапани с кръв чаршафи. — Можеш да ми сменяш завивките на всеки три дни.

Тази сутрин Данло наистина оправи леглото на Педар и на следващите сутрини носеше робите му на пране, метеше пода около леглото му и остреше кънките му с дълга блестяща диамантена пила. Най-трудното му задължение бе да бръсне главата на Педар. Всяка вечер изтичваше надолу по спиралното стълбище и отиваше в банята на първия етаж; всяка вечер се давеше в пара, докато умело прокарваше бръснача по черепа на Педар. Данло на няколко пъти си помисли колко е лесно да остави диамантеното острие да се плъзне надолу към гърлото му и да среже голямата артерия, която пулсираше там. Такива мисли обаче бяха по-отблъскващи, отколкото действителността на слугуването му. „Никога не убивай и не наранявай другиго, дори в мислите си“ — това беше духът на ахимса. И той яростно се опитваше да се справи с проблема си. Всъщност Данло не бе агресивен и затова всяка вечер по фравашки се мъчеше да превърне съзнанието си в огледало, което да отразява най-добрите части от душата на Педар. Той бръснеше главата му, докато не станеше лъскаво бяла. Не оставяше нито драскотина, която да издава невнимание или липса на добра воля. Данло имаше опит с режещите оръдия, но умението му с бръснача ядоса Педар. Висшите послушници обичат да тормозят новаците, но за тази цел трябваше да си намират извинения. В Дома на опасностите имаше традиция висшият послушник да изчака, докато го порежат при бръснене — а като се имаше предвид неумението на повечето момчета с варварските, отдавна остарели прави бръсначи, раните бяха неизбежни — преди да започне с тормоза си. Природното благородство на Данло и неговата категорична решеност да не мрази като че ли само дразнеха Педар. Очевидно той не искаше да вижда своите по-добри части, защото не гледаше Данло в очите и не отвръщаше на поклона му след края на бръсненето. Всъщност Педар се наслаждаваше на своята подлост. На някои хора това им харесва. Тъй като беше жесток, отмъстителен и сляп за собственото си изначално благородство, колкото и притъпено и сподавено да бе то, една вечер той нареди на Данло да извърши немислимото.

— Сега ще ми обръснеш брадата — каза Педар. — Ето, с този бръснач и внимавай да не ме порежеш.

— Искаш да обръсна твоето… лице ли, о, Прекрасни? Педар седеше на столче в банята на първия етаж. Неокосменото му тяло беше отпуснато, защото мразеше упражненията; кожата на гърдите му бе бледа от прекалено много смъркане на джук, зърната му бяха големи, увиснали и напомняха на резени суров черен дроб. Той посочи емайлираната мивка. От старите тръби постоянно течеше вода и навсякъде хвърчаха горещи сапунени пръски. Неколцина от приятелите на Педар бяха застанали наоколо в кръг и яките им голи тела не му позволяваха да избяга. Самият Данло бе по неофициална роба. Беше му ужасно горещо и се потеше под торбестата вълнена дреха.

— Искаш да ти обръсна лицето ли, о, Прекрасни? — повтори той.

— Уморих се от това обръщение. Вече ще ме наричаш „о, Уголемени“.

— Но, о, Уголемени — възрази Данло, — как мога да ти обръсна лицето, без да го докосвам?

— Е, диво момче, аз ще ти дам разрешение да ми докосваш лицето.

При тези думи приятелите му, които до този момент се подиграваха на Данло, замълчаха и изненадано се спогледаха.

Данло не искаше да бръсне лицето на Педар. Най-после беше научил, че на много от Цивилизованите светове да докоснеш нечие лице е най-ужасната обида. И макар че бе започнал да уважава цивилизованите обичаи, това не беше единствената причина, поради която не искаше да го докосва.

— Мога да те порежа — каза той.

И наистина, нямаше да е възможно да обръсне рядката брада на Педар, без да го пореже. Червената кожа на висшия послушник бе покрита с пъпки, струпеи и ранички. Сред белезите и драскотините се издигаха цели инфектирани вулкани. Нямаше част от лицето му (както и от врата, и гърба му), която да е чиста и по кожата му не можеше да се открие гладка повърхност, по която да се прокара бръсначът. И така, докато Педар изпъваше брадичка нагоре и лукаво гледаше към приятелите си, Данло се опитваше да го бръсне около пъпките. Използваше самия връх на бръснача, за да отрязва меките косъмчета почти едно по едно, работеше усърдно като алалойски мъж, който прави фигурка от слонова кост, но накрая пръстите му се умориха и разтрепериха и бръсначът неволно му се изплъзна. Острието разряза една огромна червена пъпка на гърлото на Педар. От нея изригна кръв и гной, гъста като жълта сметана и потече по шията му. Педар рязко се дръпна и Данло отново го поряза, този път оставяйки дълга резка по гръкляна му. Навсякъде имаше кръв — стичаше се надолу по гърдите на Педар и пръскаше по бялото столче, лепнеше между кокалчетата на пръстите на Данло и по диамантеното острие на бръснача.

— Ти ме поряза! — извика Педар.

Данло потопи бръснача в сапунената вода в мивката и кървавите цветя почти мигновено бяха всмукани в канала. Не знаеше какво да прави и затова притисна гърлото на Педар с ръкава на робата си.

— Раната не е дълбока, но кръвта не трябва да изтича и аз…

— Ти ме поряза, по дяволите!

— Извинявай.

— Глупаво диво момче.

— Много извинявай.

Педар скочи, като притискаше с длан раната, яростно погледна Данло и изкрещя:

— Много извинявай кой?

— Много извинявай… о, Уголемени.

— Дивото момче забрави маниерите си — каза Педар и кимна на шестимата си приятели. Те бяха почти мъже и с яките си, набъбнали мускули един от тях, Арпиар Погосиян, беше почти толкова едър, колкото Бардо Справедливия, най-едрият мъж, когото бе виждал Данло. — Хайде да го научим на добри маниери — прибави Педар.

Приятелите му едновременно се нахвърлиха върху Данло, сграбчиха го за ръцете и краката и го повалиха на пода. Данло си удари ухото в плочките и болката го разгневи. Той започна да се съпротивлява и да удря като самец шагшай, нападнат от вълци. Успя да изрита някого и някой извика:

— Защо му пусна крака?

— Адски е силен! — обидено отвърна Арпиар. — Ужасно силен!

Някой стенеше. Данло случайно бе изритал едно от момчетата по ръката и му беше счупил два пръста. Той почти Усещаше острата, стържеща болка в собствените си кости. Толкова се срамуваше, че е нарушил ахимса, че тялото му се отпусна и другите момчета успяха да го приковат към пода. Арпиар Погосиян коленичи до бедрото му, а останалите го хванаха за крайниците.

— Какво му става? — попита Арпиар. — Защо се отпусна така?

Педар приклекна до Данло и поясни:

— Бил е ученик на фравашки Стар отец. Казват, че е положил обет за ахимса.

Настрани от другите стоеше момче с тъжно, иронично лице — казваше се Рафиъл Уу — и държеше наранената си ръка.

— Ахимса! — изписка то. — Струва ми се, че пръстите ми са счупени!

Данло лежеше по гръб на плочките. Четири голи потни момчета притискаха гърдите и корема му. Беше му трудно да диша, но усещаше миризмата на сапун и пот, която излъчваше лъщящата кожа на Педар, коленичил отгоре му и впил поглед в него. От тази перспектива очите му изглеждаха тъмни като черупки на кауа, твърди и почти нечовешки. Тъй като Данло бе негов личен слуга, той нямаше право да го докосва. Но бе измислил други начини да го измъчва. Педар притисна с ръка раната на гърлото си. Кръвта почти беше спряла, но той изстиска още няколко капки, които се стекоха по лицето на Данло.

— Не! — изведнъж извика Данло. — Не!

Педар яростно дращеше с пръсти раздразнената си, наранена кожа. Случайно (или нарочно) изстиска няколко пъпки, които се пукнаха и пръснаха гной и кръв в очите на Данло. Данло силно стисна клепачи. Затвори и устата си, за да не допусне в нея да проникне кръвта на Педар. През целия си живот, много преди да се закълне да не наранява живи същества, той беше знаел, че е ужасно да вкусиш чужда кръв, най-ужасната шайда. Искаше му се да извика: „Не, не, тази кръв ще оскверни душите ни!“, но устните му бяха силно стиснати и не можеше да говори.

Накрая Педар се изправи и другите момчета пуснаха Данло. Педар като че ли неочаквано се засрами и смутено промърмори.

— Утре вечер повече внимавай като ме бръснеш. Данло изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна в огромното студено спално помещение. Хануман, който упражняваше смъртоносното си изкуство на пода, го видя покрит с кръв и замръзна с юмрук във въздуха.

— Данло, какво се е случило?

Забързан към банята, Данло отчаяно поклати глава. След като съблече мръсната си роба и изми болната кръв от лицето си, той се върна в централното помещение. После се сви под завивките на леглото си и се разтрепери от омраза. Мразеше Педар Сади Санат. Мразеше го с черна, отровна страст. Нещо повече, мразеше системата — цивилизацията, света или вселената — която беше създала такова момче. Омразата отравяше душата му. И най-лошото бе презрението му към самия себе си или по-скоро презрението му към слабостта си изобщо да мрази. В решителния момент се беше отвърнал от ахимса. Бе далеч от хармонията на живота, към която се стремеше, толкова далеч, колкото смъртта от живота.

— Данло, Данло — чу да казва някакъв глас, — какво е станало с теб? — Над него стоеше Хануман и разтърсваше рамото му.

— Аз… наруших обета си за ахимса — най-после каза Данло, седна и отметна завивките. Из стаята се мотаеха мнозина от другите послушници и остреха кънките си за следващия ден. Стърженето на пилите по стоманата отекваше във въздуха. Докато се приготвяха за сън, момчетата скришом хвърляха погледи към него, но той не им обръщаше внимание. — О, благословени Боже… защо наруших обета си?

После разказа всичко на Хануман. Момчето стоеше и слушаше, като хапеше мазолите по пръстите си. Когато чу какво е сторил в банята на първия етаж Педар, на лицето му се изписа уплашено и потайно изражение. Не каза нито една утешителна дума, но в очите му запламтя споделена омраза. Данло се уплаши от онова, до което можеше да доведе безмълвната ярост на приятеля му.

— Трябва да изтърпя Педар и дребните му мъчения — каза той.

— Разбирам.

— Ако продължа да го мразя, как изобщо ще се науча на ахимса?

Хануман ухапа кокалчето на пръста си и откъсна жълтеникав мазол и го изплю на пода.

— Разбирам — повтори той.

— И на теб трябва да ти е тежко — каза Данло. — Да слугуваш на майстор Бардо.

— Наистина е тежко — потвърди Хануман. И на лицето му се спусна странно изражение. — Но човек може да се поучи от такава жестокост, нали? Някой ден ще отмъстя на Бардо. Както и ти на Педар.

Данло пъхна ръка под завивките, извади бамбуковата си флейта и каза.

— Като малък научих една поговорка: силу харя, мансе ри дамя. Децата се гневят, мъжете се сдържат.

— Точно така, Данло. Способността да се владееш е всичко.

— Да — съгласи се Данло. — Но, Хану, едно и също нещо ли разбираме под това да се владеем?

Когато лъжезимата свърши и започнаха да се сипят първите студени снегове на зимата, Данло имаше много възможности да упражнява самообладанието си. Стотина дни след премеждието с Педар той се научи да сдържа омразата си и започна да разбира ужасното търпение и сила, които изискваше от мъжа ахимса. Педар никога повече не го оскверни с кръвта си или с други телесни течности, но измисли по-фини начини да го тормози. Пред приятелите си той му се присмиваше, че носи птиче перо в косата си, караше го до безкрай да лъска кънките му, докато на Данло не му се пригадеше от миризмата на вакса, правеше всичко възможно да разбие съня му. Това беше най-жестоката част от тормоза, жестока в намеренията си, ако не в резултата. Всяка вечер щом изгасяха осветлението, Педар се изкачваше по спиралното стълбище до стаята на Данло. Тъй като официално не бе позволено да тормозят послушниците през нощта, той се изкачваше съвсем тихо. И внимателно, много внимателно. Веднъж през първата си година в „Боря“ се беше подхлъзнал по стълбите и оттогава винаги стъпваше точно по средата на твърдите каменни стъпала. Всяка вечер той се промъкваше в смълчаната стая, в която спяха най-малките момчета. Вдигаше Данло от леглото и го повеждаше долу в залата за медитация на първия етаж. Там го караше да пее традиционните химни на Ордена, да изпълнява уморителни йогистки пози или — и това беше любимото му мъчение — да чете на глас първите строфи на някои древни поеми, след което да казва наизуст последните им стихове. Ако не успееше, трябваше да танцува суфи пред другите момчета или да скача на един крак, докато не падне на пода с изтръпнали мускули. След много такива нощи Данло използва феноменалната си памет, за да научи наизуст стотици древни поеми и после още много стотици. Скоро Педар не беше в състояние да го изненада с нещо непознато, даже с творбите на Индра Сен и други забравени поети от Третите тъмни векове. Успехите на Данло естествено вбесяваха Педар. И той измисли нова игра. Данло трябваше да рецитира поеми толкова дълго, колкото можеше. Педар обичаше поезията. И я обичаше още повече, колкото по предрезгавяваше гласът на Данло, докато рецитираше стих след стих, измислен преди много хиляди години на Старата Земя или на някой друг изоставен свят. Педар, разбира се, не жертваше собствения си сън. Когато се умореше или му се доспеше, той отиваше в леглото си, само за да бъде заместен от Арпиар Погосиян или някой от другите висши послушници. Като се редуваха по този начин, приятелите на Педар често караха Данло да будува по цяла нощ.

Една сутрин след особено уморително рецитиране Хануман видя как Данло се строполява на леглото си и каза:

— О, не, Данло, я се погледни! Нищо в традицията не позволява на Педар да те държи буден. Защо не идеш при майстор Бардо и да се оплачеш? Или да ми позволиш аз да го сторя?

Данло го погледна и се прозина. Под очите му изпъкваха тъмни полумесеци. Самите му очи обаче бяха живи и като че ли въпреки безсънието не бяха загубили блясъка си.

— Силу уаня, мансе ри дамя — каза той. — Децата се оплакват, мъжете се сдържат.

— За всичко ли имат поговорки тези твои алалои?

— Да — отвърна Данло, — те са философи по природа.

— Но ти не трябва да позволяваш на Педар да ти пречи да спиш.

— Но ако се оплача, майстор Бардо може да го накаже. Хануман злобно се ухили.

— Надявам се майстор Бардо да го изведе на площад „Лави“ и да го зашлеви през лицето. Би трябвало да има публични наказания.

Данло затвори очи и поклати глава.

— О, Хану, тъкмо това не трябва да се случва! Нито с дума, нито с дело, нито дори с мисъл не трябва да му причинявам вреда.

— Не трябва да приемаш ахимса чак толкова сериозно — възрази Хануман. — Педар е цирей — какво ти пука, че майстор Бардо може да го накаже?

— Педар наистина е цирей — съгласи се Данло, — но е и още нещо.

— И какво?

— Нещо прекрасно, нещо рядко.

— Но ти го мразиш!

— Но… не трябва да го мразя.

— Тогава аз ще го мразя вместо теб — каза Хануман, докосна челото на Данло, за да види дали няма треска, и продължи: — Навярно е благородно упражнение да се въздържаш от омраза към другите. Навярно. Но трябва да поддържаш волята си да мразиш остра като бръснач. Навярно някой ден ще се откажеш от ахимса, защото ще разбереш, че този вид етика е неприложим — и тогава ще се нуждаеш от цялата си омраза, за да се пазиш от Педар или други като него.

През този период на тормоз — по-тежък за Данло, отколкото за другите момчета — станал още по-ужасен, когато започна дълбоката зима, от физическо и психическо унищожение го спасиха три неща. Първо, за щастие (Данло винаги си беше късметлия) това бе сезонът на празниците. Триолет, Денят на паметта, Денят на Тайхо, Нощта на жалеенето. Фестивалът на счупените кукли — на всеки десет Дни се падаха по три почивни. Тогава Данло не трябваше да слугува на Педар, нито пък имаше някакви други задължения. Беше свободен да лежи под завивките си и да спи колкото си иска. Второ, Данло притежаваше необикновената способност да издържа без сън, когато се налага. Като момче ходеше на лов за тюлени заедно с Хайдар и будуваше над тюленовата дупка, като потропваше с крака, за да се стопли, и чакаше ли, чакаше. Често чакаше повече от ден нунки да изплува от морето и да се наниже на харпуна му. Също толкова често обаче, през дълбоката зима, когато вятърът духаше силно и смъртоносно, той лежеше свит на топка в пещерата и непробудно спеше цели денонощия. Всъщност той имаше рядка дарба за сън. И в резултат на опита си с автистите, винаги можеше да потъне в студените, дълбоки, целебни води на сънищата си. Често сънуваше второто си аз, тайнствения снежен бухал. С оранжевите си очи и блестящи бели пера, Ахира се появяваше и му казваше, че сънят е сливане с Бог и че трябва да се стреми към това свято състояние винаги, когато е възможно. И така, през трите денонощия на Триолета, докато народът на Града пушеше тоалач в чест на края на Войната на наемните убийци, Данло спеше в леглото си и ставаше само за да се облекчи или да хапне нещо. И когато накрая се събуди, освежен и с ясна глава, завари Хануман почти болен, след като за първи път беше опитал тоалач.

— Сънят е блаженство, нали така? — каза той. — Щом мога да се върна към съня, какво може да ми направи Педар?

Третото нещо, което спаси Данло, беше все по-силната обич на Хануман към него. Поради потайния му характер, тази обич не се проявяваше открито, с думи или грубо потупване по гърба, типично за другите момчета. Но Хануман потвърждаваше дълбокото разбиране помежду им по стотици други начини. С бърза размяна на погледи или с леко, почти незабележимо кимване той показваше обичта си към игривостта на Данло, към страстта му за живот, към присъщата му дивота. Възхищаваше се на буйната, опасна страна от душата му, макар че тя едва не бе довела до удавянето му по време на боя им в горещия басейн. Много години по-късно, когато приятелството им от обич се беше превърнало в дълбоко и ужасно разбиране, Хануман щеше да запише в универсалния си компютър: „Някога обичах да гледам как Данло се пързаля — ясно ли си спомням как той всъщност цепеше леда по плъзгите в «Боря»? Невъзможно е да забравя тези горчиви и скъпи спомени: слънчевата светлина, отразяваща се от кънките, мускулите които се напрягаха под камелайката. И дълбоките му, живи очи, начинът, по който обработваше информацията: разликите в температурата, незабележимите промени в цвета, наклона или състава на леда, които другите не можеха да забележат. Имаше толкова безразсъдно светкавичен замах, лек и бърз, но краката му винаги излъчваха сила, непредсказуема мощ. Мадава ли Шинг често казваше, че се перчи, но не, просто обичаше да се пързаля бързо. Странно е до каква степен разкрива същността на човек начинът, по който се движи. Душата и индивидуалността са най-неуловими, но още от самото начало аз видях в душата на Данло онова, което винаги ме е привличало (и отблъсквало): неговата сила и енергия. Беше по-див от мен и в дивотата му имаше красота, като странната бяла птица, на която подражаваше. И това винаги ме е ужасявало. Нищо не е толкова ужасяващо, колкото мъж, който притежава невинността, дивотата и грацията на животно.“

Над всичко друго, Хануман се възхищаваше на смелостта на Данло и на волята му да изтърпи дребнавия тормоз на Педар. Човешката воля, смяташе той, волята да надмогнеш самия себе си, беше изключителна, божествена особеност. Но волята извира от живота и Хануман добре помнеше колко крехък може да е той. Затова, от обич и приятелство, момчето тайно се закле да прави всичко възможно, за да запази живота на Данло.

Веднъж, на четирийсет и деветия ден на дълбоката зима, Педар повика Данло в залата за медитация и му каза:

— Приятелят ти не ми харесва.

Данло стоеше коленичил на една от вълнените рогозки, в омразната поза на любезност. Гледаше красивите черно-червени стени и се наслаждаваше на фината дървена ламперия. В залата беше тихо и миришеше хубаво. Би му било приятно да седи тук, ако не бяха жестокостите, които бе изтърпял на същото място.

— Кой приятел, о, Възвисени?

— Хануман ли Тош — презрително каза Педар. — Не ми харесва как ме гледа.

— О, Възвисени, как те гледа?

— Това ми омръзна. Наричай ме „Всезнаещия“.

— Да, о, Всезнаещи.

— Твоят приятел — продължи Педар — ме гледа като че ли съм древна скулптура. Или още по-зле, гледа ме, сякаш съм скутари или някакъв друг отвратителен извънземен. И най-лошото е, че когато го поздравявам на стълбите, изобщо не ме поглежда.

— Навярно, о, Всезнаещи, не може да понася вида на пъпчивото ти лице.

При тези думи Педар побесня и пъпките по лицето му почервеняха като кръв. На лицето на Данло, въпреки волята му, се изписа онази предизвикателна, подигравателна усмивка, която бе усвоил в дома на Стария отец. Ахимса, както я разбираше той, изискваше само да не наранява ничие тяло или душа. Да нанесеш умствена болка на друг, за да провокираш разбиране — това бе фравашка традиция, която Данло ценеше. Той обичаше да се съпротивлява на Педар с думи. Дълбоко в корема си продължаваше да го мрази. А още по-дълбоко, в мрачната, непозната за самия него част от съществото му — всъщност впечатано в хромозомите му — ревеше като океан неудържимото желание да унищожи това, което мрази.

— Какво те чух да казваш? — изкрещя Педар, стисна юмрук и замахна да удари Данло по главата. Но веднага си спомни, че наказанието за такава постъпка може да е изгонване от Ордена, така че удари с юмрук в дланта си.

— Лицето ти — отвърна Данло — е прекрасно като…

— Няма значение! Няма значение, диво момче. Никога ли няма да се научиш на етикет? Проклет да си! Довечера ще мислиш за етикета, докато стържеш тинята от плочките в банята.

— О, благодаря ти! — каза Данло.

— Благодаря ти кой?

— Благодаря ти за поредната възможност да упражнявам въздържание, о, Пъпчиви.

Тази нощ Данло стърга плочките в банята на първия етаж или по-скоро стърга черните ивици от бактерии между тях. Педар не му даде нито четка, нито течни разтворители и той трябваше да използва дългите нокти на пръстите си. До сутринта беше почистил само двеста от 208-те плочки в банята. Повечето му нокти бяха нацепени, изпочупени и почернели от лепкавата смрадлива тиня.

— Ще идваш тук всяка нощ, докато не свършиш — каза Педар, когато дойде да провери работата на Данло. Бледите сребърни нишки на утринната светлина се разсейваха през замръзналите прозорци, разположени високо по източната стена на банята. — Разбираш ли ме?

Данло се прозя, усмихна се и отвърна:

— Да, о, Пъпчиви, разбирам те.

По-късно същата сутрин ядосаният Хануман извика:

— Възложил ти е непосилна задача!

Гневът на Хануман отразяваше чувствата на другите нови послушници. Мадава ли Шинг се ужаси, когато чу за „присъдата“ — както я нарече той — на Данло. Той бе дребно момче, по-дребно дори от Хануман, но имаше арогантните черни бадемовидни очи и сардоничната надменност на академичната управляваща класа на света Шинг.

— Това много напомня на несправедливост — каза той със спокойния си глас. — Трябва да се направи нещо. — Другите момчета — Адан Дур ли Кадир, Хавиер Миро и Шерборн от Тъмнолуния — се съгласиха с него. През снежните дни на зимата те бяха присъствали на яростното упорство на Данло и повечето от тях бяха започнали да го уважават. Първоначалната им подозрителност бе отстъпила мястото си на възхищение, съчувствие и преданост. Данло беше естествен водач, в него имаше нещо, което караше хората да споделят страстите и копнежите му. Мадава би отишъл при майстора на послушниците, за да протестира срещу варварския тормоз на Педар, но Данло нареди на новите си приятели да запазят всичко в тайна.

Но по някакъв начин слухът за борбата му се разнесе из „Боря“. Навярно се бе разприказвал някой висш послушник от познатите или враговете на Педар. Всяко момче и момиче в колежа, не само в Дома на опасностите, но и в Каменния ред, Килията и другите общежития научи, че Педар Сади Санат изпитва волята на Данло за ахимса. Някои послушници, разбира се, онези от по-затънтените Цивилизовани светове, не знаеха нищо за фравашите и тяхната концепция за ахимса. (Всъщност ахимса е древна санскритска дума и е била част от джайнистката религия[1] от Старата Земя. Джайнистите носели маски на носа и устата си, за да не би случайно да вдишат и убият летящите насекоми, често срещани в по-горещите райони на азиатския континент. Фравашките принципи не изискват толкова строго почитане на живота. За фравашите най-голямото зло се крие в съзнателното накърняване на възможностите на живота без основателна причина.) Повечето от просителите обаче оценяваха идеала на ахимса, даже да смятаха, че е неприложим като ръководно правило в живота. Хануман първи отбеляза иронията в ахимса.

— Педар — един ден каза на той Данло — има цирей вместо сърце. Ти си дал обет да не нараняваш никого и той използва състраданието ти срещу теб, за да ти навреди.

Историята за мъченията на Данло неизбежно стигна до майстора на послушниците. Бардо Справедливия незабавно повика Педар и го сгълча. От „разговора“ на Педар с майстор Бардо не са запазени записи, но скоро из колежа се разнесе слух, че наказанието на Педар било строго, тайно и доста болезнено. Майсторът му наредил да престане да тормози Данло.

— За Бога! — чули майстор Бардо да реве иззад затворените врати. — Животът не е ли достатъчно жесток и без да прибавяш нови варварства към варварската случайност на раждането? О, защо не се погрижих Данло да слугува на достоен послушник? Сигурно съм бил пиян, когато съм позволил това на главния послушник!

След това Педар би трябвало да остави Данло на мира, но не стана така. Противно на всякаква логика, той обвиняваше него за унижението си в покоите на майстор Бардо. Педар наистина бе жестоко и отмъстително момче. Нещо повече, той беше невъобразимо надменен. Макар че имаше възможно най-долен произход (и двамата му родители бяха хариджани, пристигнали в Никогея с погрешната представа, че тук наркотиците като джук или джамбул и достъпът до прочутите с лоша слава мозъчни машини на сетиците са безплатни за всички), той си фантазираше, че хромозомите му носят впечатъка на ронински поет-воин, неврологик или гений. Как иначе да си обясни изненадващия си интелект и факта, че той, хариджанското момче, си е извоювало място в „Боря“? Поетите-воини, тези най-безстрашни убийци, биха ли се бояли от избухването на подпухналия надут майстор на послушниците? От уважение към измислените си предци — един ден той наистина го призна на Арпиар Погосиян — Педар замисли да унижи Данло. Щеше да уважи буквата на заповедта на майстор Бардо да престане да го тормози. Но за срама щеше да се отплати със срам и да припомни на Данло мястото му и дължимото уважение към по-старшите.

И така, Педар започна да събира информация за Данло.

Нощем, когато изгасяха осветлението, той се прокрадваше нагоре по мрачното стълбище и приклекваше, заслушан в шепота на по-малките момчета. Всъщност Педар използваше най-различни средства, за да шпионира Данло. Негов познат калфа хоролог в „Лара Сиг“ познаваше куртизанка, чийто приятел беше бивш ученик на Стария отец. За Данло се носеха много невероятни слухове и той се опита да стигне до източника на всеки от тях. Още от първия ден на площад „Лави“ беше решил, че в Данло и миналото му има нещо тайнствено, нещо тъмно, могъщо и сериозно. Тъй като бе умно момче и имаше опит в проучванията (той хранеше амбицията да стане господар историк на Ордена), Педар скоро откри обяснение на тази загадка.

На шейсет и четвъртия ден от дълбоката зима той се срещна с Данло на площад „Лави“. Беше един от онези синьо-студени, съвършено ясни дни, през които нещата на света — ледените скулптури, оранжево-червените лишеи по сградите, игличките на дървета ю — изпъкваха ярко. Наистина бе прекалено студено, за да останеш на открито за дълго, но жените и мъжете (и децата) от Града обичаха да се греят на обедното слънце независимо от сезона, така че се беше наложило близо до средата на площада да издигнат павилион за затопляне. Под прозрачния полукупол, поддържан от дървени стълбове, се събираха десетки послушници, за да обсъждат събитията от деня. Белите им кожи бяха отворени към топлия въздух, нахлуващ от решетките в леда. Те подритваха с кънки към решетките и търсеха познати лица сред потока от послушници и майстори по площада. Всеки следобед Данло и неколцина негови приятели от Дома на опасностите се срещаха в павилиона с другите послушници от „Боря“. Този шейсет и четвърти ден бе като всеки друг — Данло стоеше на по-студено в края на павилиона, слушаше тракането на стоманените кънки и вдишваше свежия мирис на разсечен лед. Около него бяха Хануман, Мадава ли Шинг, Шерборн от Тъмнолуния и три момичета, които живееха в Килията. Току-що беше започнал да обсъжда парадоксите на причинността с едно от момичетата, Рихана Брандрет Тал, когато Хануман посочи към ъгъла на площада и каза:

— О, не. Пъпката и приятелчетата му.

Две плъзги разсичаха белия лед на „Лави“ и образуваха гигантско червено „Х“, чиито рамене стигаха до четирите ъгъла на площада. Данло погледна към края на една от плъзгите, накъдето сочеше вкочаненият пръст на Хануман. Видя Педар Сади Санат, Арпиар Погосиян и Рафиъл Уу решително да се пързалят към тях. Застанал начело, Педар се носеше право към павилиона. Без да поздрави, той извади от вътрешния джоб на кожите си твърд правоъгълен предмет — всъщност това бе снимка — и го вдигна пред лицето на Данло.

— Този човек баща ти ли е? — попита Педар високо, така че да се чуе в павилиона и по площада. — Мъжът по средата — баща ти ли е?

— Вижте! — каза някой. — Това е снимка на Малъри Рингес.

Данло вдиша студения въздух и се зачуди как Педар се е досетил за истинския му произход. Той погледна към снимката, към въртопа от цветове под прозрачната й външна обвивка. На по-качествените снимки, разбира се, милионите цветни точици усещат коя част гледа човек и я осветяват, и увеличават. Но тъй като Данло не можеше да насочи погледа си към което и да е конкретно място — той никога до този момент не беше виждал снимка — образът оставаше неопределен. Успя да различи нещо зелено и бяло, което можеше да е планина — виждаше тъмни форми и участъци с цвят на човешка плът. На снимката имаше малки блестящи точици, по-тъмносини, отколкото беше виждал дори в сънищата си. Всъщност нищо в действителния свят не можеше да е толкова дълбоко и съвършено синьо, нито яйцето на Ейейе, нито дори среднощното небе.

— Прекрасно е! — възкликна Данло. — Какво е това? Арпиар Погосиян излезе иззад Педар, отупа леда от кънките си в един от стълбовете и изръмжа:

— Не забравяй за етикета!

Данло го почете с кратък поклон, обърна се към Педар и повтори:

— Какво е това, о, Просветени?

— Това е снимка — отвърна Педар. Данло продължаваше да гледа красивите цветове под повърхността на лъскавия правоъгълник.

— А какво е снимка, о, Просветени?

— Това е снимка на експедицията на Малъри Рингес при алалоите. Никога ли не си виждал снимка?

В малкия дюкян на Дрисана, когато му бяха впечатали езика на Цивилизованите светове, Данло беше научил думата „снимка“. Снимката, спомняше си той, бе двуизмерен образ, представящ точка по точка предметите от действителния свят. В известен смисъл снимката приличаше на пещерна рисунка. Само че беше по-точна, по-вярна на повърхностите и ръбовете на действителността, докато рисунките на неговите предци разкриваха истината и същността на Ейейе, Сабра или Берура — качулатия тюлен, и другите животни на света.

— Е? — попита Педар. Мъчеше се да държи снимката, без да позволи на ръката си да трепери.

Докато разглеждаше снимката, Данло съзнаваше, че послушниците разговарят помежду си и се приближават към тях. Чу някой да казва:

— Данло Дивия не знае какво е снимка!

— Ето, вземи я — рече Педар.

Данло взе снимката в голите си ръце. Имаше тежестта и повърхността на костно дърво. Четирите й ъгъла бяха остри и тя лъщеше като илка-куейлтинг, новият бял лед.

— Това наистина е Рингес! — каза Шерборн, като сбута Данло с лакът и посочи образа. — Малъри Рингес! И Бардо Справедливия преди да стане майстор на послушниците. Колко млад изглежда!

Педар застана съвсем близо до него. Толкова близо, че Данло можеше да види всяка една от големите пори по бузите му и да усети острата металическа миризма на джук, която се носеше от дъха му. Педар бе взимал наркотик през целия си живот — зависимостта му водеше началото си още от пропитата с джук утроба на майка му. Ако Данло знаеше за това, може би щеше да го съжалява, вместо да го мрази.

— Е? — каза Педар и го погледна в очите. — Ти ли си копелето на Малъри Рингес?

Данло отново погледна снимката. Опита се да различи нещо от красивите цветове, опита се да открие лица сред хаоса от форми, блясък и сянка. Не можеше да види лица. Учудваше се, че Шерборн и другите като че ли долавят образа на Бардо Справедливия в края на снимката. Данло имаше остри очи — можеше да види зловещия силует на огромна бяла мечка от осем километра сред морския лед — и затова не разбираше защо не вижда онова, което другите съзираха толкова лесно. После си спомни една от поговорките на Стария отец: „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“. Какво й имаше на волята му за виждане, зачуди се той, че не различаваше нещото пред себе си?

— Данло! — повика го Хануман, който стоеше отстрани и местеше поглед между Педар и снимката. — Данло, върни му снимката — няма нужда да я гледаш.

При тези думи Педар стрелна Хануман с ненавистен поглед, но не каза нищо.

Данло се усмихна и поклати глава. Пак погледна снимката, очарован от онова, което се мъчеше да разбере. Дълбоката зимна светлина — коси сребърни жилки, отразяващи се от гладкия лед — беше заслепяваща, но не слънчевите лъчи му пречеха. Той наведе глава настрани и прошепна:

— Хану, Хану, не е достатъчно да виждаш нещо точно такова, каквото е, щом аз не мога да разбера нищо от онова, което виждам.

— Не трябва да се самообвиняваш — тихо отвърна Хануман. — Това е въпрос на свързване на синапсите в първата година от живота. Като дете не си се научил да извличаш действителността от такъв вид образи.

„Вярванията са клепачите на ума“ — помисли си Данло. И после каза:

— Но аз вече съм мъж. Възможно ли е дете да вижда онова, което не е в състояние да види мъжът?

Без да откъсва очи от снимката, сред глъчката на петдесет любопитни деца, Данло безмълвно се закле да развие това зрение, колкото и да бе трудно, колкото и ужасно (или срамно) да беше онова, което можеше да види.

— Недей да се правиш на невеж, диво момче — накрая каза Педар. Макар че бе по-висок, позата му беше отпусната и се бе привел, за да стои лице в лице с Данло. — Не ми казвай, че не можеш да видиш приликата между теб и Рингес!

От тълпата се разнесе викът на Рихана Брандрет Тал:

— Вярно е, Данло има косата на Рингес — погледнете червените кичури в онова, което е останало от чудесната му коса. — Дребна и чевръста като хлъзгар, тя бързо хвана опашката на Данло. — Черна и червена — кой някога е виждал такава коса?

— И очите му — прибави някой, — и чертите на лицето му — остри като на сокол. Арпиар Погосиян сбута с лакът Педар и каза:

— Дивото момче наистина има мършав и хищнически вид, нали?

— Не, това е огнен вид — възрази Рихана. — Той е огнено красив, също като баща си — ако е вярно, че Малъри Рингес му е баща. И вие тъкмо затова го тормозите, всички го знаят. Защото се страхувате от него или му завиждате. Или и двете.

— Той е копелето на Рингес — викна Педар. — Копеле — искате ли да чуете доказателствата?

Хануман протегна ръка към гърдите на Педар.

— Моля те, недей да стоиш толкова близо.

— Първокурсниците — каза Арпиар и вдигна пръст към Хануман, — не казват на висшите послушници какво да правят.

За миг Данло затвори очи и остави корема си да поеме чистия студен въздух. После погледна Хануман и рече:

— О, Хану, защо не мога да го видя? Наистина ли на тази снимка е Малъри Рингес?

— Разбира се — отвърна той. После прокара показалец по лицето на мъжа. — Това е носът и ето тук е косата — черна като роба на пилот. Можеш ли да видиш как пада над челото му? И устните му, и очите му…

— Виждам го! — неочаквано извика Данло. Той се вглеждаше дълбоко в паметта и загадката, когато булото на хаоса се смъкна от снимката и запечатаните там образи внезапно „изскочиха“ пред очите му. Виждаха се три жени и трима мъже, всички облечени в черни роби. Мъжът по средата беше висок и мускулест, с дълъг нос и очи като син лед. — Той е прекрасен! И наистина прилича на мен, нали?

Данло вдигна очи от снимката и размени разбиращ поглед с Хануман. Явно бе настъпило време да признае, че като дете е бил осиновен от девакското племе на алалоите. Не можеше да си представи как Педар се е досетил за това, макар че нямаше търпение да чуе неговите „доказателства“. И не разбираше защо трябва да се срамува от такъв баща.

— Данло Дивия — извика Педар, като се обърна към събралите се в павилиона послушници, — не е пристигнал в Никогея от елитно училище като вас. Нито пък идва от който и да е Цивилизован свят. Ходих в Дълбоките поля и разговарях с майстора на корабите — няма данни да е имигрирал. Ето защо трябва да е дете на Града като самия мен. Но Данло не е посещавал елитното училище в Никогея — иначе щях да зная. Ако е дете на Града, защо не е посещавал елитното училище? Защо? И защо са му позволили да подаде молба за специално приемане в „Боря“? Какъв е отговорът на тази загадка? Слушайте, имам предположение.

И Педар започна важно да се разхожда сред послушниците, като разказваше версията си за тайнствения произход на Данло. Тъй като беше грозно, непопулярно момче, другите послушници едва не се изпомачкаха, за да се отдръпват от пътя му. Той се плъзгаше с кънките си насам-натам, забиваше върха на острието им в леда, завърташе се и продължаваше в обратната посока с късия си, отсечен замах, като през цялото време грубо жестикулираше.

— Чули са Данло Дивия да говори на алалойски език — заяви той. — Смятам, че е бил отгледан сред алалоите.

Педар им разказа за експедицията на Града при алалоите преди шестнайсет години, търсенето на древните еди, впечатани в най-древната ДНК на човечеството, тази на първобитните алалойски племена. Експедицията, обясни им той, била истинска катастрофа. Провидцата Катарин умряла в пещерата на деваките. Копие убило Бардо Справедливия (по-късно, разбира се, градските криолози върнали замразеното му тяло към живот), бил убит и един от деваките.

— Експедицията — каза Педар — продължила почти година. Възможно ли е през това време Малъри Рингес да е станал баща?

— Но Данло не прилича на алалой — възрази Рихана. Тя притискаше бяла ленена кърпичка до малкото си хремаво носле, което беше зачервено и протрито от постоянното триене. — Ако Малъри Рингес се е сношил с първобитна жена — те са космати като маймуни, нали? — Данло нямаше ли да носи половината от нейните хромозоми?

Педар зачопли една от пъпките под долната си устна и отвърна:

— Според мен Малъри Рингес е имал дете от Катарин Провидцата.

При тези думи Рихана и мнозина от послушниците замълчаха и погледнаха към Данло. Фактът, че произходът му най-после бе разкрит, го радваше, макар да не можеше да разбере защо всички го зяпат толкова странно.

— Ако Малъри Рингес и Катарин са имали дете — каза накрая Рихана, — и ако Данло е това дете, защо не са го довели в Града?

— Ами, Катарин е умряла и Рингес е изоставил детето — така мисля.

Данло, който мълчаливо слушаше тази възстановка на собствената си история, внезапно докосна перото в косата си и прошепна:

— О, Ахира, Ахира, вярно ли е това? — И разбираше, че трябва да е вярно. Някаква част от него, дълбоко в гърдите му, където анимата му крещеше от болка, съзнаваше връзката с Катарин Провидцата и Малъри Рингес. Данло отново погледна към снимката в ръката си и сякаш гледаше през прозорец от лед в тъмните, кипящи води на паметта си. Променящите се цветове бяха уловили образите на шестима души. Данло имаше очи единствено за тях — гледките, звуците и миризмите на света загубиха значението си, сякаш принадлежаха на вълшебен град, гледан от много далеч. Докато разглеждаше фотографията и си спомняше, в павилиона влязоха неколцина калфи есхатолози и майстори, но той не им обърна внимание. Не обърна внимание и на обедните камбани, на сподавените обяснения, предавани от уста на уста. Очите му грееха с бял, леден блясък. Мозъкът, помнеше Данло, е като фина тъкана материя, гоблен от копринени синапси, изолиращи шума, за да се съсредоточат върху жизненоважна информация. Той гледаше снимката. Познаваше огромната брадата фигура на Бардо Справедливия. С изненада и радост откри, че майсторът е познавал баща му. Научи имената и на две от жените — Джъстин Рингес и Дама Мойра Рингес. Те бяха сияйни и интелигентни, съответно леля и майка на Рингес. Третата жена беше Катарин Провидцата, онази, която трябваше да е негова майка, истинската му майка. Изпитваше болка, когато гледаше мъдрото й, красиво, сляпо лице. (Или по-скоро, образа на лицето й.) Тя нямаше очи, защото като млада се бе ослепила. Беше го направила по време на инициацията й като провидца, за да вижда образи от бъдещето. Всичко в лицето й излъчваше контрасти и парадокси: лъскавата черна коса падаше по белите й страни и шия, очните кухини бяха черни и загадъчни под бялата плоскост на челото, устните й носеха дълбок отпечатък на страст и покой. Данло бе виждал майка си само веднъж и нямаше ясен спомен за лицето й. Но най-после разбра истината за раждането си, за това как се е родил в смях. Катарин Провидцата беше жена, способна да се смее на всяка болка или предчувствие за обреченост. А той, който бе неин син толкова сигурно, колкото денят е рожба на нощта, трябва да беше наследил тези най-прекрасни качества на прекрасната й душа.

— Ми пела лот-Муда — промълви Данло. — О, благословена майко на кръвта ми, шантих. — После се обърна към Хануман, посочи снимката и попита: — Знаеш ли кой е този мъж?

Хануман, който се мъчеше да задържи с протегнатите си ръце тълпата на разстояние, отвърна:

— Това е Лиъполд Соли. Бащата на Рингес. Между Катарин и Малъри Рингес стоеше човек, който приличаше на Рингес толкова много, като че ли му беше брат. Той също имаше ледени очи и дълъг нос. И също носеше семейната пламенност и безмълвния, тъжен поглед, който говореше за дълбок размисъл за смисъла на живота — или за липсата на смисъл.

— Как казваш, е името му? — попита Данло. Всички около него викаха и се блъскаха. Въздухът тежеше от тоалач и тютюн, телесни миризми и ругатни. Някой разля кафе по обувките на Хануман и тъмнокафявата течност незабавно прогори дупки в леда.

— Лиъполд Соли — повтори Хануман — е бил господар пилот преди да го замени Малъри Рингес. Известно е, че господарят Соли е баща на Малъри Рингес.

Педар, по чиито обувки също имаше кафе, докосна снимката и попита:

— Никога ли не си чувал за Лиъполд Соли?

— Соли — тихо рече Данло. — Да, познавах човек с това име.

И тогава снимката започна да се замъглява. Червеното, бялото и черното загубиха специфичните си нюанси. Пред погледа на Данло лицата и образите се сляха и се разтвориха в море от тинесто кафяво.

— Вижте! — каза Рихана. — Снимката се променя. Каква ли ще е следващата сцена?

— Това е снимка на алалойската експедиция — поясни Педар. — Следващата сцена е след скулптирането на Малъри Рингес и семейството му. Гледайте.

Данло не можеше да откъсне поглед от промените, настъпващи под твърдата прозрачна външна обвивка. Повечето от другите момчета и момичета знаеха историята на експедицията при алалоите — за това как Рингесови бяха скулптирали телата и лицата си, за да приличат на алалои, но за Данло преобразяването на цивилизованите черти в грубите, първобитни особености на алалоите бе истинско откровение. Скулптирането на съвременно човешко същество в неандерталец не е лесно и все пак и шестимата участници в експедицията се бяха подложили на процедурата, за да спечелят доверието на племето на деваките. Костите трябва да се подсилят и удебелят, мускулите да се стимулират за растеж, надочните дъги да се повдигнат като скали, надвиснали над очите. След края на скулптирането цялото лице трябва да се измести под по-голям ъгъл навън от черепа. Някои твърдят, че с косматите си крайници и поразителните си, открити лица, алалоите имат свиреп вид. Данло обаче винаги се бе възхищавал на първичната красота на приемните си братя и сестри, още преди да впечатат в мозъка му думата „първичен“. Видът на истинската му майка Катарин след скулптирането го омая. От багрите и хаоса на снимката се оформи и появи красива жена. Беше висока и ведра и носеше парка от бяла кожа на шагшай. И вече не бе сляпа. На прекрасното й лице бяха скулптирани нови, невероятно сини очи — очи, които някога бе сънувал. Всъщност за първи път беше съзрял дълбоката синева на очите й в огледалото в банята в дома на Стария отец. Докато гледаше себе си. „Но ти имаш очите на майка си — бе му казал Соли в една студена нощ на смърт и отчаяние. — Юйена ою — очи, които виждат прекалено навътре и прекалено много.“

Данло отново каза молитва за майка си, която никога не бе познавал, и погледна към другите образи на снимката. После каза на Хануман:

— Малъри Рингес изглежда прекрасно като алалой, нали?

Какво ли е да станеш алалой по тяло и лице, но да запазиш душата си на цивилизован човек.

Той замълча и се замисли за миг, без да обръща внимание на послушниците, които обсъждаха скандалното му раждане. После посочи снимката и каза на приятеля си:

— Познавам този човек. Баща ми, истинският ми баща — виждал съм го веднъж. Имам спомен от съвсем малък — тъкмо се учех да си връзвам обувките. В шейната на Хайдар. Пръстите ми бяха замръзнали и не можех да вържа възела, но Хайдар каза, че било време да тръгваме и че трябвало да скрия ръцете си от вятъра, иначе щели да окапят. Хайдар и Уемайло ме откараха до морето, за да се срещна с истинския си баща. Тогава трябва да е дошъл да ме види. Баща ми, Рингес — макар и скулптиран като алалой, лицето му пак изглежда пламенно.

— Ти наистина си негов син, нали? — попита Хануман. Сега той напрегнато гледаше Данло и в очите му имаше завист, преданост и страх. — Трябваше да се досетя, че не си обикновен просител.

Данло потърка носа си и каза:

— Щом Малъри Рингес е син на Лиъполд Соли, Соли трябва да ми е дядо. Ми ур-пада. Трипръстия Соли, моят дядо. — Той прокара нокът по снимката, докато стигна до образа на мъжа, когото беше познавал почти през целия си живот. Пламенен, мрачен мъж, който размишляваше прекалено много — това бе Лиъполд Соли. Трипръстия Соли. След промяната на снимката образът на Лиъполд Соли в черната му пилотска роба се беше превърнал в Трипръстия Соли, странния алалойски мъж, който го бе обрязал и му беше помогнал да стане мъж в отдавна отминалата дълбока зимна нощ. Очевидно, заключи Данло, не го бяха изоставили всички участници в експедицията. Очевидно Трипръстия Соли бе останал сред алалоите, за да го наглежда, да го напътства през опасностите и мъките на детството.

Вече нямаше съмнение, че предположението на Педар за произхода на Данло е вярно. От устните му се бяха изплъзнали думи на алалойски език и очертанията на хромозомите на Рингес (и на Соли) бяха изписани по лицето му.

— Е, диво момче? — рече Педар, грабна снимката от ръцете на Данло и я размаха над главата му. После кимна към тълпата послушници, повечето от които викаха, бутаха се напред и изпъваха шии. — Е, син ли си на Малъри Рингес?

Данло се опита да отстъпи, да се отдръпне от многото бели ръкавици, които се протягаха към снимката.

— Да — накрая отвърна той. — Аз съм негов син.

Педар зачопли врата си и се усмихна. На лицето му се изписа самодоволство. Бялата кожа на ръкавицата му беше изцапана с кървава гной.

— Добре тогава, как можеш да стоиш тук и да гледаш другите послушници? Не те ли е срам?

— Защо трябва да ме е срам?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

Педар се обърна към послушниците и в гласа му се прокраднаха жестоки подигравателни нотки.

— Защо трябва да се срамува дивото момче? Кой ще му каже?

Послушниците внезапно утихнаха. Педар отново погледна Данло.

— Защо трябва да се срамуваш ли? Ще ти кажа защо — не знаеш ли, че Катарин Провидцата е била сестра на Малъри?

— Не!

Педар злобно се ухили и го посочи с показалец.

— Майка ти е сестра на Малъри Рингес и той се е сношавал с нея — винаги се е поставял над морала и закона, така казват.

От тълпата наоколо се надигна глас, който надвика презрителното мърморене. Беше Рихана Брандрет Тал, която бе вбесена, но не от неморалността на родителите на Данло, а от Педар.

— Не те ли е срам! — викна тя.

— А не е ли срамота, да се сношаваш със сестра си? — Педар подаде снимката на Арпиар Погосиян, който стоеше наблизо. Той оформи „О“ с палец и показалец и започна да пъха в кръга показалеца на другата си ръка — универсалният символ (универсален сред човешките същества, разбира се) на сношение. — Голяма срамота, не е ли вярно, диво момче?

Данло съзнаваше, че трябва да запази самообладание, да стои, да гледа Педар и мълчаливо да слуша подигравките и обидите му. Но коленете и бедрата му сами се раздвижиха и той не можеше да се сдържа.

„Шайда е мъжът, който ляга със сестра си — спомни си Данло. — Шайда е жената, която…“

— Е, диво момче?

Данло усещаше болка в корема, гърлото и очите си — най-после разбираше защо бавното зло е сполетяло племето му, убивайки всичките му братя и сестри.

„Шайда е детето, родено от шайда.“

Внезапно, като ранен звяр, той разбра, че трябва да избяга. Притисна очите си с ръка и изскочи от павилиона. Сляпо разблъска неколцина послушници и излезе сред зашеметяващата белота на площад „Лави“. Кънките му с остър звън се блъснаха в леда, вдигна се леден прах. Набра скорост толкова бързо и размахът на краката му беше толкова див, че блъсна в рамото случайно минаващ калфа пилот. Почти не усети удара. Смътно видя друго черно петно пред себе си — един пилот, който отскочи от пътя му, размаха ръце и се строполи на леда. Данло не можеше да спре и да види дали не се е наранил. Той летеше по плъзгата в студения плътен въздух и след секунди изчезна от площада.

Бележки

[1] Дуалистична религия, основана през VI в. пр.Хр. като реакция срещу хиндуизма и наблягаща на аскетизма и ненасилието към всички живи същества. — Б.пр.